Откъде се взе ареантропът? (За първата повест на Станислав Лем “Човекът от Марс”)

Фантастичните произведения през първото десетилетие от творчеството на Лем сега изглеждат донякъде архаично, които е разбираемо, като се има предвид, че са следвали предписанията на една отминала вече епоха. Въпреки това още тогава се появяват някои устойчиви мотиви в творчеството на автора, част от които се срещат непроменени отново и отново в по-късните му произведения, а по друга част от тях можем да проследим промените във възгледите му през годините.

Първото по-обемно произведение на Лем е повестта Човекът от Марс (Człowiek z Marsa, 1946). Той започва да я пише още по време на войната, докато трае немската окупация на Лвов, а по-късно, след като вече се е преместил в Краков, започва да я публикува на части в кратко съществувалото списание „Новият свят на приключенията” (Nowy Świat Przygód) – тя присъства в броевете от първи до трийсет и първи от 1946 г. По същото време авторът публикува в периодичния печат още няколко сензационни разказа с криминални и фантастични елементи – както той си признава години по-късно, те са писани откровено за пари.

Ето защо повестта Човекът от Марс никога не е била особен ценена от Лем – в по-късни времена, когато става известен, той неведнъж категорично отказва преиздаването й. Ала по някое време в края на осемдесетте или началото на деветдесетте години един от клубовете по фантастика реализира пиратско издание на книгата, а през 1994 г. най-накрая се осъществява и първото й след 1946 г. официално преиздаване.

През 1945-46 г. в полската литература е все още период на безвремие (полските литературоведи го наричат międzyepoka, букв. междуепоха), жестоките нормативни изисквания на соцреализма започват да кристализират едва към 1949 г., с навлизането в литературата на така нареченото „поколение на пъпчасалите”. Докато във фантастичните си произведения от следващото десетилетие Лем е бил принуден да се бори с тези нормативни изисквания, в Човекът от Марс все още е разполагал с доста голяма свобода. При това положение той се е опрял на най-добрия образец, съществувал по онова време, тоест Уелсовата Война на световете. (Или поне най-добрият образец, който му е бил известен, защото отвъд океана вече е отминала Кемпбъловата Златна ера на фантастиката и са се появили някои от гениалните произведения на Хайнлайн и Азимов, но Лем ще се запознае с тях чак през 60-те години.) Наистина, при Лем ги няма ефектните батални сцени, сблъсъкът с  марсианските нашественици е разигран по-камерно, но пък присъстват изненадващо много идеи и размишления, които се появяват години по-късно и в произведенията му, принадлежащи към канона – Едем, Соларис, Непобедимият, Фиаско. Така че повестта Човекът от Марс, макар и да е донякъде вторична спрямо безсмъртното произведение на Хърбърт Уелс и да е доста по-традиционна фантастика в сравнение с по-късните романи на Лем, притежава някои достойнства – тя е увлекателно написана и не е лишена от известна оригиналност под повърхността на сензационните събития.

Главният герой Макмур е безработен журналист, който в края на Втората световна война се шляе гладен из улиците на Ню Йорк, когато пред него спира гигантски буик. На въпроса „Кой ден е днес?”, раздразненият Макмур отговаря „петък” (въпреки че е сряда), но този отговор се оказва случайно налучкана парола, и съвсем неочаквано нашият герой се оказва член на секретен отряд от учени, изследващи претърпял в Дакота корабокрушение марсианец (или както го наричат членовете на отряда, „ареантроп”). Когато грешката се разкрива, Макмур все пак остава в отряда, тъй като междувременно успява да демонстрира качествата си, пък и учените се нуждаят от непредубеден страничен поглед към ситуацията, от доза „здрав разум”. И така, започва изучаването на марсианеца – комбинация от машина и къс жива плазма – като учените се опитват да установят контакт с него. Но това начинание се оказва доста опасно, защото ареантропът се оказва агресивно настроен, а когато чрез нещо като телепортация на съзнанията героите се озовават на Марс, те виждат различни картини, свидетелстващи за готвеща се експанзия на марсианците, и в края на краищата, както може да се очаква,  опитът за разбирателство претърпява неуспех.

Още в първото произведение на Лем за Контакта си проличава скептицизмът на автора относно възможността за взаимно разбирателство с извънземните. Лем изобщо не вярва в такова разбирателство, според него биологичната, културната, историческата и технологичната несъвместимост го правят невъзможно. По-късно в творчеството си той многократно проиграва темата за Контакта. Докато в Едем пришълците от Земята могат поне да разговарят с жителите на планетата, в Соларис, Непобедимият, Гласът на Бога и Фиаско не може да се мечтае за успех дори в това отношение; хората откриват, че всъщност извършват проекция на себе си върху извънземните и се опитват да опознаят не чуждото същество, а себе си.

Разбира се, в Човекът от Марс авторът още не е достигнал до тези прозрения. Хората подлагат на множество експерименти повредената машина, без да постигнат никакъв резултат, но при първа възможност ареантропът показва унищожителната си мощ. Взаимната враждебност между хората и марсианците изглежда неизбежна. Така че Човекът от Марс е описание на една битка, също както в романа на Хърбърт Уелс, където не става въпрос за установяване на контакт с извънземните, а само за изпитание, през което минава човечеството. Няма как такава повест през 40-те години да не съдържа алюзии за земните войни и заплахи, които през следващото десетилетие са заменени от идеологически внушения за заплахата от „световния империализъм” (каквито има и в Астронавти и Облакът на Магелан). Но през 1946 г. още не е така, и дори сцената на действието (САЩ) е избрана от автора само за да покаже увереността му, че човечеството ще хвърли против нашествениците най-доброто, с което разполага в областта на науката и техниката.

Както казва Йежи Йажембски (автор на предговорите към събраните съчинения на Лем и мой основен гид през творчеството на писателя, докато пишех дипломната си работа): „Лемовата „война на световете” се разиграва не на бойното поле, а в лаборатория, и тя всъщност е изпитание на съобразителността и характера, които проявяват хората пред лицето на Чуждото”. Лем защитава почтеността на човешката природа, а марсианецът е описан като чудовищно създание, което трябва да се унищожи. Това е доста изненадващо, като се има предвид справедливото отношение на Лем към Чуждото в по-късните му книги. В Човекът от Марс младият и все още незрял Лем се съобразява с изискването на конвенцията, която е господствала тогава в литературата за междупланетните конфликти. В тези романи е ставало дума не само за разширяване на човешкото познание, но и за тържеството на човечеството, вярващо, че  благодарение на защитата на морални или религиозни ценности ще се възроди в нов, по-добър свят. В „романите за нашествия” Чуждите се появяват като катаклизъм, на който трябва да се противодейства, без да се привеждат аргументи и без опити за дистанциране от човешката раса. Романите на Уелс по дух са също апотеоз на науката – и то науката, разбирана като изпитание на индивидуалния интелект и характер. Лем с голяма охота показва ситуации, изискващи от учения не само умствени способности, но също и морална сила и смелост в извънредни ситуации.

Другата причина, поради която авторът се отнася толкова безкомпромисно към марсианеца, са алюзиите със земните конфликти, за които споменах по-горе. Втората световна война вече е приключила, но сред населението витае психоза от нова военна заплаха. Апокалиптичните картини на войната – атомните бомби, масовите бомбардировки на градове – е накарала хората да очакват, че всеки момент върху тях от небето боже да се изсипе неизвестна гибел. За атмосферата на маниакална тайнственост допринасят и слуховете за оръжия, които творят учените в тайнствените си лаборатории на фронтовата линия – нещо от тази атмосфера е проникнало и в Човекът от Марс, както и в друго произведение на Лем от този период, разказът Атомният град, публикуван на части в списанието „Полски войник”. След войната много от тайните лаборатории за военна техника са останали неотворени, което е възбуждало въображението на публиката – за нея усилията на науката са започнали да се асоциират с огън от небето и всеобща гибел. Още една причина за категоричното отношение към марсианеца е и характерната за следвоенните години безкомпромисност – необходима, за да бъдат осъдени обществени системи като хитлеризма.

Друг мотив в повестта на Лем изглежда още по-важен – мотивът на свързването на мислещата протоплазма със съвършено работещо механично тяло. Тук има нещо от страховете на епохата и личните натрапливи идеи на автора. В началото на века е започнало интегрирането на науката с човешкото тяло – развиват се техниките за трансплантация, имплантирането на изкуствени органи, откриват се биотоковете. Всичко това събужда страх от обезличаването на човешкото същество – страх, който прониква и в литературата. Изглеждало е, че Втората световна война ще реализира тези опасения – чрез всеобщо обезценяване на човешкото, механизация на човешкото тяло, предаването му в ръцете на медиците-експериментатори от концлагерните лазарети, промишленото утилизиране на тлъстини, коси и кожа. Появила се е склонност към третирането на човешкото същество като добавка към машината - производствената лента, бойния самолет или танка. От друга страна разумът – откъснат от деградиралото цяло – също е претърпял своеобразна дегенерация; станал е апарат за изпълнение на интелектуални задачи, „машина за мислене”, на която може да се възлагат всякакви, дори и най-неморалните поръчения. При тези условия тогавашните хора на науката отдават своите умения в служба на тиранина. Наред със страховете на съответната епоха тук има и нещо от личните дилеми на автора, който, като медик, се е сблъсквал с крайни случаи на инструментализация на човешкото тяло, антихуманност, облечена с маската на чиста наука - това е и основната тема на следващото произведение на автора, Болница Преображение. Съществото от Марс е въплъщение на подобни фикс-идеи - състоящо се от механичен корпус плюс откъсната от тялото, а заедно с това и от емоциите мислеща материя, то губи вътрешната си спойка и се превръща в изпълнителен, но бездушен автомат. На тази бездуховност, на откъсването от висшата мотивация разчита навярно демоничното марсианско Зло, за което предупреждава професор Уиделтън. В „жив труп”, следващ сляпо указанията, се превръща и „превзетият” от чудовището инженер Финк.

В по-късните си произведения Лем се връща многократно към мотива за „механизирането” на живите същества и мисленето. В Summa technologiae той изследва проблема от гледна точка на футурологията и допуска, че това механизиране може да стане неизбежно – когато протезите за подпомагане на дейността на мозъка и тялото окончателно станат по-съвършени от природните дадености. В Завръщане от звездите и Оглед на място механизирането е частично, то само спомага личността да се приспособи към изискванията на обществото, но така се ампутират някои съществени черти на човешката природа. А в много от историите в Разкази за пилота Пиркс механизирането е представено като слабост, фактор, отнемащ спонтанността и интуицията в кризисни ситуации.

Участниците в повестта на Лем не са особено различни от тези в по-късните му произведения. Героят в Човекът от Марс, и в Астронавти, Облакът на Магелан или в първите разкази от цикъла за Пиркс, е млад човек, още не напълно ориентиран в тайните на света, който се е заел да изучава. Останалите личности са преди всичко професионалисти: лекари, инженери, физици и така нататък. Същото ще бъде и по-късните му произведения. Открояват се лекарите - най-симпатични, най-човечни сред героите на Лем; явен е уклонът на автора към собствената му професия. Обаче писателят не обръща голямо внимание на психологията на хората. Интересува го по-скоро изследването на Чуждото, трудно за разполагане в земните категории.

Човекът от Марс е завладяващ и поради друга причина - възникнал е в младостта на автора и носи ясни следи на детското очарование към техниката и механиката, които се срещат по-късно във Високият замък. Марсианецът обаче не се оставя да бъде разчленен на съставните си части, за разлика от механизмите, попаднали на малкия Станислав през детските му години в родния Лвов; той показва зъбите си. Така че Човекът от Марс е едно преминаване в света на възрастните, където, зад маската на условността, човек се сблъсква с етичните идеи на зрелостта. 

Лемология

В момента изживявам един изключително интересен и плодотворен период, а в негова кулминация трябва да се превърне писането ми на дипломна работа върху творчеството на Станислав Лем – един от най-големите писатели-фантасти на XX век, а също така философ и мислител, един от създателите на модерната футурология. Може би никога не съм имал толкова силното усещане, че се намирам където трябва, и се занимавам точно с каквото трябва.

Подобно на рожбата си Соларис, Лем заедно с цялото си творчество също е един огромен океан, и е естествено да нямам много време за други неща, докато плувам из него, така че съм позанемарил блога си напоследък. Но реших, че мога да съчетая по още един начин приятното с полезното и да публикувам тук част от работата си (това ще бъдат предимно ревюта на книги; разбира се, във вид, подходящ за целите на този блог – изложенията за тези произведения в самата дипломна работа ще са много по-обширни и структурирани по друг начин).

Започвам с настоящата уводна статия, в която излагам съдържанието на работата ми, с уговорката, че много от набелязаните цели засега са само пожелание, но контурите на изследването ми започват да се очертават.

В дипломната ми работа (озаглавена „Творчеството на Станислав Лем – между мейнстрийма и фантастичния жанр”) изяснявам научните търсения на Лем, които той излага във фундаменталния си труд „Сума на технологията” („Summa technologiae” – 1963) и въплъщава във фантастичните си произведения. Проследявам и чисто литературното израстване на писателя, който след първите си романи се опитва да пише реалистична проза, а впоследствие се връща към фантастиката, като твори в различни нейни поджанрове, постоянно я обогатява стилово и езиково, опитва са да я направи по-пълнокръвна, съединява я с други жанрове, написва трудове, в които излага литературно-естетическите си възгледи.

Разглеждам творчеството на Лем, опирайки се на тематичния принцип, а в много голяма степен и на хронологичния, тъй като общо взето в различните етапи от творчеството си авторът се придържа към определени поджанрове и определена тематика. Методът на изследване, който използвам, е предимно жанровата теория, но стъпвам и върху здравата теоретична основа, която дава и самият Лем в произведенията си „Summa technologiae”, „Философия на случайността” (Filozofia przypadku - 1968) и „Фантастика и футурология” (Fantastyka i futurologia - 1970).

Първата глава на дипломната работа е озаглавена „Фантастиката като жанр и мястото на Станислав Лем в нея”. В нея давам основните дефиниции и определения за фантастиката. Излагам кратка история на фантастиката преди Лем. Очертавам основните потоци и направления, поджанрове. Разглеждам популярната концепция за фантастичния жанр като гето, изолирането му от мейнстрийма. Посочвам новаторството на Лем и значението му в световната фантастика.

Във втората глава, „Живот и личност на Лем. Нефантастична проза и автобиографични мотиви в нея”, проследявам жизнения и творчески път на автора. Разглеждам автобиографичните му произведения „Моят живот” (Mein Leben - 1983) и „Високият замък” (Wysoki Zamek - 1966), както и други реалистични произведения с автобиографични мотиви, предимно „Болница „Преображение” (Szpital Przemienienia - 1948, издадена 1955). Правя паралел с „Вълшебната планина” на Томас Ман, чието влияние се усеща в романа.

В третата глава, „Ранни и утопични произведения”, анализирам:

- „Човекът от Марс” (Człowiek z Marsa - 1946) като не особено успешен първи литературен опит, но носещ някои от белезите на зрялата проза на Лем;

- „Астронавти” (Astronauci - 1951) като наивен опит за пресъздаване на научно-техническия ентусиазъм на времето;

- „Магелановият облак” (Obłok Magellana - 1955) като класическа утопия от времето на ранния социализъм.

Проследявам влиянието на утопиите на Лем върху източноевропейската фантастика – „Мъглявината Андромеда” на Ефремов, „Атомният човек” на Дилов. Посочвам основанията на критиката на зрелия Лем към ранното му творчество.

В четвъртата глава, „Антиутопии и криминално-фантастични произведения” се спирам на антиутопичните мотиви в утопичните произведения на Лем, разгледани в предишната глава, но централно място заема изследването на опасностите на „идеалното” общество в романа „Завръщане от звездите” (Powrót z gwiazd - 1961), както и класическия антиутопичен обществен модел в романа „Дневник, намерен във ваната” (Pamiętnik znaleziony w wannie - 1961) (проследявам влиянието на Кафка върху произведението). Останалата част на главата е за „Разследване” (Śledztwo - 1959) и „Сенна хрема” (Katar - 1976) като очертаващи началото на жанровите странствания на Лем – пътя от фантастика към реализъм. Нещичко и за образа на завърналия се астронавт в „Завръщане от звездите” и „Сенна хрема”.

Петата глава, „Контактът невъзможен”, щрихира темата за контакта между извънземните цивилизации в ранните романи на Лем, но централно място в изложението заема анализът на някои от най-значимите и световно признати произведения на Лем:

- „Едем” (Eden - 1959) – антиутопични мотиви. Оригинален социален модел. Нежелание за контакт в затвореното тоталитарно общество. Критика на зрелия Лем към романа – схематичност на образите;

- „Соларис” (Solaris - 1961) – философски мотиви. Соларистиката като опит да се опише непонятното, от друга страна – човешкото, пречупено през призмата на чуждото. Идеята за несъвършения бог. Причини за негативно отношение на Лем към киноинтерпретациите на романа – тоталното неразбиране на романа от страна на режисьорите и изместване на авторовата идея;

- „Непобедимият” (Niezwyciężony - 1964) – пример за въплъщение на научните идеи на Лем в белетристиката. Некроеволюция;

-  „Гласът на Бога” (Głos Pana - 1968) – задълбочаване на стремежа на синтез между белетристика и научно-философска проза. (Отпратка към „Summa technologiae”, където ще бъде разгледана научната част на романа);

- „Фиаско” (Fiasko - 1987) – завръщане към твърдата научна фантастика. Кулминация на мотива за невъзможност на контакта.

Влияние на романите за контакта на Лем върху източноевропейската фантастика – „Малчуганът” и „Пикник край пътя” на братя Стругацки, „Тежестта на скафандъра” на Любен Дилов.

Темите в шестата глава, „Хумористична и сатирична проза”, са:

- Словотворчество и светотворчество в „Приказки за роботите” (Bajki robotów, първо отделно издание - 1964) и „Кибериада” (Cyberiada, първо отделно издание - 1965);

- Пародия и социална критика в „Звездни дневници” (Dzienniki gwiazdowe, първо отделно издание - 1957);

- Научни и философски идеи в останалите произведения от цикъла за Ийон Тихи – „Спомените на Ийон Тихи” (Ze wspomnień Ijona Tichego, първо отделно издание - 1961), „Конгрес по футурология” (Kongres futurologiczny - 1971), „Оглед на място” (Wizja lokalna - 1982), „Мир на земята” (Pokój na Ziemi - 1987). Теориите на „лудите учени” от „Спомените на Ийон Тихи”. Продължение на идеята за некроеволюцията от „Непобедимият” в „Мир на Земята”;

- Израстване на Ийон Тихи от остроумен самохвалко през внимателен слушател до реалистичен герой със своите положителни страни и слабости.

Седмата глава, „Теми и идеи в кратката проза на Лем”, е посветена предимно на цикъла разкази за пилота Пиркс (Opowieści o pilocie Pirxie, първо отделно издание - 1968). Акцентирам на психологическо уплътняване на героя в сравнение с ранните произведения на автора. Изследвам основните теми в цикъла: взаимоотношенията на човека с космоса и с машините, самоопознаването на човека и израстването му. Спирам се и върху причините, поради които цикълът  не се превръща в Bildungsroman. Проследявам влиянието на разказите върху източноевропейската фантастика – главно при Светослав Славчев (разказите за пилота Ферн).

Отделям внимание и на други кратки произведения на Лем, най-вече на повестта „Маска” (Maska - 1976) и мотива за самоосъзнаването на разумното същество.

Осмата глава, „Научни и философски идеи в „Summa technologiae” и в есетата на Лем”, започва с излагането на проблемите и перспективите на кибернетиката, очертани в сборниците с есета „Диалози” (Dialogi - 1957) и „Мегабитовата бомба” (Bomba megabitowa - 1999), след което минавам към централната тема на главата - „Summa technologiae”.

Разглеждам накратко труда „Вселена, живот и разум” на руския учен Йосиф Шкловски – извор на вдъхновение и идеи за Лем. Очертавам структурата на „Summa technologiae” и идеите й, въплътени във фантастичната проза на Лем:

- проблемът за фантоматиката и разпознаването на реалността в „Соларис” (с отпратка към „Кукла” на Болеслав Прус, където подобни идеи се срещат за пръв път в полската, а и в световната литература), „Странните кутии на професор Коркоран”, „Конгрес по футурология”;

- техноеволюцията и вариантът й некроеволюция в „Непобедимият” и „Мир на Земята”;

- теории за честотата на космическите цивилизации и за контактите между тях в „Гласът на бога”.

В девета глава, „Литературно-естетически възгледи на Лем и схващането му за научната фантастика във „Философия на случайността” и „Фантастика и футурология”, разглеждам теорията на всичко на Лем във „Философия на случайността” и историята на написването и структурата на „Фантастика и футурология”. Посочвам основанията на Лем за критика на съвременната англо-американска фантастика, като обръщам специално внимание върху интерпретацията на творчеството на Филип Дик, взаимоотношения между Лем и Филип Дик и общите идеи в творчествата им, темата за илюзорните реалности в романите на Филип Дик.

Лем има още една книга, посветена на литературата – „Моите възгледи за литературата” (Mój pogląd na literaturę – 2003), която не е замислена като монолитен труд, а представлява по-късен сборник от статии и есета. Разбира се, обръщам внимание и на нея, още повече че доста от статиите са за фантастиката, включително и обширна монография за „Юбик” на Филип Дик.

Десета глава, „Литературните експерименти на Станислав Лем”, е посветена на сборниците с литературни мистификации „Абсолютна пустота” (Doskonała próżnia - 1971), „Мнимата величина” (Wielkość urojona - 1973) и „Библиотека на XXI век” (Biblioteka XXI wieku - 1986) – крайната фаза от стремежа на Лем към синтез между художествената литература с публицистиката и научно-популярната литература. Тук проследявам темите и идеите на ненаписаните произведения на Лем.

Като кратко заключение (с оглед основната цел на изследването) може да се каже, че през целия си живот Лем се придвижва от фантастиката към мейнстрийма. Но след всичките си търсения и експерименти, в последните си два романа „Мир на Земята” и „Фиаско” той се завръща към класическата научна фантастика. Защото е осъзнал, че всъщност мисията на живота му е да отведе фантастиката в мейнстрийма – да накара критиците да я приемат като сериозна литература. Фактът, че сега Лем влиза в университетските програми по литература и за него се пишат дипломни работи показва, че със своето творчество той е успял да осъществи тази цел. 

Това са общо взето нещата, които имам предвид. Разбира се, в процеса на работа може да тръгна по други пътища, някъде да се задълбоча, другаде да претичам по-бързо – какво се е получило, ще се разбере след защитата на дипломната ми работа, когато трудът ми ще бъде издаден на книга по един или друг начин (или по един и друг начин :)). А дотогава – през следващите месеци ще публикувам в блога си статии за всичките произведения на Лем - такива, каквито съм ги видял при прочитането/препрочитането им по време на подготовката си за тази дипломна работа.