Филип Дик, “Око в небето”

В началото на романа „Око в небето” (Eye in the Sky – 1957) главният герой Джак Хамилтън, заедно със съпругата си Марша, тъмнокожия екскурзовод Бил Лоуз и още петима души, посещава новооткрит ускорител на частици в Белмонт. Обаче става някаква авария и героите се озовават в болница. За щастие никой не е пострадал сериозно и всички се опитват да се върнат към ежедневните си проблеми. Ала постепенно те осъзнават, че нещо не е съвсем наред. Че нещо здравата се е объркало. Че всъщност почти нищо не е същото.

Героите със смайване научават, че когато ругаят или богохулстват, ги жилят пчели; ако излъжат, може да ги засипе огромна маса скакалци; затова пък молитвите до Бога могат да дадат конкретен резултат (например отгоре им да се изсипе торба с пари). Машините за сокове и сладкиши работят, без да са заредени с нищо отвътре, Слънцето обикаля около Земята и така нататък; даже след съответната молитва човек може да се възнесе до покрива на църквата, а ако се случи наблизо да има някое прозорче, през което да се измъкне – и още по-нагоре. Двама от героите постъпват точно така, и след мъчително дълго възнасяне Го виждат – по-точно огромното Му око, гледащо ги от небето (оттук и заглавието на романа). След продължително и много болезнено, но съвсем не летално падане от небесата, те разбират, че изобщо не е било необходимо да ходят догоре – религиозните функционери имат директна телефонна връзка с Него… След поредица от подобни събития осмината се събират, за да обсъдят ситуацията, и постепенно – от нещата, които преживяват, от еднаквите сънища, които всичките сънуват – започват да сглобяват картината на случващото се. Всъщност те изобщо не са попадали в болницата, все още се намират в сградата на ускорителя, от аварията са минали само секунди, но полуделите ускорени частици са създали поле, което по някакъв начин (Дик не се задълбочава в техническите подробности, това не е най-важното в случая) е създало илюзорна реалност, доминирана от личността на единия от пострадалите. И сега всички останали са хванати в капана на тази реалност – живеят в свят, базиращ се на представите на един-единствен човек, който не само че е религиозен фанатик, но и е последовател на някаква безумна секта.

Във възникналата суматоха един удар по главата на съответния герой като че ли разрешава проблема, но за кратко – оказва се, че те все така продължават да лежат в зданието на ускорителя, спасителните екипи мъчително бавно се придвижват към тях, а героите са се озовали в свят, доминиран от личността на друг от пострадалите. И лошата новина е, че както се оказва, светът на религиозния фанатик не е най-неприятното, което може да им се случи. Ако една миловидна дама-строга пуританка смята, че хората са безполови същества, те наистина могат да станат такива (с премахване на излишните според нея атрибути, разбира се); нещо повече – с едно махване на ръката тя може да заличи от света всичко, което не се връзва с пуританските й представи, като при това не си играе с отделни екземпляри, а оперира с цялата категория, към която принадлежи съответният екземпляр. И, естествено, когато си предупреден, вече е много по-трудно да те ударят по главата. А какъв ли може да бъде светът според кошмарите на една параноидална шизофреничка? И така нататък… Дали изобщо кошмарът им може да има край?

Това е, което се случва в тази вече далечна 1957-ма година – Филип Дик създава концепцията за илюзорните реалности, която, макар и това да не проличава веднага, по-късно ще окаже огромно влияние върху цялата западна и световна култура.

По-късно Дик доразвива тази идея, като навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в проблема, разглежда го от различни ъгли и така се появяват „Времето се разпада” (Time Out of Joint - 1959), „Човекът във високия замък” (The Man in the High Castle - 1962), „Трите стигми на Палмър Елдрич” (The Three Stigmata of Palmer Eldritch - 1965), „Юбик” (Ubik - 1969) и „Лабиринт на смъртта” (A Maze of Death - 1970). Всички те превъзхождат в много отношения „Око в небето” и са се превърнали в класически романи, докато „Око в небето” все още не е съвсем такъв, но той е фундаментът, върху който авторът изгражда останалото си творчество, тук Дик вече е „напипал” проблема.

С появата на този роман възникват и първите подозрения относно това откъде Дик черпи вдъхновение за идеите си, за картините, които още през следващото десетилетие фенове и критици започват да определят като „психеделични”. През 50-те години LSD вече е било доста разпространено в САЩ, а след 1954 започва да се използва и в психотерапията. Характерно за психотерапевтичните сеанси с LSD (и не само за тях, а и изобщо за употребата на LSD по онова време) е наличието на т. нар. „гид”, който ръководи болния (или болните, защото е имало и групови терапии). Естествено, гидът също е взимал от субстанцията, за да може да е „вътре” заедно с болните. Друга характерна особеност на LSD, която е добре известна, са слабите съпротивителни способности на приемащия субстанцията – той е можел лесно да бъде убеден в каквото и да е, и в такива сеанси не са редки случаите на колективни халюцинации, при които някой (който не е задължително дори да е гидът) да насочи останалите натам, накъдето си пожелае. Очевидно ако гидът се окаже злонамерен, той може да се възползва от сеансите, за да доминира над останалите участници и да направи някои наистина лоши неща с тях. („Може би оттук е идеята на Филип Дик за лошия бог, който властва във вселената” – това са думи на Янчо Чолаков, с когото това лято си говорихме за този роман в Морската градина в Бургас на халби с бира и порции цаца.) В широко известното интервю на Чарлс Плат с Филип Дик от 1980 г. има някои индикации, че подобни преживявания в младостта на Дик може да са довели до характерови изменения в него („Всеки аргумент, който ми приведат в полза на една или друга теза, ме убеждава напълно - казва той в интервюто. – Ето например ако сега ми предложите да отидем и да си вземем китайска храна, аз незабавно бих се съгласил, че това е най-добрата идея, за която някога съм чувал; нещо повече – спокойно бихте ме убедили да платя и за двама ни от собствения си джоб. Но ако изведнъж кажете: "Не мислите ли, че китайската храна е твърде скъпа и не особено хранителна, а и за да си я купим, трябва да отидем твърде далеч, и когато се върнем вкъщи, тя вече ще е изстинала", аз незабавно ще кажа в отговор, че да, вие сте прав, и че не мога да понасям тази гадост”.). Но пък в същото интервю Дик отрича изобщо да е чувал за LSD по онова време (впрочем, не е нужно да го е чувал, за да го е употребявал) и твърди, че единствените наркотични вещества, които е използвал редовно през живота си, са амфетамините (без тях не би могъл да напише 16 романа за пет години, което се случва през 60-те). Дори и да е използвал LSD преди написването на „Око в небето”, за Дик явно това е била само отправна точка, за да достигне до някои дълбоки прозрения за някои не толкова лесно видими аспекти на света, който ни заобикаля. Ако пък, както твърди, никога не е взимал LSD, то значимостта на това, което извършва с тази книга, е още по-голямо.

 (За въздействието на LSD върху човешката психика и за използването му в психотерапевтичните сеанси през 50-те и 60-те години в САЩ може да се прочете например в книгата „Измеренията на психеделичния свят” на Робърт Мастърс и Джейн Хустън, излизала и на български, в издателство „Лик” през 2004 г. Това е един наистина безценен пътеводител за онези, които искат да добият представа за какво става въпрос, без да го проверяват от личен опит.)

Разбира се, концепцията за илюзорните реалности (още повече пък за този вид субективни реалности, за които става въпрос в книгата) не е изцяло дело на Дик - знае се и за школата на солипсизма, и за идеята на Хераклит за вътрешния и външния космос (за всички тези неща става въпрос и в интервюто на Чарлс Плат), но Филип Дик успява да издигне тези идеи на едно ново ниво, което не е било достижимо за мислителите преди него (повече за философската основа, която стои зад идеите на Дик, ще се опитам да напиша в следващите си статии за останалите негови романи на тази тема).

От другите идеи, които се срещат в романа, си заслужава да се спомене новаторската интерпретация на концепцията за начина, по който виждаме света, и заблудите и капаните, на които сме податливи в това отношение. Една от героините в романа, си поставя за цел да пресъздаде света такъв, какъвто е в действителност, но именно тя е тази с параноидалната шизофрения, в резултат на което се получават някои от най-психеделичните сцени в книгата, като живата къща, стремяща се да погълне героите. Наистина, как си представяме тази част от света, която не виждаме пряко? Заводите са пълни с някакви странни механизми и зъбни колела, шоколадчетата в машините за закуски идват от нищото, Русия изобщо не съществува и т н. По-късно Дик просто оставя празни местата, за които героите не знаят нищо (той използва този похват например в „Юбик”). За това също се споменава в интервюто на Чарлз Плат: „Светът ни е достъпен само в тази степен, в която можем да се убедим, че съществува реално - казва Дик, - и нито капчица повече. Виждате ли, това е нещо като предприятие с ограничен бюджет. И всички тези страни, за които четете във вестниците – всичките тези Японии, Автралии и останалите – те просто не съществуват. На мястото им няма нищо. Но ако все пак решите да отидете там, ще ви организират всичко бързо – обстановката, къщите, хората. Те ще съществуват за вас за времето, през което ще ги виждате”.

Във финала на романа Дик за пръв път използва похвата, който Лем малко по-късно, в първия теоретичен трактат на тема виртуална реалност (глава 6 „Фантоматика” от фундаменталния му труд Summa technologiae, 1963 г.) ще нарече „мнимо изключване на фантоматната машина”. Ще пиша за Summa technologiae отделно, още повече, че съм й посветил много страници в бакалавърската си дипломна работа и преведох избрани части от нея за магистърската си теза по Транслатология с полски език, но ето теорията на Лем възможно най-накратко: той нарича хипотетичната машина за виртуална реалност „фантоматна машина”, а „мнимото изключване” от нея е когато ти прожектират, че се изключваш от машината, а всъщност си останеш свързан с нея. По-късно Дик използва същия похват и в „Трите стигми на Палмър Елдрич”, и в „Юбик”. Аз също го приложих в моя роман „Сезонът на пясъчните бури” (един вид трибют към Дик), защото не мога да си представя, че е логичен друг изход от подобна ситуация. Както казва Лем в другия си фундаментален трактат „Фантастика и футурология”, където отделя цяла глава за анализ на „Юбик”: „…единственото възможно приложение на фантоматиката е разрушаването на единството на света”. Нещо, което не са проумели създателите на „Матрицата”, където виждаме един съвсем нелогичен хепиенд.

Сега е много трудно да се преценят мащабите, с които са въздействали „Око в небето” и своеобразните му „продължения” върху западната култура. Авторите от киберпънк-поколението не крият, че черпят вдъхновение за мрачната картина на бъдещето от романите на Дик. Почти до средата на творческия си път Дик е познат само на тесен кръг фенове по калифорнийското крайбрежие, после идва наградата Хюго за „Човекът във високия замък”, а след филма на Ридли Скот Blade Runner (по романа на Дик Do Androids Dream of Electric Sheep? – 1968) процесът на нарастване на популярността и влиянието на Дик става неудържим. Киберпънкът се трансформира в околомрежови субкултури, а „Матрицата” е вече масова култура. Преди два дни попаднах на една любопитна статия в „Гардиън”, в която се говори за „трансреализъм” като първото голямо литературно направление на XXI век, и за първоизточник на направлението се посочва романа на Дик A Scanner Darkly, а за раждане на направлението – програмната статия на Руди Рукър от 1983 A Transrealist Manifesto. Горкият Руди, след като го набедиха за създател на киберпънка, сега го слагат и в центъра на ново голямо литературно направление. Шегувам се, разбира се. Рукър е много сериозна фигура и появата му в центъра на този дебат не е никак случайна. Но това, което се е опитал да направи той всъщност с A Transrealist Manifesto, е да даде име на новото литературно течение, което е започнал с романа си Software (т. е. на това, което по-късно става „киберпънк”). По този повод години по-късно Майкъл Суоник (сега също смятан за класически киберпънк писател) ехидно отбелязва: „Макар че неговото определение за трансреализъм се оказа толкова разтегливо, че в него можеха да се вместят и другите киберпънкари, и до днес битува подозрението, че пръв и единствен трансреалист беше и си остава самият Рукър”.

Това, което не ми хареса в статията, е рязкото разграничение между A Scanner Darkly и ранните романи на Дик – изглежда ми като твърде повърхностно плъзгане върху творчеството на автора. Добре известно е, че Дик започва да „облича” идеите си във фантастика, след като първите му мейнстрийм романи остават неразбрани и отхвърлени от издателствата. В този смисъл Дик още от „Око в небето” следва линията, която ще го доведе до A Scanner Darkly и VALIS. Но като изключим тези дребни подробности, идеята за трансреализма страшно ми импонира.

В момента не е възможно да се прогнозира дали терминът „трансреализъм” ще се наложи. Вече са известни други опити за подобно терминологизиране, претърпели неуспех. Като например руския „турбореализъм” от средата на 90-те години, който проповядват автори като Андрей Лазарчук, Андрей Столяров и Виктор Пелевин. Какво друго е турбореализмът, ако не трансреализъм? Обаче опитът да бъде оформено такова литературно направление пропада, постепенно залязват и някои от изброените автори, и терминът потъва в забрава. Затова пък преуспява Виктор Пелевин, който в момента е един от най-значимите руски автори. Наистина, отдавна са престанали да го смятат за фантаст и е отишъл в мейнстрийма, обаче пък феновете на фантастиката продължават да го приемат за „свой човек”. Парадокс няма – Пелевин е именно там, в тенденцията, започната от автори като Филип Дик и Томас Пинчън (защо не и Лем, макар че по разбираеми причини той е останал доста встрани от основните процеси), минаваща покрай киберпънка и достигаща до територии, където границата между научната фантастика и мейнстрийма напълно се размива.

  

Филип Дик, “Човекът, който се надсмиваше”

В една своя статия, широко известна сред почитателите на Дик, Джонатан Летем (американски фантаст и мейнстрийм писател, силно повлиян от творчеството на Филип Дик) казва, че Дик има десет-петнайсет романа, които са му създали статуса на култов писател, и малко над двайсет романа, които правят този статус доста нестабилен.

Ако приемем това изявление за сериозно (според мен е най-малкото доста пресилено), „Човекът, който се надсмиваше” (The Man Who Japed – 1956) със сигурност ще попадне във втората категория. Нещо повече – това е един от трите романа (заедно с Dr. Futurity и Vulcan's Hammer), включени в сборника Three Early Novels (може би трите най-неизвестни романа на Дик, които почти не са преиздавани до момента на излизане на омнибуса). Това е напълно разбираемо – „Човекът, който се надсмиваше” е едва третият издаден роман на Филип Дик, авторът все още е млад и неопитен, тепърва започва да напипва темите и идеите, които ще станат основни в творчеството му. Въпреки това произведението си има своите достойнства, и някои от тези основни теми и идеи се маркират още тук, макар и доста плахо и неуверено.

Светът в романа (Земята от 2114 г.) е един тоталитарен свят. През 1972 г. е имало ядрена война, след която властта е попаднала в поданика на империята Африкаанс (явно наследила ЮАР) майор Щрайнър. Майорът е бил гениален пропагандист, и идеологията, която е създал, все още властва на Земята в лицето на така наречения Комитет (начело на който, впрочем, стои потомка на Щрайнър). Идеологията на Щрайнър се нарича Морално усъвършенстване, или Морус (в оригинала съответно Moral Reclamation и Morec). Обществото е крайно консервативно и строго пуританско, а най-малките административни единици са жилищните блокове (Дик използва този елемент и в по-късни творби), които си имат надзиратели; всяка седмица във фоайето се провежда събрание – своеобразен „другарски съд” над хората, които са се провинили от предишното събрание насам. Сред провиненията влизат ругатните, извънбрачните връзки, отсъствията от събрания и т.н. И естествено, има тотално следене на хората чрез специални устройства – по този начин „прегрешенията” на гражданите стават достояние на властта. Властта разполага и с военизирани отряди, чрез които да прилага закона – така наречените „кохорти”. Е, това е една доста мека тоталитарна система – провинилите се губят преди всичко престиж (например настаняват ги в по-малко привлекателни жилищни блокове или ги уволняват от работа). А също така хората живеят в големи лишения – в една стая, която може да се преобразува на спалня или кухня, ползват общи за етажите бани и т. н. Впрочем, това не е единственото обществено устройство на планетата – съществува и така нареченият „Курорт”, който е другата крайност, нещо като хедонистично общество (в контраста между двете системи може да се открият някои алюзии с тогавашната политическа ситуация в света). Курортът насърчава емиграцията на други светове. Отношението на Комитета към емигрирането е доста противоречиво, да не кажа шизофренично. Комитетът твърди, че само неуспелите емигрират на други светове; избягалите в Курорта, за да емигрират в космоса, се заклеймяват като предатели. Но в същото време Комитетът има планета, която е нещо като наказателна колония, и там се изпращат най-тежко провинилите се, както и хора, които излизат извън нормите на обществото; при това Земята, опустошена от ядрената война, не отглежда почти нищо, и би загинала без доставките на продоволствия от други светове.

Главният герой Алън Пърсъл ръководи една нова и бързо набираща влияние информационна агенция, която доставя пакети (истории с морална поука) на една от четирите гигантски корпорации, стоящи на върха на медийния бизнес. Романът започва с произшествие – осквернена е статуята на самия майор Щрайнър. И за свой ужас Пърсъл знае, че извършителят е самият той. Но не помни как точно го е направил, не знае и мотивите за постъпката си. И по ирония на съдбата точно в този момент му предлагат висок пост в Телемедия – една от компаниите, които са пазители на обществения морал.

В тази своеобразна „амнезия” на Пърсъл се усещат зачатъците на един от устойчивите мотиви, който се среща и в по-късните романи на Дик. Психиатърът, който изследва Пърсъл, не постига съществен напредък, но тъй като е служител на Курорта, се възползва от контрола, който е получил над пациента си, и го измамва. Скоро нашият човек се оказва на една от планетите-колонии, живеещ нов живот с фалшиви спомени - тема, която авторът се връща отново и отново по-късно, най-вероятно заради някои свои натрапчиви страхове. Наистина, тук Дик използва този мотив само като сюжетен ход и не акцентира върху него - героят бързо се осъзнава и успява да се върне на Земята. На пръв поглед изглежда, че той няма да успее да постъпи правилно и ще защити обществото, на което служи, но тук излиза на преден план противопоставянето срещу системата, което Пърсъл, изглежда, цял живот е носил в себе си (по време на събранията на общността той винаги се е застъпвал за по-слабите, в разговорите с жена си винаги негодува срещу несправедливостите в обществото и т. н). Въпреки че лекарите така и не успяват да стигнат до механизмите, пораждащи амнезията му, противоречието между същността и възгледите на Пърсъл от една страна, и службата му за системата, от друга страна, изглеждат достатъчно убедителна причина, ако не според медицината, то поне от художествена гледна точка. По-нататък развитието на героя следва линията на „пробуждането” – и когато извършва поредната си шега, надсмивайки се за последен път над майор Шрайнър, и когато се отказва от възможността да емигрира в друг свят, за да не изостави на произвола на съдбата другите хора, които страдат от системата.

Други теми, основни за романа, са противопоставянето на индивидуалността срещу общите интереси в тоталитарните системи, както и подценяването на индивидите, които не се вписват в рамките на обществото (Пърсъл ходи „на лов за идеи” на японския остров Хокайдо, носещ все още следите от опустошителната ядрена война. Там се среща с най-нормалните хора в романа – смятани за аутсайдери и социално неприспособими търговци на черно, от които човек може да си намери забранени книги като „Одисей” на Джойс и да си поговори на всякакви теми, да научи неща, които не може да чуе никъде другаде). Красив символ е, че тоталитарното общество е „ампутирало” смеха, и на този фон чувството за хумор на Пърсъл се оказва голяма ценност.

Макар и да не е особено популярен роман и да третира теми, които не са голяма новост в литературата, „Човекът, който се надсмиваше” си има своето очарование и е едно от най-човечните произведения на Филип Дик, написано с голяма топлота и добро настроение. А още от следващата си книга, „Око в небето”, Дик ще започне своята опасна игра с реалността и ще се превърне в автора, когото всички познават и на когото всички се възхищават.

Откъде се взе ареантропът? (За първата повест на Станислав Лем “Човекът от Марс”)

Фантастичните произведения през първото десетилетие от творчеството на Лем сега изглеждат донякъде архаично, които е разбираемо, като се има предвид, че са следвали предписанията на една отминала вече епоха. Въпреки това още тогава се появяват някои устойчиви мотиви в творчеството на автора, част от които се срещат непроменени отново и отново в по-късните му произведения, а по друга част от тях можем да проследим промените във възгледите му през годините.

Първото по-обемно произведение на Лем е повестта Човекът от Марс (Człowiek z Marsa, 1946). Той започва да я пише още по време на войната, докато трае немската окупация на Лвов, а по-късно, след като вече се е преместил в Краков, започва да я публикува на части в кратко съществувалото списание „Новият свят на приключенията” (Nowy Świat Przygód) – тя присъства в броевете от първи до трийсет и първи от 1946 г. По същото време авторът публикува в периодичния печат още няколко сензационни разказа с криминални и фантастични елементи – както той си признава години по-късно, те са писани откровено за пари.

Ето защо повестта Човекът от Марс никога не е била особен ценена от Лем – в по-късни времена, когато става известен, той неведнъж категорично отказва преиздаването й. Ала по някое време в края на осемдесетте или началото на деветдесетте години един от клубовете по фантастика реализира пиратско издание на книгата, а през 1994 г. най-накрая се осъществява и първото й след 1946 г. официално преиздаване.

През 1945-46 г. в полската литература е все още период на безвремие (полските литературоведи го наричат międzyepoka, букв. междуепоха), жестоките нормативни изисквания на соцреализма започват да кристализират едва към 1949 г., с навлизането в литературата на така нареченото „поколение на пъпчасалите”. Докато във фантастичните си произведения от следващото десетилетие Лем е бил принуден да се бори с тези нормативни изисквания, в Човекът от Марс все още е разполагал с доста голяма свобода. При това положение той се е опрял на най-добрия образец, съществувал по онова време, тоест Уелсовата Война на световете. (Или поне най-добрият образец, който му е бил известен, защото отвъд океана вече е отминала Кемпбъловата Златна ера на фантастиката и са се появили някои от гениалните произведения на Хайнлайн и Азимов, но Лем ще се запознае с тях чак през 60-те години.) Наистина, при Лем ги няма ефектните батални сцени, сблъсъкът с  марсианските нашественици е разигран по-камерно, но пък присъстват изненадващо много идеи и размишления, които се появяват години по-късно и в произведенията му, принадлежащи към канона – Едем, Соларис, Непобедимият, Фиаско. Така че повестта Човекът от Марс, макар и да е донякъде вторична спрямо безсмъртното произведение на Хърбърт Уелс и да е доста по-традиционна фантастика в сравнение с по-късните романи на Лем, притежава някои достойнства – тя е увлекателно написана и не е лишена от известна оригиналност под повърхността на сензационните събития.

Главният герой Макмур е безработен журналист, който в края на Втората световна война се шляе гладен из улиците на Ню Йорк, когато пред него спира гигантски буик. На въпроса „Кой ден е днес?”, раздразненият Макмур отговаря „петък” (въпреки че е сряда), но този отговор се оказва случайно налучкана парола, и съвсем неочаквано нашият герой се оказва член на секретен отряд от учени, изследващи претърпял в Дакота корабокрушение марсианец (или както го наричат членовете на отряда, „ареантроп”). Когато грешката се разкрива, Макмур все пак остава в отряда, тъй като междувременно успява да демонстрира качествата си, пък и учените се нуждаят от непредубеден страничен поглед към ситуацията, от доза „здрав разум”. И така, започва изучаването на марсианеца – комбинация от машина и къс жива плазма – като учените се опитват да установят контакт с него. Но това начинание се оказва доста опасно, защото ареантропът се оказва агресивно настроен, а когато чрез нещо като телепортация на съзнанията героите се озовават на Марс, те виждат различни картини, свидетелстващи за готвеща се експанзия на марсианците, и в края на краищата, както може да се очаква,  опитът за разбирателство претърпява неуспех.

Още в първото произведение на Лем за Контакта си проличава скептицизмът на автора относно възможността за взаимно разбирателство с извънземните. Лем изобщо не вярва в такова разбирателство, според него биологичната, културната, историческата и технологичната несъвместимост го правят невъзможно. По-късно в творчеството си той многократно проиграва темата за Контакта. Докато в Едем пришълците от Земята могат поне да разговарят с жителите на планетата, в Соларис, Непобедимият, Гласът на Бога и Фиаско не може да се мечтае за успех дори в това отношение; хората откриват, че всъщност извършват проекция на себе си върху извънземните и се опитват да опознаят не чуждото същество, а себе си.

Разбира се, в Човекът от Марс авторът още не е достигнал до тези прозрения. Хората подлагат на множество експерименти повредената машина, без да постигнат никакъв резултат, но при първа възможност ареантропът показва унищожителната си мощ. Взаимната враждебност между хората и марсианците изглежда неизбежна. Така че Човекът от Марс е описание на една битка, също както в романа на Хърбърт Уелс, където не става въпрос за установяване на контакт с извънземните, а само за изпитание, през което минава човечеството. Няма как такава повест през 40-те години да не съдържа алюзии за земните войни и заплахи, които през следващото десетилетие са заменени от идеологически внушения за заплахата от „световния империализъм” (каквито има и в Астронавти и Облакът на Магелан). Но през 1946 г. още не е така, и дори сцената на действието (САЩ) е избрана от автора само за да покаже увереността му, че човечеството ще хвърли против нашествениците най-доброто, с което разполага в областта на науката и техниката.

Както казва Йежи Йажембски (автор на предговорите към събраните съчинения на Лем и мой основен гид през творчеството на писателя, докато пишех дипломната си работа): „Лемовата „война на световете” се разиграва не на бойното поле, а в лаборатория, и тя всъщност е изпитание на съобразителността и характера, които проявяват хората пред лицето на Чуждото”. Лем защитава почтеността на човешката природа, а марсианецът е описан като чудовищно създание, което трябва да се унищожи. Това е доста изненадващо, като се има предвид справедливото отношение на Лем към Чуждото в по-късните му книги. В Човекът от Марс младият и все още незрял Лем се съобразява с изискването на конвенцията, която е господствала тогава в литературата за междупланетните конфликти. В тези романи е ставало дума не само за разширяване на човешкото познание, но и за тържеството на човечеството, вярващо, че  благодарение на защитата на морални или религиозни ценности ще се възроди в нов, по-добър свят. В „романите за нашествия” Чуждите се появяват като катаклизъм, на който трябва да се противодейства, без да се привеждат аргументи и без опити за дистанциране от човешката раса. Романите на Уелс по дух са също апотеоз на науката – и то науката, разбирана като изпитание на индивидуалния интелект и характер. Лем с голяма охота показва ситуации, изискващи от учения не само умствени способности, но също и морална сила и смелост в извънредни ситуации.

Другата причина, поради която авторът се отнася толкова безкомпромисно към марсианеца, са алюзиите със земните конфликти, за които споменах по-горе. Втората световна война вече е приключила, но сред населението витае психоза от нова военна заплаха. Апокалиптичните картини на войната – атомните бомби, масовите бомбардировки на градове – е накарала хората да очакват, че всеки момент върху тях от небето боже да се изсипе неизвестна гибел. За атмосферата на маниакална тайнственост допринасят и слуховете за оръжия, които творят учените в тайнствените си лаборатории на фронтовата линия – нещо от тази атмосфера е проникнало и в Човекът от Марс, както и в друго произведение на Лем от този период, разказът Атомният град, публикуван на части в списанието „Полски войник”. След войната много от тайните лаборатории за военна техника са останали неотворени, което е възбуждало въображението на публиката – за нея усилията на науката са започнали да се асоциират с огън от небето и всеобща гибел. Още една причина за категоричното отношение към марсианеца е и характерната за следвоенните години безкомпромисност – необходима, за да бъдат осъдени обществени системи като хитлеризма.

Друг мотив в повестта на Лем изглежда още по-важен – мотивът на свързването на мислещата протоплазма със съвършено работещо механично тяло. Тук има нещо от страховете на епохата и личните натрапливи идеи на автора. В началото на века е започнало интегрирането на науката с човешкото тяло – развиват се техниките за трансплантация, имплантирането на изкуствени органи, откриват се биотоковете. Всичко това събужда страх от обезличаването на човешкото същество – страх, който прониква и в литературата. Изглеждало е, че Втората световна война ще реализира тези опасения – чрез всеобщо обезценяване на човешкото, механизация на човешкото тяло, предаването му в ръцете на медиците-експериментатори от концлагерните лазарети, промишленото утилизиране на тлъстини, коси и кожа. Появила се е склонност към третирането на човешкото същество като добавка към машината - производствената лента, бойния самолет или танка. От друга страна разумът – откъснат от деградиралото цяло – също е претърпял своеобразна дегенерация; станал е апарат за изпълнение на интелектуални задачи, „машина за мислене”, на която може да се възлагат всякакви, дори и най-неморалните поръчения. При тези условия тогавашните хора на науката отдават своите умения в служба на тиранина. Наред със страховете на съответната епоха тук има и нещо от личните дилеми на автора, който, като медик, се е сблъсквал с крайни случаи на инструментализация на човешкото тяло, антихуманност, облечена с маската на чиста наука - това е и основната тема на следващото произведение на автора, Болница Преображение. Съществото от Марс е въплъщение на подобни фикс-идеи - състоящо се от механичен корпус плюс откъсната от тялото, а заедно с това и от емоциите мислеща материя, то губи вътрешната си спойка и се превръща в изпълнителен, но бездушен автомат. На тази бездуховност, на откъсването от висшата мотивация разчита навярно демоничното марсианско Зло, за което предупреждава професор Уиделтън. В „жив труп”, следващ сляпо указанията, се превръща и „превзетият” от чудовището инженер Финк.

В по-късните си произведения Лем се връща многократно към мотива за „механизирането” на живите същества и мисленето. В Summa technologiae той изследва проблема от гледна точка на футурологията и допуска, че това механизиране може да стане неизбежно – когато протезите за подпомагане на дейността на мозъка и тялото окончателно станат по-съвършени от природните дадености. В Завръщане от звездите и Оглед на място механизирането е частично, то само спомага личността да се приспособи към изискванията на обществото, но така се ампутират някои съществени черти на човешката природа. А в много от историите в Разкази за пилота Пиркс механизирането е представено като слабост, фактор, отнемащ спонтанността и интуицията в кризисни ситуации.

Участниците в повестта на Лем не са особено различни от тези в по-късните му произведения. Героят в Човекът от Марс, и в Астронавти, Облакът на Магелан или в първите разкази от цикъла за Пиркс, е млад човек, още не напълно ориентиран в тайните на света, който се е заел да изучава. Останалите личности са преди всичко професионалисти: лекари, инженери, физици и така нататък. Същото ще бъде и по-късните му произведения. Открояват се лекарите - най-симпатични, най-човечни сред героите на Лем; явен е уклонът на автора към собствената му професия. Обаче писателят не обръща голямо внимание на психологията на хората. Интересува го по-скоро изследването на Чуждото, трудно за разполагане в земните категории.

Човекът от Марс е завладяващ и поради друга причина - възникнал е в младостта на автора и носи ясни следи на детското очарование към техниката и механиката, които се срещат по-късно във Високият замък. Марсианецът обаче не се оставя да бъде разчленен на съставните си части, за разлика от механизмите, попаднали на малкия Станислав през детските му години в родния Лвов; той показва зъбите си. Така че Човекът от Марс е едно преминаване в света на възрастните, където, зад маската на условността, човек се сблъсква с етичните идеи на зрелостта. 

От чудовищното към чудесата (За романа на Дан Симънс "Ужас")

Едва ли в момента може да има по-голяма чест и предизвикателство за един преводач на фантастика от това да превежда Дан Симънс, и то не коя и да е негова книга, а именно „Ужас”.

Преди почти двайсет и пет години Дан Симънс смая света на фантастиката с романа си „Хиперион” – книга, която привидно изглежда като позиционирана в изживяващия по онова време втора младост поджанр на спейсоперата, но в същото време е и един истински постмодерен роман, с полифония на разказващите гласове и на визиите за бъдещето на човечеството, с множество интертекстуални връзки с произведения от литературната класика и игра с тях, с дискусии със значими съвременни философски теории, с вплетени в тъканта на повествованието притчи и алегории, а и с богата палитра от новаторски чисто фантастични идеи, базирани на нови за времето си научни концепции в областта на физиката, информационните технологии и биотехнологиите. Този роман получи най-авторитетната награда за фантастика „Хюго” и издигна научната фантастика на едно ново ниво – „Хиперион” е по-близо от която и да е друга фантастика от последните трийсет години до голямата литература.

Въпреки че книгата имаше успешни продължения (особено „Падането на Хиперион”), а след нея се появи друга поредица („Илион” и „Олимп”), съпоставима по богатство на идеите и размах с „Хиперион”, трябваше да минат почти двайсет години, за да се роди ново произведение на Дан Симънс, достойно за величината на таланта му, което да затвърди статуса му на гений.

Романите, които са обречени да станат култови, трудно се вместват в рамките на определен жанр. В „Ужас” има и хорър, и криптоистория, и митологично фентъзи, и мистика, и вълнуващо историческо-приключенско повествование, и нещо от атмосферата на големите морски романи на Джоузеф Конрад и Херман Мелвил и на „северните” произведения на Джек Лондон.

В центъра на повествованието стои една от най-загадъчните и пленяващи въображението морски експедиции – изчезналата полярна експедиция на сър Джон Франклин от 1845-1847 г., довела до едно от най-мащабните издирвания в човешката история, което продължава десетки години, и  възпята в голям брой произведения на изкуството. Освен че извършва огромна изследователска дейност и успява да предаде изключително реалистично борбата за оцеляване на моряците от корабите „Еребус” и „Ужас”, Дан Симънс отива още по-далеч и предлага своя, фантастична версия за гибелта на експедицията. За да направи това, той ни въвежда в загадъчния свят и в поетичната митология на инуитите.

„Инуит” е терминът, с който повечето ескимоси определят расовата си принадлежност – означава „истински човек”. Докато думата „ескимос”, чиято етимология не е много ясна, вероятно идва от езиците на индианските племена в Северна Канада и означава „човек, който яде сурово месо”. Повечето инуити я смятат за обидна. Разбира се, във времената, в които политическата коректност още не е съществувала и народът на инуитите още не е бил добре познат, западната цивилизация ги е наричала просто „ескимоси” – и именно като такива са намерили място и в книгата на Симънс. Авторът говори със симпатия за народа на инуитите – много впечатляващи са сцените, показващи изумителната практичност и изобретателност на местните жители, способността им да направят от нищо нещо. Бедствието, сполетяло експедицията, може да се разглежда и като отчаян опит на полярния север да се защити – та нали идването на белите хора фигурира в инуитската митология и не предвещава нищо добро. Така романът получава и своята екологична и хуманистична съставка, а Дан Симънс се превръща в един от най-големите посланици на инуитската идентичност и инуитския мироглед в световната литература.

Разбира се, „Ужас” е роман и за нашата, западната цивилизация. В текста присъстват характерните за творчеството на Симънс литературни и културни препратки – тук е епиграфът от „Моби Дик” на Херман Мелвил, който ще маркира ключовата за цялото произведение дума „ужас” (която после ще срещнем в най-различни смисли – и като името на по-детайлно застъпения в повествованието кораб, и като названието на съдбовен за експедицията лагер на сушата, и като прякор на местната инкарнация на един друг симънсов герой, Шрайка, и просто като преобладаващото чувство на героите на романа). Тук е и Едгар Алън По, чиито разказ „Маската на алената смърт” вдъхновява Венецианския карнавал, едва не довел до гибелта на експедицията. Тук са Библията и „Книгата на общите молитви”, тук е Шекспир и най-сетне, тук е и заемащият особена роля в повествованието Томас Хобс със своя „Левиатан”. Задочно се срещаме с някои от най-значимите личности на епохата, като Чарлз Дарвин и Чарлс Дикенс (когото Симънс ще превърне в главен герой на следващия си голям роман, „Drood”). Чрез един изумителен сюжетен ход Симънс успява да превърне „Ужас” и в хроника на бъдещите експедиции, които ще бъдат изпратени в търсене на „Еребус” и „Ужас”.

Но „Ужас” е преди всичко роман за човека, поставен на границата на оцеляването. За това как неимоверно тежката, отчаяна и безмилостно натуралистично описана битка със силите на природата кара едни да се пречистят и да измъкнат на повърхността най-доброто от себе си, а оставя други да бъдат победени от демоните си. И може би адът е не мястото, в което попада белият човек, а онова, което носи със себе си – не случайно дори Туунбак, страховитото инуитско полубожество, тръгнало на лов за души, се отвращава от онова, което вижда в главния злодей на романа. Въпреки касапницата, на която са подложени двата екипажа от бялото чудовище от ледовете, тя не оказва решително влияние върху съдбата на експедицията – така Дан Симънс постига впечатляващ синтез между фантастика и чувство за реализъм. По този начин чудовището може да се разглежда и като въплъщение на суровия арктически свят, който героите дръзват да щурмуват, без да са готови за това – и в логистичен, и в морален смисъл.

Хронотопът на романа е наглед изключително усложнен (впрочем „Ужас” е едно от малкото произведения в световната фантастика, при което употребата на този термин има своята дълбока логика), но когато вникне в случващото се, читателят разбира, че нещата са много прости – всичко друго е минало, „тук” и „сега” е единствено пространството, в което главният герой ще измине мъчителния път на пречистването, ще стане „„скъпоценност в морето” (по Шекспир) и ще намери своето място под слънцето (или под безслънцието, в зависимост от сезона). Привидно в романа присъства сблъсъкът между рационалния западен мироглед и ирационалното, при който последното побеждава, но нали всъщност това, с което се сблъсква Крозиър, е нещо реално, което той може да види, докосне и осмисли благодарение на своя опит? Осъзнал, че животът е „нещастен, противен, скотски и кратък” (по Хобс), но „не е задължително и да е самотен” (по Крозиър) и намерил своя начин да не е сам, Талириктуг загърбва познатия му досега свят, в който го чакат само беди и разочарования, и пристъпва в белотата на един свят на жесток студ и недоимък, но и на неподозирани чудеса.

Статията е написана за блога на издателство "Изток-Запад".

Оригинална публикация.

Отвъд далечната дъга

Отиде си Борис Стругацки. От уважение към атеистичните му възгледи няма да повторя клишето, че е отишъл в един по-добър свят. Но за нас, фанатичните почитатели на творчеството на братя Стругацки, той винаги ще пребивава, заедно с брат си, някъде там, отвъд планетата Радуга (Дъга) от едноименния им роман, където е вечно Пладне и всеки има своята Любов, Работа и Приятели, където прогресори летят с космическите си кораби и учени откриват на далечни планети следи от цивилизацията на Странниците, а децата се измъкват нощем от интернатите, за да открият вълнуващи тайни в забравени пещери.

Борис Стругацки е първият толкова любим мой писател, който ни напуска, откакто съм създал този блог, така че просто не мога да не напиша нещо за него. Наистина, в последно време си отидоха доста велики писатели, някои дори истински легенди. Като Рей Бредбъри например. Но дори за него, който е толкова блестящ и уважаван от мен писател, не можех просто ей така да седна и да напиша нещо спонтанно, въпреки трагичния повод. С Борис Стругацки е различно. В случая не мога да не седна да пиша, толкова е осеяно съществуването ми със знаци, оставени от братя Стругацки.

В последно време подготвях някои статии за блога ми за братята, във връзка с дипломната работа за творчеството на Лем, която пиша, и съпоставки, които правя между неговото творчество и това на Стругацки. Но както често се случва в такива случаи, животът ме изпревари и ми даде повод за писане малко по-рано от очакваното.

С братя Стругацки израснаха и се възпитаваха цели поколения. В Русия творчеството им се е превърнало в един цял културен пласт, без който съвременната фантастика и изобщо литература е немислима. Десетки романи са пълни със скрити цитати от техни произведения, най-видните руски фантасти пишат продължения на техни повести и влизат в полемика с тях, а някои, като Вячеслав Рибаков и Андрей Лазарчук, са им били буквално ученици (посещавали са писателския семинар на Борис Стругацки в Петербург). Доста от творбите на Аркадий и Борис Стругацки са филмирани (като „Сталкер” на Тарковски е една от големите класики в руското кино), много от мислите им са станали неизменна част от градската култура и се цитират от хората в различни житейски ситуации.

Разбира се, и у нас е почти същото. Почти. Защото както и във всеки друг аспект на живота ни, и тук изоставаме с нещо, и тук не сме си свършили работата както трябва. Предполага се, че след като навремето нямахме достъп до цялата класика на англоезичната фантастика, би трябвало поне да сме издали цялата класика на източноевропейската фантастика. Но не – дори и някои от най-добрите романи на Лем и братя Стругацки чакат своята среща с българския читател. Така наред с цитатите, познати на всички ни (песента за зверчетата около плета от „Бръмбар в мравуняка”, „Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат” от финала на „Пикник край пътя” и т. н) чакат своята среща с българския читател „Животът дава на човек три радости – приятели, любов и работа” („Стажанти”) и стиховете за Най-структуралния лингвист от „Опит за бягство”. Когато превеждах „Студени играчки са звездите” на Сергей Лукяненко, ми се наложи да сложа множество бележки под линия, защото за да се чете тази книга, трябва да се познава „Пладне, XXII век” – една от основополагащите творби на Стругацки. Могат да се намерят десетки подобни примери, които показват една голяма небрежност в българското книгоиздаване, една голяма липса на професионализъм, на информираност. Някои от книгите на братята имат по няколко издания, поради което последните преиздания не се продават добре, докато други творби изобщо не са издавани. През последните години част от несправедливостта частично е поправена, благодарение на издателства като „Инфодар”, а по-рано – и на „Офир”, и някои от емблематичните произведения на братя Стругацки успяха да излязат на български (имах честта и изключителното удоволствие да преведа  едно от тях – „Куца съдба”). Обаче „Светът на пурпурните облаци”, „Пътят към Амалтея”, „Стажанти”, „Пладне, XXII век”, „Опит за бягство” все още чакат своя час. Препоръчвал съм някои от тези произведения на различни издателства, но наблюденията ми са, че сега много от издателите се опасяват, че тези твърде ранни творби на Стругацки са демоде, че са остарели, че не са от класата на по-късните им произведения. Разбира се, нищо от това не е вярно – всичките повести на братя Стругацки са изключителни, и се надявам, че скоро ще се намерят издатели, които да подходят достатъчно професионално по въпроса. Аз също ще продължавам да правя каквото мога – в близко бъдеще ще представя всяка от тези книги в блога си.

Едно от основните достойнства на творчеството на братя Стругацки е, че в годините на един тежък тоталитарен режим те са едни от малцината, които, с помощта на езоповия език, успяват да покажат много от недъзите на тогавашното общество. Така се раждат тоталитарните режими на Арканар („Трудно е да бъдеш бог”), Саракш и Островната империя („Обитаемият остров”), Саула („Опит за бягство”) и Гиганда („Хлапакът от преизподнята”), в които прогресорите искат да изнасят революция, но мислещият читател открива в тези социуми странно познати алюзии и елементи от собствената си действителност.

Някои побързаха вчера да обявят това за единствената заслуга на братята, както и либералните възгледи на Борис Стругацки напоследък. Разбира се, това не е всичко. Светът е странен и многолик, а истината има много страни – именно онези, които прозират този прост факт, живеят в спомените на съвременниците си и на идните поколения, а не праволинейните поддръжници на бинарното мислене. Освен време на терор и потъпкване на човешката личност, отминалата епоха на социализма беше и време на романтични мечти за бъдещето. Едно бъдеще, което сега изглежда някак по-привлекателно от бъдещето на победилия киберпънк, в което държим в чекмеджетата си скелетите на цели поколения от комуникационна и компютърна техника, но няма пари да се пътува из космоса, защото избирателите и избираните не могат да прозрат нищо отвъд рамката на следващия мандат. В един свят, в който в продължение на един човешки живот човешката популация се удвоява, такова късогледство може да се окаже пагубно за цивилизацията ни. А какво ще правим, когато станем 20, 50, 100 милиарда души? Бъдещето на братя Стругацки е бъдеще, в което човекът излиза в Космоса. Макар и най-важното да си остава на Земята (друга крилата мисъл от „Стажанти”). Ала за да се осъществи това бъдеще, при огромната цена на космическите полети, човек трябва да има куража и отдадеността да работи не само за себе си и децата си, а и за хората от бъдещите поколения. Нещо, което понастоящем ние лекомислено сме загърбили.

Фантастиката на братя Стругацки буди романтичен стремеж към овладяването на Космоса. А понастоящем носи носталгични спомени за едно време, в което децата мечтаеха да стават космонавти, вместо чалга-звезди, бизнесмени и престъпници. Стругацки създадоха много герои, които бяха пример за подражание – Антон-Румата, Максим Камерер, Биков и Жилин, Юрковски, Сикорски и Горбовски – смели изследователи на космоса и прогресори, хора, които може и да не са идеални, но са движени от идеални цели и страдат чисто по човешки от грешките си. Фантастиката на братя Стругацки носи в себе си голяма доза дидактически заряд – една от основните тези на утопичните творби на братята е, че пътят към идеалното общество минава през създаването на идеалния човек, а ключът за това е във възпитанието. Разбира се, мнозина не са съгласни със системата за Възпитание на Стругацки в света на Пладнето – например в „Студени играчки са звездите” Лукяненко я пародира, като се противопоставя остро против шпионирането и манипулирането на учениците от наставниците им. Може би и самите Стругацки с течение на времето стигат до подобен извод (за това намеква реакцията на Лев Абалкин в „Бръмбър в мравуняка” против манипулирането му в детските години). От друга страна, наблюдавайки съвременната реализация на други подходи във възпитанието, не може да не си помислим, че в учението на братя Стругацки има някакво рационално зрънце.

Фантастиката на братя Стругацки е и фантастика на нравствено-поведенческия избор, както навремето много сполучливо я характеризира Огнян Сапарев във вече превърналото се в класика есе „Социално-моралистичната фантастика на братя Стругацки” (Публикувано в книгата му „Фантастиката като литература”, и отчасти – в предговора към сборника „Неуговорени срещи”). Тя учи на това, че в живота има морално неразрешими дилеми, но самият опит за решаването им е катарзис, през който героите трябва да преминат, за да станат по-добри.

Разбира се, това са само някои щрихи върху проблемите в творчеството на Аркадий и Борис Стругацки - има още много, което може да се каже по въпроса, и при следващите ми публикации ще се опитам да го направя, доколкото е по силите ми. Не винаги съм бил съгласен с братя Стругацки – и с теорията на възпитанието им, и с финала на „Пикник край пътя”, (в който Шухарт се е оказал достатъчно добър, за да желае щастие всекиму, след като е убил едно невинно същество, което желае искрено същото), и с правдоподобността около разрешаването на проблема с Абалкин в „Бръмбър в мравуняка”. Но фантастиката на братя Стругацки има удивителното свойство да поставя въпроси, върху които те кара да мислиш, и с това е силна дори и когато някои от тези на авторите са погрешни.

Особено близка ми е личността и самостоятелната фантастика на Борис Стругацки, макар че някога Агоп Мелконян казваше, че именно Аркадий Стругацки е писателят, докато Борис Стругацки е мислителят, но не е толкова добър като творец. За мен лично двата самостоятелни романа на Борис Стругацки (издадени под псевдонима С. Витицкий) се превърнаха в откровение, едни от най-силните произведения не само във фантастиката, но и в съвременната литература изобщо. Те са написани за много по-дълго време и с много по-мъчителни усилия, отколкото общите произведения на двамата братя, и в тях има обръщане навътре, към човека. И то не към който и да е човек, а към човека Борис Стругацки. В тях има невероятно много неща. И спомени от трудното детство по време на блокадата на Ленинград, и тягостни препратки към живота в годините на тоталитаризма с тайните му служби и разрушаването на човешки съдби, и алегория на някои зловещи задкулисни сили в сегашното общество, и голяма доза разочарование от крушението на надеждите, а може би, както смятат някои критици, и някакъв ирационален упрек към брат му Аркадий заради това, че го е изоставил.

Чувствам Борис Стругацки много близък и с друго – в своя сайт той години наред отговаряше на въпросите на почитателите си почти ежеседмично, и за четиринайсет години успя да отговори на почти 9000 въпроса. Понякога се случваше да признае, че не е чел някой автор, или не е компетентен по някоя тема, но не остави никого без внимание за всичките тези години. Преди 3-4 години останах приятно изненадан, когато почти веднага прие приятелството ми в „Хайдпарк” – руска социална мрежа, която тогава беше много модерна сред руските артистични среди. Въпреки че някои мои приятели са задавали въпроси на Борис Натанович в сайта му, аз така и не се осмелих да го попитам нищо – нито там, нито в „Хайдпарк”. Може би ме спря това, че той често говореше за своята заетост, и че изнемогва в работата – през последните години се занимаваше доста с четене на творбите на млади автори и оказването на помощ. Но сега си давам сметка, че така и не успях да измисля въпроси, които си заслужаваха нарушаването на спокойствието му.

Най-хубавото сред българските изследвания върху Стругацки си остава споменатата по-горе статия на Огнян Сапарев. За съжаление все още нямаме цялостно изследване на творчеството им, но заслужава сериозно внимание сборникът „Непознатите Стругацки” на издателство „Ернор”, издаден по повод 35-годишнината от създаването на клуб „А. и Б. Стругацки” – Пазарджик. Разбира се, чуждестранните изследвания върху творчеството на братята са много повече - например Лем му е посветил доста страници във фундаменталното си произведение „Фантастика и футурология” (като особено акцентира върху „Пикник край пътя”). В едно от последните си интервюта, което може да бъде намерено и в българския интернет, Лем оценява братя Стругацки изключително високо, като ги поставя сред най-добрите съвременни фантасти наред с Дик, над Бредбъри, Кларк и Азимов. От руските книги за братя Стругацки може би най-сериозна е работата на Ант Скаландис, за която навремето Олег Дивов каза, че е хубава, но в нея има твърде голяма доза Скаландис (защото Ант Скаландис пречупва братята през призмата на собственото си запознанство с тях и влиянието им в живота си). Както вероятно в тази статия има твърде голяма доза Васил Велчев. Но когато някой ти е оказал толкова голямо влияние, че си започнал да го чувстваш като близък приятел, вече не можеш да погледнеш на него напълно обективно. И макар че моментът е тъжен, е прекрасно, че това приятелство продължава и никога няма да свърши.

Робърт Хайнлайн, „Между планетите”

В „Между планетите” [Between Planets - 1951] вече става явен един любопитен похват, използван от Хайнлайн в по-голямата част от юношеските му романи. От една страна имаме продължение на тенденциите, започнати в предишните книги (овладяването на Слънчевата система се извършва в последователността и темповете, заложени в по-ранните романи; избухва войната, за която се говори в предишната книга „Фермер в небето” [Farmer In The Sky – 1950]), от друга страна – множество детайли са променени в сравнение с предходните произведения (могъщите марсианци, които в „Червената планета” [Red Planet – 1949] бяха способни да носят по две земни деца под мишница и да боравят с материята като всемогъщи, сега са се превърнали в крехки създания, интересуващи се от бъдещето на Слънчевата система и неспособни да издържат земната гравитация без специална апаратура; венерианските амфибии от „Космически кадет” [Space Cadet – 1948] са се преобразили в колоритните венериански дракони и т. н.). По този начин се получава група от романи, които образуват идейна поредица, но действието в тях не се развива в една и съща вселена. В „Между планетите” е нарушен и пространственият принцип, който Хайнлайн следва в предишните си произведения - „Ракетата Галилео” [Rocket Ship Galileo - 1947], „Космически кадет”, „Червената планета” и „Фермер в небето” се случват съответно на Луната, Венера, Марс и Ганимед, като Хайнлайн винаги сменя мястото на действието в поредната книга; тук обаче се връща към Венера и Марс и нарушава зададения ритъм; в следващите романи изобщо ще излезе от Слънчевата система (основите на това събитие са заложени именно в „Между планетите”).

Главният герой на „Между планетите”, Доналд „Дон” Харви, се връща от училище, яхнал понито си Лейзи ( ;-) ), когато му се обаждат, че е получена телеграма от родителите му. Възникнала е колониална криза, надига се война – всички усещат това. Родителите му, които в момента са на Марс, искат да го изтеглят от зоната на бойните действа и са му запазили място в кораба „Валкирия” за полета му през същия ден.

Положението на Дон е двусмислено – баща му е от Земята, а майка му е колонист второ поколение на Венера. Двамата са се оженили на Луната, докато са се занимавали с планетологични изследвания из Слънчевата система. Самият Дон е роден в космоса. Графата „националност” в паспорта му не е запълнена, така че има право на двойно гражданство, земно и венерианско. Не е бил скоро на Венера, на Земята е от единайсетгодишна възраст. Смята себе си за гражданин на Слънчевата система. Въпреки правото на земно гражданство по закон, когато избухне войната, ще се чувства неуютно на Земята – още повече при вълната на параноя, която се надига. От друга страна, Марс се очертава да е неутрална територия, така че наистина е добра идея да отиде там.

Дон се връща до училището, за да събере багажа си и да намери подходящ нов стопанин на Лейзи, и прочита писмото от родителите си, в което те изискват непременно да се види с чичо си Дъдли Джеферсън, който всъщност не му е роднина, а приятел на родителите му – Дон едва го познава. Така или иначе не е останало време да се види с него. След полет до Пристанището (на мястото на град Чикаго) и след като непрекъснато е подлаган на тягостни проверки, Дон разбира, че няма резервация за „Валкирия”, а за полета на „Пътят на славата” (да, Glory Road, както се казва един от по-късните романи на Хайнлайн) за следващата сутрин. Забавянето си има и добра страна – все пак ще му остане време да посети д-р Джеферсън, макар и на юношата изобщо да не му се иска да прекара по този начин последната си вечер на Земята. Той се обажда на доктора, който разтревожено го пита дали е получил пратка от него в училище. Дон не е получавал нищо, но за момента не е разтревожен – решава, че колетът е пристигнал сред заминаването му и от училището ще намерят начин да му го препратят. Докторът го поканва да пренощува у тях и Дон с неохота приема.

Същата вечер, докато са в един ресторант с доктора, изгасва тока и е обявена тревога „нападение от космоса”. Малко по-късно, след като д-р Джеферсън му е казал, че непременно трябва да намери пратката и да я занесе на родителите си, двамата са арестувани от службата за безопасност и отведени в управлението, където за пръв път герой от юношеските романи на Хайнлайн се среща с чистото зло – за да го накара да проговори, офицер от службите го заплашва, че ще навреди на понито Лейзи. Когато освобождават юношата и той пита за доктора, му съобщават, че е получил разрив на сърцето. По-късно Дон си спомня думите на учителя си по биология, че всяка смърт може да се представи като разрив на сърцето.

На следващия ден все пак получава колета, който му е препратен от училището. В него има писмо и пластмасов пръстен. Пръстенът е съвсем обикновен – Дон решава, че важното е писмото, вероятно на него има тайно послание. Но след нова среща със службите за безопасност писмото му е отнето, и той все пак успява да излети в космоса.

И започва поредица от приключения, в която Дон спасява колоритния венерианец сър Исак Нютон от задушаване, пристига на космическата станция Тера-орбита, за да разбере, че всички космически кораби са минали под контрола на въстаниците и няма да има полети към Марс, а след като е заплашен от връщане на Земята, той решава да отиде на Венера и оттам да търси път до червената планета. Докато бунтовниците осъществяват целите си, които включват унищожаване на космическата станция и обявяване на независима Венерианска република, попадналият на Венера Дон си намира работа в един китайски ресторант и среща първия си нов приятел в лицето на собственика Чарли, сблъсква се с предателство (защото се оказва, че все пак пръстенът е важният, и враговете му са готови на всичко, за да му го отнемат) и открива първата си любов, а когато на планетата идват земни окупационни сили, бяга при съпротивата и става войник. Дали след много мисии, героизъм и приключения, в които Дон се калява и възмъжава, той ще успее да осъществи мечтата си да стигне до Марс, макар и по заобиколен път, и да предаде заветното пръстенче на родителите си?

В „Между планетите” Хайнлайн достига едно ново ниво на реализъм в описанието на битието на юношата на бъдещето. Макар че Дон Харви е някак твърде „правилен” юноша – добър, ученолюбив, със силно развито чувство за справедливост,  с никакви забежки към Тъмната страна, той успява да се срещне с някои наистина зловещи персонажи (офицерът от службата за безопасност, който го тормози по време на разпитите и по всяка вероятност е отговорен за смъртта на д-р Джеферсън; китаецът Джони Линг, мним роднина на Чарли, опитващ се да се сприятели с Дон, само за да го измами); за пръв път в поредицата се появяват толкова важните за тази възраст любовни трепети, като Хайнлайн ни най-малко не прекалява с дозировката; войнишкото ежедневие на юношата също е предадено реалистично. Чрез своя героизъм Дон успява да спаси важна технология, която ще даде коз на бунтовниците срещу готвещите се да завладеят Марс реакционни земни сили, и същевременно ще прокара пътя на хората към звездите.

Сергей Лукяненко – „Какво да направите, ако детето ви чете?”

Една забавна публикация от днес в блога на Сергей Лукяненко:

Като лекар често ме питат: „Какво да направя? Струва ми се, че детето ми е започнало да се занимава с четене...”

Ще опитам да отговоря.

Като начало – кое трябва да ви накара да застанете нащрек? Признаците са известни – детето е започнало да се разхожда по-малко, повишило си е успеха в училище, вече обича да се уединява с книга в стаята си, банята, тоалетната... Когато го попитате за какво му е книгата, детето се смущава, избягва да ви поглежда в очите, дава някакви неловки обяснения: „свърши тоалетната хартия”, „за да я сложа под крачето на шкафа”, „с Петя искахме да си направим бой с книги”. Особено тревожна е ситуацията, когато децата се занимават съвместно с четене на книги, събират се в група, обсъждат прочетеното. Мнозина смятат, че от този порок са заплашени само момчетата – уви, това не е така! Момичетата също толкова често започват да четат в най-ранна и невинна възраст.

Но все пак какво да направите, ако детето ви чете?

Първо, не бива да се плашите! При анонимни анкети лекарите са установили, че 99% от хората в един или друг момент от живота си са се занимавали с четене, а при останалия 1% този факт се е изтрил от паметта им. Децата биват привлечени от всичко ново, неизвестно, затова е неизбежен моментът, в който ще се заинтересуват от някоя книга, ще я вземат в ръцете си и ще се захванат да я изучават.

Второ, не бива да плашите децата! Ако сте влезли в детската стая, а детето ви лежи и чете – направете се, че нищо не сте забелязали. Не са необходими и средновековните заплахи: „ще ослепееш”, „ще си порежеш пръстите на хартията”, „ще ти изсъхне гръбначният мозък, а главният, обратно – ще се развие”, „от честото прелистване ще ти излязат мазоли на ръцете”. Да, разбира се, четенето е вредно за зрението и на хартията човек може да се пореже. Но нещата изобщо не са толкова трагични! Интересът към четенето в детската възраст е нещо съвсем естествено. Постарайте се да отвлечете вниманието на детето с нещо друго – спорт, къщна работа, компютърни игри, пиене на бира, в края на краищата (мнозина смятат този метод за рискован, но бирата по великолепен начин отвлича от четенето). Може да се покажат на детето комикси – там има страшно малко букви и доста картинки, това е добър начин постепенно да пренасочите интереса му.

Трето, обърнете се за помощ към специалистите. Препоръчваме незабележимо да подхвърлите на детето книга на Лев Толстой, Фьодор Достоевски или Максим Горки. Класиката е един от най-изпитаните начини да породите у детето трайно отвращение към четенето. Но специалистът може да ви насочи и към някаква специализирана литература.

Четвърто, поговорете с детето откровено. Кажете му, че разбирате неговия интерес към четенето, самите вие сте преминали през него, и рано или късно то ще се справи с този лош навик. Взаимното разбиране и мирът в семейството са залог за успеха.

Пето, помнете, че процесът на лечение ще бъде дълъг и рецидивите са неизбежни. Ако попадне в армията, лиши се от компютър и телевизор, скара се с приятел или приятелка, детето може отново да посегне към книгата. Известни са случаи, когато в невъздържано четене изпадат дори хора на преклонна възраст, оказали се в сложна житейска ситуация. Но колкото по-рано започнете да се борите с този порок, толкова по-големи шансове имате децата ви да захвърлят книгата и никога повече да не я вземат в ръце!

Превод от руски: Васил Велчев

Лемология

В момента изживявам един изключително интересен и плодотворен период, а в негова кулминация трябва да се превърне писането ми на дипломна работа върху творчеството на Станислав Лем – един от най-големите писатели-фантасти на XX век, а също така философ и мислител, един от създателите на модерната футурология. Може би никога не съм имал толкова силното усещане, че се намирам където трябва, и се занимавам точно с каквото трябва.

Подобно на рожбата си Соларис, Лем заедно с цялото си творчество също е един огромен океан, и е естествено да нямам много време за други неща, докато плувам из него, така че съм позанемарил блога си напоследък. Но реших, че мога да съчетая по още един начин приятното с полезното и да публикувам тук част от работата си (това ще бъдат предимно ревюта на книги; разбира се, във вид, подходящ за целите на този блог – изложенията за тези произведения в самата дипломна работа ще са много по-обширни и структурирани по друг начин).

Започвам с настоящата уводна статия, в която излагам съдържанието на работата ми, с уговорката, че много от набелязаните цели засега са само пожелание, но контурите на изследването ми започват да се очертават.

В дипломната ми работа (озаглавена „Творчеството на Станислав Лем – между мейнстрийма и фантастичния жанр”) изяснявам научните търсения на Лем, които той излага във фундаменталния си труд „Сума на технологията” („Summa technologiae” – 1963) и въплъщава във фантастичните си произведения. Проследявам и чисто литературното израстване на писателя, който след първите си романи се опитва да пише реалистична проза, а впоследствие се връща към фантастиката, като твори в различни нейни поджанрове, постоянно я обогатява стилово и езиково, опитва са да я направи по-пълнокръвна, съединява я с други жанрове, написва трудове, в които излага литературно-естетическите си възгледи.

Разглеждам творчеството на Лем, опирайки се на тематичния принцип, а в много голяма степен и на хронологичния, тъй като общо взето в различните етапи от творчеството си авторът се придържа към определени поджанрове и определена тематика. Методът на изследване, който използвам, е предимно жанровата теория, но стъпвам и върху здравата теоретична основа, която дава и самият Лем в произведенията си „Summa technologiae”, „Философия на случайността” (Filozofia przypadku - 1968) и „Фантастика и футурология” (Fantastyka i futurologia - 1970).

Първата глава на дипломната работа е озаглавена „Фантастиката като жанр и мястото на Станислав Лем в нея”. В нея давам основните дефиниции и определения за фантастиката. Излагам кратка история на фантастиката преди Лем. Очертавам основните потоци и направления, поджанрове. Разглеждам популярната концепция за фантастичния жанр като гето, изолирането му от мейнстрийма. Посочвам новаторството на Лем и значението му в световната фантастика.

Във втората глава, „Живот и личност на Лем. Нефантастична проза и автобиографични мотиви в нея”, проследявам жизнения и творчески път на автора. Разглеждам автобиографичните му произведения „Моят живот” (Mein Leben - 1983) и „Високият замък” (Wysoki Zamek - 1966), както и други реалистични произведения с автобиографични мотиви, предимно „Болница „Преображение” (Szpital Przemienienia - 1948, издадена 1955). Правя паралел с „Вълшебната планина” на Томас Ман, чието влияние се усеща в романа.

В третата глава, „Ранни и утопични произведения”, анализирам:

- „Човекът от Марс” (Człowiek z Marsa - 1946) като не особено успешен първи литературен опит, но носещ някои от белезите на зрялата проза на Лем;

- „Астронавти” (Astronauci - 1951) като наивен опит за пресъздаване на научно-техническия ентусиазъм на времето;

- „Магелановият облак” (Obłok Magellana - 1955) като класическа утопия от времето на ранния социализъм.

Проследявам влиянието на утопиите на Лем върху източноевропейската фантастика – „Мъглявината Андромеда” на Ефремов, „Атомният човек” на Дилов. Посочвам основанията на критиката на зрелия Лем към ранното му творчество.

В четвъртата глава, „Антиутопии и криминално-фантастични произведения” се спирам на антиутопичните мотиви в утопичните произведения на Лем, разгледани в предишната глава, но централно място заема изследването на опасностите на „идеалното” общество в романа „Завръщане от звездите” (Powrót z gwiazd - 1961), както и класическия антиутопичен обществен модел в романа „Дневник, намерен във ваната” (Pamiętnik znaleziony w wannie - 1961) (проследявам влиянието на Кафка върху произведението). Останалата част на главата е за „Разследване” (Śledztwo - 1959) и „Сенна хрема” (Katar - 1976) като очертаващи началото на жанровите странствания на Лем – пътя от фантастика към реализъм. Нещичко и за образа на завърналия се астронавт в „Завръщане от звездите” и „Сенна хрема”.

Петата глава, „Контактът невъзможен”, щрихира темата за контакта между извънземните цивилизации в ранните романи на Лем, но централно място в изложението заема анализът на някои от най-значимите и световно признати произведения на Лем:

- „Едем” (Eden - 1959) – антиутопични мотиви. Оригинален социален модел. Нежелание за контакт в затвореното тоталитарно общество. Критика на зрелия Лем към романа – схематичност на образите;

- „Соларис” (Solaris - 1961) – философски мотиви. Соларистиката като опит да се опише непонятното, от друга страна – човешкото, пречупено през призмата на чуждото. Идеята за несъвършения бог. Причини за негативно отношение на Лем към киноинтерпретациите на романа – тоталното неразбиране на романа от страна на режисьорите и изместване на авторовата идея;

- „Непобедимият” (Niezwyciężony - 1964) – пример за въплъщение на научните идеи на Лем в белетристиката. Некроеволюция;

-  „Гласът на Бога” (Głos Pana - 1968) – задълбочаване на стремежа на синтез между белетристика и научно-философска проза. (Отпратка към „Summa technologiae”, където ще бъде разгледана научната част на романа);

- „Фиаско” (Fiasko - 1987) – завръщане към твърдата научна фантастика. Кулминация на мотива за невъзможност на контакта.

Влияние на романите за контакта на Лем върху източноевропейската фантастика – „Малчуганът” и „Пикник край пътя” на братя Стругацки, „Тежестта на скафандъра” на Любен Дилов.

Темите в шестата глава, „Хумористична и сатирична проза”, са:

- Словотворчество и светотворчество в „Приказки за роботите” (Bajki robotów, първо отделно издание - 1964) и „Кибериада” (Cyberiada, първо отделно издание - 1965);

- Пародия и социална критика в „Звездни дневници” (Dzienniki gwiazdowe, първо отделно издание - 1957);

- Научни и философски идеи в останалите произведения от цикъла за Ийон Тихи – „Спомените на Ийон Тихи” (Ze wspomnień Ijona Tichego, първо отделно издание - 1961), „Конгрес по футурология” (Kongres futurologiczny - 1971), „Оглед на място” (Wizja lokalna - 1982), „Мир на земята” (Pokój na Ziemi - 1987). Теориите на „лудите учени” от „Спомените на Ийон Тихи”. Продължение на идеята за некроеволюцията от „Непобедимият” в „Мир на Земята”;

- Израстване на Ийон Тихи от остроумен самохвалко през внимателен слушател до реалистичен герой със своите положителни страни и слабости.

Седмата глава, „Теми и идеи в кратката проза на Лем”, е посветена предимно на цикъла разкази за пилота Пиркс (Opowieści o pilocie Pirxie, първо отделно издание - 1968). Акцентирам на психологическо уплътняване на героя в сравнение с ранните произведения на автора. Изследвам основните теми в цикъла: взаимоотношенията на човека с космоса и с машините, самоопознаването на човека и израстването му. Спирам се и върху причините, поради които цикълът  не се превръща в Bildungsroman. Проследявам влиянието на разказите върху източноевропейската фантастика – главно при Светослав Славчев (разказите за пилота Ферн).

Отделям внимание и на други кратки произведения на Лем, най-вече на повестта „Маска” (Maska - 1976) и мотива за самоосъзнаването на разумното същество.

Осмата глава, „Научни и философски идеи в „Summa technologiae” и в есетата на Лем”, започва с излагането на проблемите и перспективите на кибернетиката, очертани в сборниците с есета „Диалози” (Dialogi - 1957) и „Мегабитовата бомба” (Bomba megabitowa - 1999), след което минавам към централната тема на главата - „Summa technologiae”.

Разглеждам накратко труда „Вселена, живот и разум” на руския учен Йосиф Шкловски – извор на вдъхновение и идеи за Лем. Очертавам структурата на „Summa technologiae” и идеите й, въплътени във фантастичната проза на Лем:

- проблемът за фантоматиката и разпознаването на реалността в „Соларис” (с отпратка към „Кукла” на Болеслав Прус, където подобни идеи се срещат за пръв път в полската, а и в световната литература), „Странните кутии на професор Коркоран”, „Конгрес по футурология”;

- техноеволюцията и вариантът й некроеволюция в „Непобедимият” и „Мир на Земята”;

- теории за честотата на космическите цивилизации и за контактите между тях в „Гласът на бога”.

В девета глава, „Литературно-естетически възгледи на Лем и схващането му за научната фантастика във „Философия на случайността” и „Фантастика и футурология”, разглеждам теорията на всичко на Лем във „Философия на случайността” и историята на написването и структурата на „Фантастика и футурология”. Посочвам основанията на Лем за критика на съвременната англо-американска фантастика, като обръщам специално внимание върху интерпретацията на творчеството на Филип Дик, взаимоотношения между Лем и Филип Дик и общите идеи в творчествата им, темата за илюзорните реалности в романите на Филип Дик.

Лем има още една книга, посветена на литературата – „Моите възгледи за литературата” (Mój pogląd na literaturę – 2003), която не е замислена като монолитен труд, а представлява по-късен сборник от статии и есета. Разбира се, обръщам внимание и на нея, още повече че доста от статиите са за фантастиката, включително и обширна монография за „Юбик” на Филип Дик.

Десета глава, „Литературните експерименти на Станислав Лем”, е посветена на сборниците с литературни мистификации „Абсолютна пустота” (Doskonała próżnia - 1971), „Мнимата величина” (Wielkość urojona - 1973) и „Библиотека на XXI век” (Biblioteka XXI wieku - 1986) – крайната фаза от стремежа на Лем към синтез между художествената литература с публицистиката и научно-популярната литература. Тук проследявам темите и идеите на ненаписаните произведения на Лем.

Като кратко заключение (с оглед основната цел на изследването) може да се каже, че през целия си живот Лем се придвижва от фантастиката към мейнстрийма. Но след всичките си търсения и експерименти, в последните си два романа „Мир на Земята” и „Фиаско” той се завръща към класическата научна фантастика. Защото е осъзнал, че всъщност мисията на живота му е да отведе фантастиката в мейнстрийма – да накара критиците да я приемат като сериозна литература. Фактът, че сега Лем влиза в университетските програми по литература и за него се пишат дипломни работи показва, че със своето творчество той е успял да осъществи тази цел. 

Това са общо взето нещата, които имам предвид. Разбира се, в процеса на работа може да тръгна по други пътища, някъде да се задълбоча, другаде да претичам по-бързо – какво се е получило, ще се разбере след защитата на дипломната ми работа, когато трудът ми ще бъде издаден на книга по един или друг начин (или по един и друг начин :)). А дотогава – през следващите месеци ще публикувам в блога си статии за всичките произведения на Лем - такива, каквито съм ги видял при прочитането/препрочитането им по време на подготовката си за тази дипломна работа.

Светлинка в мрака

Първата публикация на разказа е в списание "Сборище на трубадури", брой 2, 2011 г.







Васил Велчев
Светлинка в мрака

Пръв видя светлинката малкият Олег. Беше избягал от училище и се мотаеше из онези участъци от Кораба, където рядко надзъртат възрастните. А кое място може да бъде по-подходящо за целта от наблюдателната зала? Когато малко по-късно дойдоха членовете на командния състав, се учудиха колко чисто и подредено е там – никой от тях не беше се отбивал на това място от много години, а не се забелязваше нито една паяжина. Оказа се, че Олег е бил доста чест посетител на залата, и съответно се беше погрижил пребиваването му в нея да е по-приятно.

Разбира се, през следващите дни, когато имаха време да осмислят нещата, те си спомниха как в детските си години са идвали тук и са се взирали с часове в черното небе с надеждата да се сбъдне онова, за което си мечтае всяко дете на Кораба – да видят сред гъстия мрак на умираща вселена мъничка светлинка, свидетелстваща, че някъде там, достатъчно близо, за да бъде достигната в рамките на човешкия живот, има звезда.

Всеки от тях беше идвал в наблюдателната зала многократно в определен период от детството си. Беше се взирал в тъмнината, докато го заболят очите, и много често му се струваше, че ей сега, само след миг, чудото ще се случи, че малката светла игла ще пробие небето и ще освети мрачното бъдеще на почти изчерпалия ресурсите си Кораб и на населяващите го отломки от славния някога човешки вид. Но, естествено, светлинката все не се появяваше, и следващия път престоят на детето в залата беше по-кратък, след седмица посещенията му оредяваха, за да престанат съвсем след известно време.

Досега.

Но сега нещо се беше променило. Отнякъде, между чудовищните гравитационни полета на изпълнилите вселената черни дупки, се беше промъкнал лъч светлина.

Имаше само едно правдоподобно обяснение за природата на този светлинен източник, но въпреки това офицерите не избързаха със съобщаването на новината, а оставиха учените да си свършат работата. След като бяха извършени всички необходими изследвания и наблюдения, изводът беше категоричен: някъде там имаше звезда, около която обикаляха множество планети.

На следващия ден Общото събрание на Кораба се събра в конферентната зала, като специално заради събитието беше организирано пряко излъчване по всекорабната телевизия, за пръв път от десетки години.

Капитан Зелидис застана на трибуната, подръпна буйната си черна брада, премести ръката си върху гъстите си черни къдрици и започна да говори:

- Както вече сте чули, открихме звезда. Мисля, че за всички е ясно какво означава това. Ресурсите на Кораба са почти изчерпани, имаме енергия само за едно ускоряване и намаляване на скоростта, и ако в близко бъдеще не попаднем на нови запаси от материя, ще се наложи да късаме от самата плът на кораба, за да храним Конвертора. Една звезда с планета около нея ще ни даде невъобразимо много време за отдих на цивилизацията ни и отлагане на гибелта й, а защо не и възраждането й? Вероятно ще можем да останем там много поколения, ще възстановим запасите си от материя за Конвертора, ще черпим светлина и енергия директно от звездата, което ще ни помогне да възстановим кръговрата на природата в кораба ни, може и да осъществим контакт с други цивилизации, привлечени от звездата. Предлагам да направим корекция в курса и да поемем към звездата. Вие как смятате?

Естествено, думите на капитана бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Само един представител на опозицията, който по-скоро искаше да се изрепчи на капитана, отколкото имаше убедителни доводи против, се опита да възрази:

- Вярно е, че ресурсите ни са изчерпани, но все пак имаме някаква енергия за извънредни ситуации. Не е ли по-добре да продължаваме да летим по инерция и да се надяваме, че някой ден ще срещнем материя или цяла звезда на пътя си? Струва ли си да хабим целия си запас от енергия сега? А ако звездата излъже очакванията ни?

Веднага обаче се изправи ръководителят на управляващата партия и потуши безмилостно възраженията му:

- Дори когато летим по инерция, се налага от време на време да променяме курса си, за да избягваме гравитационните полета на черни дупки, озовали се на пътя ни. Рано или късно енергията ни все пак ще свърши, а няма гаранция, че ще се натъкнем на някаква материя. Докато там – посочи той театрално към малката светлинка в илюминатора – имаме колкото си искаме енергия. Нямаме право да не се възползваме от тази възможност.

Дебатите бяха кратки. Почти единодушно общото събрание на Кораба гласува за промяна на курса и насочване към звездата. Двигателите се включиха, необходимите корекции в курса бяха направени и малкият астероид отплава към далечната светлинка в мрака.

***

Когато пътуването им беше към края си, ненадейно бяха призовани от друг кораб.

Капитан Зелидис нареди да бъде отворен канал за видеовръзка.

На екрана се появи извънземен хуманоид със зеленикава кожа и рогов израстък на челото. Той заговори на непознат език.

Капитанът подръпна проскубаната си бяла брада и премести ръката си върху голото си теме.

- Включете Матрицата на Стоичков! – нареди той.

Новоназначеният адютант на капитана, младши лейтенант Олег Страчевски, стартира универсалната превеждаща програма, кръстена на името на древния спортист, прочут с уменията си да овладява чужди езици.

- ...забранява се преминаването ви по-нататък – заяви зеленото извънземно на екрана. – Всички възможни вътрешни орбити вече са заети. Ако подпишете Пакта за сътрудничество и взаимопомощ, ще ви бъде разрешено да заемете следващата по ред външна орбита и да чакате да ви се освободи място по-навътре.

- Хм. А кога ще се освободи такова?

- През следващата местна година, смятано спрямо сегашната ви орбита при средната орбитална скорост за тази звездна система, най-вътрешният кораб ще довърши своята почивка и дозареждане със суровини, след което ще отпътува. След отпътуването му всички кораби ще преминат с една орбита по-навътре. Разбира се, още отсега ще можете да използвате всички ресурси, достъпни за настоящото ви местоположение.

- Има две комети, чиито орбити достигат дотук, сър – обади се научният офицер.

Капитанът се замисли, като че ли имаше някакви алтернативи.

- Е, добре – каза той най-накрая. – Дайте го насам този Пакт за сътрудничество.

***

- Приближава се кораб, сър!

Капитан Страчевски се затрътри към командната зала, като разбутваше с бастуна си пъплещите по пода итериански бебета. Когато свърна по коридора към залата, за малко да се блъсне в простира, на който зибарските бежанци бяха окачили прането си, а при влизането си в залата беше принуден да премине през изплетената от пежабския посланик паяжина.

- Отворете канал за връзка! – извика той, докато прогонваше настанилия се нахално в креслото му малиарски зъбел. – И веднага щом подпишат Пакта, им пробутайте тарийските просяци и сломанските монахини!

В илюминатора се виждаше местната звезда – все още една малка светлинка в мрака.