Светлинка в мрака

Първата публикация на разказа е в списание "Сборище на трубадури", брой 2, 2011 г.







Васил Велчев
Светлинка в мрака

Пръв видя светлинката малкият Олег. Беше избягал от училище и се мотаеше из онези участъци от Кораба, където рядко надзъртат възрастните. А кое място може да бъде по-подходящо за целта от наблюдателната зала? Когато малко по-късно дойдоха членовете на командния състав, се учудиха колко чисто и подредено е там – никой от тях не беше се отбивал на това място от много години, а не се забелязваше нито една паяжина. Оказа се, че Олег е бил доста чест посетител на залата, и съответно се беше погрижил пребиваването му в нея да е по-приятно.

Разбира се, през следващите дни, когато имаха време да осмислят нещата, те си спомниха как в детските си години са идвали тук и са се взирали с часове в черното небе с надеждата да се сбъдне онова, за което си мечтае всяко дете на Кораба – да видят сред гъстия мрак на умираща вселена мъничка светлинка, свидетелстваща, че някъде там, достатъчно близо, за да бъде достигната в рамките на човешкия живот, има звезда.

Всеки от тях беше идвал в наблюдателната зала многократно в определен период от детството си. Беше се взирал в тъмнината, докато го заболят очите, и много често му се струваше, че ей сега, само след миг, чудото ще се случи, че малката светла игла ще пробие небето и ще освети мрачното бъдеще на почти изчерпалия ресурсите си Кораб и на населяващите го отломки от славния някога човешки вид. Но, естествено, светлинката все не се появяваше, и следващия път престоят на детето в залата беше по-кратък, след седмица посещенията му оредяваха, за да престанат съвсем след известно време.

Досега.

Но сега нещо се беше променило. Отнякъде, между чудовищните гравитационни полета на изпълнилите вселената черни дупки, се беше промъкнал лъч светлина.

Имаше само едно правдоподобно обяснение за природата на този светлинен източник, но въпреки това офицерите не избързаха със съобщаването на новината, а оставиха учените да си свършат работата. След като бяха извършени всички необходими изследвания и наблюдения, изводът беше категоричен: някъде там имаше звезда, около която обикаляха множество планети.

На следващия ден Общото събрание на Кораба се събра в конферентната зала, като специално заради събитието беше организирано пряко излъчване по всекорабната телевизия, за пръв път от десетки години.

Капитан Зелидис застана на трибуната, подръпна буйната си черна брада, премести ръката си върху гъстите си черни къдрици и започна да говори:

- Както вече сте чули, открихме звезда. Мисля, че за всички е ясно какво означава това. Ресурсите на Кораба са почти изчерпани, имаме енергия само за едно ускоряване и намаляване на скоростта, и ако в близко бъдеще не попаднем на нови запаси от материя, ще се наложи да късаме от самата плът на кораба, за да храним Конвертора. Една звезда с планета около нея ще ни даде невъобразимо много време за отдих на цивилизацията ни и отлагане на гибелта й, а защо не и възраждането й? Вероятно ще можем да останем там много поколения, ще възстановим запасите си от материя за Конвертора, ще черпим светлина и енергия директно от звездата, което ще ни помогне да възстановим кръговрата на природата в кораба ни, може и да осъществим контакт с други цивилизации, привлечени от звездата. Предлагам да направим корекция в курса и да поемем към звездата. Вие как смятате?

Естествено, думите на капитана бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Само един представител на опозицията, който по-скоро искаше да се изрепчи на капитана, отколкото имаше убедителни доводи против, се опита да възрази:

- Вярно е, че ресурсите ни са изчерпани, но все пак имаме някаква енергия за извънредни ситуации. Не е ли по-добре да продължаваме да летим по инерция и да се надяваме, че някой ден ще срещнем материя или цяла звезда на пътя си? Струва ли си да хабим целия си запас от енергия сега? А ако звездата излъже очакванията ни?

Веднага обаче се изправи ръководителят на управляващата партия и потуши безмилостно възраженията му:

- Дори когато летим по инерция, се налага от време на време да променяме курса си, за да избягваме гравитационните полета на черни дупки, озовали се на пътя ни. Рано или късно енергията ни все пак ще свърши, а няма гаранция, че ще се натъкнем на някаква материя. Докато там – посочи той театрално към малката светлинка в илюминатора – имаме колкото си искаме енергия. Нямаме право да не се възползваме от тази възможност.

Дебатите бяха кратки. Почти единодушно общото събрание на Кораба гласува за промяна на курса и насочване към звездата. Двигателите се включиха, необходимите корекции в курса бяха направени и малкият астероид отплава към далечната светлинка в мрака.

***

Когато пътуването им беше към края си, ненадейно бяха призовани от друг кораб.

Капитан Зелидис нареди да бъде отворен канал за видеовръзка.

На екрана се появи извънземен хуманоид със зеленикава кожа и рогов израстък на челото. Той заговори на непознат език.

Капитанът подръпна проскубаната си бяла брада и премести ръката си върху голото си теме.

- Включете Матрицата на Стоичков! – нареди той.

Новоназначеният адютант на капитана, младши лейтенант Олег Страчевски, стартира универсалната превеждаща програма, кръстена на името на древния спортист, прочут с уменията си да овладява чужди езици.

- ...забранява се преминаването ви по-нататък – заяви зеленото извънземно на екрана. – Всички възможни вътрешни орбити вече са заети. Ако подпишете Пакта за сътрудничество и взаимопомощ, ще ви бъде разрешено да заемете следващата по ред външна орбита и да чакате да ви се освободи място по-навътре.

- Хм. А кога ще се освободи такова?

- През следващата местна година, смятано спрямо сегашната ви орбита при средната орбитална скорост за тази звездна система, най-вътрешният кораб ще довърши своята почивка и дозареждане със суровини, след което ще отпътува. След отпътуването му всички кораби ще преминат с една орбита по-навътре. Разбира се, още отсега ще можете да използвате всички ресурси, достъпни за настоящото ви местоположение.

- Има две комети, чиито орбити достигат дотук, сър – обади се научният офицер.

Капитанът се замисли, като че ли имаше някакви алтернативи.

- Е, добре – каза той най-накрая. – Дайте го насам този Пакт за сътрудничество.

***

- Приближава се кораб, сър!

Капитан Страчевски се затрътри към командната зала, като разбутваше с бастуна си пъплещите по пода итериански бебета. Когато свърна по коридора към залата, за малко да се блъсне в простира, на който зибарските бежанци бяха окачили прането си, а при влизането си в залата беше принуден да премине през изплетената от пежабския посланик паяжина.

- Отворете канал за връзка! – извика той, докато прогонваше настанилия се нахално в креслото му малиарски зъбел. – И веднага щом подпишат Пакта, им пробутайте тарийските просяци и сломанските монахини!

В илюминатора се виждаше местната звезда – все още една малка светлинка в мрака.

Сън - домат - плазма

Първата публикация на разказа е в алманаха "Български фантастични ВАЯНИЯ 2007"







Васил Велчев
Сън – домат - плазма

От дълбините на ароматните си картонени сънища Полуопашка чу как часовникът го вика. Отвори очи и се надигна недоволно. От толкова отдавна не беше сънувал нещо тъй хубаво – картон, купчини от картон, кашони, планини от кашони, и той яде, яде, яде…
Изправи на тънките си крачета и погледна със съжаление леглото си. “Ако нещата продължават така, утре ще трябва да го изям” – каза си Полуопашка и изтръпна при мисълта за неприятния вкус на тиквената кора. Затътри се тромаво към буркана със скачачите, бръкна вътре и извади няколко. Стисна ги умело в лапа и после отнесе вече умъртвените насекоми при клетката на часовника. Захвърли ги в чинийката на дъното и радостно пърхащият с криле часовник започна да ги поглъща лакомо. “А когато след няколко дни свършат скачачите, ще трябва да изям и часовника.”
Часовникът дояде скачачите и потъна в сладката си дрямка. До следващия ден, когато, точно в шестстотин четирийсет и пет часа сутринта гладът щеше да го събуди и той щеше да повика Полуопашка за следващата порция храна.
“Дали часовникът сънува как яде цели рояци скачачи?” – запита се Полуопашка, докато си обуваше новите бирени капачки. Обърна се към изхода на дупката и след малко лапите му задрънчаха по тесния тунел.
Когато се измъкна навън, червеното слънце вече беше изгряло наполовина и закриваше четвърт от небето.
“Учените казват, че един ден Слънцето ще изгасне – помисли си Полуопашка и закрачи по голата пръст, надупчена от безброй кръгли следи. – Само че нас, плъховете, тогава вече няма да ни има. Защото отдавна ще сме изяли всичко, което става за ядене. Обаче доматите още ще ги има. Ще оцелеят те до този последен ден, защото ядат само слънчеви лъчи. Единствената ми утеха е, че тогава и те ще измрат. Защото също ще останат без ядене.”
Изобщо не обичаше доматите. Те изпитваха абсолютно същите чувства към неговата раса. И това беше разбираемо.
“Никога няма да забравят старата вражда – каза си Полуопашка. – И защо? Защото ни няма в Рецептите на “Книгата на Злото”.
“Изчадията не са се хранили с вас - казваха доматите. – Хранили са се с нас, хранили са се с часовници, с пълзачи и с плувачи. Само с вас не са се хранили. Следователно в дълбока древност, преди да отидат към звездите, Изчадията са били в съюз с вас. А това е много тревожно. Може би при някои от следващите археологически разкопки ще открием, че и вие сте яли домати.”
Полуопашка потрепери при тази мисъл. Само глупави същества като доматите можеха да измислят такова нещо. Да, въпреки гладните времена, които бяха настанали, и въпреки че бяха почти всеядни, плъховете не ядяха всичко. Просто имаше неща, които бяха прекалено гадни, за да се ядат. Плъховете не ядяха екскрементите си. Не ядяха и домати или доматени трупове. Пфу, каква гадост.
Макар че… Ако не беше смъртоносната кръвна плазма, която обичаха да изстрелват по тях доматите, Полуопашка… Не, не би изял никой домат, но би го убил. С удоволствие би прегризал екватора му. След което, разбира се, щеше да отиде в някой поток и с часове да си мие муцуната…
Той продължаваше да крачи по тясната клисура и след малко излезе на открито. Пред него се виждаше огромно поле, от което стърчаха тънките стебла на доматените дървета. Където малките доматчета израстваха, преди да се откъснат и да започнат да се търкалят по земята.
Започваше още един безкраен ден, който Полуопашка щеше да прекара в търсене на храна. Плъхът въздъхна, обърна гръб на полето и се насочи към осеяната със ситни камъни пустош. Естествено, сред доматените дървета нямаше да намери нищо за ядене.
След много часове търсене, докато разместваше поредните камъни, той забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. Полуопашка вдигна глава и видя огромен домат, който го гледаше високомерно.
- Какво виждам? – долетя до него шумът от вибрациите на люспата на домата. – Някаква сивилка. Кой ти е разрешил да минаваш през моето имение, сивилко? Това е частна собственост.
Полуопашка понечи да се озъби, но в този момент доматът започна бавно да се търкаля напред. Полуопашка осъзна, че след малко, когато екваторът на домата докосне камъните, дръжката на домата ще се озове точно пред лицето му, готова да изстреля смъртоносна доза кръвна плазма. Затова плъхът отстъпи назад, наведе смирено глава и изрече:
- Съжалявам, сър. Не знаех, че е ваша собственост, сър. Веднага си тръгвам.
Доматът спря търкалянето си, после бавно направи полуоборот назад.
- Бъди така добър. По-късно този ден ще обикаля пак този район. Ако те мерна – спукан ти е трудът.
- Какво? – примигна Полуопашка. – Не го разбрах този идиом.
- Това е от древните книги – обясни надуто доматът. – Така са казвали Изчадията на някого, когото смятат да нарежат.
- А – отстъпи Полуопашка, после се обърна назад и хукна.
- Ако те видя още веднъж тук, за теб ще настане Денят на Салатата! – провикна се доматът след него.
Полуопашка продължаваше да бяга и след малко навлезе в тясно дере. Със закъснение се досети, че вече е идвал тук и дерето няма изход. Така че рано или късно щеше да му се наложи да се върне в каменната пустош и да мине през имението на домата.
“Нищо – рече си Полуопашка. – После ще мисля за това. Има много време до залез слънце. Ще претърся това дере отново, може да съм пропуснал нещо предишния път.”
Много часове по-късно, когато вече беше отчаян и стомахът му издаваше звуци на ранен часовник, Полуопашка реши, че е крайно време да се връща. В този момент щастието му се засмя, както обичаха да казват начетените домати.
Видя да се подава нещо между два камъка. Но това беше… Не, не може да бъде! Той започна да разравя трескаво камъните и след малко извади плосък предмет, който едва не се разпадна в ръцете му.
Това беше книга!
“Не е възможно – помисли си Полуопашка. – Това е чудо! Никоя книга не може да е оцеляла толкова дълго на подобно място.”
Наистина, малкото оцелели досега книги бяха откривани от доматите само в специални сейфове в руините на градовете на Изчадията.
След като се почуди известно време, накрая Полуопашка реши, че книгата е била опакована в нещо, което с течение на вековете се е разпаднало, и така се е озовала тук.
Междувременно книгата беше започнала да се мокри от вадичките лиги, които се стичаха от муцуната на Полуопашка. Той въздъхна сладострастно и понечи да захапе книгата.
В този момент видя заглавието.

ДЪРВЕСИНА ЗА ЦЕЛУЛОЗА
Издание на Българската академия на науките

Без да осъзнава защо го прави, Полопашка разтвори книгата, положи я на земята, разположи се удобно и започна да чете.
Чете до късно вечерта, докато последното парче от слънцето се скри сред канарите.
Прекара нощта на открито, свит на топка върху книгата, а на другия ден продължи да чете от ранни зори, като от време на време си похапваше по някоя от вече прочетените страници.
А късно следобед се изправи, взе книгата под мишница и се запъти към изхода на дерето.
Когато наближи полето с доматените дървета, той забеляза пред себе си да се червенее огромно туловище. Доматът го чакаше и се усмихваше злорадо. Полуопашка продължи да крачи спокойно към него.
- Казах ли ти да не идваш пак, сивилко? – завибрира доматът с люспата си.
- Извинявайте, сър – отвърна плъхът, - но знам, че събирате тези неща. Затова си позволих да ви го донеса.
Той положи книгата на земята и отстъпи назад.
Доматът го погледна учудено, после от екватора му излезе псевдокрайник, който взе книгата и я вдигна.
- Това е похвално, плъхчо – каза доматът. – Заслужаваш да те пощадя. Но… Плъховете никога не ни носят книги. Те ги изяждат, както и всичко останало, което намерят. Какво те накара да тръгнеш срещу природата си?
Без да каже нищо, Полуопашка се обърна и тръгна към доматените дървета. Когато навлезе достатъчно навътре, за да не може да бъде достигнат от кръвната плазма на домата, той се обърна и рече:
- Донесох ти я за утеха. Да не страдаш много, като разбереш, че нашата раса ще надживее вашата.
Плъхът пристъпи към най-близкото доматено дърво и заби зъби в кората му. Отначало вкусът беше странен, но постепенно започна да му харесва.
Откъм края на полето с дърветата се чу яростен вик, после нещо изплющя недалеч от Полуопашка. Струя кръвна плазма. Последва я втора, след това още една. Но всяка от тях беше по-слаба от предишната.
Най-накрая настана тишина. Чуваше се единствено звукът от хрупането на зъбите на Полуопашка.