петък, 25 ноември 2011 г.

Филип Дик, „Света, който Джоунс създаде”


Когато, в статията ми за „Слънчева лотария”, изброявах характерните особености на прозата на Филип Дик, вероятно съм пропуснал много от тях, и тепърва ще попълвам списъка. Безспорно в него трябва да присъстват и хората с паранормални способности. Такива има и в „Слънчева лотария” (армията от телепати на Quizmaster-а), и в „Юбик”, и в много други романи. Подобен тип герой е и Джоунс от „Света, който Джоунс създаде” (The World Jones Made – 1956). Почти винаги тези паранормални хора не са изолирани явления, а се срещат масово – образуват отделни касти в обществото. Джоунс е малко по-различен случай, защото способностите му са уникални, но от друга страна, той също произхожда от една особена прослойка в обществото – мутантите, пръкнали се след атомната война от 1994 г. (далечно бъдеще спрямо 1954 г., когато е писана книгата, и отдалечаващо се вече минало спрямо нашата действителност).

Действието на романа се развива през 2002, когато на планетата властва релативизмът – някаква странна смесица от нихилизъм и тоталитаризъм. Уж всеки е свободен да прави каквото си иска (включително да използва наркотици и да практикува открито всякакви сексуални странности), но противниците на релативизма отиват в концлагери. Когато главният герой, работещият в тайната полиция Кюзик среща Джоунс на един панаир, в който мутанти демонстрират своите чудатости, той изобщо не предполага, че много скоро същият този Джоунс ще стане нещо като месия, и последователите му ще свалят правителството и ще го издигнат в едноличен властелин.

Джоунс има дарбата да вижда бъдещето – но само една година напред. Той знае как да избегне всички опасности и как да манипулира настоящето така, че видяното от него бъдеще да се сбъдва. Картината се усложнява от присъствието на Земята и в околоземна орбита на странни извънземни същества – гигантските едноклетъчни, наречени дрифтъри. Дрифътрите са особено оригинални за тогавашните времена – Дик, който по принцип е обърнат повече към Земята, отколкото към космоса и рядко се занимава с извънземни, тук е проявил саймъковска изобретателност при създаването им – както в случая с дрифтърите, така и с някои венериански същества (като например един вид летящо товарно животно). Джоунс повежда последователите си срещу дрифтърите, заблуждавайки всички, че извънземните имат завоевателски стремежи (една от многобройните му грешки).

В романа има и други сюжетни линии – на фона на обществените събития Кюзик се сблъсква с проблеми в личния си живот, съпругата му го напуска и преминава в редовете на последователите на Джоунс. Друга линия проследява живота на няколко мутанти, родени след 1977 г. – те са продукт на генно инженерство и живеят в специално Убежище, пресъздаващо условията на Венера. Докато те си мислят, че са обикновени мутанти, продукт на войната, всъщност чрез тях се подготвя колонизирането на Венера.

Подобно на „Слънчева лотария”, в „Света, който Джоунс създаде”, друг ранен роман на Дик, авторът също не е изградил стила си и е малко хаотичен, хвърля купища идеи, играе си със социални модели и философски теории. В този роман се появяват и първите му опити за по-задълбочен психологизъм – чрез сложните взаимоотношения на Кюзик и съпругата му Нина, начина, по който се разпада брака им, лутанията на Нина, чиито илюзии са разбити повторно след присъединяването й към култа на Джоунс. Не по-малко драматичен е и образа на самия Джоунс, който наглед е всемогъщ, но всъщност не може да се бори със съдбата си и покорно я следва. Романът няма сложността на по-късните произведения на Дик, на моменти изглежда много накъсан, като компилация от отделни разкази. В същото време се виждат някои наченки на структура – например финалът е нещо като огледално повторение на началото, но вместо мутанти на Земята, в Убежището на Венера има хора. Кръгът се затваря, и по този начин Дик внушава оптимизма си за бъдещето на човечеството. Интересна цикличност има и в живота на Джоунс до момента, в който узнава съдбата си, и след това. Докато в първия период способностите му му помагат да оцелее, във втория период те го водят до така очакваната гибел и изкупление.

„Света, който Джоунс създаде” е история за това, че свалянето на един тоталитарен режим не е гаранция, че следващото управление ще е по-добро. Той е и история за фатализма и за опълчването срещу съдбата (демонстрирано чрез образа на Кюзик), за демоните, които всеки носи в себе си.

„Света, който Джоунс създаде” е написан през 1954 г. и излиза в същата поредица на Ace Books – Double Ace, в комбинация с романа на Маргарет Клеър Agent of the Unknown (по-долната корица е на оригиналното издание от 1956 г.).

сряда, 2 ноември 2011 г.

Робърт Хайнлайн, „Фермер в небето”


Все по-надалеч в Слънчевата система – и следващата спирка е Ганимед, който е в процес на тераформиране и заради парниковия ефект е напълно годен за живот. Е, условията не са райски...

Преди обаче да се доберат до Ганимед, главният герой Бил и баща му Джордж живеят на една Земя, където учениците се учат да пилотират коптъри (copters) и провеждат уроците си по география в Антарктида, но и където е пренаселено и цари жесток недоимък, а властите са принудени периодично да намаляват известен брой калории от дневните дажби (макар и от солидарност към китайския народ).

Бил и Джордж още не могат да се съвземат след смъртта на Ана (майката на Бил), когато чуват по новините, че поредният преселнически кораб за Ганимед е готов за полет и се съставят списъци с емигранти. Постепенно назрява решението им да заминат за Ганимед, въпреки проблемите, които срещат, докато вземат това решение. Например отначало Джордж иска да замине сам, за да може Бил да завърши училище. Бил обаче не е съгласен – той твърди, че ако остане на Земята, няма да завърши училище, а ще добие права на гражданин и ще започне работа. И това, че Джордж се опитва да събуди у него скаутските ценности за подчинение пред висшестоящите, не го спира: „Докато съм в дома ти, ще ти се подчинявам, но ако ме напуснеш и си тръгнеш, ще загубиш всичките си права над мен”. Накрая постигат споразумение, при което се разбира, че всеки от двамата е отстъпил – Бил е съгласен да остане и да учи, а Джордж вече е подал молба за емиграция от името на двамата.

Друга криза настъпва, когато Бил разбира, че баща му ще се ожени отново – за Моли Кениън, негова колежка, която има дванайсетгодишна дъщеря, Пеги. Бил смята, че това е предателство към паметта на Ана, а после пък решава, че Джордж го прави, за да могат да изпълнят условията за емигриране на Ганимед. Джордж пък на свой ред се обижда от това предположение.

В края на краищата всички спънки са преодолени, както и всички тестове, и семейството на Бил е одобрено за емиграция. Бил, Джордж, Моли и Пеги се озовават на кораба „Мейфлауър” и след интересно двумесечно пътуване достигат Ганимед, за да разберат, че трудностите тепърва започват...

Фермите, които са обещани на колонистите, не съществуват, те трябва да изградят всичко със собствените си ръце, да построят дом и с много мъки да обработват земята си. Отгоре на всичко се оказва, че Пеги има непоносимост към ниското налягане и трябва да живее при специални условия. След като са на крачка да се откажат и да се върнат на Земята, героите преодоляват много трудности и с помощта на съседите си, семейство Шулц, успяват да стъпят на краката си. Следва нов удар на съдбата – по време на парад на спътниците на Юпитер (изключително рядко събитие, при което големите спътници на планетата се построяват в една линия) става земетресение, което заличава почти целия труд на колонистите и взема много жертви (между които и Пеги). Точно това обаче сплотява колонистите и им помага да извършат истински геройства при възстановяването на колонията.

Бил преживява още много приключения през следващите години, а при една изследователска експедиция, когато едва не умира от апендицит, заедно със спътника си откриват техника, останала от някогашни обитатели или посетители на Ганимед. Когато е изправен пред дилема дали да се върне на Земята и да следва в някой престижен университет, или да остане на Ганимед, той избира второто – със съзнанието, че ако има желание, човек може и да се самообразова, но по-важното е в точния момент да бъде там, където трябва. В новата си родина.

„Фермер в небето” (Farmer in the Sky, 1950) получава много добри рецензии, но според мен е малко небалансирана книга. Тук за пръв път Хайнлайн използва личната форма при водене на повествованието – едно много добро решение, защото живият му, динамичен стил е подходящ за целта. Началото и краят на романа са много силни и убедителни, но в следата има един доста дълъг пасаж, изпълнен със селскостопански подробности, които биха били много полезни, ако на читателя му предстоеше реално преселване на Ганимед, но в противен случай са леко досадни. В този смисъл „Фермер в небето” е крачка назад от „Червената планета”, първия пълноценен роман от юношеската поредица на Хайнлайн. От друга страна, Хайнлайн постига такъв реализъм при описанието на събитията след злополучното земетресение, че присъждането на романа на Рето-Хюго за 1950 г. е напълно разбираемо, като се има предвид какво е средното ниво на писаните по онова време романи.

Интересни са отношенията на Бил и баща му – те живеят задружно и в хармония, обръщат се помежду си на малко име, и въпреки че често между тях прелитат искри заради различните им възгледи, при по-внимателното премисляне на нещата всеки проявява разбиране и уважение към гледната точка на другия. За пръв път се появява цяла галерия от второстепенни греои-тийнейджъри. Любопитен характер е Ханк, с когото Бил има сблъсък в началото на романа и е подразнен от наглостта и капризите му, но впоследствие, когато се срещат на преселническия кораб, се оказва, че юношата има и своите положителни черти, и двамата стават най-близките приятели. Много необичайна е реакцията на Бил към отрицателния юношески персонаж в романа, който му нанася побой само от яд заради това, че Бил се проявява като герой и спасява част от екипажа на кораба при пробив на корпуса. Бил, който при опасности проявява голяма храброст, в случая се поколебава, и впоследствие по-важни дела все му пречат да се заеме с отмъщението. Когато след земетресението вижда името на врага си сред първите желаещи да напуснат Ганимед и да се върнат на Земята, това го амбицира да не се предава: „Аз нямам място сред тези страхливци”.

„Фермер в небето” е позициониран в същата вселена, в която се развива действието на „Космически кадет” и „Червената планета” – споменават се Космическият патрул и колониите на Венера и Марс. От своя стана трите романа са свързани с цикъла произведения от Историята на бъдещето на Хайнлайн – във „Фермер в небето” става въпрос за Рислинг, слепия певец на космическите друмища, героите пеят „Зелените хълмове на Земята”. (Само „Ракетата „Галилео” остава извън канона, въпреки споменаването на някогашните жители на луната, селенитите, в „Червената планета"; в Историята на бъдещето първият полет до Луната е друг.) В заключителните страници на романа витае предчувствието за бъдеща междупланетна война – тази война, която ще се разрази в следващия роман от поредицата, „Между планетите” (Between Planets, 1951).

  Изчезването на Ивона Вечорек 3 Криминален очерк (Публикува се със съкращения) Кривата къща в Сопот, където през лятото на 2010 г. се е нам...