неделя, 18 юли 2021 г.

 

Изчезването на Ивона Вечорек 3

Криминален очерк

(Публикува се със съкращения)


Кривата къща в Сопот, където през лятото на 2010 г. се е намирал "Дрийм Клуб"


3. Последният ден на Ивона Вечорек

 

След няколко седмици запознанство с компанията на Павел, Ивона споделя с майка си, че Павел, Марек и Адриан са поканили нея и приятелката й Адрия, която живее в съседния блок, на купон в „Дрийм Клуб“ в Кривата къща в Сопот, един от най-престижните клубове в курортното градче по онова време. Това трябва да стане в петък, 16 юли 2010 г. В клуба се допускат само хора над 21-годишна възраст, а Ария е едва на 17, и Ивона – на 19, но Павел познава охраната и казва, че не е проблем да уреди влизането на момичетата.

Ивона е страшно доволна и развълнувана – тя още никога не е ходила в този клуб, но е слушала много за него, включително от майка си, която е била там два пъти с Пьотър. Търси съвет от Ивона Кинда как да се облече. Майката е малко притеснена, но Ивона я уверява, че през цялото време ще бъдат с момчетата и са в пълна безопасност.

Петък, 16 юли е съвсем обикновен работен ден за Ивона Кинда. Към девет часа тя буди дъщеря си, с която имат уговорка да отидат заедно във фризьорския салон, за се подготви за купона. Ивона, която обича да спи по-до късно, мърмори, но все пак става и отива в салона, където й правят маникюр и фризура, и се връща вкъщи.

Когато Пьотър се връща от работа, към 17:00, Ивона все още е вкъщи, но скоро взима торбичката си и отива при съседката си Адрия, за да се подготвят за купона. Обажда се на майка си и й казва, че първо ще отидат с момчетата да загреят за купона, а по-късно вечерта ще отидат в "Дрийм Клуб". Казва й също, че вероятно ще остане да спи у Адрия, за да не буди майка си, която има проблеми със съня, а и на следващия ден отново трябва да става рано за работа. Това е обичайна практика в последно време, така че майка й не възразява, само напомня на Ивона да бъде внимателна.

В апартамента на Адрия двете се приготвят, това трае някъде до 22 часа. В този ден Ивона е облечена с тъмносиня пола и блуза на бели и сини райета. Взела е и без знанието на майка си новите й обувки – сини, на високи токчета.

Към 22.30 момчетата, Павел, Марек и Адриан, пристигат да вземат момичетата, каквато е била уговорката им, и с тойотата на майката на Павел отиват до Сопот. В 22:59 камерата при „Жабката“ на алея „Независимост“ ги регистрира как паркират и купуват около два литра твърд алкохол. (Тук се налага да отворя една скоба, както ще правя винаги, когато става въпрос за някоя типична полска реалия. „Жабка“ е огромна верига от магазини за хранителни стоки, или малки супермаркети, с над 6000 магазина в Полша, като в последните години навлиза и в Чехия и Германия. За разлика от другата типична за Полша верига от средно големи супермаркети „Бедронка“, която е собственост на португалския концерн „Джеронимо Мартинс“, „Жабка“ функционира на принципа на франчайзинга.). Оттам се отправят към вилата на бабата на Павел. (Всъщност това не е точно вила, става въпрос за така наречения ogród działkowy, друга типична за Полша реалия. Това са зелени площи, разделени на участъци и отдадени за ползване на физически лица, най-честно като градини. Обикновено такива дялове имат постройки, които не са пълноценни къщи, а са подходящи само за кратък отдих през лятото, но на практика често в тях живеят хора. За разлика от България, където подобни вилни зони са извън града, в Полша обикновено това са квартали в рамките на градовете.) Павел ги откарва във вилата, където започват бифора (така в Полша се наричат жаргонно алкохолните срещи преди  посещение на нощен клуб, за да могат младежите да загреят за клуба и същевременно да избегнат купуването на доста по-скъпите напитки там), а Павел откарва колата до жилището на баба си, където трябва да нощува след купона. Връща се след 15 минути.

Явно компанията подхожда сериозно към бифора, защото около 23:48 (малко над 45 мин след купуването на алкохола) Ивона изпраща на своята приятелка Катажина (същата онази Каша, за която вече стана дума) СМС "Пияна съм".

Въпреки че Ивона е сред компания, тя сякаш не е там духом, пише постоянно съобщения до познати, пита ги къде са или какво правят. Сякаш търси някого, но не иска да му пише директно. На вилата се стига до първите прехвърчания на искри, защото Ивона явно вече е подпийнала и Павел я дразни. Той всъщност се държи много мило с Ивона, но тя е дистанцирана от компанията с това постоянно писане по телефона и той иска да я приобщи, тя му се озъбва и се сдърпват. Кавгата приключва толкова бързо, колкото и започва, но у всички остава впечатлението, че духом Ивона е някъде другаде и си мисли за нещо друго.

Скоро след като Ивона изпраща СМС-а, че е пияна, компанията решава да напусне вилата и да отиде до центъра на града. В полунощ ги взима такси от алея „Независимост“ и ги закарва до клуб Мандарина на улица Бема в Сопот, но те не остават там дълго и скоро тръгват пеша към „Дрийм Клуб“ в Кривата къща, една от архитектурните забележителности на Сопот. Пристигат там към 1:00 часа и влизат в клуба без проблеми, вероятно благодарение на познанството на Павел с охраната.

Тук вече свидетелствата се разминават; според Адрия, тя и Ивона не са пили алкохол в клуба, но Адриан твърди, че момичетата са си разделили една бира, а Ивона е пила и няколко глътки от сока на Павел. Но няма свидетелства да е пила някакво друго питие или нещо което по някакъв начин да я е опиянило или да е повлияло на здравия й разум и преценката й в този момент. Личи си обаче, че тя не е в настроение да се забавлява, според някои я дразни поведението на Павел, но според други причината за лошото й настроение е някъде другаде.

Две минути след пристигането в клуба Ивона получава СМС от приятелката си Магдалена, която я информира, че Патрик, бившият й приятел, купонясва с две момичета в клуб „Банана Бийч“ в Йелитково, крайморския квартал на Гданск. Тази новина буквално изважда Ивона от равновесие.

Атмосферата в „Дрийм Клуб“ се сгъстява, след получаването на СМС-а Ивона започва да се държи странно, в един момент приятелите й забелязват, че тя купонясва в компанията на други мъже, сякаш танцува с който й попадне. Явно е, че не се чувства добре в компанията, с която е дошла в клуба. През цялото време изглежда нервирана. В един момент дори се стига до спречкване между нея и Адрия. По-късно се появяват спекулации, че Ария й е казала, че се е влюбила в едно от момчетата и Ивона е започнала да ревнува. Обаче тази вечер Адрия танцува главно с Адриан, а няма никакви данни той да е бил обект на интерес от страна на Ивона. Изглежда, тя не проявява интерес и към Павел, но той също не се занимава особено с нея, изобщо не танцува, а през повечето време разговаря с познатите си охранители. По едно време в клуба се появява неговата близка приятелка Аня, която сяда при него и двамата прекарват доста време заедно, но не изглежда това да предизвиква някаква реакция у Ивона.

Когато около 2:00 Марек решава да отиде до клуб Ателиер, Ивона излиза навън заедно с него. Оплаква му се, че вече не й се купонясва и иска да си ходи. Все пак се връща в клуба. Но не за дълго.

В 2:50 Ивона отново излиза, последвана от приятелите си, но този път тя е категорична, че не иска да купонясва повече, че си тръгва, другите искат да си тръгнат заедно, да хванат някакъв малко по-късен влак или такси, но Ивона не се съгласява. Павел се опитва да я прегърне или да я хване за ръката, за да се върне с тях вътре, но тя заплашва, че ако не я пусне, ще започне да вика, и си тръгва. Малко по-късно, в 2:56 и в 3:02 тя изпраща СМС-и до Каша с молба да й се обади.

Другите се връщат в клуба. Тъй като Ивона няма пари за такси, те подозират, че тя ще отиде до намиращата се на няколкостотин метра гара, за да хване следващата електричка до Гданск. Взимат си нещата и пак излизат, застават в една странична уличка и Адрия се обажда на Ивона, за да разбере какво става с нея, но Ивона твърди, че вече е близо до вкъщи (което е невъзможно, защото са минали само няколко минути от раздялата им). Ивона продължава да е изнервена, прекъсва контакта с Адрия и спира да вдига телефона, така че всички решават да се прибират вкъщи. Те тръгват към гарата, където Адрия си повиква такси, а момчетата се обаждат на свой приятел и го молят да ги вземе с колата си.

Когато Адрия е вече в таксито, получава СМС от Ивона със съдържание „Втория изход към кея, чакам те“. Това означава, че в този момент Ивона е все още в Сопот, в близост до кея, но Адрия е вече на територията на Гданск и не може да се върне да я вземе. Малко по-късно, в 3:33, Адрия получава нов СМС, в който Ивона се опасява, че някой може да се лепне за нея по улиците. В 3:36 Адрия успява да се свърже с Ивона. Двете се карат по телефона, Ивона обвинява Адрия, че я е оставила да се прибира сама от Сопот. Решават, че Ивона няма да спи в Адрия, защото няма желание за това, но тъй като й остава доста време, докато стигне до вкъщи, и още дълъг път за преодоляване, тя казва на Адрия да остави нещата й (ключове, козметика, дрехи, които са останали там) в черната й торбичка на балкона (Адрия живее на първия етаж), откъдето Ивона да си ги вземе, преди да се прибере вкъщи. В около 3:40 Адрия вече е у дома, което се потвърждава от свързванията на телефона й с комуникационните кули в 3:42 и 3:43. Интересно е, че присъствието на Адрия в квартала потвърждава и пастрокът на Ивона, Пьотър, който е имал навика да се буди между 3 и 4 през нощта, да става за известно време и да гледа телевизия. При ставането си през тази нощ той чува Адрия (тъй като е страшно горещо през нощта, прозорците са отворени), която вече е в квартала, да казва няколко пъти "Ивона", и остава с впечатлението, че момичетата са се върнали заедно и просто се карат. Така и казва на Ивона Кинда, която се буди за кратко. Всъщност той е чул разговора им по телефона, когато са се уговаряли за оставянето на торбичката на балкона. В 4:00 Адрия пише на Ивона СМС, че е оставила нещата на балкона, но този СМС вече не стига до Ивона, защото след 3:49 тя вече не може да използва телефона си, батерията му пада. Този телефон никога вече няма да се свърже с мобилните мрежи.

Междувременно момчетата са взети от приятеля им към 3:50 от бар „Кебап“ в Сопот, близо до гарата. Той оставя първо Павел в дома на баба му в Сопот – в около 4:00, след което и останалите двама, и се прибира вкъщи в 4:25, което се потвърждава от приятелката му.

Когато е вече при баба си, Павел премества батерията на служебния си телефон в своя телефон, чиято батерия вече е била паднала, и опитва да се свърже с Ивона – но нейният телефон вече не работи. Той не се учудва, защото знае, че батерията й е била на път да падне, така че отива да спи. Информацията от мобилния оператор показва, че телефонът му, който по-рано вечерта е изключил, в 4:14 отново се е свързал с мрежата от дома на баба му.

Междувременно, след приключване на разговора си с Адрия, Ивона тръгва пеша към дома си по променадата между Сопот и Гданск. Разстоянието, което трябва да измине, е около 7 километра. 23 минути след изключването на телефона й, в 4:12 сутринта, Ивона е заснета от камерата на ресторант "Чили Уили", който се намира в началото на Гданск, в Йелитково, при изход към плажа номер 63. До дома й остават около два километра. Това е последният път, в който съществуването на Ивона Вечорек е регистрирано по някакъв начин. Повече никой никога няма да я види.

(следва продължение)

събота, 12 юни 2021 г.

Изчезването на Ивона Вечорек 2

Криминален очерк

(Публикува се със съкращения)


Ивона Кинда и Ивона Вечорек


2. Обикновено полско момиче

 

Няма нищо, което да отличава Ивона Вечорек от нейните връстнички в детските й и тийнейджърските й години. Да, тя е красива, тя е популярна, умна е и се учи добре, но във всеки клас в училище има поне една такава девойка. Във всяко друго отношение тя е едно съвсем обикновено полско момиче.

Родена е в Гданск на 8 януари 1991 г. (сега би била на 30 години). Тя е слаба, руса, висока 1,65 м. През 2010 г. семейството й живее в квартал "Приможе" (Przymorze), на ул. "Чарни Двур" (Czarny Dwór). Родителите й са се развели, когато е била съвсем малка. След развода майката (също Ивона, за улеснение тук ще я наричаме Ивона Кинда) се събира с Пьотър Кинда и се омъжва за него през 1994 г. Двамата остават заедно 18 години (разделят се две години след изчезването на Ивона, но и до днес остават в добри приятелски отношения, тя запазва дълго време и фамилията му). Тъй като при събирането им Ивона е на три години, Пьотър замества баща й. Истинският, биологичният баща създава ново семейство и живее на няколко десетки километра от Труймясто, Ивона има само спорадични контакти с него. Така че тя се отнася към Пьотър като към свой роден баща. Много близки са, Пьотър участва в отглеждането й и я познава доста добре.

Още по-здрава е връзката с майка й, познатите й определят тази връзка дори като приятелска, нещо повече, Ивона Кинда е единственият родител, чакал пред залата по време на матурата, тя много подкрепя Ивона, двете разговарят по няколко  пъти дневно.

Ивона Кинда е фризьорка. През лятото на 2010 г. държи салон в Сопот, близо до самия Мончиак. Тя не чувства дъщеря й да има някакви сериозни тайни от нея, понякога дори й казва да затвори вратата на стаята си, защото не иска да я чува как говори по телефона. Има моменти, в които Ивона сама се затваря, като всеки тийнейджър, но тя не може да пази никаква тайна от майка си. Издържа ден или два, после трябва да изхвърли всичко от себе си. Способна е да влезе в апартамента яростна и да хлопне вратата на стаята си, за да не говори с никого. По-късно, когато на закуска майка й я пита какво се е случило, тя понякога не отговаря, докато накрая не разкаже всичко сама. Обикновено става въпрос за нормални тийнейджърски проблеми. Ивона Кинда говори с нея често за подобни неща, съветва я. Ивона понякога се вслушва, понякога не. Майката чувства, че има добър поглед върху живота на дъщеря си. Може би не научава всичко веднага, но в крайна сметка Ивона постепенно й разказва всичко. Случва се и да се карат - Ивона както бързо се нервира, така бързо й минава и двете винаги са се сдобряват. Понякога седят в две различни стаи, и да си пишат съобщения, а после се срещат в кухнята и продължават разговора. Ивона Кинда смята, че дъщеря й няма тайни от нея и тя също й се доверява.

Приятелите на Ивона я харесват, тя лесно осъществява контакти. С много силен характер е, упорита, решителна, знае стойността си, и на тази база възникват конфликти с връстниците й, понякога си създава и врагове, но от друга страна е много обичана от приятелите си. Тя е човек, изпълнен с живот. Душа на компанията.

Ивона винаги се застъпва за жертвите - когато някой е по-слаб и обект на нападки, тя винаги е на негова страна. Веднъж се връща от детската градина и казва, че едно от момчета е с лунички и червендалесто, и останалите му се присмиват. „Моите приятелки са глупави. Ще го защитя”, обявява тя тогава. И така и прави.

Тя вече има зад гърба си училищни любови, момчета, които са й носели чантата. Но в последната година на гимназията среща младеж, който е по-особен. Той е няколко години по-голям от нея, и двамата са роднини, макар и далечни, което е предпоставка за конфликти и неразбиране от страна на семействата на двамата, които в първия момент са шокирани и не особено въодушевени от тази връзка. Ето как си спомня за тези събития Ивона Кинда: „Грешката на братовчедка ми и на мен беше, че не отглеждахме децата си заедно. Тя живееше в Гдиня, децата ни не се познаваха. Ивона и Патрик се срещнали в дискотека, напълно случайно. Не знаели, че са братовчеди. Веднъж Ивона се върна от дискотека и каза, че е срещнала супер момче. Попита ме дали може да го покани у дома. Разбира се, съгласих се, и я попитах за името. Патрик, отговори тя. Той дойде, поглеждам го и виждам, че много прилича на братовчедка ми. Попитах го за фамилията. Това беше просто шок за мен! Обадих се на братовчедка ми, за да проверя дали тя знае, че децата ни са двойка. Тя беше много изненадана. В продължение на два-три месеца се опитахме да сложим край на тази история, но не можахме. Чувството беше по-силно - Ивона просто се влюби и това е“.

Така че Ивона Кинда и братовчедка й се примиряват със ситуацията. Ивона се отнася много сериозно към Патрик, както и той към нея. Тя посещава семейството му, той също ходи на вечеря у Ивона, понякога се задържа по-дълго у тях, гледат филми. Отиват заедно и на абитуриентския й бал. Ивона Кинда се притеснява, че Патрик разсейва дъщеря й от ученето, а й предстои много важната матура, така че в един момент се стига до ултиматум, че ако искат да са заедно, Ивона трябва да се учи, трябва да се концентрира върху подготовката за матурата. В, края на краищата, след шестмесечна връзка, се стига до раздялата им. Но тази раздяла в никакъв случай не ограничава контактите им, те продължават да общуват, срещат се от време на време, и тази раздяла според познатите е малко напук, двамата остават ревниви един към друг, и на тази база избухват конфликти, накратко отношенията им стават малко токсични и това е ситуация, която измъчва Ивона.

Въпреки това тя успява да се съсредоточи върху учението и през юни 2010 си взема матурата с доста добра оценка. В Полша матурата е изключително важна, защото в повечето университети няма приемни изпити, класирането се извършва най-вече въз основа на нея. Така че Ивона подава документите си в Технологичния университет и Гданския университет, както и за специалността Международни отношения във Военноморската академия в Гдиня, което е първото й желание. Само два дни след изчезването й оттам ще пристигне вестта, че е приета. Но в началото на юли тя още не знае това, въпреки че е наясно за доста добрите шансове да я приемат. Очакванията на резултатите са малко стресиращи, така че Ивона решава да се отдаде за известно време на купони.

На един от тези купони, на който отива с най-добрата си приятелка, малко по-голямата от нея Каша, с която се знаят от училище, тя среща приятен младеж на име Павел. Той много я впечатлява. Среща го пак и на един от следващите купони. Този път той е с двама приятели - Адриан и Марек.

- Те са едни такива улегнали, имат нещо повече в главите си от връстниците ми, зрели са - казва тя на майка си.

Ивона Кинда пита:

- Кого от тях харесваш най-много? Искаш ли пак да имаш гадже?

- Ти пък, засега не. Ваканция е, искам да съм свободна.

В онези дни Ивона е много щастлива. Казва, че това ще е най-дългата й ваканция, че ще се забавлява и ще пътува. Че никога вече няма да има такова време като това, между училището и университета, в което няма никакви грижи и задължения, и иска да се възползва максимално от него. Предстои й да вземе шофьорска книжка, и вече уговаря майка си да й подари стария си фиат пунто и да си купи нова кола. „В края на краищата, няма да пътувам всеки ден всеки ден до Гдиня с градския транспорт“ – повтаря тя, убедена, че ще я приемат в желаната от нея специалност. Предстои й екскурзия до Испания. Предполага се, че това ще е наградата й за приемането в университета. Ходи често на плаж и на купони. Юли и цялата ваканция се очертават фантастични, а след това трябва да започне животът й като възрастен.

(следва продължение)


сряда, 14 април 2021 г.

 

Изчезването на Ивона Вечорек

Криминален очерк

(Публикува се със съкращения)

 

"Случаят Ивона [Вечорек] беше толкова тайнствен и толкова завладяващ същевременно... и толкова тъжен. Младо момиче, деветнайсетгодишно, на прага на живота си като възрастен, отива на купон, връща се от този купон, но едва ли не пред дома си изчезва. Никой не знае какво е станало с нея. Няма тяло, няма свидетели, няма никакви следи от Ивона. Всичко се прекъсва между 4 и 5 часа в съботното утро ".

Юстина Мазур


Ивона Вечорек


1. Труймясто

 

В Полша има три огромни мегаполиса - гигантски агломерации, компактно струпани градски структури, на места срастващи се, обединени в сложни динамични системи с интензивни производствени, транспортни и културни връзки.

Най-големият от тях е Горносилезийската агломерация, крупен индустриален и транспортен център, състоящ се от град Катовице, още тринайсет големи града, буквално залепени за него, плюс още десетки малки градчета и села в близките околности. В това чудовищно образувание живеят според някои оценки около три и половина милиона души, което го прави не само най-голямата агломерация в Полша, но и една от най-големите в Европа.

Вторият мегаполис е Варшава, модерната европейска столица с нейните исторически сгради и новата делова част в района на гарата, където някогашният небостъргач от сталински тип на Двореца на културата и науката си съжителства с издигналите се през последните двайсетина години нови небостъргачи. Във Варшава и близките градове и села живеят около три милиона души.

Третият е Агломерацията на Труймясто (Trójmiasto, буквално "Триград"), разположена на Балтийското крайбрежие, при Гданския и Птуцкия залив, която се състои от Гданск, Гдиня и Сопот, както и редица други, по-малки градове и села в района, като Тчев, Гдански Прушч, Картужи, Жуково, Румия, Реда, Вейхерово, Пуцк, Владиславово и други. Там живеят около милион и половина души. Централно място в агломерацията, разбира се, заема самото Труймясто, което се състои от градовете Гданск (население около 450 000 души), Гдиня (около 250 000 души) и Сопот (40 000 души), фактически един гигантски град, разположен на площ 414 квадратни километра. Разбира се, това са данни само за хората, официално живеещи в агломерацията. Никой не знае колко са те в действителност през лятото, особено през уикендите, когато на полското крайбрежие се изсипват по няколко милиона поляци, плюс голям брой немци и скандинавци, по-голямата част от които отиват именно в Труймясто.

Труймясто е огромен транспортен, културен и туристически център, с множество университети, големи пристанища, множество културни забележителности (главно в Гданск и историческия му център), и безброй хотели и клубове.

Гданск е известен в по-ново време по света с това, че оттук започва съществуването си големият полски профсъюз "Солидарност", който в началото на 80-те години е в основата на поредица от събития, изиграли ключова роля в падането на комунистическите режими в Източна Европа. Гданск е мястото, където живее и работи Лех Валенса, първият демократично избран президент на Полша. От Гданск е и министър-председателят на Полша по време на описваните тук събития (2010 г.) - Доналд Туск.

Гдиня е известна със своето модерно пристанище и своите морски музеи, два от които са разположени на големи кораби. От Гдиня произхожда и една от иконите на съвременна Полша, Адам Дарски - Нергал, вокалист и китарист на световноизвестната блек-дет метъл група Behemoth.

Сопот е най-известният и най-красивият полски курорт. За него са характерни къщите в стил Ар нуво, парковете и велосипедните алеи, хубавите плажове, учтивите, винаги готови да помогнат обитатели. Това са само част от причините, поради които през лятото в града има огромен приток на туристи, а през почивните дни там се изсипват и множество хора от самото Труймясто и околностите. Главната пешеходна алея в града се нарича Монте Казино (пълно име Bohaterów Monte Cassino), но местните я наричат Мончяка. Тя тръгва от железопътната гара и стига до най-дългия дървен кей в Европа, и е изпълнена с магазини, ресторанти, сладкарници, книжарници, аптеки, галерии, клубове, сергии за сладолед и цветя; на места художници продават картините си, другаде могат да те нарисуват, мимове забавляват децата и улични музиканти свирят класически рок балади. Мончиака е меката на туристите, отпочиващи в Сопот, а вечер се превръща в една от най-желаните дестинации на любителите на клубния живот от цяла Померания, а защо не и от цялото крайбрежие и цяла Полша.

Кеят в Сопот

Цялата тази лъскавост обаче си има и друга страна. Сопот е на първо място в страната по брой на престъпления на глава от населението. Зад бляскавите витрини на най-популярния курорт на тази модерна европейска държава, постигнала толкова много през годините след падането на комунизма, се крие една друга Полша. Страна с много добре развита организирана престъпност, с връзки както на Изток, така и на Запад, стигащи чак до Америка. Страна, чиито легендарни престъпни фигури не са от 90-те години, както в България, а от 70-те и 80-те. Страна, в която нелегалният бизнес, особено разпространението на наркотици и проституцията, функционират в условията на несравнимо по-големи пазари, отколкото в България.

Сутеньорството е може би най-доходоносният бизнес в Труймясто. Местните алфонси (както се наричат жаргонно сутеньорите в Полша) наемат апартаменти и организират в тях малки публични домове, наричани мешканувки (mieszkaniówki), което е умалително на думата "жилище" (тоест нещо като жилищенце). Бандите им са могъщи, военизирани (като въоръжение и като спазване на строга йерархия), много често някои от членовете са наркомани. По онова време се опитват да се адаптират към променящата се реалност: по-малко насилие, повече официално регистрирани компании. Проституцията по крайбрежието се е превърнала в най-добрия нелегален бизнес за онези, които успяват да го управляват добре. В Труймясто цените на услугите, предлагани от проституцията, са най високи за цялата страна, само Варшава и Миендзиздройе (крайбрежен курорт близо до границата с Германия) могат да оказват някаква конкуренция. Сводниците от Гдиня, Сопот и Гданск публикуват реклами на своите момичета във вестници и интернет портали. Случва се дори да съобщават за нужди от проститутки в бюрата по труда.

Тези банди следват определени правила. Първото и най-важно от тях е да не се говори с полицията при никакви обстоятелства. Друго гласи, че проститутката не може да си тръгне сама. Трябва или да се откупи, или някой да плати за нея. Дори и да става въпрос за застаряваща напълняла наркоманка, пак трябва да се плати поне символична цена от няколкостотин злоти. Ала обикновено става въпрос за петцифрени суми. Друго правило е непокорните жени да бъдат наказвани по подобаващ начин. Новопостъпилите жени трябва да се запознават постепенно с новите задачи, защото биха се стреснали, ако им се наложи още първия ден да правят например групов секс с няколко мъже на купон.

Мнозина от сводниците придават на момичетата смелост, като ги снабдяват с наркотици. Понякога дори ги карат да се влюбват в тях, за да станат по-управляеми. По време на работа се използват множество мобилни телефони с огромен брой нерегистрирани карти, което значително затруднява проследяването им и идентифицирането им.

Междувременно обществото се е научило да съжителства много добре с тези проблеми. То просто си обръща главата в другата посока, а за това, което става зад гърба му, си е измислило много удобни евфемизми, които му позволяват да спи скоройно. Така например срещата на непрофесионална проститутка с клиент се нарича "спонсорирана среща", бардаците са са "агенции за запознанства" и така нататък.

Това са декорите, на фона на които се разиграва случаят, смятан за най-голямата загадка в историята на полската криминалистика. Изчезването на Ивона Вечорек.

(следва продължение)


сряда, 17 май 2017 г.

Йеин M. Бенкс, "Помисли си за Флеб"

Статията е написана за Shadowdance.
оригинална публикация

Флеб е финикийски моряк, героят на „Смърт от вода“, четвъртата част на поемата на Томас Стърнс Елиът Пустата земя. Явно е загинал от удавяне, забравил е „писъка на чайките и мъртвото вълнение, придобивките и загубите“. Издиган и спускан от теченията, е преминал етапите на младостта и зрелостта си, и сега подводният морски свят с шепот абсорбира костите му. „Ти, който си въртиш щурвала и гледаш към наветрената страна – призовава разказвачът, – независимо дали си юдей или не, помисли си за Флеб, който някога беше красив и строен като теб“.

Тази четвърта част на поемата, със своята съвършена форма и яснота на идеите, стои като аномалия в плетеницата на едно от най-значимите и трудни за тълкуване произведения на модернизма. Връзката ѝ с останалите части е в началото на произведението, когато прочутата гадателка мадам Созострис вади от тесте псевдо-таро карти тази на лирическата героиня – мъртъв финикийски моряк с перли, които са били очите му – и я предупреждава да се пази от „смърт от вода“. И в четвъртата част Елиът показва какво точно представлява тази „смърт от вода“. Съвършените във визуално и ритмично отношение стихове сред по-хаотичната останала част на поемата, както и архаичността на някои изрази и фактът, че Елиът е отдалечил сцената страшно далеч в миналото, като е направил героя финикиец, придават на тази част звученето на някакъв библейски или друг религиозен текст, който по подразбиране би трябвало да е богат на скрити значения. Всъщност внушението не е особено сложно: няма възраждане и прераждане, трупът на Флеб просто се е превърнал в продукт на разлагане, така както и от трупа, заровен от Стетсън в градината в първата част на поемата, никога няма да поникнат филизи.

Изисква се голяма смелост и амбиции да сложиш в заглавието на романа си интертекстуална връзка към подобно произведение. Това заглавие е извънсистемно за света на Културата – дори по времето на действието на романа (1331 г. по нашето летоброене) да е теоретично възможно съществуването на финикиеца Флеб в далечното минало, ще минат векове преди да се роди Елиът, който да осмисли неговата „смърт от вода“, и изобщо Културата научава за Земята чак през 1977 г., когато техен кораб ни посещава (в повестта The State of the Art, 1991). Ясно е, че заглавието е насочено единствено към читателя. И в същото време то е един спойлер, който веднага подсказва на образования човек каква ще е съдбата на главния герой. Но явно това изобщо не притеснява Бенкс – целите, които си е поставил, са много по-високи от обикновените сюжетни неочакваности. Въпреки че от друга страна развръзката на романа е доста неочаквана в сравнение с онова, което се смята за стандарт в космическата опера до момента.

Втората половина на осемдесетте е преходна в научната фантастика. Отминала е епохата на киберпънка и започва да се утвърждава поджанрът на новата космическа опера. Наистина, първите значими произведения в този поджанр се появяват няколко години по-рано, но не са лишени от слабости. В Звездна вълна се надига (Startide Rising, 1983) Дейвид Брин много интересно обрисува сдобилите се с разум делфини (в резултат на ъплифт) и отношенията в човешко-делфинския екипаж, но психологическата мотивация на уж много по-напредналите извънземни раси е повече от елементарна. В безупречния пък в психологическо отношение Играта на Ендър (Ender’s Game, 1985) на Орсън Кард един човек решава съдбата на цели цивилизации, точно както в романите на Док Смит от зората на космическата опера. Постепенно обаче в новата спейс опера се налагат високи литературни стандарти – не само като експресивност на стила и наситеност с интересни метафори, това вече сме го виждали в киперпънка, особено в романите на Уилям Гибсън, а и като интертекстуалност, многопластовост, по-дълбоко развиване на образите, научна правдоподобност. По отношение на науката, към традиционните физика, математика и информационни технологии се присъединяват психологията, лингвистиката, социологията; започват да се търсят нови, оригинални социални модели, появява се темата за трансхуманизма. В края на осемдесетте и през деветдесетте години излизат някои от най-значимите произведения на поджанра, които е трудно да бъдат надминати и до днес: съвършеният в посмодернистичната си структура Хиперион на Дан Симънс (Hyperion, 1989) и плашещо реалистичният от научна гледна точка Диаспора на Грег Игън (Diaspora, 1997), със своята студена, макар и нелишена от една особена поетичност картина на постчовешкото бъдеще. Един от първите романи, които поставят тези високи стандарти, е Помисли си за Флеб (Consider Phlebas, 1987).

Действието в романа се развива на фона на голяма галактическа война между Културата (Culture) и идираните (Idirans). В пролога обречена на унищожение фабрика за космически кораби на Културата създава от отпадъци космически кораби-вместилищa за единствената ценност в себе си, която иска да спаси – новосъздаден Разум (Mind). Този Разум е предназначен да управлява нов клас кораби на Културата. За идираните е много важно да се доберат до него, но след дълго преследване той успява да се спаси на Schar’s World – една от забранените планети на мъртвите, контролирана от Dra’Azon, една от въздигналите се раси в галактиката, с мощ, несъизмеримо по-голяма от тази на идираните и Културата (за това какво е въздигнала се раса – малко по-късно). Schar’s World е заобиколен от така наречената „бариера на тишината“, тоест недостъпна е за корабите на Културата и на идираните.

И тук на сцената се появява Bora Horza Gobuchul – индивид от древната раса на чейнджърите (Changers), които могат да променят себе си така, че да придобият облика на същества от други раси. Той работи за идираните и изпълнява мисия на планетата Sorpen, където е заел мястото на важна фигура от тамошната Геронтокрация. Впоследствие се е оказал в трудна ситуация – очаква го смърт буквално „от вода“, макар и не особено чиста; окован е на място, където се оттича канализацията на голяма сграда, и е въпрос на време да се озове под повърхността. В последния момент обаче идираните го спасяват и му дават задача да отиде на Schar’s World и да вземе оттам Разума. Horza има достъп до планетата, защото там се намира наблюдателен пункт на чейнджърите, и той самият някога е служил на него. Заедно със спасяването на Horza е пленена и Perosteck Balveda, агент на Културата, спомогнала за изобличаването и пленяването на Horza. По-късно пътищата на Horza и Balveda странно ще се преплитат, за да се озоват накрая и двамата на Schar’s World. Horza приема задачата при едно условие – след нея да получи свободата си. Той е уморен от тази война и иска да се оттегли заедно с близка до сърцето му чейнджърка, която служи на Schar’s World.

И така започват странстванията на Horza, по време на които той се спасява с реактивен скафандър от атакуван кораб, попада на пиратския кораб Clear Air Turbulence, където първо е пленник, после член на екипажа, участва в обир на храм и се озовава на орбитала Vavatch на Културата часове преди взривяването му, пленен е от странна секта, успява да се върне на кораба като негов капитан, успява да срещне дори любов – и така постепенно се приближава до Schar’s World, където ще срещне съдбата си в многокилометровите тунели под повърхността на планетата.

Романът е много динамичен, с битки от различен калибър, грандиозни космически катастрофи и потапяне в различни галактически култури. Не е лишен от някои слабости – като описанието в много страници на разбиване на огромен морски кораб на орбитала Vavatch, или не по-краткото описание на бягството на Clear Air Turbulence от гигантски космически кораб чрез пробиване на дупки в стените му. Изглежда малко раздут – Бенкс още не е имал усета къде да описва в детайли и къде само да скицира. (Всъщност това е един доста ранен роман на автора, първоначалният вариант е писан още през 1984 г., а след редакцията Бенкс казва, че би му било по-лесно да напише направо нов роман.) Но това са детайли, на фона на които пред очите ни се материализира, израства и придобива плътност изумителният и грандиозен свят на Културата.

Културата е постиндустриално хедонистично общество на границата на технологичната сингулярност. То обаче някога е било задържано изкуствено преди тази граница от играещите основна роля в Културата машини – Разумите. (А въздигналите се раси са преминали тази граница, като същевременно са отишли в други отвъдни измерения, макар и да са запазили връзка с отсамния свят.) Разумите са създали за членуващите в Културата няколко повече или по-малко хуманоидни раси една анархична утопия, в която животът е регулиран, ресурсите се използват по най-ефективния начин, жителите са напълно свободни да се развиват свободно и да се занимават с каквото пожелаят. Те живеят в огромни съоръжения като орбитали, пръстени или сфери, както и в космически кораби, способни да побират милиарди същества. Ориентирите на Културата (според Horza) са: живот – хубаво, смърт – лошо; удоволствие – хубаво, болка – лошо. Тази утопия обаче си има своите проблеми, които проличават най-вече при сблъсъка ѝ с други култури. Има си и вътрешни проблеми, които ще изпъкнат в следващите романи от поредицата, особено в Играчът на играчите (The Player of Games, 1988). Понякога читателят се запитва какъв е смисълът на този „рай“ и не води ли това изкуствено въздържане от въздигането просто до застой.

Идираните пък са теократично експанзионистично общество. Те са главните чудовища на планета, някога населена изцяло с чудовища. Другите видове сега са само в зоопарковете. Идираните са съхранили интелекта, направил ги победители, а също така и биологичното безсмъртие, което заради безкомпромисната борба в ранните етапи на историята на Идир е било по-скоро еволюционно преимущество и не е довело до застой. Horza, който смята, че Културата е еволюционна глуха улица, се бие на страната на идираните не защото е за тях, а защото е срещу Културата. Смята, че идираните са на страната на живота. Той изпитва недоверие към Разумите, които са обсебени от натрапливата идея да почистят галактиката, да я заставят да живее по безупречни и ефективни закони, без разточителство, несправедливост или страдания. „Глупаците от Културата“, разсъждава той, „не разбират, че в един прекрасен ден Разумите може да решат, че и самите хора вътре в Културата са неефективен вид, склонен към разточителство“.

Впрочем, Културата също е експанзионистична. Можели са да избегнат лесно тази война, но се включват в нея, като решават това с пряк вот на жителите (всички жизненоважни въпроси се решават по този начин). Смятат, че така защитават правото си на съществуване. В следващите романи от поредицата те ще продължават да защитават това право, като абсорбират все повече и повече нови цивилизации, понякога без да подбират особено средствата. Голяма роля в този процес играе специалната структура Контакт (Contact) и нейното подразделение Извънредни обстоятелства, ИО (Special Circumstances).

С настъпването на войната Контакт е станал армия на Културата, а ИО – аналитичното ѝ и разузнавателно подразделение. ИО е оръдие за нравствен шпионаж в ръцете на Контакта, острие на агресивната дипломатическа политика на Културата, най-елитарният елит в общество, отхвърлящо елитарността. Положението и представата за тази организация вътре в световете на Културата са доста двусмислени и преди войната. Съществуването ѝ е обгърнато в тайнственост в общество, боготворящо откритостта. Повече от всяка друга част от Културата тя изразява ценностите на това общество и по-малко от всичко друго въплъщава в себе си характерните му свойства. Но положението на ИО в самата Култура се е влошило – на тях стоварват цялата вина, която чувстват гражданите на Културата, изявили готовност да се включат във войната; презират го като неизбежно зло, понасят го, защото постъпва етично, отхвърлят го като нещо, за което хората предпочитат да не мислят. Разумите на ИО се смятат за по-цинични, агресивни и безразсъдни от Разумите на Контакта, за пушечно месо във всеки конфликт, с репутация на „клапа за изпускане на отровата, тровеща съвестта на Културата“. Предизвикват повече неприязън у сънародниците си, отколкото у врага. Не е трудно да се направи аналогия с тайните служби от нашето време.

Неизбежно е да се търсят и други сходства със съвременните (за годините на писане на романа) земни политически системи. Въпреки големите различия, може да се приеме, колкото и да е парадоксално, че теократичното общество на идираните прилича повече на атеистичната социалистическа система (където, разбира се, идеологията се е въздигнала до висините на нова религия и основната движеща сила е абстрактната вяра в чистото бъдеще), а атеистичната утопична Култура – на западната цивилизация, която макар и по-хуманна, си има своите проблеми и не се колебае да защити правото си на съществуване със силата на оръжието (към момента на написването още не е изминало много време от Виетнамската война). Въпреки че между двете страни в конфликта има огромни разлики, у читателя остава трайното впечатление, че те се отнасят с еднакво пренебрежение към съдбата на отделния индивид.

Накрая на романа има една част, в която Бенкс показва огромните мащаби на войната. В противовес на властващите до момента канони на жанра, всичко, направено от героите, изглежда нищожно и незначително на фона на тази война. „Прочел съм толкова много научнофантастични книги“, казва Бенкс в едно интервю, „в които действието е ужасно, ужасно важно за съдбата на всички и всичко. Съдбата на цяла планета може да зависи от действията на главния герой. Понякога съдбата на цялата Вселена! Е, ако погледнете историята, това е необичайна рядкост. Обикновено се случва така, че героите страдат и умират и са въвлечени във всякакъв хаос и катастрофи и не могат да направят кой знае какво в края на краищата“. Така е и с героите на романа – обикновени хора, които живеят, страдат, радват се, обичат се, носят деца в утробите си. Уловени са в теченията на събития, които не разбират и на които са подвластни. Макар и по време на действието да изглежда, че мисията им е изключително важна за развитието на войната, тези течения ще ги издигат и спускат, като в стиховете на Елиът, и в края на краищата просто ще ги отнесат до тяхната „смърт от вода“.

понеделник, 7 септември 2015 г.

Лушъс Шепърд, „Живот по време на война”


Дейвид Мингоя е двайсетгодишен нюйоркчанин, бивш художник на плакати, а сега войник във една високотехнологична война от близкото бъдеще, която се води в гватемалските джунгли и от която повече или по-малко са засегнати всички съседни държави. Не е много ясно срещу кого воюва САЩ, но натрапващите се още от първите страници алюзии с Виетнамската война подсказват, че в самата Гватемала има гражданска война, а на страната на врага е най-малкото Куба, а вероятно и Русия. Оттук излитат и хеликоптери, които бомбардират Никарагуа, а Панама е нещо като обетована земя – мястото, където всеки рано или късно се устремява да дезертира.

Друго, което се натрапва още от началото на историята, е богатата цветова символика. Мястото, където се намират американските войници, сега се нарича Свободно окупирана Гватемала и е отбелязано със зелено на картите. На изток, от мексиканската граница до Карибско море, е ничия земя (жълта зона). Мястото, където служи Мингоя, Ant Farm, е база за огнева поддръжка в източния край на жълтото. Оттам се обстрелва територията, защрихована на картите в черно-бяло. Това кара Мингоя да мисли, че се сражава за основните цветове на този свят.

Романът започва с една отпуска на Мингоя и двамата му бойни другари Джилби и Бейлър, които се отправят към Сан Франциско де Хютиклан – един невзрачен гватамелски град, но те много добре знаят, че след отпуски на по-луксозни места следва отпускане и намаляване на боевата дееспособност.

С пристигането в града Мингоя и приятелите му се натъкват на двама пилоти с огледални шлемове, които те отказват да свалят, дори когато се пекат на слънце. Обясняват, че шлемовете са пълни с микросхеми и облъчват очите направо в зрителния нерв. Колкото по-дълго ги носиш, толкова по-добре виждаш - има микросхеми за острота на зрението. Освен това лицата на двамата са деформирани. Те твърдят, че виждат душите на хората и бъдещето. Кимат синхронно – като два робота, които изпълняват една и съща програма. Може и да не лъжат – толкова странна е станала тази война. В нея се използват наркотици-бойни препарати, а придвижването на войските се предсказва от медиуми.

Гадът, от купчина бараки на брега на Рио Дулсе, край панамериканското шосе, е прераснал до плъзнал се по двата бряга град, пълен с десетки барове и бродеи с неонови чудовища по покривите – дракони, аднорози, феникси, кентаври (които обаче не са реклами, а кодирани символи за величието на собствениците – например червен тигър, пробиващ си път сред зелени лилии и сини кръстове означава, че собственикът е богат, принадлежи към тайно католическо общество и има противоречиво отношение към политиката на правителството).

Сан Франциско де Хютиклан не е град, а симптом на войната, но за Мингоя подобни градове са станали нещо като задгробен живот – награда след преживените ужаси.

А съвместната отпуска с двамата му другари е ритуал, за който вярва, че ще му помогне да оцелее.

Част от ритуала е например да пише писма до вкъщи, които после да къса и вместо тях да изпраща други, успокояващи.

Ето някои от нещата, които са в първите варианти на писмата – тези, които никога няма да прочетат родителите му: Резултатът на войната не е важен, това е магическа операция от неимоверен мащаб. Придвижването на войските, самолетите и корабите е мистичен знак на повърхността на нашата реалност - за да оцелееш, трябва да определиш мястото си в чертежа и да се движиш в съответствие с него. Всички търсят магия, която да им помогне да оцелеят. Дялат инициали върху снаряди, крият папагалски пера в шлемовете си…

Има една цяла митология около тази война, която в началото на романа е някак в периферията, преди да нахлуе в самата сърцевина на историята и да помете всичко по пътя си. Част от митологията е например Изчезналият патрул. Зелените барети в Гватемала взимат ампули с наркотик-боен коктейл, който наричат „сами” (от самурай). Но често предозират и се побъркват. Купуват ампули от черния пазар и после се бият помежду си в боеве без правила. Две години по-рано в зона Изумруд отряд барети отива да патрулира и не се връща. Обявяват ги за безследно изчезнали. След месец от лазарета започват да изчезват ампули, в близката околност са забелязани американци с разкъсани камуфлажни облекла. Започват да свалят хеликоптери и да нападат патрули. Четири месеца преди събитията в книгата пехотинец, похитен от Изчезналия патрул и успял да избяга, разказва, че те вече не се смятат за американци, а за граждани на джунглата. Живеят като зверове, по цял ден пият ампули. Измисли ли са цяла религия – нещо за слънчеви лъчи, светещи през купол.

Друга част от ритуала на Мингоя е първо да посети с двамата си колеги един бар, в който идват и други от войниците. А после да отиде в квартала на аборигените и да види какво ще му се случи, без да си го търси (по този начин той повтаря събитията, случили му се по време на първата отпуска).

Тази ден, в който започват събитията в романа, също го прави. Свечерява се, чуват се песните на жаби и цикади. Докато броди между сергиите на местния пазар, вижда палатка с 40-50 души отпред, и чува женски глас, говорещ на испански. Приближава се и вижда млада мургава жена с червена лятна рокля с голи рамене и коси, събрани на тила. Жената не може да се определи като красива, но е екзотична, чувствена и спокойна - и това спокойствие, усеща Мингоя, не е само повърхностно. Той веднага усеща привличане към жената и се приближава. Това е Дебора. И по този начин започва съвместната история на двамата.

Дебора играе пред публиката някаква игра, подобна на бинго. И Мингоя спечелва три от седем игри – явно нещо, което не е лесно да се постигне. А по-късно вечерта запознанството им естествено прераства в разговор помежду им. Дебора е местна, но е учила в Маями и затова говори английски без акцент. Тя е доловила в Мингоя пси-способности – каквито имат мнозина и които се използват от армията в специално нейно подразделение, наречено Пси-корпус. Но Мингоя не е постъпил в него, защото според него наркотерапията, на която се подлагат обучаващите се, води до промяна на личността. Дебора обаче също има такива способности – и му казва, че е имала видение, в което го е видяла умрял. Моли го да дезертира в Панама. Той разбира, че тя е пацифистка, от онези, които уговарят другите да дезертират. Отказва й и тя си тръгва – не иска да е с него, като знае какво ще му се случи. Накрая той все пак успява да си уреди среща с нея за другия ден. Ляга и си мисли за нея. Но не и с похот – не успява.

През следващите дни стават събития, които тласкат Мингоя към решението, на което се е съпротивлявал – да постъпи в Пси-корпуса. Приятелят му Бейлър рухва психически и взима заложници в един бар. В опит да го вразуми, Бейлър е нападнат от него и едва не пострадва сериозно, но все пак успява да направи така, че Бейлър да бъде арестуван, вместо убит. Когато по-късно през деня прекосява реката с корабче, за да се срещне с Дебора, млад войник му разказва, че е видял Бейлър да участва в боеве без правила – даже му викали Черния рицар. Предния ден, след три ампули сами, дори се е бил с ягуар, и го е убил, след като го е осакатил жестоко, а после е изял и сърцето му. „Вчера видях истинското зло – завършва разказа си войникът - и то беше прекрасно!”.

Срещата с Дебора довежда двамата до опит да правят любов помежду си, и тогава той има халюциногенно преживяване – вижда я като уродливо същество и хуква да бяга към града. Там разбира, че другият му приятел Джилби е дезертирал и отива в Панама. А по-късно, по време на безцелното му скитане из града, при един недовършен мост попада на банда от деца с ножове, чийто предводител му казва, че вижда бъдещето. Ето някои от въпросите на момчето в последвалия налудничав разговор: Вярно ли е, че в Америка има машина с душа на човек, че американците са построили в небето желязна планета, че в дома на президента има камък, в който седи душата на мъртъв магьосник? Може и да е вярно, отговоря Мингоя. В бандата има междуособици, едно момиче, Грациела, се стреми към властта на момчето, има и различни мнения по въпроса дали да оставят Мингоя жив. След като по чудо се спасява, без да му се наложи да убие някое от децата, Мингоя осъзнава, че войната е станала новият му дом, че е приел тайната на войната като своя. Връща се при двамата пилоти и ги моли да го откарат в Ant Farm, а след това постъпва в Пси-корпуса.

И това са само щрихи от началната част на книгата, и същевременно е цялото съдържание на повестта „Отпуската” (R&R), която излиза през 1986 г. и донася на Лушъс Шепърд престижните награда „Небюла” през същата година и „Локус през 1987 г. Година по-късно той разширява повестта до разтърсващия роман „Живот по време на война” (Life During Wartime - 1987) – може би едно от най-значителните и недооценени произведения в научната фантастика.

Но докато се стигне до този момент, Лушъс Шепърд изживява един доста необикновен живот, който сам сякаш е изваден от някоя завладяваща книга. Роден е през 1947 г. в Линчбърг, Виржиния, но прекарва детството си Дейтън Бийч, морски курорт в щата Флорида, близо до изпитателен център на ВВС, който в следващите години е преработен на космодрум – оттам излитат първите американски космически кораби. Каква по-добра обстановка за един бъдещ писател-фантаст… Не е получил формално висше образование, но под натиска на баща си е прочел огромен брой книги в детството си – по-късно си спомня, че сред тях са преобладавали викторианска проза и Шекспир, и те са му повлияли повече, отколкото каквото и да било, прочетено от него по-късно. От средата на 60-те до средата на 80-те води доста безпорядъчен живот, скита по света, посещава Латинска Америка, Европа и Югоизточна Азия, и сменя куп професии – портиер, продавач на тениски, участник в джаз-група. Дори, по собственото му признание, косвено е бил въвлечен в международния наркобизнес… Това става, докато е бил в Латинска Америка. Но пътуванията му дотам си имат и своята положителна страна – той опознава добре местните джунгли, и по-късно ги прави арена на действието в много от фантастичните си произведения.

Ала кариерата му в литературното поприще не започва с фантастиката – първа е стихосбирката Cantata of Death, Weakmind & Generation (1967). А първият му фантастичен разказ (The Taylorsville Reconstruction) трябва да чака шестнайсет години, докато бъде публикуван (1983). Само две години по-късно Лушъс Шепърд е удостоен с престижната награда Джон Кембъл – за най-многообещаващ млад автор.

Характерни особености на фантастичната проза на Шепърд, освен мрачните декори на латиноамериканските джунгли, са странното преплитане между реалност и халюциногенни видения (не без влиянието на наркотици), наличието на различни екстрасензорни способности, митологична поетика, наситеност с метафори и символи, но и много остър, динамичен сюжет – понякога толкова увлекателен, че не е трудно читателят да пропусне скритите „дълбинни” пластове. Любимият му герой е аутсайдер, често с емоционални или психични проблеми, който намира себе си в някакво трансцендетално пътешествие. В резултат на това много често произведенията му са кръстоска от различни поджанрове – и твърда фантастика, и хорър, и митологично фентъзи. И не на последно място - магически реализъм; естествен резултат от странстванията из екзотичните Латиноамерикански джунгли. Тази странна смесица, а и наличието на толкова много „подводни камъни” в произведенията на Лушъс Шепърд карат някои критици да го определят като мейнстрийм. Впрочем и той самият няма нищо против това – в редица произведения твори на границата на мейнстрийма. Ето каква е поджанровата мозайка на някои от най-известните му романи: дебютният му роман Green Eyes (1984) е зомби-хорър, за възкресяване на хора по научен път, с помощта на бактерия. В Kalimantan (1990) протагонистът е похитен от демони и отнесен в паралелна реалност. The Golden (1993) викторианска вампирска криминална история, получава наградата „Локус” за най-добър хорър на годината. Valentine (2002) вече е на границата между магическия реализъм и мейнстрийма – фантастичните елементи не само че са съвсем условни, но е под въпрос и дали изобщо ги има… Същото може да се каже и за повечето от по-късните му романи.

Живот по време на война” заема особено място дори в тази толкова странна компания. Съвсем целенасочено разказах толкова подробно началото му – това е роман, който е невъзможно да бъде преразказан накратко, там всичко е в детайлите, в атмосферата. И в многобройните влияния и интертекстуални връзки, които човек никога не може да е сигурен, че е проследил докрай. Като например, Томас Пинчън. Докато преминава през обучението си в Пси-корпуса на един остров, Мингоя попада в един хотел, където надписите на блюдата са сгрешени. „Изглежда, ентропията тук вече е победила” – мисли си той. Или пък по-рано, още в Ant Farm, когато съоръжението е нападнато от кубинците, Мингоя се натъква на лейтенант Джей, който е пси-патрул, влязъл в екстрасензорна симбиоза с един кубинец, който вече е мъртъв. В една мъчителна нощ, в която Джей се съмнява в това дали Мингоя не е кубинец, и заради това трябва да изчакат идването на американската армия, Мингоя е принуден да седи до трупа на убития кубинец и да изслуша теорията на Джей за полуразпада на живота. Остават в стаята до сутринта, и когато се чуват пристигащите американски хеликоптери, Джей вече е мъртъв - последвал сибмионта си. Когато излиза навън, Мингоя вижда сюрреалистична картина – хеликоптерите, спускащи се през дима над джунглата; илюстрация към войната с цялата й тайна магия и великолепие.

Тази картина ни отвежда до едно друго силно влияние върху Лушъс Шепърд – „Сърцето на мрака” на Джоузеф Конрад и в още по-голяма степен - модерната му интерпретация, „Апокалипсис сега” на Франсис Форд Копола. Всъщност войната в гватемалските джунгли е една проекция на печалния виетнамски опит в Латинска Америка от 21-и век. Както и при повечето хора от неговото поколение, Виетнамската война пречупва нещо в Шепърд – както той споменава по-късно в не едно интервю, американското общество, американската култура са тежко болни, и тази война е само един от симптомите на тази болест. Болест, която засяга преди всичко способността на хората да реагират на проблемите на другите… В романа Мингоя преживява своите пътувания в „сърцето на мрака” – и в началото на мисията си, когато някъде в гватемалските джунгли достига до местоположението на Изчезналия отряд, и е пленен, надрусан със „сами” (което му пречи да използва пси-способностите си) и изправен да се бие на живот и смърт срещу предводителя на Отряда, Кофе; и по-късно, когато пътува през Хондурас и Никарагуа към Панама по река с кораба на Рей Барес – меко казано съмнителен пират и контрабандист - и става свидетел на безпричинни жестокости от страна на американските войници.

В годините след появата на романа някои критици го определят и като част от киберпънк-движението – най-вече защото излиза по времето на програмните произведения на киберпънка като Software на Руди Рукър (1982), Neuromancer на Уилям Гибсън (1984), Schismatrix на Брус Стърлинг (1985), Eclipse на Джон Шърли (1985), Hardwired на Уолтър Джон Уилямс (1986), Mindplayers на Пат Кадигън (1987) и др., но и защото носи някои от белезите на жанра – откриваме ги още в началната сцена, с двамата пилоти с огледалните шлемове, както и по-късно, например в един пасаж от книгата, когато отвеждат Мингоя в джунглата, при един самоосъзнал се компютър с претенции за божественост. Компютърът е експериментален модел от американски хеликоптер. Свалила го е руска ракета, която обаче не се взривила. Компютърът е взел от нея модули и се е ремонтирал – твърди че синкретичният процес е създал нова инкарнация. Познава Мингоя и твърди, че знае бъдещето.

В по-ново време обаче Лушъс Шепърд рядко се споменава като част от тази компания. Е, има и изключения – например в сборника от есета Beyond Cyberpunk: New Critical Perspectives (2010) романът се споменава като част от отделен поджанр, „латиноамерикански киберпънк”. На самия мен ми е трудно да определя дали романът е причастен към жанра или не. Във всеки случай на моменти има една особена графичност, която създава усещане за киберпънк-атмосфера. Разхвърляните навсякъде из джунглата следи от войната – шлем, купе на танк, невзривила се ракета - добавят към природата своеобразна неорганична красота. Хеликоптерът, „увиснал в паяжина от лиани и счупени клони, напомня мистичен ембрион, неродено дете на извънземни ангели”.

Сянката на киберпънка може да се открие и в някои от общите влияния – като споменатия по-горе Пинчън, и най-вече Филип Дик. Действието е пропито с атмосфера на параноя и взаимно недоверие. Реалността често се преплита с фантазията. Когато Мингоя взема последната си доза от наркотика по време на обучението си в Пси-корпуса, има халюцинация, че се намира в Америка от бъдещето. Доста по-късно в романа изведнъж с изненада започва да разпознава елементи от видението си. Случайно срещнат войник е младият първообраз на бъдещ ветеран-инвалид, който е срещнал в съня си и който тогава не е познавал. Когато надупчва с автомата си една картина (с име „Механиката, лежаща в дълбините на повърхностната реалност”), защото изобразената на нея жена му е заприличала на Дебора, Мингоя разпознава в единствения останал от изображението елемент - човешка ръка – друг образ от някогашното си видение. (По това време художникът Мингоя също се е променил – рисува грамадни каменни стаи, мостове, излизащи от глухи стени, прекъснати стълбища, водещи наникъде.) Има една сцена, в която Мингоя се проявява и като кукловод на реалността – докато още тренира новопридобитите си способности, в шумен бар, където цари суматоха и има сбивания, той първо умиротворява всички със силата на волята си, а след това започва да експериментира – кара един да се смее, друг да плаче, още двама да се сбият. Превръща бара в жив театър. А на едно парти в края на романа разговаря със странен робот, който се оказва дегизираният главен злодей в историята – кукловод от доста по-различно ниво, който на места напомня за Палмър Елдрич.

И тези сцени ни довеждат до може би основното влияние на Лушъс Шепърд – латиноамериканският магически реализъм. Латиноамериканските джунгли са наситени с чудеса – много повече, отколкото можеш да откриеш в роман на Маркес. В джунглите можеш да срещнеш черни кучета, които, ако ги погледнеш в очите, ще те научат да правиш магии; можеш да си поговориш с брухо (и, което е типично – никога няма да си сигурен дали разговорът се е състоял наистина); могат да те нападнат милиони пеперуди, които са командвани от някого и които искат да те смажат с тежестта си. Там бродят армии от зомбита и магьосници, които за забавление внушават на някоя девойка да се влюби в тях – след това тя винаги ще ги преследва. Местните ти разказват чудновати легенди – умело вплетени в повествованието като разкази в романа. Ето например една от тях („Призракът на конквистадора”): Един ловец среща вожда на маите, който е преследван от призрак на конквистадор; вождът моли ловеца да се скрие в съня му - дворец с безброй коридори. Скоро се появява и призракът - той също иска да влезе в съня, но ловецът му отказва. Призракът му предлага монета – ловецът пак отказва. Призракът започва да му пречи на лова. Така че накрая ловецът пуска конквистадора в съня с двореца-лабиринт. Когато се събужда – намира златна монета. В съня му вождът го моли да го пусне навън, ловецът така и прави. Призракът също го моли, но ловецът не го пуска. След мъчителни кошмари, докарани му от призрака, най-накрая е принуден да го пусне. Съответно получава нова монета. Вождът се връща отново и отново, призракът – също. Тялото на ловеца е станало полесражение на древни духове. Накрая вождът си отива завинаги, защото конквистадорът е изучил целия дворец и вече няма къде да се крие от него. Конквистадорът казва на ловеца, че това е било най-хубавият сън, който е виждал, и че ще се върне, когато му се присъни нов. (Чрез този разказ един индианец-гид отговаря на въпроса на Мингоя защо работи за американците).

Сред тези „истории в историята” има една, която е по-особена. Мингоя се сблъсква с нея, когато, по време на обучението му, наблюдаващият го лекар Исагире му подарява за награда книгата „Измисленият пансион” на Хуан Пасторин – писател, чиято снимка никой никога не е виждал и за чието отшелничество се носят легенди. Едноименният разказ е за странен договор между автора и обитателите на пансион в Латинска Америка. Авторът обещава да плати образованието на децата им, но в замяна трябва да живеят до края на дните си в измислена от автора история, която той ще пише година след година. Обитателите се опитват да прекъснат договора, но с течение на времето все повече свикват – в резултат животът придобива почти мистична значимост, а смъртта става сакрална епифания. Само писателят живее нормален живот, последван от продължителна унизителна смърт. Друг от разказите е за войната между два клана, Мадрадон и Сотомайор, за едно вълшебно цвете.

В момент, в който Мингоя е осъзнал, че войната е само камуфлаж, а истинската е друга война, война във войната, който се води между групировки от медиуми, в едно село в джунглата той среща изпаднало в транс момиче-медиум, които му говори с думите на един от разказите в книгата (онзи за клановете и вълшебното цвете – особена трева, която дава жизнена сила). И Мингоя се запитва дали всъщност истината на войната не е още по-сложна, и дали неговата история всъщност не е част от историята, описана в книгата. И така продължава пътят му към едно панамско градче, в което може би са се събрали да преговарят сили, манипулиращи целия свят – свят, изпълнен със схеми, структури, съвпадения и цикли, сякаш сочещи работата на магически сили. Но тези структури и цикли са само отражение на скрити природни процеси. Колкото повече човек живее, толкова по-богат става опитът му, докато в края на краищата не го оплитат толкова взаимодействия, такава паяжина от обстоятелства, чувства и събития, че никаква дреболия вече не му изглежда дреболия, всичко изисква тълкуване. Мингоя не е сам по този свой път – с него е Дебора, жената, странната му любов с която заема централно място в повествованието. Тя е агент на Сомбра – комунистическата версия на Пси-корпуса. След като е получил задачата да я убие, Мингоя открива, че любовта им увеличава общата им сила дотолкова, че ги прави нещо повече от обикновен сбор на способностите на двамата – една прекрасна метафора за това как „работи” истинската любов. И когато пътят им накрая ги отвежда до едно идилично панамско село в джунглата, вече няма значение, че са се отказали от всичко, защото носят със себе си единственото, което има смисъл.

събота, 14 март 2015 г.

Ричард Пол Русо, „Корабът на глупците”


В едно от малкото интервюта на Ричард Пол Русо (от 2000 г., на известния сред феновете на фантастиката редактор и критик Ник Гевърс), той е представен като един от недооценените майстори на американската фантастика, въпреки че вече е печелил (през 1989 г.) наградата Филип К. Дик (която, както е известно, е за най-добър роман за годината, издаден в меки корици, но всъщност се дава на автори, които са иновативни, налагащи нови тенденции във фантастиката). Сега, петнайсет години по-късно, положението не се е променило особено, макар че след въпросното интервю Русо печели още веднъж същата награда – през 2001 г., за Ship of Fools (Корабът на глупците) – романа, за който искам да разкажа.

Ричард Пол Русо не е особено плодовит, но успява да поддържа високо ниво през цялото си творчество (в което, да се надяваме, още не е казал последната си дума; последната му издадена книга е през 2005 г.). Стреми се към разнообразие в произведенията си – от търсенето на извънземен живот в джунглите на екзотична планета в Inner Eclipse (1988) се прехвърля към артистичния ъндърграунд на Сан Франциско от близкото бъдеще в Subterranean Gallery (1989), остава във Фриско с трилогията Carlucci - слабо свързаните помежду си романи Destroying Angel (1992), Carlucci's Edge (1995) и Carlucci's Heart (1997), които носят белезите на ноар и киберпънк, оттам се насочва към космическото бъдеще на човечеството в Ship of Fools, а последният му засега издаден роман (The Rosetta Codex, 2005) е за изграждането като личност на едно петгодишно момче, станало роб след като космическият кораб на семейството му корабокрушира на дивашка планета. Русо не смята, че пише като някой друг освен Ричард Пол Русо; като любими автори посочва Джийн Улф (особено разказите му и Книга за новото Слънце), Джеймс Трипти-младши и Джон Краули, не скрива и че са му повлияли авторите от новата вълна като Зелазни, Дилейни, Ръс, Силвърбърг, Уилхелм, Балард, Ле Гуин и Диш, които са били в зенита си точно по времето, когато е започвал да чете фантастика. Любимият му мейнстрийм-автор е Кормак Маккарти. Изобщо има афинитет към мейнстрийма, списъкът му с любими майнстрийм-автори е още по-голям (в него присъства и мейнстриймовата инкарнация на Йеин Бенкс, без М-то по средата), но той не може да пише мейнстрийм, защото твърди, че му е скучно, не го е намирал за вълнуващо, когато се е опитвал да го прави. Когато обаче трансформира идеите си в научна или спекулативна фантастика, вдъхновението и ентусиазмът веднага се появяват.  Например той е голям почитател на криминалната литература, но никога не му се удавало да я пише – и затова създава трилогията Carlucci, хибрид между фантастичния и криминалния жанр. Въпреки това някои критици го определят като автор на мейнстрийм произведения, в които фантастичното е пълна условност – на което той възразява, че героите му не са просто съвременни персонажи, механично пренесени във фантастичен сетинг, а са променени така, че да функционират пълноценно в този сетинг. Не е съгласен и с онези, които определят трилогията Carlucci като киберпънк – макар и да си признава, че е повлиян от киберпънка, отрича присъствието на пънк-съставката в романите му, а според него си е имало причини тя да бъде включена в името на поджанра. Изобщо, Русо не е привърженик на обобщенията.

Корабът на глупците (или на шутовете) е алегория на Платон, вдъхновила множество средновековни творци, сред които Себастиан Брант, за едноименната поема, и Йеронимус Бош – за знаменитата картина със същото име. Идеята е следната: кораб с объркани, безгрижни членове на екипажа и несъзнаващи нищо пътници се носи из океана без определена цел и посока. Чрез тази алегория Платон е искал да изрази някои проблеми, които е виждал в демокрацията.

В не толкова алегоричен и в доста по-буквален смисъл е Кораб на глупците Аргонос, generation ship, който от векове лети из космоса. На пръв поглед – поредният generation ship роман, но още от самото начало Русо започва да разчупва клишетата. Явно космосът е колонизиран от подобни кораби – на доста от планетите има човешки колонии, из Галактиката се срещат планети с живот, годни за обитаване от човека, но все още не са открити следи от извънземен разум. Съхранен е споменът за Старата Земя – дори корабът някога се е връщал да я намери, но е открил само радиоактивна пустош. Обаче хората имат спомени за други много развити човешки светове, които са посещавали. Знае се, че преди повече от двеста години е имало бунт, при който са унищожени всички навигационни данни и записи от бордовия журнал, и официалната история на кораба започва оттогава. Има обаче записани спомени на хората от преди това, както и тайни записи на Църквата. Водачът на Църквата, епископът, твърди, че Корабът винаги е съществувал, но никой не мисли, че той наистина вярва в това.

Корабът се управлява от капитан, който стои начело на Съвет от 8 души. В началото на романа капитанът Никос е започнал да губи позиции, за сметка на епископа. Общо взето целта на Аргонос не се знае, но явно е да участва в колонизацията на вселената. Според епископа мисията на кораба е да разпространява християнството сред всички хора и извънземни (макар и да не са открити такива до момента). На кораба има огромна катедрала, множество по-малки църкви, райони, имитиращи открито пространство, десетина совалки и три „жътваря” (по-големи от совалките кораби, които кацат на планетите, за да събират органични вещества и да ги вкарват в кръговрата на кораба). На Аргонос има ясно изразено класово разслоение – горните палуби експлоатират долните, които се грижат за всичко на кораба.

Главният герой Бартоломео е роден с увреждания – ръцете му са дълги само педя, макар и дланите и пръстите да функционират нормално, краката му са деформирани, липсват му няколко прешлена от гръбначния стълб, и накуцва; но компенсира това с екзоскелет, който увеличава физическата му сила, а също така има и извънредно висок интелект, които изиграва важна роля в ключовите моменти в историята. Не знае кои са родителите му, но явно са от горните нива, защото е отгледан там. Той е приятел и съветник на капитан Никос. Батоломео осъзнава физическата си непълноценност, което му пречи да търси по-настойчиво личното си щастие, а екзоскелетът му е „сюжетна пушка”, която гръмва в една сцена от романа, в която се налага той да виси с часове от тавана, хванал с ръка завинтен за повърхността елемент.

Други важни герои са отец Вероника, в която Бартоломео е влюбен (и е възможно любовта да е споделена), джуджето Пер, жител на долните нива, който прави превъзходно кафе и е приятел с Бартоломео, макар и в началото двамата да се отнасят с подозрение един към друг, и Франсис – 13-годишно момче, което Бартоломео среща при разходка из необитаемите нива на кораба и чието доверие се опитва да спечели – Франсис му напомня за самия него на млади години.

Корабът не е кацал на планета от 40 години, и в този момент получава сигнал (съвсем прост) от близка до маршрута му планета. Бартоломео е включен в екипа, който ще я изследва с една от совалките – капитанът иска той да следи ситуацията за него. Отец Вероника е изпратена от страна на Църквата. Преди заминаването, с Бартоломео се свързва Пер и го призовава да помогне на хората от долните нива да се измъкнат от кораба и да се заселят на планетата (нещо, което горните нива никога няма да допуснат). Бартоломео се колебае, но постепенно склонява да помогне, повлиян от разговорите си с отец Вероника.

Пристигат на планетата, кацат на мястото, откъдето е изпратен сигнала. Редките градове са абсолютно пусти, намират само животни, но постепенно изследователите започват да откриват кости на хора, които по-късно погребват. При пътуването до едно от останалите селища откриват подземна зала, пълна с окачени за куки многобройни трупове, включително на деца и бебета. След като съобщават новината, им е наредено да спрат проучванията и да се върнат на кораба.

Става ясно, че след като жътварите си свършат работата (тоест след няколко дни), корабът ще изостави планетата и ще потегли. При тези условия метежниците се задействат, успяват да натоварят четири совалки с 1100 души и да ги подготвят за излитане към планетата, като Бартоломео им помага, давайки им необходимите кодове, но в края на краищата бунтът е разкрит и Бартоломео е затворен под стража в каютата си за няколко месеца. В един момент на кораба явно става нещо необичайно, и след известно време Бартоломео е освободен. Научава, че е открит огромен кораб, който явно е с нечовешки произход, и капитанът иска той да оглави експедицията по изследването му.

Изследването на кораба вече е започнало, и са станали няколко нещастни случаи, завършили със смърт. Например човек влиза в стая, която се оказва с гравитация 2G (иначе корабът е безтегловен) и се пребива, други срязват костюмите си в остри ръбове в коридорите. Някои хора се държат странно след завръщането си от кораба. Бартоломео, който е охладнял към капитана, е склонен да откаже, но е заплашен да бъде върнат в килията си, така че се съгласява. Екипът от 11 души се отправя със совалка към кораба. Отначало всичко върви добре, откриват нови и нови чудеса. Междувременно Бартоломео научава, че корабите постепенно се сближават, и за да поддържа разстояние от 3000 километра между тях, капитанът е принуден периодично да включва двигателите и да отдалечава кораба; освен това в момента, в който са открили труповете на планетата, от същото онова място е бил изпратен сигнал към космоса. Земяните са намерили извънземния кораб, следвайки този сигнал. Няма да мине много време, преди да започнат странните случаи и с отряда на Бартоломео…

И това е само завръзката на историята. Нататък динамиката нараства още повече - това, което започва като generation ship-история, постепенно преминава в роман за контакта с извънземни цивилизации, откъдето плавно прелива в хорър. Не липсват и епични, почти кинематографични сцени – ето едно място, където биха могли да търсят вдъхновение холивудските режисьори, ако искат да направят филм, който хем да е зрелищен, хем смислен.

Има нещо в този роман, което напомня за романите за контакта на Лем – неизвестното, непознаваемостта на „другите”, сложните, непонятни чужди структури (да си спомним за соларистиката) – неща, които се появяват по един нов, модерен начин и в романи като Слепоглед на Питър Уотс. В затвореното общество на кораба пък социалните конфликти са много по-ярко изразени, отколкото в класики като Сираците на Вселената на Хайнлайн, например. Показателно е, че горните нива не само не допускат по-справедлива обществена уредба, те не пускат жителите на долните нива и да се заселят на планетата. Тук има храна за размисъл на бъдещите поколения: експлоататорите не само ще се борят отчаяно срещу по-справедливо разпределение на благата, те няма да ви пуснат и да търсите щастието си другаде, защото няма да има на чий гръб да живеят охолно и да трупат богатствата си и няма да има на какъв фон да се чувстват велики и значими.

Корабът на глупците е и роман за приятелството между Бартоломео и капитан Никос, което, въпреки многобройните перипетии, издържа проверката на времето, и за приятелството между Бартоломео и джуджето Пер, което, основано на сходните възгледи на двамата, успява да победи първоначалното недоверие. Това е и роман за любовта на Бартоломео към отец Вероника, които, макар и да са много различни, са способни да не обръщат внимание на нещата, които ги разделят и да изваждат на преден план нещата, които ги свързват. Това е също и роман за душевните терзания на Бартоломео, заради които не успяваме да разберем дали една такава любов изобщо би могла да се реализира.

Но нещото, което прави този роман особено значим, е религиозно-философският му пласт. Алюзията с извънземния кораб като Левиатан е очевидна дори преди епископът да я озвучи в романа, но в това, че я озвучава точно той, има голяма доза ирония, защото именно този герой, лицемерният невярващ (който обаче вярва в злото), на моменти ни кара да се запитаме дали хората не носят Левиатана със себе си. На другия полюс е искрено вярващата отец Вероника, чрез чиито думи Русо влиза в диалог с Боеций и с философите-схоластици върху концепции като утехата и свободната воля. Според отец Вероника, давайки свободна воля на хората, Бог се е отказал от знанието си какво ще е бъдещето, и това е причината, поради която не се намесва в човешките дела, за да помага на страдащите. Атеистът Барололомео намира, че в идеите й има някакъв дълбок смисъл, но това не е достатъчно, за да преобърне светогледа му. Затова когато отец Вероника вече не е при него, той не вярва, че душата й съществува в някаква трансцендентална реалност; но вярва, че тя е с него по някакъв странен, мистериозен начин, в мислите му; и той разговаря с нея, представя си какви биха били отговорите й, и дава нови аргументи в продължение на някогашните им спорове; а междувременно продължава да върши по най-добрия начин нещата, които трябва да върши – единствената утеха за рационално мислещия, когато някой важен човек си отиде от живота му. 

неделя, 26 октомври 2014 г.

Филип Дик, “Око в небето”

В началото на романа „Око в небето” (Eye in the Sky – 1957) главният герой Джак Хамилтън, заедно със съпругата си Марша, тъмнокожия екскурзовод Бил Лоуз и още петима души, посещава новооткрит ускорител на частици в Белмонт. Обаче става някаква авария и героите се озовават в болница. За щастие никой не е пострадал сериозно и всички се опитват да се върнат към ежедневните си проблеми. Ала постепенно те осъзнават, че нещо не е съвсем наред. Че нещо здравата се е объркало. Че всъщност почти нищо не е същото.

Героите със смайване научават, че когато ругаят или богохулстват, ги жилят пчели; ако излъжат, може да ги засипе огромна маса скакалци; затова пък молитвите до Бога могат да дадат конкретен резултат (например отгоре им да се изсипе торба с пари). Машините за сокове и сладкиши работят, без да са заредени с нищо отвътре, Слънцето обикаля около Земята и така нататък; даже след съответната молитва човек може да се възнесе до покрива на църквата, а ако се случи наблизо да има някое прозорче, през което да се измъкне – и още по-нагоре. Двама от героите постъпват точно така, и след мъчително дълго възнасяне Го виждат – по-точно огромното Му око, гледащо ги от небето (оттук и заглавието на романа). След продължително и много болезнено, но съвсем не летално падане от небесата, те разбират, че изобщо не е било необходимо да ходят догоре – религиозните функционери имат директна телефонна връзка с Него… След поредица от подобни събития осмината се събират, за да обсъдят ситуацията, и постепенно – от нещата, които преживяват, от еднаквите сънища, които всичките сънуват – започват да сглобяват картината на случващото се. Всъщност те изобщо не са попадали в болницата, все още се намират в сградата на ускорителя, от аварията са минали само секунди, но полуделите ускорени частици са създали поле, което по някакъв начин (Дик не се задълбочава в техническите подробности, това не е най-важното в случая) е създало илюзорна реалност, доминирана от личността на единия от пострадалите. И сега всички останали са хванати в капана на тази реалност – живеят в свят, базиращ се на представите на един-единствен човек, който не само че е религиозен фанатик, но и е последовател на някаква безумна секта.

Във възникналата суматоха един удар по главата на съответния герой като че ли разрешава проблема, но за кратко – оказва се, че те все така продължават да лежат в зданието на ускорителя, спасителните екипи мъчително бавно се придвижват към тях, а героите са се озовали в свят, доминиран от личността на друг от пострадалите. И лошата новина е, че както се оказва, светът на религиозния фанатик не е най-неприятното, което може да им се случи. Ако една миловидна дама-строга пуританка смята, че хората са безполови същества, те наистина могат да станат такива (с премахване на излишните според нея атрибути, разбира се); нещо повече – с едно махване на ръката тя може да заличи от света всичко, което не се връзва с пуританските й представи, като при това не си играе с отделни екземпляри, а оперира с цялата категория, към която принадлежи съответният екземпляр. И, естествено, когато си предупреден, вече е много по-трудно да те ударят по главата. А какъв ли може да бъде светът според кошмарите на една параноидална шизофреничка? И така нататък… Дали изобщо кошмарът им може да има край?

Това е, което се случва в тази вече далечна 1957-ма година – Филип Дик създава концепцията за илюзорните реалности, която, макар и това да не проличава веднага, по-късно ще окаже огромно влияние върху цялата западна и световна култура.

По-късно Дик доразвива тази идея, като навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в проблема, разглежда го от различни ъгли и така се появяват „Времето се разпада” (Time Out of Joint - 1959), „Човекът във високия замък” (The Man in the High Castle - 1962), „Трите стигми на Палмър Елдрич” (The Three Stigmata of Palmer Eldritch - 1965), „Юбик” (Ubik - 1969) и „Лабиринт на смъртта” (A Maze of Death - 1970). Всички те превъзхождат в много отношения „Око в небето” и са се превърнали в класически романи, докато „Око в небето” все още не е съвсем такъв, но той е фундаментът, върху който авторът изгражда останалото си творчество, тук Дик вече е „напипал” проблема.

С появата на този роман възникват и първите подозрения относно това откъде Дик черпи вдъхновение за идеите си, за картините, които още през следващото десетилетие фенове и критици започват да определят като „психеделични”. През 50-те години LSD вече е било доста разпространено в САЩ, а след 1954 започва да се използва и в психотерапията. Характерно за психотерапевтичните сеанси с LSD (и не само за тях, а и изобщо за употребата на LSD по онова време) е наличието на т. нар. „гид”, който ръководи болния (или болните, защото е имало и групови терапии). Естествено, гидът също е взимал от субстанцията, за да може да е „вътре” заедно с болните. Друга характерна особеност на LSD, която е добре известна, са слабите съпротивителни способности на приемащия субстанцията – той е можел лесно да бъде убеден в каквото и да е, и в такива сеанси не са редки случаите на колективни халюцинации, при които някой (който не е задължително дори да е гидът) да насочи останалите натам, накъдето си пожелае. Очевидно ако гидът се окаже злонамерен, той може да се възползва от сеансите, за да доминира над останалите участници и да направи някои наистина лоши неща с тях. („Може би оттук е идеята на Филип Дик за лошия бог, който властва във вселената” – това са думи на Янчо Чолаков, с когото това лято си говорихме за този роман в Морската градина в Бургас на халби с бира и порции цаца.) В широко известното интервю на Чарлс Плат с Филип Дик от 1980 г. има някои индикации, че подобни преживявания в младостта на Дик може да са довели до характерови изменения в него („Всеки аргумент, който ми приведат в полза на една или друга теза, ме убеждава напълно - казва той в интервюто. – Ето например ако сега ми предложите да отидем и да си вземем китайска храна, аз незабавно бих се съгласил, че това е най-добрата идея, за която някога съм чувал; нещо повече – спокойно бихте ме убедили да платя и за двама ни от собствения си джоб. Но ако изведнъж кажете: "Не мислите ли, че китайската храна е твърде скъпа и не особено хранителна, а и за да си я купим, трябва да отидем твърде далеч, и когато се върнем вкъщи, тя вече ще е изстинала", аз незабавно ще кажа в отговор, че да, вие сте прав, и че не мога да понасям тази гадост”.). Но пък в същото интервю Дик отрича изобщо да е чувал за LSD по онова време (впрочем, не е нужно да го е чувал, за да го е употребявал) и твърди, че единствените наркотични вещества, които е използвал редовно през живота си, са амфетамините (без тях не би могъл да напише 16 романа за пет години, което се случва през 60-те). Дори и да е използвал LSD преди написването на „Око в небето”, за Дик явно това е била само отправна точка, за да достигне до някои дълбоки прозрения за някои не толкова лесно видими аспекти на света, който ни заобикаля. Ако пък, както твърди, никога не е взимал LSD, то значимостта на това, което извършва с тази книга, е още по-голямо.

 (За въздействието на LSD върху човешката психика и за използването му в психотерапевтичните сеанси през 50-те и 60-те години в САЩ може да се прочете например в книгата „Измеренията на психеделичния свят” на Робърт Мастърс и Джейн Хустън, излизала и на български, в издателство „Лик” през 2004 г. Това е един наистина безценен пътеводител за онези, които искат да добият представа за какво става въпрос, без да го проверяват от личен опит.)

Разбира се, концепцията за илюзорните реалности (още повече пък за този вид субективни реалности, за които става въпрос в книгата) не е изцяло дело на Дик - знае се и за школата на солипсизма, и за идеята на Хераклит за вътрешния и външния космос (за всички тези неща става въпрос и в интервюто на Чарлс Плат), но Филип Дик успява да издигне тези идеи на едно ново ниво, което не е било достижимо за мислителите преди него (повече за философската основа, която стои зад идеите на Дик, ще се опитам да напиша в следващите си статии за останалите негови романи на тази тема).

От другите идеи, които се срещат в романа, си заслужава да се спомене новаторската интерпретация на концепцията за начина, по който виждаме света, и заблудите и капаните, на които сме податливи в това отношение. Една от героините в романа, си поставя за цел да пресъздаде света такъв, какъвто е в действителност, но именно тя е тази с параноидалната шизофрения, в резултат на което се получават някои от най-психеделичните сцени в книгата, като живата къща, стремяща се да погълне героите. Наистина, как си представяме тази част от света, която не виждаме пряко? Заводите са пълни с някакви странни механизми и зъбни колела, шоколадчетата в машините за закуски идват от нищото, Русия изобщо не съществува и т н. По-късно Дик просто оставя празни местата, за които героите не знаят нищо (той използва този похват например в „Юбик”). За това също се споменава в интервюто на Чарлз Плат: „Светът ни е достъпен само в тази степен, в която можем да се убедим, че съществува реално - казва Дик, - и нито капчица повече. Виждате ли, това е нещо като предприятие с ограничен бюджет. И всички тези страни, за които четете във вестниците – всичките тези Японии, Автралии и останалите – те просто не съществуват. На мястото им няма нищо. Но ако все пак решите да отидете там, ще ви организират всичко бързо – обстановката, къщите, хората. Те ще съществуват за вас за времето, през което ще ги виждате”.

Във финала на романа Дик за пръв път използва похвата, който Лем малко по-късно, в първия теоретичен трактат на тема виртуална реалност (глава 6 „Фантоматика” от фундаменталния му труд Summa technologiae, 1963 г.) ще нарече „мнимо изключване на фантоматната машина”. Ще пиша за Summa technologiae отделно, още повече, че съм й посветил много страници в бакалавърската си дипломна работа и преведох избрани части от нея за магистърската си теза по Транслатология с полски език, но ето теорията на Лем възможно най-накратко: той нарича хипотетичната машина за виртуална реалност „фантоматна машина”, а „мнимото изключване” от нея е когато ти прожектират, че се изключваш от машината, а всъщност си останеш свързан с нея. По-късно Дик използва същия похват и в „Трите стигми на Палмър Елдрич”, и в „Юбик”. Аз също го приложих в моя роман „Сезонът на пясъчните бури” (един вид трибют към Дик), защото не мога да си представя, че е логичен друг изход от подобна ситуация. Както казва Лем в другия си фундаментален трактат „Фантастика и футурология”, където отделя цяла глава за анализ на „Юбик”: „…единственото възможно приложение на фантоматиката е разрушаването на единството на света”. Нещо, което не са проумели създателите на „Матрицата”, където виждаме един съвсем нелогичен хепиенд.

Сега е много трудно да се преценят мащабите, с които са въздействали „Око в небето” и своеобразните му „продължения” върху западната култура. Авторите от киберпънк-поколението не крият, че черпят вдъхновение за мрачната картина на бъдещето от романите на Дик. Почти до средата на творческия си път Дик е познат само на тесен кръг фенове по калифорнийското крайбрежие, после идва наградата Хюго за „Човекът във високия замък”, а след филма на Ридли Скот Blade Runner (по романа на Дик Do Androids Dream of Electric Sheep? – 1968) процесът на нарастване на популярността и влиянието на Дик става неудържим. Киберпънкът се трансформира в околомрежови субкултури, а „Матрицата” е вече масова култура. Преди два дни попаднах на една любопитна статия в „Гардиън”, в която се говори за „трансреализъм” като първото голямо литературно направление на XXI век, и за първоизточник на направлението се посочва романа на Дик A Scanner Darkly, а за раждане на направлението – програмната статия на Руди Рукър от 1983 A Transrealist Manifesto. Горкият Руди, след като го набедиха за създател на киберпънка, сега го слагат и в центъра на ново голямо литературно направление. Шегувам се, разбира се. Рукър е много сериозна фигура и появата му в центъра на този дебат не е никак случайна. Но това, което се е опитал да направи той всъщност с A Transrealist Manifesto, е да даде име на новото литературно течение, което е започнал с романа си Software (т. е. на това, което по-късно става „киберпънк”). По този повод години по-късно Майкъл Суоник (сега също смятан за класически киберпънк писател) ехидно отбелязва: „Макар че неговото определение за трансреализъм се оказа толкова разтегливо, че в него можеха да се вместят и другите киберпънкари, и до днес битува подозрението, че пръв и единствен трансреалист беше и си остава самият Рукър”.

Това, което не ми хареса в статията, е рязкото разграничение между A Scanner Darkly и ранните романи на Дик – изглежда ми като твърде повърхностно плъзгане върху творчеството на автора. Добре известно е, че Дик започва да „облича” идеите си във фантастика, след като първите му мейнстрийм романи остават неразбрани и отхвърлени от издателствата. В този смисъл Дик още от „Око в небето” следва линията, която ще го доведе до A Scanner Darkly и VALIS. Но като изключим тези дребни подробности, идеята за трансреализма страшно ми импонира.

В момента не е възможно да се прогнозира дали терминът „трансреализъм” ще се наложи. Вече са известни други опити за подобно терминологизиране, претърпели неуспех. Като например руския „турбореализъм” от средата на 90-те години, който проповядват автори като Андрей Лазарчук, Андрей Столяров и Виктор Пелевин. Какво друго е турбореализмът, ако не трансреализъм? Обаче опитът да бъде оформено такова литературно направление пропада, постепенно залязват и някои от изброените автори, и терминът потъва в забрава. Затова пък преуспява Виктор Пелевин, който в момента е един от най-значимите руски автори. Наистина, отдавна са престанали да го смятат за фантаст и е отишъл в мейнстрийма, обаче пък феновете на фантастиката продължават да го приемат за „свой човек”. Парадокс няма – Пелевин е именно там, в тенденцията, започната от автори като Филип Дик и Томас Пинчън (защо не и Лем, макар че по разбираеми причини той е останал доста встрани от основните процеси), минаваща покрай киберпънка и достигаща до територии, където границата между научната фантастика и мейнстрийма напълно се размива.
  

  Изчезването на Ивона Вечорек 3 Криминален очерк (Публикува се със съкращения) Кривата къща в Сопот, където през лятото на 2010 г. се е нам...