Лемология

В момента изживявам един изключително интересен и плодотворен период, а в негова кулминация трябва да се превърне писането ми на дипломна работа върху творчеството на Станислав Лем – един от най-големите писатели-фантасти на XX век, а също така философ и мислител, един от създателите на модерната футурология. Може би никога не съм имал толкова силното усещане, че се намирам където трябва, и се занимавам точно с каквото трябва.

Подобно на рожбата си Соларис, Лем заедно с цялото си творчество също е един огромен океан, и е естествено да нямам много време за други неща, докато плувам из него, така че съм позанемарил блога си напоследък. Но реших, че мога да съчетая по още един начин приятното с полезното и да публикувам тук част от работата си (това ще бъдат предимно ревюта на книги; разбира се, във вид, подходящ за целите на този блог – изложенията за тези произведения в самата дипломна работа ще са много по-обширни и структурирани по друг начин).

Започвам с настоящата уводна статия, в която излагам съдържанието на работата ми, с уговорката, че много от набелязаните цели засега са само пожелание, но контурите на изследването ми започват да се очертават.

В дипломната ми работа (озаглавена „Творчеството на Станислав Лем – между мейнстрийма и фантастичния жанр”) изяснявам научните търсения на Лем, които той излага във фундаменталния си труд „Сума на технологията” („Summa technologiae” – 1963) и въплъщава във фантастичните си произведения. Проследявам и чисто литературното израстване на писателя, който след първите си романи се опитва да пише реалистична проза, а впоследствие се връща към фантастиката, като твори в различни нейни поджанрове, постоянно я обогатява стилово и езиково, опитва са да я направи по-пълнокръвна, съединява я с други жанрове, написва трудове, в които излага литературно-естетическите си възгледи.

Разглеждам творчеството на Лем, опирайки се на тематичния принцип, а в много голяма степен и на хронологичния, тъй като общо взето в различните етапи от творчеството си авторът се придържа към определени поджанрове и определена тематика. Методът на изследване, който използвам, е предимно жанровата теория, но стъпвам и върху здравата теоретична основа, която дава и самият Лем в произведенията си „Summa technologiae”, „Философия на случайността” (Filozofia przypadku - 1968) и „Фантастика и футурология” (Fantastyka i futurologia - 1970).

Първата глава на дипломната работа е озаглавена „Фантастиката като жанр и мястото на Станислав Лем в нея”. В нея давам основните дефиниции и определения за фантастиката. Излагам кратка история на фантастиката преди Лем. Очертавам основните потоци и направления, поджанрове. Разглеждам популярната концепция за фантастичния жанр като гето, изолирането му от мейнстрийма. Посочвам новаторството на Лем и значението му в световната фантастика.

Във втората глава, „Живот и личност на Лем. Нефантастична проза и автобиографични мотиви в нея”, проследявам жизнения и творчески път на автора. Разглеждам автобиографичните му произведения „Моят живот” (Mein Leben - 1983) и „Високият замък” (Wysoki Zamek - 1966), както и други реалистични произведения с автобиографични мотиви, предимно „Болница „Преображение” (Szpital Przemienienia - 1948, издадена 1955). Правя паралел с „Вълшебната планина” на Томас Ман, чието влияние се усеща в романа.

В третата глава, „Ранни и утопични произведения”, анализирам:

- „Човекът от Марс” (Człowiek z Marsa - 1946) като не особено успешен първи литературен опит, но носещ някои от белезите на зрялата проза на Лем;

- „Астронавти” (Astronauci - 1951) като наивен опит за пресъздаване на научно-техническия ентусиазъм на времето;

- „Магелановият облак” (Obłok Magellana - 1955) като класическа утопия от времето на ранния социализъм.

Проследявам влиянието на утопиите на Лем върху източноевропейската фантастика – „Мъглявината Андромеда” на Ефремов, „Атомният човек” на Дилов. Посочвам основанията на критиката на зрелия Лем към ранното му творчество.

В четвъртата глава, „Антиутопии и криминално-фантастични произведения” се спирам на антиутопичните мотиви в утопичните произведения на Лем, разгледани в предишната глава, но централно място заема изследването на опасностите на „идеалното” общество в романа „Завръщане от звездите” (Powrót z gwiazd - 1961), както и класическия антиутопичен обществен модел в романа „Дневник, намерен във ваната” (Pamiętnik znaleziony w wannie - 1961) (проследявам влиянието на Кафка върху произведението). Останалата част на главата е за „Разследване” (Śledztwo - 1959) и „Сенна хрема” (Katar - 1976) като очертаващи началото на жанровите странствания на Лем – пътя от фантастика към реализъм. Нещичко и за образа на завърналия се астронавт в „Завръщане от звездите” и „Сенна хрема”.

Петата глава, „Контактът невъзможен”, щрихира темата за контакта между извънземните цивилизации в ранните романи на Лем, но централно място в изложението заема анализът на някои от най-значимите и световно признати произведения на Лем:

- „Едем” (Eden - 1959) – антиутопични мотиви. Оригинален социален модел. Нежелание за контакт в затвореното тоталитарно общество. Критика на зрелия Лем към романа – схематичност на образите;

- „Соларис” (Solaris - 1961) – философски мотиви. Соларистиката като опит да се опише непонятното, от друга страна – човешкото, пречупено през призмата на чуждото. Идеята за несъвършения бог. Причини за негативно отношение на Лем към киноинтерпретациите на романа – тоталното неразбиране на романа от страна на режисьорите и изместване на авторовата идея;

- „Непобедимият” (Niezwyciężony - 1964) – пример за въплъщение на научните идеи на Лем в белетристиката. Некроеволюция;

-  „Гласът на Бога” (Głos Pana - 1968) – задълбочаване на стремежа на синтез между белетристика и научно-философска проза. (Отпратка към „Summa technologiae”, където ще бъде разгледана научната част на романа);

- „Фиаско” (Fiasko - 1987) – завръщане към твърдата научна фантастика. Кулминация на мотива за невъзможност на контакта.

Влияние на романите за контакта на Лем върху източноевропейската фантастика – „Малчуганът” и „Пикник край пътя” на братя Стругацки, „Тежестта на скафандъра” на Любен Дилов.

Темите в шестата глава, „Хумористична и сатирична проза”, са:

- Словотворчество и светотворчество в „Приказки за роботите” (Bajki robotów, първо отделно издание - 1964) и „Кибериада” (Cyberiada, първо отделно издание - 1965);

- Пародия и социална критика в „Звездни дневници” (Dzienniki gwiazdowe, първо отделно издание - 1957);

- Научни и философски идеи в останалите произведения от цикъла за Ийон Тихи – „Спомените на Ийон Тихи” (Ze wspomnień Ijona Tichego, първо отделно издание - 1961), „Конгрес по футурология” (Kongres futurologiczny - 1971), „Оглед на място” (Wizja lokalna - 1982), „Мир на земята” (Pokój na Ziemi - 1987). Теориите на „лудите учени” от „Спомените на Ийон Тихи”. Продължение на идеята за некроеволюцията от „Непобедимият” в „Мир на Земята”;

- Израстване на Ийон Тихи от остроумен самохвалко през внимателен слушател до реалистичен герой със своите положителни страни и слабости.

Седмата глава, „Теми и идеи в кратката проза на Лем”, е посветена предимно на цикъла разкази за пилота Пиркс (Opowieści o pilocie Pirxie, първо отделно издание - 1968). Акцентирам на психологическо уплътняване на героя в сравнение с ранните произведения на автора. Изследвам основните теми в цикъла: взаимоотношенията на човека с космоса и с машините, самоопознаването на човека и израстването му. Спирам се и върху причините, поради които цикълът  не се превръща в Bildungsroman. Проследявам влиянието на разказите върху източноевропейската фантастика – главно при Светослав Славчев (разказите за пилота Ферн).

Отделям внимание и на други кратки произведения на Лем, най-вече на повестта „Маска” (Maska - 1976) и мотива за самоосъзнаването на разумното същество.

Осмата глава, „Научни и философски идеи в „Summa technologiae” и в есетата на Лем”, започва с излагането на проблемите и перспективите на кибернетиката, очертани в сборниците с есета „Диалози” (Dialogi - 1957) и „Мегабитовата бомба” (Bomba megabitowa - 1999), след което минавам към централната тема на главата - „Summa technologiae”.

Разглеждам накратко труда „Вселена, живот и разум” на руския учен Йосиф Шкловски – извор на вдъхновение и идеи за Лем. Очертавам структурата на „Summa technologiae” и идеите й, въплътени във фантастичната проза на Лем:

- проблемът за фантоматиката и разпознаването на реалността в „Соларис” (с отпратка към „Кукла” на Болеслав Прус, където подобни идеи се срещат за пръв път в полската, а и в световната литература), „Странните кутии на професор Коркоран”, „Конгрес по футурология”;

- техноеволюцията и вариантът й некроеволюция в „Непобедимият” и „Мир на Земята”;

- теории за честотата на космическите цивилизации и за контактите между тях в „Гласът на бога”.

В девета глава, „Литературно-естетически възгледи на Лем и схващането му за научната фантастика във „Философия на случайността” и „Фантастика и футурология”, разглеждам теорията на всичко на Лем във „Философия на случайността” и историята на написването и структурата на „Фантастика и футурология”. Посочвам основанията на Лем за критика на съвременната англо-американска фантастика, като обръщам специално внимание върху интерпретацията на творчеството на Филип Дик, взаимоотношения между Лем и Филип Дик и общите идеи в творчествата им, темата за илюзорните реалности в романите на Филип Дик.

Лем има още една книга, посветена на литературата – „Моите възгледи за литературата” (Mój pogląd na literaturę – 2003), която не е замислена като монолитен труд, а представлява по-късен сборник от статии и есета. Разбира се, обръщам внимание и на нея, още повече че доста от статиите са за фантастиката, включително и обширна монография за „Юбик” на Филип Дик.

Десета глава, „Литературните експерименти на Станислав Лем”, е посветена на сборниците с литературни мистификации „Абсолютна пустота” (Doskonała próżnia - 1971), „Мнимата величина” (Wielkość urojona - 1973) и „Библиотека на XXI век” (Biblioteka XXI wieku - 1986) – крайната фаза от стремежа на Лем към синтез между художествената литература с публицистиката и научно-популярната литература. Тук проследявам темите и идеите на ненаписаните произведения на Лем.

Като кратко заключение (с оглед основната цел на изследването) може да се каже, че през целия си живот Лем се придвижва от фантастиката към мейнстрийма. Но след всичките си търсения и експерименти, в последните си два романа „Мир на Земята” и „Фиаско” той се завръща към класическата научна фантастика. Защото е осъзнал, че всъщност мисията на живота му е да отведе фантастиката в мейнстрийма – да накара критиците да я приемат като сериозна литература. Фактът, че сега Лем влиза в университетските програми по литература и за него се пишат дипломни работи показва, че със своето творчество той е успял да осъществи тази цел. 

Това са общо взето нещата, които имам предвид. Разбира се, в процеса на работа може да тръгна по други пътища, някъде да се задълбоча, другаде да претичам по-бързо – какво се е получило, ще се разбере след защитата на дипломната ми работа, когато трудът ми ще бъде издаден на книга по един или друг начин (или по един и друг начин :)). А дотогава – през следващите месеци ще публикувам в блога си статии за всичките произведения на Лем - такива, каквито съм ги видял при прочитането/препрочитането им по време на подготовката си за тази дипломна работа.

Светлинка в мрака

Първата публикация на разказа е в списание "Сборище на трубадури", брой 2, 2011 г.







Васил Велчев
Светлинка в мрака

Пръв видя светлинката малкият Олег. Беше избягал от училище и се мотаеше из онези участъци от Кораба, където рядко надзъртат възрастните. А кое място може да бъде по-подходящо за целта от наблюдателната зала? Когато малко по-късно дойдоха членовете на командния състав, се учудиха колко чисто и подредено е там – никой от тях не беше се отбивал на това място от много години, а не се забелязваше нито една паяжина. Оказа се, че Олег е бил доста чест посетител на залата, и съответно се беше погрижил пребиваването му в нея да е по-приятно.

Разбира се, през следващите дни, когато имаха време да осмислят нещата, те си спомниха как в детските си години са идвали тук и са се взирали с часове в черното небе с надеждата да се сбъдне онова, за което си мечтае всяко дете на Кораба – да видят сред гъстия мрак на умираща вселена мъничка светлинка, свидетелстваща, че някъде там, достатъчно близо, за да бъде достигната в рамките на човешкия живот, има звезда.

Всеки от тях беше идвал в наблюдателната зала многократно в определен период от детството си. Беше се взирал в тъмнината, докато го заболят очите, и много често му се струваше, че ей сега, само след миг, чудото ще се случи, че малката светла игла ще пробие небето и ще освети мрачното бъдеще на почти изчерпалия ресурсите си Кораб и на населяващите го отломки от славния някога човешки вид. Но, естествено, светлинката все не се появяваше, и следващия път престоят на детето в залата беше по-кратък, след седмица посещенията му оредяваха, за да престанат съвсем след известно време.

Досега.

Но сега нещо се беше променило. Отнякъде, между чудовищните гравитационни полета на изпълнилите вселената черни дупки, се беше промъкнал лъч светлина.

Имаше само едно правдоподобно обяснение за природата на този светлинен източник, но въпреки това офицерите не избързаха със съобщаването на новината, а оставиха учените да си свършат работата. След като бяха извършени всички необходими изследвания и наблюдения, изводът беше категоричен: някъде там имаше звезда, около която обикаляха множество планети.

На следващия ден Общото събрание на Кораба се събра в конферентната зала, като специално заради събитието беше организирано пряко излъчване по всекорабната телевизия, за пръв път от десетки години.

Капитан Зелидис застана на трибуната, подръпна буйната си черна брада, премести ръката си върху гъстите си черни къдрици и започна да говори:

- Както вече сте чули, открихме звезда. Мисля, че за всички е ясно какво означава това. Ресурсите на Кораба са почти изчерпани, имаме енергия само за едно ускоряване и намаляване на скоростта, и ако в близко бъдеще не попаднем на нови запаси от материя, ще се наложи да късаме от самата плът на кораба, за да храним Конвертора. Една звезда с планета около нея ще ни даде невъобразимо много време за отдих на цивилизацията ни и отлагане на гибелта й, а защо не и възраждането й? Вероятно ще можем да останем там много поколения, ще възстановим запасите си от материя за Конвертора, ще черпим светлина и енергия директно от звездата, което ще ни помогне да възстановим кръговрата на природата в кораба ни, може и да осъществим контакт с други цивилизации, привлечени от звездата. Предлагам да направим корекция в курса и да поемем към звездата. Вие как смятате?

Естествено, думите на капитана бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Само един представител на опозицията, който по-скоро искаше да се изрепчи на капитана, отколкото имаше убедителни доводи против, се опита да възрази:

- Вярно е, че ресурсите ни са изчерпани, но все пак имаме някаква енергия за извънредни ситуации. Не е ли по-добре да продължаваме да летим по инерция и да се надяваме, че някой ден ще срещнем материя или цяла звезда на пътя си? Струва ли си да хабим целия си запас от енергия сега? А ако звездата излъже очакванията ни?

Веднага обаче се изправи ръководителят на управляващата партия и потуши безмилостно възраженията му:

- Дори когато летим по инерция, се налага от време на време да променяме курса си, за да избягваме гравитационните полета на черни дупки, озовали се на пътя ни. Рано или късно енергията ни все пак ще свърши, а няма гаранция, че ще се натъкнем на някаква материя. Докато там – посочи той театрално към малката светлинка в илюминатора – имаме колкото си искаме енергия. Нямаме право да не се възползваме от тази възможност.

Дебатите бяха кратки. Почти единодушно общото събрание на Кораба гласува за промяна на курса и насочване към звездата. Двигателите се включиха, необходимите корекции в курса бяха направени и малкият астероид отплава към далечната светлинка в мрака.

***

Когато пътуването им беше към края си, ненадейно бяха призовани от друг кораб.

Капитан Зелидис нареди да бъде отворен канал за видеовръзка.

На екрана се появи извънземен хуманоид със зеленикава кожа и рогов израстък на челото. Той заговори на непознат език.

Капитанът подръпна проскубаната си бяла брада и премести ръката си върху голото си теме.

- Включете Матрицата на Стоичков! – нареди той.

Новоназначеният адютант на капитана, младши лейтенант Олег Страчевски, стартира универсалната превеждаща програма, кръстена на името на древния спортист, прочут с уменията си да овладява чужди езици.

- ...забранява се преминаването ви по-нататък – заяви зеленото извънземно на екрана. – Всички възможни вътрешни орбити вече са заети. Ако подпишете Пакта за сътрудничество и взаимопомощ, ще ви бъде разрешено да заемете следващата по ред външна орбита и да чакате да ви се освободи място по-навътре.

- Хм. А кога ще се освободи такова?

- През следващата местна година, смятано спрямо сегашната ви орбита при средната орбитална скорост за тази звездна система, най-вътрешният кораб ще довърши своята почивка и дозареждане със суровини, след което ще отпътува. След отпътуването му всички кораби ще преминат с една орбита по-навътре. Разбира се, още отсега ще можете да използвате всички ресурси, достъпни за настоящото ви местоположение.

- Има две комети, чиито орбити достигат дотук, сър – обади се научният офицер.

Капитанът се замисли, като че ли имаше някакви алтернативи.

- Е, добре – каза той най-накрая. – Дайте го насам този Пакт за сътрудничество.

***

- Приближава се кораб, сър!

Капитан Страчевски се затрътри към командната зала, като разбутваше с бастуна си пъплещите по пода итериански бебета. Когато свърна по коридора към залата, за малко да се блъсне в простира, на който зибарските бежанци бяха окачили прането си, а при влизането си в залата беше принуден да премине през изплетената от пежабския посланик паяжина.

- Отворете канал за връзка! – извика той, докато прогонваше настанилия се нахално в креслото му малиарски зъбел. – И веднага щом подпишат Пакта, им пробутайте тарийските просяци и сломанските монахини!

В илюминатора се виждаше местната звезда – все още една малка светлинка в мрака.

Филип Дик, „Света, който Джоунс създаде”

Когато, в статията ми за „Слънчева лотария”, изброявах характерните особености на прозата на Филип Дик, вероятно съм пропуснал много от тях, и тепърва ще попълвам списъка. Безспорно в него трябва да присъстват и хората с паранормални способности. Такива има и в „Слънчева лотария” (армията от телепати на Quizmaster-а), и в „Юбик”, и в много други романи. Подобен тип герой е и Джоунс от „Света, който Джоунс създаде” (The World Jones Made – 1956). Почти винаги тези паранормални хора не са изолирани явления, а се срещат масово – образуват отделни касти в обществото. Джоунс е малко по-различен случай, защото способностите му са уникални, но от друга страна, той също произхожда от една особена прослойка в обществото – мутантите, пръкнали се след атомната война от 1994 г. (далечно бъдеще спрямо 1954 г., когато е писана книгата, и отдалечаващо се вече минало спрямо нашата действителност).

Действието на романа се развива през 2002, когато на планетата властва релативизмът – някаква странна смесица от нихилизъм и тоталитаризъм. Уж всеки е свободен да прави каквото си иска (включително да използва наркотици и да практикува открито всякакви сексуални странности), но противниците на релативизма отиват в концлагери. Когато главният герой, работещият в тайната полиция Кюзик среща Джоунс на един панаир, в който мутанти демонстрират своите чудатости, той изобщо не предполага, че много скоро същият този Джоунс ще стане нещо като месия, и последователите му ще свалят правителството и ще го издигнат в едноличен властелин.

Джоунс има дарбата да вижда бъдещето – но само една година напред. Той знае как да избегне всички опасности и как да манипулира настоящето така, че видяното от него бъдеще да се сбъдва. Картината се усложнява от присъствието на Земята и в околоземна орбита на странни извънземни същества – гигантските едноклетъчни, наречени дрифтъри. Дрифътрите са особено оригинални за тогавашните времена – Дик, който по принцип е обърнат повече към Земята, отколкото към космоса и рядко се занимава с извънземни, тук е проявил саймъковска изобретателност при създаването им – както в случая с дрифтърите, така и с някои венериански същества (като например един вид летящо товарно животно). Джоунс повежда последователите си срещу дрифтърите, заблуждавайки всички, че извънземните имат завоевателски стремежи (една от многобройните му грешки).

В романа има и други сюжетни линии – на фона на обществените събития Кюзик се сблъсква с проблеми в личния си живот, съпругата му го напуска и преминава в редовете на последователите на Джоунс. Друга линия проследява живота на няколко мутанти, родени след 1977 г. – те са продукт на генно инженерство и живеят в специално Убежище, пресъздаващо условията на Венера. Докато те си мислят, че са обикновени мутанти, продукт на войната, всъщност чрез тях се подготвя колонизирането на Венера.

Подобно на „Слънчева лотария”, в „Света, който Джоунс създаде”, друг ранен роман на Дик, авторът също не е изградил стила си и е малко хаотичен, хвърля купища идеи, играе си със социални модели и философски теории. В този роман се появяват и първите му опити за по-задълбочен психологизъм – чрез сложните взаимоотношения на Кюзик и съпругата му Нина, начина, по който се разпада брака им, лутанията на Нина, чиито илюзии са разбити повторно след присъединяването й към култа на Джоунс. Не по-малко драматичен е и образа на самия Джоунс, който наглед е всемогъщ, но всъщност не може да се бори със съдбата си и покорно я следва. Романът няма сложността на по-късните произведения на Дик, на моменти изглежда много накъсан, като компилация от отделни разкази. В същото време се виждат някои наченки на структура – например финалът е нещо като огледално повторение на началото, но вместо мутанти на Земята, в Убежището на Венера има хора. Кръгът се затваря, и по този начин Дик внушава оптимизма си за бъдещето на човечеството. Интересна цикличност има и в живота на Джоунс до момента, в който узнава съдбата си, и след това. Докато в първия период способностите му му помагат да оцелее, във втория период те го водят до така очакваната гибел и изкупление.

„Света, който Джоунс създаде” е история за това, че свалянето на един тоталитарен режим не е гаранция, че следващото управление ще е по-добро. Той е и история за фатализма и за опълчването срещу съдбата (демонстрирано чрез образа на Кюзик), за демоните, които всеки носи в себе си.

„Света, който Джоунс създаде” е написан през 1954 г. и излиза в същата поредица на Ace Books – Double Ace, в комбинация с романа на Маргарет Клеър Agent of the Unknown (по-долната корица е на оригиналното издание от 1956 г.).

Робърт Хайнлайн, „Фермер в небето”

Все по-надалеч в Слънчевата система – и следващата спирка е Ганимед, който е в процес на тераформиране и заради парниковия ефект е напълно годен за живот. Е, условията не са райски...

Преди обаче да се доберат до Ганимед, главният герой Бил и баща му Джордж живеят на една Земя, където учениците се учат да пилотират коптъри (copters) и провеждат уроците си по география в Антарктида, но и където е пренаселено и цари жесток недоимък, а властите са принудени периодично да намаляват известен брой калории от дневните дажби (макар и от солидарност към китайския народ).

Бил и Джордж още не могат да се съвземат след смъртта на Ана (майката на Бил), когато чуват по новините, че поредният преселнически кораб за Ганимед е готов за полет и се съставят списъци с емигранти. Постепенно назрява решението им да заминат за Ганимед, въпреки проблемите, които срещат, докато вземат това решение. Например отначало Джордж иска да замине сам, за да може Бил да завърши училище. Бил обаче не е съгласен – той твърди, че ако остане на Земята, няма да завърши училище, а ще добие права на гражданин и ще започне работа. И това, че Джордж се опитва да събуди у него скаутските ценности за подчинение пред висшестоящите, не го спира: „Докато съм в дома ти, ще ти се подчинявам, но ако ме напуснеш и си тръгнеш, ще загубиш всичките си права над мен”. Накрая постигат споразумение, при което се разбира, че всеки от двамата е отстъпил – Бил е съгласен да остане и да учи, а Джордж вече е подал молба за емиграция от името на двамата.

Друга криза настъпва, когато Бил разбира, че баща му ще се ожени отново – за Моли Кениън, негова колежка, която има дванайсетгодишна дъщеря, Пеги. Бил смята, че това е предателство към паметта на Ана, а после пък решава, че Джордж го прави, за да могат да изпълнят условията за емигриране на Ганимед. Джордж пък на свой ред се обижда от това предположение.

В края на краищата всички спънки са преодолени, както и всички тестове, и семейството на Бил е одобрено за емиграция. Бил, Джордж, Моли и Пеги се озовават на кораба „Мейфлауър” и след интересно двумесечно пътуване достигат Ганимед, за да разберат, че трудностите тепърва започват...

Фермите, които са обещани на колонистите, не съществуват, те трябва да изградят всичко със собствените си ръце, да построят дом и с много мъки да обработват земята си. Отгоре на всичко се оказва, че Пеги има непоносимост към ниското налягане и трябва да живее при специални условия. След като са на крачка да се откажат и да се върнат на Земята, героите преодоляват много трудности и с помощта на съседите си, семейство Шулц, успяват да стъпят на краката си. Следва нов удар на съдбата – по време на парад на спътниците на Юпитер (изключително рядко събитие, при което големите спътници на планетата се построяват в една линия) става земетресение, което заличава почти целия труд на колонистите и взема много жертви (между които и Пеги). Точно това обаче сплотява колонистите и им помага да извършат истински геройства при възстановяването на колонията.

Бил преживява още много приключения през следващите години, а при една изследователска експедиция, когато едва не умира от апендицит, заедно със спътника си откриват техника, останала от някогашни обитатели или посетители на Ганимед. Когато е изправен пред дилема дали да се върне на Земята и да следва в някой престижен университет, или да остане на Ганимед, той избира второто – със съзнанието, че ако има желание, човек може и да се самообразова, но по-важното е в точния момент да бъде там, където трябва. В новата си родина.

„Фермер в небето” (Farmer in the Sky, 1950) получава много добри рецензии, но според мен е малко небалансирана книга. Тук за пръв път Хайнлайн използва личната форма при водене на повествованието – едно много добро решение, защото живият му, динамичен стил е подходящ за целта. Началото и краят на романа са много силни и убедителни, но в следата има един доста дълъг пасаж, изпълнен със селскостопански подробности, които биха били много полезни, ако на читателя му предстоеше реално преселване на Ганимед, но в противен случай са леко досадни. В този смисъл „Фермер в небето” е крачка назад от „Червената планета”, първия пълноценен роман от юношеската поредица на Хайнлайн. От друга страна, Хайнлайн постига такъв реализъм при описанието на събитията след злополучното земетресение, че присъждането на романа на Рето-Хюго за 1950 г. е напълно разбираемо, като се има предвид какво е средното ниво на писаните по онова време романи.

Интересни са отношенията на Бил и баща му – те живеят задружно и в хармония, обръщат се помежду си на малко име, и въпреки че често между тях прелитат искри заради различните им възгледи, при по-внимателното премисляне на нещата всеки проявява разбиране и уважение към гледната точка на другия. За пръв път се появява цяла галерия от второстепенни греои-тийнейджъри. Любопитен характер е Ханк, с когото Бил има сблъсък в началото на романа и е подразнен от наглостта и капризите му, но впоследствие, когато се срещат на преселническия кораб, се оказва, че юношата има и своите положителни черти, и двамата стават най-близките приятели. Много необичайна е реакцията на Бил към отрицателния юношески персонаж в романа, който му нанася побой само от яд заради това, че Бил се проявява като герой и спасява част от екипажа на кораба при пробив на корпуса. Бил, който при опасности проявява голяма храброст, в случая се поколебава, и впоследствие по-важни дела все му пречат да се заеме с отмъщението. Когато след земетресението вижда името на врага си сред първите желаещи да напуснат Ганимед и да се върнат на Земята, това го амбицира да не се предава: „Аз нямам място сред тези страхливци”.

„Фермер в небето” е позициониран в същата вселена, в която се развива действието на „Космически кадет” и „Червената планета” – споменават се Космическият патрул и колониите на Венера и Марс. От своя стана трите романа са свързани с цикъла произведения от Историята на бъдещето на Хайнлайн – във „Фермер в небето” става въпрос за Рислинг, слепия певец на космическите друмища, героите пеят „Зелените хълмове на Земята”. (Само „Ракетата „Галилео” остава извън канона, въпреки споменаването на някогашните жители на луната, селенитите, в „Червената планета"; в Историята на бъдещето първият полет до Луната е друг.) В заключителните страници на романа витае предчувствието за бъдеща междупланетна война – тази война, която ще се разрази в следващия роман от поредицата, „Между планетите” (Between Planets, 1951).

Филип Дик, „Слънчева лотария”

След някои добри отзиви, които получих за поредицата ми за Хайнлайн, реших да започна още една серия, този път за друг от най-любимите ми автори, Филип Дик. Напоследък установих, че съм започнал да позабравям подробности от някои книги, включително такива от любими писатели, така че по този начин ще мога да препрочета и да си припомня доста от романите на Дик, а и ще използвам случая да издиря и прочета произведенията, които по-рано не са ми попадали.

Тъй като имам намерение да представя последователно всички романи на Филип Дик, известно време се колебах коя от двете различни хронологии да следвам: реда на написване на книгите или реда на издаването им. Първият начин е много труден, защото за някои от произведенията има само предположения кога са написани – много от ранните романи на Дик не са научна фантастика, а мейнстрийм, и са издадени през осемдесетте години на миналия век, едва след смъртта на автора. Аз самият не само че още не съм чел повечето от тези книги, но някои от тях някои дори не съм ги виждал – независимо дали в книжен или електронен вариант. Така че бях принуден да тръгна по другия път – по ред на издаване на романите, с надеждата, че през следващите месеци и години ще успея да събера пълната библиография на Дик и ще извървя успешно пътя, по който тръгвам сега.

Първият издаден роман на Филип Дик е „Слънчева лотария” (Solar Lottery, 1955). Предполага се, че написан през 1954 г. Излязъл е през май 1955 г. в известната за времето си поредица на Ace Books – Double Ace, в чиито книги са били включвани по два романа на различни писатели (в същата поредица излизат и няколко от следващите романи на Филип Дик). „Слънчева лотария” е комбиниран с The Big Jump на Ли Брекет (долната корица е на оригиналното издание от 1955 г.). За това издание романът е бил редактиран от Дик под натиска на редакторите на издателството и е с дължина 131 стр. През 1959 г. романът излиза и в цялостния си вид, с дължина 188 стр. Във Великобритания произведението е издадено под заглавие World of Chance.

Обществото в „Слънчева лотария” е преминало през период, в който излишъците от производството първо са били унищожавани, а после са започнали да се разиграват чрез лотария. Постепенно лотарията е започнала да се разраства и към момента на действието (2203 г.) е станала всеобхватна, като се разиграват дори и социалните позиции на индивида. Властелин на този свят е така нареченият Quizmaster – позиция, която също се печели от лотарията (всъщност голямата й награда). Всеки може да стане Quizmaster, но има една уловка – може да бъде организирано законно убийството му чрез избирането на убиец от специално събрание. От друга страна, всеки Quizmaster има армия от телепати, които го пазят от евентуалните убийци, като прочитат мислите им и знаят следващите им ходове. Но има и друга уловка – някой ден внезапно може да се окаже, че някой друг е спечелил голямата награда и е станал новият Quizmaster. Както се случва и в началото на романа.

Младият идеалист Тед Бентли, който е недоволен от социалния си статус, предлага способностите си на Quizmaster Риз Верик (това става чрез специален социален ритуал, при който Тед предава личната си карта на Верик и става един вид негова собственост). Това, което Тед в този момент не знае е, че вече се е извършила смяна на властта – Верик е свален, а най-отгоре в обществената пирамида се е изкачил наглед невзрачният Леон Картрайт, човек с по-скромни способности от Варик, религиозен фанатик, последовател на Престън. Престън е човек, открил някога Огнения диск, станалата легенда десета планета от Слънчевата система. Почти цялата енергия на Картрайт е насочена към изпращането на кораб към Огнения диск, където се вярва, че Престън още е жив (Пътешествието на този кораб е една от сюжетните линии).

Верик не може да се примири със загубването на властта – той мечтае да възглави диктатура, и затова логично е първият, който изпраща убиец срещу Картрайт. След като Тед Бентли е неприятно изненадан, че вече не служи на Quizmaster-а, един ден с ужас установява, че се намира в тялото на убиеца Пелиг. Верик е намерил гениален начин да надхитри системата – един от служителите му е конструирал андроид, който може да се управлява от множество личности. По пътя си към мишената, който стига чак до Луната, Пелиг сменя личността си във всеки момент, в който е засечен от телепатите, и така намеренията му остават тайна за екипа на Quizmaster-а, в тях не може да се намери никаква логика или модел. Важно обстоятелство се оказва, че тук имаме не просто управляване на тялото на андроида чрез отдалечено устройство за контрол, а мистично прехвърляне на нечие съзнание в тялото на Пелиг. Така когато тялото на един от „операторите” на Пелиг е убито, съзнанието му остава в андроида.

Важна роля за развръзката изиграват честността на Бентли и неочакваната обиграност и осведоменост относно социалните ритуали на Картрайт. Показателно е, че антагонистът, който има по-големи ресурси на своя страна, е победен от наглед незначителен човек, който умее да използва по-добре скритите механизми, движещи обществото.

Макар и „Слънчева лотария” да е първият издаден роман на Филип Дик, в него откриваме много от концепциите и идеите, които се срещат и в по-късните му романи. Характерни черти на поетиката на Филип Дик са: мрачна, тягостна атмосфера, много сложен социален модел на бъдещето, социална критика, вплетени в повествованието философски концепции и психологични/психиатрични теории. Малко по-късно идва и устойчивият мотив за манипулиране на реалността, множествените реалности и взаимодействията между тях, наркотиците (и не само те) като генератори на реалности, мистицизмът и божествените откровения. Дик е много сюжетен автор, и в същото време „руши” сюжета – причината за този парадокс е ирационалното поведение на героите, което води до много нестандартни сюжетни ходове. Много често човек се пита дали причината в нелогичността на действията на героите не се дължи на психическата им неуравновесеност. Чудесно въплъщение на този мотив в творчеството на Дик е героят на „Слънчева лотария” Пелиг, който е командван от различни личности в различните моменти (Алегория на множествено разстройство на личността?).

„Слънчева лотария” не блести в сравнение с по-късните класики на Дик, но е на доста по-добро ниво от повечето от неговите по-рано написаните романи (които излизат по-късно). Явно редът на издаване на романите също играе своята роля – след като Дик вече е получил няколко отказа за издаване на романи и не е имал никаква сигурност какво ще успее да пласира в бъдеще, се е опитал да вплете в романа колкото се може повече от философските и социологическите си възгледи и разбирания. Експериментът му се е оказал успешен.

Това и едно от произведенията на Дик, в което най-силно си личи влиянието на Ван Вогт (в случая – на „Светът на не-А”).

Робърт Хайнлайн, „Червената планета”

Също както и в малко по-късната (и несъмнено повлияна от Хайнлайн) поредица на Азимов за Лъки Стар, Хайнлайн се придвижва все по-надалеч из Слънчевата система в юношеските си романи. След Луната и Венера идва ред на Марс.

Джим Марло и Франк Сътън са колонисти на Марс – юноши, на които им предстои началото на учебната година. Налага се да напуснат семейните си куполи и да отпътуват до училището-интернат, което се намира доста надалеч. Джим взима със себе си домашния си любимец Уилис, марсиански bouncer (скокльо или тупчо; наречен е така вероятно заради формата си – един от героите го обърква с волейболна топка – и заради начина си на придвижване: чрез търкаляне и подскачане).

Когато двете момчета пристигат в училището, остават неприятно изненадани – новият директор Хоу се опитва да наложи казармени правила за реда в училището, включително и забрана за отглеждане на домашни любимци. Уилис е конфискуван от Хоу. Тъй като марсианското създание може да възпроизвежда разговори с точността на грамофон, момчетата скоро разбират, че Хоу се готви да продаде Уилис на Лондонския зоопарк, а неговият съучастник, корумпираният ръководител на колонията, се кани да възпрепятства сезонната миграция до по-топлата част от планетата на част от колонистите – сред които и родителите на двамата. Джим и Франк избягват заедно с Уилис. Принудени са да пътуват с кънки из марсианските канали, в изключително неблагоприятни условия – на Марс тепърва му предстои тераформиране, налягането е много ниско и не може да се понесе без скафандър, температурите са минусови.

По време на пътуването момчетата се сприятеляват с коренните жители на Марс, разумни същества, странящи от хората. С тяхна помощ успяват да спасят от сигурна смърт колонистите, на които е попречено да мигрират, и да поставят началото на борбата им за независимост на Марс от Земята. Когато всички хора се оказват заплашени от прогонване от Марс или унищожение, приятелството на Джим с Уилис се оказва ключовият фактор, който помага на колонистите.

Макар и да не е едно от онези четири-пет произведения, които са най-големите шедьоври сред юношеските романи на Хайнлайн, „Червената планета” (Red Planet, 1949) е първият безспорно добър роман от поредицата. В него Хайнлайн за пръв път въвежда голямата тема за противоречията между поколенията и постига голяма убедителност при внушаването на чувство за възмущение у читателя към директора Хоу и неговите методи. Възрастните, които служат за пример и опора на момчетата (двамата им бащи и особено доктор Макрей) са с ненатрапливо присъствие – те по-скоро подкрепят децата във всичко, отколкото да им дават някакви предписания за това как трябва да живеят живота си. Не случайно един от ярките моменти в книгата е начинът, по който доктор Макрей защитава правото на децата да носят оръжие.

Без действието да се развива в една вселена с други произведения на Хайнлайн, свързани с Марс и марсианците, то има някои общи факти и концепции с някои от тях. „Старите” марсианци и пребиваването им в „другия свят” се споменават още в предишния роман от поредицата, „Космически кадет” (Space Cadet, 1948). Марсианската физиология е сходна с тази на марсианците от „Двойната звезда” (Double Star, 1956), макар и да има известни разлики между обществата на жителите на Червената планета в двата романа. И най-накрая, но не и на последно място по значение, са приликите със „Странник в странна страна” (Stranger In A Strange Land, 1961). Животът на марсианците в Странника преминава през същите етапи като в „Червената планета” (наистина, в „Червената планета” не се разбира със сигурност какъв е жизненият цикъл на марсианците, само доктор Макрей изказва някои предположения). В „Червената планета” марсианците споделят вода с Джим и стават „водни приятели”; в Странника го има същият ритуал и преминалите през него стават „водни братя”. В Странника си проличава голямото свободолюбие в марсианската култура, което в „Червената планета” даже води до крайности (марсианецът Геко прави така, че директорът Хоу да „изчезне”, когато разбира за намерението му да изпрати Уилис в Лондонския зоопарк). Карането на предмети и хора да изчезват също е общо умение на марсианците от двата романа.

„Червената планета” има големи сходства с още един роман на Хайнлайн, добре познат на българския читател – „Звездния звяр” (The Star Beast, 1954). Но за това ще говорим скоро. :)

„Червената планета” е един от четирите романа на Хайнлайн, които имат по два варианта (заедно със Странника, „Подкейн от Марс” (Podkayne of Mars, 1963) и „Кукловодите” (The Puppet Masters, 1951) ). Тук обаче не става въпрос за големи различия, както при останалите три романа, а само за съвсем малки поправки на редакторите преди първото излизане на романа (в тях влиза например моментът, в който доктор Макрей изразява схващанията си за правото на юношите да носят оръжие). След смъртта на Хайнлайн е възстановени авторският вариант на романа и понастоящем „Червената планета” се издава само в тази редакция.

За този роман може да се каже още, че е по-динамичен от предишните два, вече липсват големи инфодъмпове, сред юношите започват да се появяват интересни второстепенни типажи (предприемчивият Смайт, който отървава учениците от разни затруднения, срещу заплащане, разбира се). Светът е още по-детайлно изграден. Изобщо, Хайнлайн започва да се чувства все по-уверено в ролята си на автор на детско-юношеска фантастика.

Робърт Хайнлайн, „Космически кадет”

Вторият от юношеските романи на Хайнлайн, „Космически кадет” (Space Cadet, 1948 г.), заема междинно място в поредицата – той е крачка напред от не особено сполучливия първи роман „Ракетата „Галилео” (Rocket Ship Galileo, 1947) към зрелите юношески романи на автора, които започват още от третата книга, „Червената планета” (Red Planet, 1949 г.). „Космически кадет” е историята на Мат Додсън, който през 2075 г. кандидатства в Космическия патрул, след редица тестове е приет и продължава обучението си на гигантския космически кораб „Джеймс Рандолф”. Мат и приятелите му, с които се запознава в началото на обучението (Текс от Тексас, Оскар от Венера и Пиер от Ганимед) преминават през редица интересни приключения, свикват с безтегловността и големите натоварвания, учат се да ходят по външната обшивка на кораба и да пилотират, не остава по-назад и теоретичната подготовка – изучаване на многобройните езици на планетите от Слънчевата система, занимания с астрогация (слабото място на Мат). Накрая кадетите са преместени на нормален патрулен кораб и започва службата им из Слънчевата система. След като намират аварирал патрулен кораб в астероидния пояс и го ремонтират, екипажът се разделя на две; повечето по-опитни офицери закарват намерения и ремонтиран кораб до Земята, а кадетите, вече изпълняващи задълженията на офицери, се отправят към Венера, където трябва да разрешат конфликт между земен кораб и местните жители-амфибии.

В „Космически кадет” си личат очертанията на „Звездните рейнджъри” (Starship Troopers, 1959 г.) – по-късния роман, в който се разказва за Звездната пехота. Както и в Рейнджърите, и тук героите са едва навършили пълнолетие младежи, които от уютния си дом се озовават в суровата казармена действителност. И тук виждаме суровото отношение на старшите по звание, сблъсъка с непознати досега трудности, възмъжаването на героите. Но за разлика от Рейнджърите, тук действието протича в мирно време и всичко е някак по-културно, по-човечно. Звездната пехота присъства и в този роман, но докато служещите в Патрула са дипломати, опитващи се да разрешат по мирен път възможните спорове и конфликти в Слънчевата система, Пехотата идва когато дипломатическите ресурси се изчерпят и дойде време да се действа с твърда ръка. Главният герой по едно време дори иска да се откаже от Патрула и да постъпи в Пехотата, но след едно посещение вкъщи, в което се сблъсква с неразбирането на близките си относно същността и функциите на Космическия патрул, се отказва от това решение. Към момента на написване на „Космически кадет” Хайнлайн е симпатизирал повече на Патрула, но няколко години по-късно възгледите му явно се променят.

Присъствието на възрастния-ментор в този роман не е толкова набиващо се в очи, но не по-малко важно – именно благодарение на общуването със своя началник, лейтенант Уонг, Мат взема решение да се справи с астрогацията и да остане в Патрула, вместо да го напусне и да отиде в Пехотата. „Хората се делят на три психологически типа, всеки от които има различна мотивация – казва лейтенант Уонг в девета глава на романа, където е диалогът му с Мат относно Патрула и Пехотата. – Единият тип е мотивиран от икономическите фактори, от парите... Има и тип, мотивиран от това как изглежда в очите на хората, от гордостта. В този тип влизат прахосниците, побойниците, самохвалковците, любовчиите, спортистите, комарджиите. Те се стремят към власт и копнеят за слава. И най-сетне, има и тип, в който влизат професионалисти, които предпочитат да следват етичните закони пред това да търсят пари или слава – те са министрите, учителите, учените, лекарите, някои художници и писатели. Тези хора вярват, че човек трябва да посвещава живота си на по-важни цели от собственото си благополучие”. Уонг смята, че служителите на Патрула се състоят изключително от третия тип хора, докато пехотинците са от втория.

Разбира се, романът не е лишен от слабости: и тук присъства известна наивност и предвидимост при някои от сюжетните ходове, особено в развръзката, където нещата стават по най-лесния начин (оказва се, че венерианските амфибии могат да произвеждат всякакви материали – включително и необходимите на героите, за да напуснат Венера и да се върнат на Земята). Подобно на „Ракетата „Галилео”, и тук има страници, сякаш взети от ученик по физика, отрицателният герой е много шаблонен. Но за разлика от предишния роман, положителните герои тук вече са живи – те се отличават помежду си дори и по физическите си характеристики (произхождат от различни планети с различна сила на притегляне), което е дало своя отпечатък и върху някои черти на характерите им. Светът е по-достоверно изграден, и въпреки че не влиза в канона на по-късната „История на бъдещето”, реалността в него се преплита с реалностите в някои други произведения на Хайнлайн (разказът „Дългата вахта”, следващият от юношеските романи „Червената планета”). В повествованието на Хайнлайн виждаме и романтика, и носталгични спомени от времето, когато самият той е служил във военна академия. Макар и още да не е шедьовър, „Космически кадет” е стъпка в правилната посока.

Робърт Хайнлайн, „Ракетата „Галилео”

Рос Дженкинс, Арт Мюлер и Морис Ейбрамс са трима юноши, току-що завършили гимназия, на които им предстои влизане в колеж. Рос си пада по химията, Арт е маниак на тема фотография, а Мори е любител-астроном. Тези им интереси се съчетават прекрасно в общото им хоби – тримата имат ракетен клуб и правят изпитания с ракети на направен от тях полигон. Там, по време на едно от изпитанията, ги намира вуйчото на Арт, Дон Каргрейвс, с изненадващо предложение – да му помогнат да построи ракета за полет до Луната, и да го придружат в пътуването. Каргрейвс пристига на полигона точно когато младежите правят изпитание на ракета, и при взрива й една от отломките удря учения и го поваля в несвяст. По-късно обаче момчетата ще си спомнят, че Дон Каргрейвс е паднал не с краката към полигона, а в обратна посока – факт, който впоследствие ще се окаже важен...

Действието се развива някога скоро след Втората световна война – не се упоменава точната година, но край изоставения военен полигон в Ню Мексико, където Каргрейвс отвежда децата, за да строят ракетата, има кратер от опит с ядрено оръжие, извършен през 1951 г. (четири години след написването на романа). Необходимостта ученият да използва трима юноши за проекта е добре обоснована икономически – бюджетът на Каргрейвс е ограничен, правителството е отказало да осъществи проекта, а корпорациите, към които се е обърнал, са сметнали, че полетът няма да донесе печалба. Дон смята, че руснаците са на път да го изпреварят, така че се заема с това рисковано начинание. Намира излязла от употреба трансатлантическа ракета и я преработва, успява да получи торий от комисията на ООН по атомна енергетика (за изследователски цели) и след няколкомесечна усилена работа ракетата е готова за полет до Луната. Подготовката не минава без произшествия – тайнствени гости се опитват да се промъкнат в полигона през нощта, принуждавайки героите да монтират алармена инсталация, а когато полетът наближава, фалшив инспектор (уж от Министерството за гражданска авиация) навестява кораба и на следващия ден избухва взрив, ранил Дон и Рос. Ученият решава да се откаже, но юношите проявят мъжество и го разубеждават.

Накрая и ториевият реактор (задвижващ ракетата с реактивна струя от нагорещен цинк) е готов. В последния миг отново се опитва да ги спре фалшив чиновник, но не успява – ракетата, наречена „Галилей” (като ракетния клуб на момчетата) излита.

Скоро след пристигането на Луната саботажите намират своето обяснение – докато астронавтите строят лунната си база, попадат на радиоизточник, който предава съвсем отблизо. А когато се свързват с него, отнякъде пристига космически кораб, който просто пуска една бомба върху „Галилей”, без да даде никакъв шанс за спасение на астронавтите. За щастие в този момент те са в базата, и не са готови да се предадат толкова лесно. Скоро обаче, след разпита на първия пленен, те разбират страшната истина – предстои им да воюват срещу нацисти, изградили своя база на Луната и планиращи да засипят с атомни бомби човечеството...

Излитане със самоделна ракета едва ли не от задния двор, тайни нацистки бази, преследване и стрелба с автомати по лунната повърхност – „Ракетата Галилео” звучи доста архаично, макар и не чак колкото „От Земята до Луната” на Жул Верн. Не са по-добри нещата и в чисто литературно отношение – образите на тримата юноши са доста схематични, нацистите са обрисувани като въплъщение на злото, на много места Хайнлайн звучи като пропагандист от онези години. Но се забелязват и наченки на нещата, които стават запазена марка на Хайнлайн в по-късните романи от поредицата – добре е описана мечтателността на момчетата (те четат стара фантастика, Жул Верн и Хърбърт Уелс; Каргрейвс си спомня с носталгия за детството си, когато разглежда библиотеката в клуба им), конфликтът между поколенията си проличава в сблъсъка между родители и деца по повод отлагането на постъпването в колежа заради полета до луната. Каргрейвс е ментор на юношите, но в много случаи те са по-силни от него (например когато той се побоява да приземи „Галилео” на Луната, Мори не се поколебава да вземе нещата в свои ръце и свършва работата безупречно). Малко е стряскаща готовността на младежите да отнемат човешки живот, но това е донякъде разбираемо, като се има предвид времето, в което е написан романът, пък и така е само на думи – на дела не се стига до хладнокръвно убийство на невъоръжени хора, макар че доста загиват в резултат на военни действия.

И така, първият от юношеските романи на Хайнлайн, макар и нелишен от някои достойнства, излиза доста несполучлив. Какво пък – всеки се учи; въпреки че Хайнлайн вече е бил майстор на разказа, явно още е изпитвал затруднения с романите, особено с юношеските. Ще видим обаче колко бързо той еволюира и как усилията му много скоро дават резултат.

Юношеските романи на Хайнлайн

За „юношески романи” на Хайнлайн се смятат дванайсет романа, публикувани в издателство Scribner’s между 1947 и 1958 година (кориците по-горе са на оригиналните издания на някои от романите от края на 40-те години). Към тях обикновено се прибавя още един роман – малко по-късният „Подкейн от Марс” (1963 г.), който не е причисляван от самия Хайнлайн към поредицата, но се е получил сходен по дух и съдържание с романите в нея. Можем да броим и „Променлива звезда”, написан през 2006 г. от Спайдър Робинсън, който е използвал записки на Хайнлайн. Друго произведение, свързано с цикъла, е „Звездните рейнджъри” (1959 г.) – той пък е замислен като последен роман от поредицата, но се получава твърде „кървав”, затова обикновено не е смятан за част от серията.

Ето пълен списък на юношеските романи:

Rocket Ship Galileo (Ракетата „Галилео”) – 1947;
Space Cadet (Космически кадет) – 1948;
Red Planet (Червената планета) – 1949;
Farmer in the Sky (Фермер в небето) – 1950;
Between Planets (Сред планетите) – 1951;
The Rolling Stones (Семейство Стоунс)– 1952;
Starman Jones (Астронавтът Джоунс) – 1953;
The Star Beast (Звездният звяр) – 1954;
Tunnel in the Sky (Тунел в небето) – 1955;
Time for the Stars (Звездно време) – 1956;
Citizen of the Galaxy (Гражданин на Галактиката) – 1957;
Have Space Suit – Will Travel (Имам скафандър – ще пътешествам) – 1958;
Starship Troopers (Звездните рейнджъри) – 1959;
Padkayne of Mars (Подкейн от Марс) – 1963;
Variable Star (Променлива звезда) – 2006 (в съавторство със Спайдър Робинсън).

Заслужава да се отбележи още, че "Подкейн от Марс" има два варианта - за първото издание на романа издателите карат Хайнлайн да промени финала. След смъртта на писателя романът излиза и в авторовата версия.

Наименованието „юношески романи” е донякъде условно – наистина, във всички тях героите са юноши, но това са си нормални фантастични романи, наситени с приключения, и могат спокойно да си се четат от възрастни. Нещо повече – според мен именно сред тях са някои от най-добрите романи на Хайнлайн изобщо. Явно това мнение се споделя не само от мен – условно влизащият в поредицата роман „Звездните рейнджъри” е носител на наградата Хюго за 1959 г. и е смятан за един от най-влиятелните романи на Хайнлайн и във фантастиката изобщо, „Фермер в небето” е носител на Ретро-Хюго за 1951 г., а „Гражданин на Галактиката” и „Имам скафандър – ще пътешествам” са посочени в официалния сайт на автора сред произведенията, с които се препоръчва читателите да започват запознанството си с Хайнлайн (останалите творби от списъка са „Двойната звезда”, „Врата към лятото” и разказите от цикъла „История на бъдещето”).

Хайнлайн е един от най-любимите ми автори и навремето харесвах повече късните му романи, но напоследък забелязвам, че са ми станали леко досадни. След 1970 г. Хайнлайн става твърде многословен; сексуалните теми, които засяга, може и да са шокирали публиката през 60-те и 70-те години на миналия век, но сега не биха учудили никого, а в някои отношения са дори дразнещи. Не че искам да отрека напълно късния Хайнлайн („Достатъчно време за любов”, „Числото на звяра” и „Котката, която минава през стени” си остават едни от любимите ми романи), но произведенията му от този период повече или по-малко са изгубили своята актуалност. Докато при юношеските романи не е така.

Действието на първите романи от серията се развива на Луната и на близките планети, в средата на 50-те години достига междузвездните простори, а в края на 50-те, в романа „Имам скафандър – ще пътешествам”, ставаме свидетели на история от вселенски мащаб. Темите на романите са разнообразни – от актуални за подрастващите въпроси, като противоречията между поколенията („Червената планета”, „Звездният звяр”) до темите за свободата и личното достойнство на човека (романът „Гражданин на Галактиката”, в който става въпрос за междузвездна търговия с роби). Романът „Тунел в небето” си кореспондира с произведения от златния фонд на детско-юношеската литература („Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг, „Две години ваканция” на Жул Верн), а в „Имам скафандър – ще пътешествам” е един от първите във фантастиката „съд” над човечеството заради слабостите и грешките на цивилизацията ни. Устойчиви мотиви в романите са израстването на детето и превръщането му във възрастен чрез борба и преодоляването на трудности, както и наличието на ментор – възрастен, който не е изгубил връзката с младото поколение, знае правилния начин за вършене на нещата и служи за пример и опора в трудните моменти. Освен че са завладяващи и изпълнени с напрегнати приключения, романите имат и висока педагогическа стойност – не случайно Пол Андерсън казва за тях, че са възпитали цяло едно поколение.

За съжаление тези книги, повечето от които са шедьоври в жанра на детско-юношеската фантастика, си остават непознати на българския читател, и опитите ми през годините да ги препоръчам на някое издателство неизменно се увенчават с неуспех. На български са излизали само „Звездният звяр” – през далечната 1989 г. (в чудесен превод на Огняна Иванова) и „Звездните рейнджъри” (който, както споменах, обикновено не се смята за част от поредицата). Лошото е, че книгите са четени от твърде малко хора и нямат достатъчно популяризатори (етикетът „юношески” явно отблъсква, когато човек не е наясно за какво става въпрос). През годините съм срещал и доста хора, които, въпреки че четат само на български, са сигурни, че са чели „Гражданин на Галактиката” (а всъщност го бъркат с „Гражданин на космоса” на Робърт Шекли). Надявам се настоящата публикация да спомогне да бъде поправена тази несправедливост и най-после българският читател да се запознае с някои от тези шедьоври.

Явно писането на детско-юношеска научна фантастика не е толкова лесно – за това свидетелства фактът, че произведенията на Хайнлайн от този цикъл си остават относително самотни в световната фантастика и не раждат вълна от последователи, въпреки че са харесвани от много хора. Сред малкото успешни опити в поджанра си заслужава да се отбележи силно повлияната от Хайнлайн поредица на Джон Варли Red Thunder, състояща се от романите Red Thunder (2003), Red Lighting (2006) и Rolling Thunder (2008), а също и някои романи на Сергей Лукяненко, като „Танци върху снега” (2001). Една от частите на романа на Лукяненко „Конкуренти” се нарича „Имам компютър – готов съм да пилотирам” (това е и работното заглавие на романа, докато Лукяненко го пише) – явен реверанс към „Имам скафандър – ще пътешествам” на Хайнлайн.

Между 2003 и 2006 г. издателство SFBC (Science Fiction Books Club) издаде четири омнибуса, съдържащи всичките юношески романи на Хайнлайн (включително „Звездните рейнджъри” и „Подкейн от Марс”). В колекцията липсва само „Променлива звезда” (довършен от Спайдър Робинсън след излизането на омнибусите).

Ето съдържанието на четирите тома:

Four Frontiers:

Rocket Ship Galileo
Space Cadet
Red Planet
Farmer in the Sky


To the Stars:

Between Planets
The Rolling Stones
Starman Jones
The Star Beast


Infinite Possibilities:

Tunnel in the Sky
Time for the Stars
Citizen of the Galaxy



Outward Bound:

Have Space Suit – Will Travel
Starship Troopers
Padkayne of Mars (с двата варианта на финала).


Преди няколко дни получих поръчания през Abebooks Four frontiers, съдържащ първите четири юношески романа. Солиден, дебел том, добре оформен, с хубава хартия – истинско пиршество за окото на колекционера. Това е един удобен повод да препрочета романите и да напиша ревю за всеки от тях. Така че... наред е Rocket Ship Galileo. :)

За романа „Бялата дама” на братя Стругацки

„Бялата дама” е последният роман, замислян от братя Стругацки, преди Аркадий Натанович да си отиде от този свят сравнително рано, едва на 66 годишна възраст, на 25 октомври 1991 г. Ето какво казва за този ненаписан роман Борис Стругацки в сборника с нереализирани чернови „Неизвестните Стругацки” (2008 г.):
„В последния роман на братя Стругацки, който беше измислен в голяма степен, но чието написване изобщо не започна, в романа, който е лишен дори от собствено заглавие (даже и такова, което навремето в заявките обозначаваха като „условно заглавие”), в романа, който сега вече никога няма да бъде написан, защото братя Стругацки вече ги няма, а С. Витицки [* С. Витицки – псевдоним на Борис Стругацки. – Бел. прев.] не иска да го пише сам, та в този роман авторите бяха съблазнени главно от две свои хрумвания.
Първо, на тях им харесваше (изглеждаше им оригинален и нетривиален) светът на Островната империя, построен с безмилостната рационалност на Демиург, отчаял се в опитите си да изкорени злото. Този свят се разполага общо взето в три кръга.
Външният кръг е клоаката, канавката, адът на този свят – цялата измет на обществото се стича там, всички пияници, дрипльовци, мърльовци, всички садисти и убийци по призвание, насилници, агресивни грубияни, извратеняци, зверове, нравствени изроди – гнойта, шлаката, фекалиите на социума. Външният кръг е ТЯХНОТО царство, там са безнаказани, там живеят по законите на силата, подлостта и омразата. С този кръг Империята се е озъбила на целия останал обитаем свят, чрез него се отбранява и нанася удари.
Средният кръг е населен с обикновени хора, незабележителни с нищо, такива като ние с вас – някои малко по-добри, други малко по-лоши, още далеч не ангели, но и вече не бесове.
А в центъра цари Светът на Справедливостта. „Пладне XXII век”. Топъл, приветлив, безопасен свят на духа, творчеството и свободата, населен изключително само с талантливи, мили, дружелюбни хора, свято следващи всички заповеди на най-висшата нравственост.
Всеки, роден в Империята, неминуемо се озовава в „своя” кръг, обществото деликатно (а ако се наложи – и грубо) го изтласква там, където му е мястото – в съответствие с талантите му, темперамента и нравствения му потенциал. Това изтласкване се осъществява и автоматично, и с помощта на съответния социален механизъм (нещо като нравствена полиция). Това е свят, в който тържествува принципът „всекиму заслуженото” в най-широкия смисъл на тълкуването му. Ад, Чистилище и Рай. Класика.
И второ, на авторите им харесваше измисленият от тях край. В него Максим Камерер, след като преминава през всички кръгове и се добира до центъра, смаяно наблюдава този райски живот, с нищо неотстъпващ на земния, и в разговор с високопоставен абориген с високо чело узнава от него всички подробности за устройството на Империята, и докато се опитва да смири несмиримото, да осмисли немислимото, да сглоби несглобяемото, изведнъж чува учтивия въпрос: „А нима вашият свят е устроен по различен начин?”. И той започва да говори, да обяснява, да разяснява: за висшата Теория на възпитанието, за Учителите, за грижливата, търпелива работа над всяка детска душа... Аборигенът слуша, усмихва се, кима, а после отбелязва, сякаш между другото: „Изящно. Много красива теория. Но за съжаление, абсолютно нереализируема на практика”. И докато Максим го гледа, изгубил дар слово, аборигенът произнася фразата, заради която братя Стругацки до самия края все пак искаха да напишат този роман:
- Светът не може да устроен по начина, който сега ми описахте – казва аборигенът. – Такъв свят може само да бъде измислен. Боя се, приятелю, че вие живеете в свят, който някой е измислил – преди вас и без вас – а вие дори не се досещате за това...
По замисъла на авторите тази фраза би трябвало да постави точка в животоописанието на Максим Камерер. Тя би трябвало да затвори целия цикъл за Света на Пладнето. Някакво обобщение на цял един мироглед. Негова епитафия. Или присъда?”.
Още малко подробности за романа: той би трябвало да има следната структура:
1. Пролог. Гнилият архипелаг
2. Част I. Крайбрежна зона
3. Част II. Гори и поля
4. Част III. Слънчев кръг
5. Епилог
Действието на романа би трябвало да се развива около пет години след „Бръмбар в мравуняка”, и дълго преди Голямото откровение, но външният слой на книгата (прологът и епилогът, които са спомени и обобщения от Максим Камерер или някой негов съвременник) е от времето след „Вълните усмиряват вятъра”, някъде от началото на XXIII век.
За този роман започна да се говори след излизането на първия сборник „Время учеников”, през 1996 г., когато Борис Стругацки обяви, че е дал записките и благословията си на един писател, който се е заел да напише „Бялата дама”. Логично е да се предположи, че този писател е някой от неговите ученици. С течение на годините за тази книга започнаха да се говорят легенди, но дълго време нямаше никаква конкретна информация. На сайта на братя Стугацки, където от години тече оф-лайн интервю с Борис Натанович, многократно е задаван въпросът кой е този писател. След като Б. Стругацки отрича, че това е Вячеслав Рибаков, Андрей Лазарчук, М. Успенски и С. Логинов, той заявява, че с такова налучкване рано или късно ще се стигне до истинския автор, и затова повече няма да отговаря на подобни въпроси. Това изявление е от 14 май 2000 г. – преди повече от десет години. Оттогава досега за този роман става дума съвсем рядко – някъде през 2003-2004 г. Б. Стругацки казва, че са готови три четвърти от романа, а преди 3-4 години твърди, че според автора романът е почти готов, останали са само разни дреболии за оправяне. Междувременно годините си минават, излизането на филма „Обитаемият остров” беше съпроводено с подозрително мълчание от страна на неизвестния автор, и по думите на Андрей Чертков (руски писател, координатор на проекта „Время учеников”) вече са пропуснати всички удобни случаи за издаване на романа.
Наскоро, след излизането на филма „Обитаемият остров”, известна светлина по въпроса хвърли писателят Андрей Лазарчук. След като посочва в блога си някои слабости и несъответствия в литературния първообраз на филма, Лазарчук отбелязва с горчивина: „Жалко, че Натанич не разреши на нас с Успенски да напишем „Бялата дама”. По онова време ние много обичахме да разнищваме загадките на историята”. На въпросите какво е станало с проекта Лазарчук казва, че според него всичко е умряло и добавя: „Според мен момъкът се зае с нещо, което не му беше по силите”. Някои изказват предположение, че Борис Стругацки нарочно е дал романа на безперспективен човек, за да погребе проекта завинаги, на което Лазарчук отговаря: „Подозирам, че не е така. Това беше любимият ученик на БС и маестрото явно е разчитал на бърза и адекватна работа”. На въпрос дали е възможно все пак Борис Стругацки да промени мнението си и да даде романа на Лазарчук и Успенски, Лазарчук отговаря: „Изключено. Първо, ние сме горди хора, не молим два пъти. И второ – изгоря, вече не ни е интересно”.
И така, вече близо петнайсет години този роман, притежаващ потенциала да стане култов, не е написан. Малко множко време за написването на една книга. Изпуснати са всичките благоприятни моменти за издаването му, все повече специалисти смятат, че едва ли някога ще бъде написан, пък дори и да бъде написан, едва ли ще има ефекта, който би имал някога.
Не е необходимо човек да бъде голям детектив, за да се разрови из Рунета и да открие самоличността на този мистериозен писател, „любимия ученик” на Борис Натанович Стругацки. Оказва се, че това е Николай Ютанов – писател, чиято единствена книга е излязла през 1990 г., след което е преминал към редакторска и издателска дейност. Бизнесмен, един от основателите на интернет-магазина „Озон”, заемал ръководни длъжности в редица издателства, в момента – директор на „Terra Fantastica”. Превел повече от десет книги от английски, автор на научни разработки в областта на общата теория на административните системи. Явно човек с много таланти и дейности и с малко свободно време.
Защо, Николай Юриевич? Защо си обсебил нещо, с което явно не можеш да се справиш, и не остави тази работа на можещите хора?