Филип Дик, „Слънчева лотария”

След някои добри отзиви, които получих за поредицата ми за Хайнлайн, реших да започна още една серия, този път за друг от най-любимите ми автори, Филип Дик. Напоследък установих, че съм започнал да позабравям подробности от някои книги, включително такива от любими писатели, така че по този начин ще мога да препрочета и да си припомня доста от романите на Дик, а и ще използвам случая да издиря и прочета произведенията, които по-рано не са ми попадали.

Тъй като имам намерение да представя последователно всички романи на Филип Дик, известно време се колебах коя от двете различни хронологии да следвам: реда на написване на книгите или реда на издаването им. Първият начин е много труден, защото за някои от произведенията има само предположения кога са написани – много от ранните романи на Дик не са научна фантастика, а мейнстрийм, и са издадени през осемдесетте години на миналия век, едва след смъртта на автора. Аз самият не само че още не съм чел повечето от тези книги, но някои от тях някои дори не съм ги виждал – независимо дали в книжен или електронен вариант. Така че бях принуден да тръгна по другия път – по ред на издаване на романите, с надеждата, че през следващите месеци и години ще успея да събера пълната библиография на Дик и ще извървя успешно пътя, по който тръгвам сега.

Първият издаден роман на Филип Дик е „Слънчева лотария” (Solar Lottery, 1955). Предполага се, че написан през 1954 г. Излязъл е през май 1955 г. в известната за времето си поредица на Ace Books – Double Ace, в чиито книги са били включвани по два романа на различни писатели (в същата поредица излизат и няколко от следващите романи на Филип Дик). „Слънчева лотария” е комбиниран с The Big Jump на Ли Брекет (долната корица е на оригиналното издание от 1955 г.). За това издание романът е бил редактиран от Дик под натиска на редакторите на издателството и е с дължина 131 стр. През 1959 г. романът излиза и в цялостния си вид, с дължина 188 стр. Във Великобритания произведението е издадено под заглавие World of Chance.

Обществото в „Слънчева лотария” е преминало през период, в който излишъците от производството първо са били унищожавани, а после са започнали да се разиграват чрез лотария. Постепенно лотарията е започнала да се разраства и към момента на действието (2203 г.) е станала всеобхватна, като се разиграват дори и социалните позиции на индивида. Властелин на този свят е така нареченият Quizmaster – позиция, която също се печели от лотарията (всъщност голямата й награда). Всеки може да стане Quizmaster, но има една уловка – може да бъде организирано законно убийството му чрез избирането на убиец от специално събрание. От друга страна, всеки Quizmaster има армия от телепати, които го пазят от евентуалните убийци, като прочитат мислите им и знаят следващите им ходове. Но има и друга уловка – някой ден внезапно може да се окаже, че някой друг е спечелил голямата награда и е станал новият Quizmaster. Както се случва и в началото на романа.

Младият идеалист Тед Бентли, който е недоволен от социалния си статус, предлага способностите си на Quizmaster Риз Верик (това става чрез специален социален ритуал, при който Тед предава личната си карта на Верик и става един вид негова собственост). Това, което Тед в този момент не знае е, че вече се е извършила смяна на властта – Верик е свален, а най-отгоре в обществената пирамида се е изкачил наглед невзрачният Леон Картрайт, човек с по-скромни способности от Варик, религиозен фанатик, последовател на Престън. Престън е човек, открил някога Огнения диск, станалата легенда десета планета от Слънчевата система. Почти цялата енергия на Картрайт е насочена към изпращането на кораб към Огнения диск, където се вярва, че Престън още е жив (Пътешествието на този кораб е една от сюжетните линии).

Верик не може да се примири със загубването на властта – той мечтае да възглави диктатура, и затова логично е първият, който изпраща убиец срещу Картрайт. След като Тед Бентли е неприятно изненадан, че вече не служи на Quizmaster-а, един ден с ужас установява, че се намира в тялото на убиеца Пелиг. Верик е намерил гениален начин да надхитри системата – един от служителите му е конструирал андроид, който може да се управлява от множество личности. По пътя си към мишената, който стига чак до Луната, Пелиг сменя личността си във всеки момент, в който е засечен от телепатите, и така намеренията му остават тайна за екипа на Quizmaster-а, в тях не може да се намери никаква логика или модел. Важно обстоятелство се оказва, че тук имаме не просто управляване на тялото на андроида чрез отдалечено устройство за контрол, а мистично прехвърляне на нечие съзнание в тялото на Пелиг. Така когато тялото на един от „операторите” на Пелиг е убито, съзнанието му остава в андроида.

Важна роля за развръзката изиграват честността на Бентли и неочакваната обиграност и осведоменост относно социалните ритуали на Картрайт. Показателно е, че антагонистът, който има по-големи ресурси на своя страна, е победен от наглед незначителен човек, който умее да използва по-добре скритите механизми, движещи обществото.

Макар и „Слънчева лотария” да е първият издаден роман на Филип Дик, в него откриваме много от концепциите и идеите, които се срещат и в по-късните му романи. Характерни черти на поетиката на Филип Дик са: мрачна, тягостна атмосфера, много сложен социален модел на бъдещето, социална критика, вплетени в повествованието философски концепции и психологични/психиатрични теории. Малко по-късно идва и устойчивият мотив за манипулиране на реалността, множествените реалности и взаимодействията между тях, наркотиците (и не само те) като генератори на реалности, мистицизмът и божествените откровения. Дик е много сюжетен автор, и в същото време „руши” сюжета – причината за този парадокс е ирационалното поведение на героите, което води до много нестандартни сюжетни ходове. Много често човек се пита дали причината в нелогичността на действията на героите не се дължи на психическата им неуравновесеност. Чудесно въплъщение на този мотив в творчеството на Дик е героят на „Слънчева лотария” Пелиг, който е командван от различни личности в различните моменти (Алегория на множествено разстройство на личността?).

„Слънчева лотария” не блести в сравнение с по-късните класики на Дик, но е на доста по-добро ниво от повечето от неговите по-рано написаните романи (които излизат по-късно). Явно редът на издаване на романите също играе своята роля – след като Дик вече е получил няколко отказа за издаване на романи и не е имал никаква сигурност какво ще успее да пласира в бъдеще, се е опитал да вплете в романа колкото се може повече от философските и социологическите си възгледи и разбирания. Експериментът му се е оказал успешен.

Това и едно от произведенията на Дик, в което най-силно си личи влиянието на Ван Вогт (в случая – на „Светът на не-А”).

Робърт Хайнлайн, „Червената планета”

Също както и в малко по-късната (и несъмнено повлияна от Хайнлайн) поредица на Азимов за Лъки Стар, Хайнлайн се придвижва все по-надалеч из Слънчевата система в юношеските си романи. След Луната и Венера идва ред на Марс.

Джим Марло и Франк Сътън са колонисти на Марс – юноши, на които им предстои началото на учебната година. Налага се да напуснат семейните си куполи и да отпътуват до училището-интернат, което се намира доста надалеч. Джим взима със себе си домашния си любимец Уилис, марсиански bouncer (скокльо или тупчо; наречен е така вероятно заради формата си – един от героите го обърква с волейболна топка – и заради начина си на придвижване: чрез търкаляне и подскачане).

Когато двете момчета пристигат в училището, остават неприятно изненадани – новият директор Хоу се опитва да наложи казармени правила за реда в училището, включително и забрана за отглеждане на домашни любимци. Уилис е конфискуван от Хоу. Тъй като марсианското създание може да възпроизвежда разговори с точността на грамофон, момчетата скоро разбират, че Хоу се готви да продаде Уилис на Лондонския зоопарк, а неговият съучастник, корумпираният ръководител на колонията, се кани да възпрепятства сезонната миграция до по-топлата част от планетата на част от колонистите – сред които и родителите на двамата. Джим и Франк избягват заедно с Уилис. Принудени са да пътуват с кънки из марсианските канали, в изключително неблагоприятни условия – на Марс тепърва му предстои тераформиране, налягането е много ниско и не може да се понесе без скафандър, температурите са минусови.

По време на пътуването момчетата се сприятеляват с коренните жители на Марс, разумни същества, странящи от хората. С тяхна помощ успяват да спасят от сигурна смърт колонистите, на които е попречено да мигрират, и да поставят началото на борбата им за независимост на Марс от Земята. Когато всички хора се оказват заплашени от прогонване от Марс или унищожение, приятелството на Джим с Уилис се оказва ключовият фактор, който помага на колонистите.

Макар и да не е едно от онези четири-пет произведения, които са най-големите шедьоври сред юношеските романи на Хайнлайн, „Червената планета” (Red Planet, 1949) е първият безспорно добър роман от поредицата. В него Хайнлайн за пръв път въвежда голямата тема за противоречията между поколенията и постига голяма убедителност при внушаването на чувство за възмущение у читателя към директора Хоу и неговите методи. Възрастните, които служат за пример и опора на момчетата (двамата им бащи и особено доктор Макрей) са с ненатрапливо присъствие – те по-скоро подкрепят децата във всичко, отколкото да им дават някакви предписания за това как трябва да живеят живота си. Не случайно един от ярките моменти в книгата е начинът, по който доктор Макрей защитава правото на децата да носят оръжие.

Без действието да се развива в една вселена с други произведения на Хайнлайн, свързани с Марс и марсианците, то има някои общи факти и концепции с някои от тях. „Старите” марсианци и пребиваването им в „другия свят” се споменават още в предишния роман от поредицата, „Космически кадет” (Space Cadet, 1948). Марсианската физиология е сходна с тази на марсианците от „Двойната звезда” (Double Star, 1956), макар и да има известни разлики между обществата на жителите на Червената планета в двата романа. И най-накрая, но не и на последно място по значение, са приликите със „Странник в странна страна” (Stranger In A Strange Land, 1961). Животът на марсианците в Странника преминава през същите етапи като в „Червената планета” (наистина, в „Червената планета” не се разбира със сигурност какъв е жизненият цикъл на марсианците, само доктор Макрей изказва някои предположения). В „Червената планета” марсианците споделят вода с Джим и стават „водни приятели”; в Странника го има същият ритуал и преминалите през него стават „водни братя”. В Странника си проличава голямото свободолюбие в марсианската култура, което в „Червената планета” даже води до крайности (марсианецът Геко прави така, че директорът Хоу да „изчезне”, когато разбира за намерението му да изпрати Уилис в Лондонския зоопарк). Карането на предмети и хора да изчезват също е общо умение на марсианците от двата романа.

„Червената планета” има големи сходства с още един роман на Хайнлайн, добре познат на българския читател – „Звездния звяр” (The Star Beast, 1954). Но за това ще говорим скоро. :)

„Червената планета” е един от четирите романа на Хайнлайн, които имат по два варианта (заедно със Странника, „Подкейн от Марс” (Podkayne of Mars, 1963) и „Кукловодите” (The Puppet Masters, 1951) ). Тук обаче не става въпрос за големи различия, както при останалите три романа, а само за съвсем малки поправки на редакторите преди първото излизане на романа (в тях влиза например моментът, в който доктор Макрей изразява схващанията си за правото на юношите да носят оръжие). След смъртта на Хайнлайн е възстановени авторският вариант на романа и понастоящем „Червената планета” се издава само в тази редакция.

За този роман може да се каже още, че е по-динамичен от предишните два, вече липсват големи инфодъмпове, сред юношите започват да се появяват интересни второстепенни типажи (предприемчивият Смайт, който отървава учениците от разни затруднения, срещу заплащане, разбира се). Светът е още по-детайлно изграден. Изобщо, Хайнлайн започва да се чувства все по-уверено в ролята си на автор на детско-юношеска фантастика.

Робърт Хайнлайн, „Космически кадет”

Вторият от юношеските романи на Хайнлайн, „Космически кадет” (Space Cadet, 1948 г.), заема междинно място в поредицата – той е крачка напред от не особено сполучливия първи роман „Ракетата „Галилео” (Rocket Ship Galileo, 1947) към зрелите юношески романи на автора, които започват още от третата книга, „Червената планета” (Red Planet, 1949 г.). „Космически кадет” е историята на Мат Додсън, който през 2075 г. кандидатства в Космическия патрул, след редица тестове е приет и продължава обучението си на гигантския космически кораб „Джеймс Рандолф”. Мат и приятелите му, с които се запознава в началото на обучението (Текс от Тексас, Оскар от Венера и Пиер от Ганимед) преминават през редица интересни приключения, свикват с безтегловността и големите натоварвания, учат се да ходят по външната обшивка на кораба и да пилотират, не остава по-назад и теоретичната подготовка – изучаване на многобройните езици на планетите от Слънчевата система, занимания с астрогация (слабото място на Мат). Накрая кадетите са преместени на нормален патрулен кораб и започва службата им из Слънчевата система. След като намират аварирал патрулен кораб в астероидния пояс и го ремонтират, екипажът се разделя на две; повечето по-опитни офицери закарват намерения и ремонтиран кораб до Земята, а кадетите, вече изпълняващи задълженията на офицери, се отправят към Венера, където трябва да разрешат конфликт между земен кораб и местните жители-амфибии.

В „Космически кадет” си личат очертанията на „Звездните рейнджъри” (Starship Troopers, 1959 г.) – по-късния роман, в който се разказва за Звездната пехота. Както и в Рейнджърите, и тук героите са едва навършили пълнолетие младежи, които от уютния си дом се озовават в суровата казармена действителност. И тук виждаме суровото отношение на старшите по звание, сблъсъка с непознати досега трудности, възмъжаването на героите. Но за разлика от Рейнджърите, тук действието протича в мирно време и всичко е някак по-културно, по-човечно. Звездната пехота присъства и в този роман, но докато служещите в Патрула са дипломати, опитващи се да разрешат по мирен път възможните спорове и конфликти в Слънчевата система, Пехотата идва когато дипломатическите ресурси се изчерпят и дойде време да се действа с твърда ръка. Главният герой по едно време дори иска да се откаже от Патрула и да постъпи в Пехотата, но след едно посещение вкъщи, в което се сблъсква с неразбирането на близките си относно същността и функциите на Космическия патрул, се отказва от това решение. Към момента на написване на „Космически кадет” Хайнлайн е симпатизирал повече на Патрула, но няколко години по-късно възгледите му явно се променят.

Присъствието на възрастния-ментор в този роман не е толкова набиващо се в очи, но не по-малко важно – именно благодарение на общуването със своя началник, лейтенант Уонг, Мат взема решение да се справи с астрогацията и да остане в Патрула, вместо да го напусне и да отиде в Пехотата. „Хората се делят на три психологически типа, всеки от които има различна мотивация – казва лейтенант Уонг в девета глава на романа, където е диалогът му с Мат относно Патрула и Пехотата. – Единият тип е мотивиран от икономическите фактори, от парите... Има и тип, мотивиран от това как изглежда в очите на хората, от гордостта. В този тип влизат прахосниците, побойниците, самохвалковците, любовчиите, спортистите, комарджиите. Те се стремят към власт и копнеят за слава. И най-сетне, има и тип, в който влизат професионалисти, които предпочитат да следват етичните закони пред това да търсят пари или слава – те са министрите, учителите, учените, лекарите, някои художници и писатели. Тези хора вярват, че човек трябва да посвещава живота си на по-важни цели от собственото си благополучие”. Уонг смята, че служителите на Патрула се състоят изключително от третия тип хора, докато пехотинците са от втория.

Разбира се, романът не е лишен от слабости: и тук присъства известна наивност и предвидимост при някои от сюжетните ходове, особено в развръзката, където нещата стават по най-лесния начин (оказва се, че венерианските амфибии могат да произвеждат всякакви материали – включително и необходимите на героите, за да напуснат Венера и да се върнат на Земята). Подобно на „Ракетата „Галилео”, и тук има страници, сякаш взети от ученик по физика, отрицателният герой е много шаблонен. Но за разлика от предишния роман, положителните герои тук вече са живи – те се отличават помежду си дори и по физическите си характеристики (произхождат от различни планети с различна сила на притегляне), което е дало своя отпечатък и върху някои черти на характерите им. Светът е по-достоверно изграден, и въпреки че не влиза в канона на по-късната „История на бъдещето”, реалността в него се преплита с реалностите в някои други произведения на Хайнлайн (разказът „Дългата вахта”, следващият от юношеските романи „Червената планета”). В повествованието на Хайнлайн виждаме и романтика, и носталгични спомени от времето, когато самият той е служил във военна академия. Макар и още да не е шедьовър, „Космически кадет” е стъпка в правилната посока.

Робърт Хайнлайн, „Ракетата „Галилео”

Рос Дженкинс, Арт Мюлер и Морис Ейбрамс са трима юноши, току-що завършили гимназия, на които им предстои влизане в колеж. Рос си пада по химията, Арт е маниак на тема фотография, а Мори е любител-астроном. Тези им интереси се съчетават прекрасно в общото им хоби – тримата имат ракетен клуб и правят изпитания с ракети на направен от тях полигон. Там, по време на едно от изпитанията, ги намира вуйчото на Арт, Дон Каргрейвс, с изненадващо предложение – да му помогнат да построи ракета за полет до Луната, и да го придружат в пътуването. Каргрейвс пристига на полигона точно когато младежите правят изпитание на ракета, и при взрива й една от отломките удря учения и го поваля в несвяст. По-късно обаче момчетата ще си спомнят, че Дон Каргрейвс е паднал не с краката към полигона, а в обратна посока – факт, който впоследствие ще се окаже важен...

Действието се развива някога скоро след Втората световна война – не се упоменава точната година, но край изоставения военен полигон в Ню Мексико, където Каргрейвс отвежда децата, за да строят ракетата, има кратер от опит с ядрено оръжие, извършен през 1951 г. (четири години след написването на романа). Необходимостта ученият да използва трима юноши за проекта е добре обоснована икономически – бюджетът на Каргрейвс е ограничен, правителството е отказало да осъществи проекта, а корпорациите, към които се е обърнал, са сметнали, че полетът няма да донесе печалба. Дон смята, че руснаците са на път да го изпреварят, така че се заема с това рисковано начинание. Намира излязла от употреба трансатлантическа ракета и я преработва, успява да получи торий от комисията на ООН по атомна енергетика (за изследователски цели) и след няколкомесечна усилена работа ракетата е готова за полет до Луната. Подготовката не минава без произшествия – тайнствени гости се опитват да се промъкнат в полигона през нощта, принуждавайки героите да монтират алармена инсталация, а когато полетът наближава, фалшив инспектор (уж от Министерството за гражданска авиация) навестява кораба и на следващия ден избухва взрив, ранил Дон и Рос. Ученият решава да се откаже, но юношите проявят мъжество и го разубеждават.

Накрая и ториевият реактор (задвижващ ракетата с реактивна струя от нагорещен цинк) е готов. В последния миг отново се опитва да ги спре фалшив чиновник, но не успява – ракетата, наречена „Галилей” (като ракетния клуб на момчетата) излита.

Скоро след пристигането на Луната саботажите намират своето обяснение – докато астронавтите строят лунната си база, попадат на радиоизточник, който предава съвсем отблизо. А когато се свързват с него, отнякъде пристига космически кораб, който просто пуска една бомба върху „Галилей”, без да даде никакъв шанс за спасение на астронавтите. За щастие в този момент те са в базата, и не са готови да се предадат толкова лесно. Скоро обаче, след разпита на първия пленен, те разбират страшната истина – предстои им да воюват срещу нацисти, изградили своя база на Луната и планиращи да засипят с атомни бомби човечеството...

Излитане със самоделна ракета едва ли не от задния двор, тайни нацистки бази, преследване и стрелба с автомати по лунната повърхност – „Ракетата Галилео” звучи доста архаично, макар и не чак колкото „От Земята до Луната” на Жул Верн. Не са по-добри нещата и в чисто литературно отношение – образите на тримата юноши са доста схематични, нацистите са обрисувани като въплъщение на злото, на много места Хайнлайн звучи като пропагандист от онези години. Но се забелязват и наченки на нещата, които стават запазена марка на Хайнлайн в по-късните романи от поредицата – добре е описана мечтателността на момчетата (те четат стара фантастика, Жул Верн и Хърбърт Уелс; Каргрейвс си спомня с носталгия за детството си, когато разглежда библиотеката в клуба им), конфликтът между поколенията си проличава в сблъсъка между родители и деца по повод отлагането на постъпването в колежа заради полета до луната. Каргрейвс е ментор на юношите, но в много случаи те са по-силни от него (например когато той се побоява да приземи „Галилео” на Луната, Мори не се поколебава да вземе нещата в свои ръце и свършва работата безупречно). Малко е стряскаща готовността на младежите да отнемат човешки живот, но това е донякъде разбираемо, като се има предвид времето, в което е написан романът, пък и така е само на думи – на дела не се стига до хладнокръвно убийство на невъоръжени хора, макар че доста загиват в резултат на военни действия.

И така, първият от юношеските романи на Хайнлайн, макар и нелишен от някои достойнства, излиза доста несполучлив. Какво пък – всеки се учи; въпреки че Хайнлайн вече е бил майстор на разказа, явно още е изпитвал затруднения с романите, особено с юношеските. Ще видим обаче колко бързо той еволюира и как усилията му много скоро дават резултат.

Юношеските романи на Хайнлайн

За „юношески романи” на Хайнлайн се смятат дванайсет романа, публикувани в издателство Scribner’s между 1947 и 1958 година (кориците по-горе са на оригиналните издания на някои от романите от края на 40-те години). Към тях обикновено се прибавя още един роман – малко по-късният „Подкейн от Марс” (1963 г.), който не е причисляван от самия Хайнлайн към поредицата, но се е получил сходен по дух и съдържание с романите в нея. Можем да броим и „Променлива звезда”, написан през 2006 г. от Спайдър Робинсън, който е използвал записки на Хайнлайн. Друго произведение, свързано с цикъла, е „Звездните рейнджъри” (1959 г.) – той пък е замислен като последен роман от поредицата, но се получава твърде „кървав”, затова обикновено не е смятан за част от серията.

Ето пълен списък на юношеските романи:

Rocket Ship Galileo (Ракетата „Галилео”) – 1947;
Space Cadet (Космически кадет) – 1948;
Red Planet (Червената планета) – 1949;
Farmer in the Sky (Фермер в небето) – 1950;
Between Planets (Сред планетите) – 1951;
The Rolling Stones (Семейство Стоунс)– 1952;
Starman Jones (Астронавтът Джоунс) – 1953;
The Star Beast (Звездният звяр) – 1954;
Tunnel in the Sky (Тунел в небето) – 1955;
Time for the Stars (Звездно време) – 1956;
Citizen of the Galaxy (Гражданин на Галактиката) – 1957;
Have Space Suit – Will Travel (Имам скафандър – ще пътешествам) – 1958;
Starship Troopers (Звездните рейнджъри) – 1959;
Padkayne of Mars (Подкейн от Марс) – 1963;
Variable Star (Променлива звезда) – 2006 (в съавторство със Спайдър Робинсън).

Заслужава да се отбележи още, че "Подкейн от Марс" има два варианта - за първото издание на романа издателите карат Хайнлайн да промени финала. След смъртта на писателя романът излиза и в авторовата версия.

Наименованието „юношески романи” е донякъде условно – наистина, във всички тях героите са юноши, но това са си нормални фантастични романи, наситени с приключения, и могат спокойно да си се четат от възрастни. Нещо повече – според мен именно сред тях са някои от най-добрите романи на Хайнлайн изобщо. Явно това мнение се споделя не само от мен – условно влизащият в поредицата роман „Звездните рейнджъри” е носител на наградата Хюго за 1959 г. и е смятан за един от най-влиятелните романи на Хайнлайн и във фантастиката изобщо, „Фермер в небето” е носител на Ретро-Хюго за 1951 г., а „Гражданин на Галактиката” и „Имам скафандър – ще пътешествам” са посочени в официалния сайт на автора сред произведенията, с които се препоръчва читателите да започват запознанството си с Хайнлайн (останалите творби от списъка са „Двойната звезда”, „Врата към лятото” и разказите от цикъла „История на бъдещето”).

Хайнлайн е един от най-любимите ми автори и навремето харесвах повече късните му романи, но напоследък забелязвам, че са ми станали леко досадни. След 1970 г. Хайнлайн става твърде многословен; сексуалните теми, които засяга, може и да са шокирали публиката през 60-те и 70-те години на миналия век, но сега не биха учудили никого, а в някои отношения са дори дразнещи. Не че искам да отрека напълно късния Хайнлайн („Достатъчно време за любов”, „Числото на звяра” и „Котката, която минава през стени” си остават едни от любимите ми романи), но произведенията му от този период повече или по-малко са изгубили своята актуалност. Докато при юношеските романи не е така.

Действието на първите романи от серията се развива на Луната и на близките планети, в средата на 50-те години достига междузвездните простори, а в края на 50-те, в романа „Имам скафандър – ще пътешествам”, ставаме свидетели на история от вселенски мащаб. Темите на романите са разнообразни – от актуални за подрастващите въпроси, като противоречията между поколенията („Червената планета”, „Звездният звяр”) до темите за свободата и личното достойнство на човека (романът „Гражданин на Галактиката”, в който става въпрос за междузвездна търговия с роби). Романът „Тунел в небето” си кореспондира с произведения от златния фонд на детско-юношеската литература („Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг, „Две години ваканция” на Жул Верн), а в „Имам скафандър – ще пътешествам” е един от първите във фантастиката „съд” над човечеството заради слабостите и грешките на цивилизацията ни. Устойчиви мотиви в романите са израстването на детето и превръщането му във възрастен чрез борба и преодоляването на трудности, както и наличието на ментор – възрастен, който не е изгубил връзката с младото поколение, знае правилния начин за вършене на нещата и служи за пример и опора в трудните моменти. Освен че са завладяващи и изпълнени с напрегнати приключения, романите имат и висока педагогическа стойност – не случайно Пол Андерсън казва за тях, че са възпитали цяло едно поколение.

За съжаление тези книги, повечето от които са шедьоври в жанра на детско-юношеската фантастика, си остават непознати на българския читател, и опитите ми през годините да ги препоръчам на някое издателство неизменно се увенчават с неуспех. На български са излизали само „Звездният звяр” – през далечната 1989 г. (в чудесен превод на Огняна Иванова) и „Звездните рейнджъри” (който, както споменах, обикновено не се смята за част от поредицата). Лошото е, че книгите са четени от твърде малко хора и нямат достатъчно популяризатори (етикетът „юношески” явно отблъсква, когато човек не е наясно за какво става въпрос). През годините съм срещал и доста хора, които, въпреки че четат само на български, са сигурни, че са чели „Гражданин на Галактиката” (а всъщност го бъркат с „Гражданин на космоса” на Робърт Шекли). Надявам се настоящата публикация да спомогне да бъде поправена тази несправедливост и най-после българският читател да се запознае с някои от тези шедьоври.

Явно писането на детско-юношеска научна фантастика не е толкова лесно – за това свидетелства фактът, че произведенията на Хайнлайн от този цикъл си остават относително самотни в световната фантастика и не раждат вълна от последователи, въпреки че са харесвани от много хора. Сред малкото успешни опити в поджанра си заслужава да се отбележи силно повлияната от Хайнлайн поредица на Джон Варли Red Thunder, състояща се от романите Red Thunder (2003), Red Lighting (2006) и Rolling Thunder (2008), а също и някои романи на Сергей Лукяненко, като „Танци върху снега” (2001). Една от частите на романа на Лукяненко „Конкуренти” се нарича „Имам компютър – готов съм да пилотирам” (това е и работното заглавие на романа, докато Лукяненко го пише) – явен реверанс към „Имам скафандър – ще пътешествам” на Хайнлайн.

Между 2003 и 2006 г. издателство SFBC (Science Fiction Books Club) издаде четири омнибуса, съдържащи всичките юношески романи на Хайнлайн (включително „Звездните рейнджъри” и „Подкейн от Марс”). В колекцията липсва само „Променлива звезда” (довършен от Спайдър Робинсън след излизането на омнибусите).

Ето съдържанието на четирите тома:

Four Frontiers:

Rocket Ship Galileo
Space Cadet
Red Planet
Farmer in the Sky


To the Stars:

Between Planets
The Rolling Stones
Starman Jones
The Star Beast


Infinite Possibilities:

Tunnel in the Sky
Time for the Stars
Citizen of the Galaxy



Outward Bound:

Have Space Suit – Will Travel
Starship Troopers
Padkayne of Mars (с двата варианта на финала).


Преди няколко дни получих поръчания през Abebooks Four frontiers, съдържащ първите четири юношески романа. Солиден, дебел том, добре оформен, с хубава хартия – истинско пиршество за окото на колекционера. Това е един удобен повод да препрочета романите и да напиша ревю за всеки от тях. Така че... наред е Rocket Ship Galileo. :)

За романа „Бялата дама” на братя Стругацки

„Бялата дама” е последният роман, замислян от братя Стругацки, преди Аркадий Натанович да си отиде от този свят сравнително рано, едва на 66 годишна възраст, на 25 октомври 1991 г. Ето какво казва за този ненаписан роман Борис Стругацки в сборника с нереализирани чернови „Неизвестните Стругацки” (2008 г.):
„В последния роман на братя Стругацки, който беше измислен в голяма степен, но чието написване изобщо не започна, в романа, който е лишен дори от собствено заглавие (даже и такова, което навремето в заявките обозначаваха като „условно заглавие”), в романа, който сега вече никога няма да бъде написан, защото братя Стругацки вече ги няма, а С. Витицки [* С. Витицки – псевдоним на Борис Стругацки. – Бел. прев.] не иска да го пише сам, та в този роман авторите бяха съблазнени главно от две свои хрумвания.
Първо, на тях им харесваше (изглеждаше им оригинален и нетривиален) светът на Островната империя, построен с безмилостната рационалност на Демиург, отчаял се в опитите си да изкорени злото. Този свят се разполага общо взето в три кръга.
Външният кръг е клоаката, канавката, адът на този свят – цялата измет на обществото се стича там, всички пияници, дрипльовци, мърльовци, всички садисти и убийци по призвание, насилници, агресивни грубияни, извратеняци, зверове, нравствени изроди – гнойта, шлаката, фекалиите на социума. Външният кръг е ТЯХНОТО царство, там са безнаказани, там живеят по законите на силата, подлостта и омразата. С този кръг Империята се е озъбила на целия останал обитаем свят, чрез него се отбранява и нанася удари.
Средният кръг е населен с обикновени хора, незабележителни с нищо, такива като ние с вас – някои малко по-добри, други малко по-лоши, още далеч не ангели, но и вече не бесове.
А в центъра цари Светът на Справедливостта. „Пладне XXII век”. Топъл, приветлив, безопасен свят на духа, творчеството и свободата, населен изключително само с талантливи, мили, дружелюбни хора, свято следващи всички заповеди на най-висшата нравственост.
Всеки, роден в Империята, неминуемо се озовава в „своя” кръг, обществото деликатно (а ако се наложи – и грубо) го изтласква там, където му е мястото – в съответствие с талантите му, темперамента и нравствения му потенциал. Това изтласкване се осъществява и автоматично, и с помощта на съответния социален механизъм (нещо като нравствена полиция). Това е свят, в който тържествува принципът „всекиму заслуженото” в най-широкия смисъл на тълкуването му. Ад, Чистилище и Рай. Класика.
И второ, на авторите им харесваше измисленият от тях край. В него Максим Камерер, след като преминава през всички кръгове и се добира до центъра, смаяно наблюдава този райски живот, с нищо неотстъпващ на земния, и в разговор с високопоставен абориген с високо чело узнава от него всички подробности за устройството на Империята, и докато се опитва да смири несмиримото, да осмисли немислимото, да сглоби несглобяемото, изведнъж чува учтивия въпрос: „А нима вашият свят е устроен по различен начин?”. И той започва да говори, да обяснява, да разяснява: за висшата Теория на възпитанието, за Учителите, за грижливата, търпелива работа над всяка детска душа... Аборигенът слуша, усмихва се, кима, а после отбелязва, сякаш между другото: „Изящно. Много красива теория. Но за съжаление, абсолютно нереализируема на практика”. И докато Максим го гледа, изгубил дар слово, аборигенът произнася фразата, заради която братя Стругацки до самия края все пак искаха да напишат този роман:
- Светът не може да устроен по начина, който сега ми описахте – казва аборигенът. – Такъв свят може само да бъде измислен. Боя се, приятелю, че вие живеете в свят, който някой е измислил – преди вас и без вас – а вие дори не се досещате за това...
По замисъла на авторите тази фраза би трябвало да постави точка в животоописанието на Максим Камерер. Тя би трябвало да затвори целия цикъл за Света на Пладнето. Някакво обобщение на цял един мироглед. Негова епитафия. Или присъда?”.
Още малко подробности за романа: той би трябвало да има следната структура:
1. Пролог. Гнилият архипелаг
2. Част I. Крайбрежна зона
3. Част II. Гори и поля
4. Част III. Слънчев кръг
5. Епилог
Действието на романа би трябвало да се развива около пет години след „Бръмбар в мравуняка”, и дълго преди Голямото откровение, но външният слой на книгата (прологът и епилогът, които са спомени и обобщения от Максим Камерер или някой негов съвременник) е от времето след „Вълните усмиряват вятъра”, някъде от началото на XXIII век.
За този роман започна да се говори след излизането на първия сборник „Время учеников”, през 1996 г., когато Борис Стругацки обяви, че е дал записките и благословията си на един писател, който се е заел да напише „Бялата дама”. Логично е да се предположи, че този писател е някой от неговите ученици. С течение на годините за тази книга започнаха да се говорят легенди, но дълго време нямаше никаква конкретна информация. На сайта на братя Стугацки, където от години тече оф-лайн интервю с Борис Натанович, многократно е задаван въпросът кой е този писател. След като Б. Стругацки отрича, че това е Вячеслав Рибаков, Андрей Лазарчук, М. Успенски и С. Логинов, той заявява, че с такова налучкване рано или късно ще се стигне до истинския автор, и затова повече няма да отговаря на подобни въпроси. Това изявление е от 14 май 2000 г. – преди повече от десет години. Оттогава досега за този роман става дума съвсем рядко – някъде през 2003-2004 г. Б. Стругацки казва, че са готови три четвърти от романа, а преди 3-4 години твърди, че според автора романът е почти готов, останали са само разни дреболии за оправяне. Междувременно годините си минават, излизането на филма „Обитаемият остров” беше съпроводено с подозрително мълчание от страна на неизвестния автор, и по думите на Андрей Чертков (руски писател, координатор на проекта „Время учеников”) вече са пропуснати всички удобни случаи за издаване на романа.
Наскоро, след излизането на филма „Обитаемият остров”, известна светлина по въпроса хвърли писателят Андрей Лазарчук. След като посочва в блога си някои слабости и несъответствия в литературния първообраз на филма, Лазарчук отбелязва с горчивина: „Жалко, че Натанич не разреши на нас с Успенски да напишем „Бялата дама”. По онова време ние много обичахме да разнищваме загадките на историята”. На въпросите какво е станало с проекта Лазарчук казва, че според него всичко е умряло и добавя: „Според мен момъкът се зае с нещо, което не му беше по силите”. Някои изказват предположение, че Борис Стругацки нарочно е дал романа на безперспективен човек, за да погребе проекта завинаги, на което Лазарчук отговаря: „Подозирам, че не е така. Това беше любимият ученик на БС и маестрото явно е разчитал на бърза и адекватна работа”. На въпрос дали е възможно все пак Борис Стругацки да промени мнението си и да даде романа на Лазарчук и Успенски, Лазарчук отговаря: „Изключено. Първо, ние сме горди хора, не молим два пъти. И второ – изгоря, вече не ни е интересно”.
И така, вече близо петнайсет години този роман, притежаващ потенциала да стане култов, не е написан. Малко множко време за написването на една книга. Изпуснати са всичките благоприятни моменти за издаването му, все повече специалисти смятат, че едва ли някога ще бъде написан, пък дори и да бъде написан, едва ли ще има ефекта, който би имал някога.
Не е необходимо човек да бъде голям детектив, за да се разрови из Рунета и да открие самоличността на този мистериозен писател, „любимия ученик” на Борис Натанович Стругацки. Оказва се, че това е Николай Ютанов – писател, чиято единствена книга е излязла през 1990 г., след което е преминал към редакторска и издателска дейност. Бизнесмен, един от основателите на интернет-магазина „Озон”, заемал ръководни длъжности в редица издателства, в момента – директор на „Terra Fantastica”. Превел повече от десет книги от английски, автор на научни разработки в областта на общата теория на административните системи. Явно човек с много таланти и дейности и с малко свободно време.
Защо, Николай Юриевич? Защо си обсебил нещо, с което явно не можеш да се справиш, и не остави тази работа на можещите хора?

Иван Попов, "Хакери на човешките души"

При почистване на разни папки в компютъра си попаднах на един стар мой текст – послеслова към романа „Хакери на човешките души” на Иван Попов. Отдавна имам желание да представям в блога си книги на български автори (те се нуждаят повече от това, отколкото чуждестранните писатели, защото имат много по-малка аудитория) и сега е подходящ момент да положа началото (още повече, че „Хакерите” е една от любимите ми български фантастики).

Заслугата за този послеслов не е изцяло моя – той се роди след няколко разговора с Иван Попов и след много задълбочено четене на някои негови записки. Аз по-скоро подредих мислите му и добавих някои неща, например биографични данни, които той самият никога не би написал за себе си (Иван е изключително скромен човек). Наистина, той предпочиташе гледната точка в послеслова да бъде различна от неговата, но след обясненията му моята позиция нямаше как да бъде различна (освен че е скромен, той умее да бъде и доста убедителен).

Разбира се, с течение на годините мнението ми по някои въпроси се е променило и днес може би бих написал различен текст. Но послесловът се получи информативен и мисля, че ще е полезен за хора, които не са чели книгата, освен това все още не е качван в интернет, затова го публикувам в тогавашния му вид, без да правя никакви промени.
Една забележка относно подзаглавието на романа и заглавието на послеслова. Иван Попов е сложил подзаглавие на романа си „Хуманитарен киберпънк” (в което има дълбока логика, ако човек е навътре в материята, за която става въпрос в романа). Обаче издателят на книжния вариант на романа, решил, че няма такова нещо като „хуманитарен киберпънк” и оставил подзаглавие „киберпънк роман”. Като при това не е променил заглавието на моята статия, сочещо към оригиналното подзаглавие на романа.
Това го съобщавам за пояснение за онези, които притежават романа в книжния му вариант. Естествено, в електронния вариант, който лично е разпространил из интернет, Иван Попов си е сложил коректното подзаглавие.
Ето и самата статия:

За хуманитарния киберпънк и неговата почва
в подмандатната територия на злото
(Послеслов към романа „Хакери на човешките души” /„ХЧД”/ на Иван Попов)

Фантастиката не може да стои на едно място. Тя постоянно нещо търси, експериментира, прекрачва собствените си граници, сменя темите, визиите, похватите. Несъмнен експеримент с границите на жанра е и романът на Иван Попов „Хакери на човешките души”.
Впрочем неговите жанрови и идейни корени могат да се открият твърде лесно. От едната страна безспорно е прословутият киберпънк (заглавието на първата част е доста явен „линк” към „Невромантик” на Уилиям Гибсън). Много по-силно е влиянието на слабо известния в България турбореализъм – жанр, в който работят няколко талантливи руски фантасти от 90-те години: Андрей Лазарчук, Андрей Столяров и най-нашумялото име – Виктор Пелевин. Иван Попов не само че е голям почитател на Пелевин и е направил много за популяризирането на този извънредно интересен писател у нас, но и възприема цялата философска, идейна и художествена платформа на турбореализма.
„Обществото е изградено върху КОЛЕКТИВНИ ХАЛЮЦИНАЦИИ” – твърди Иван Попов в една своя статия от 2000 г. със същото заглавие – „Хакери на човешките души” (явно авторът доста си го обича). "Турбореализмът подразбира следното: нашият свят общо-взето е КОЛЕКТИВНА ИЗМИСЛИЦА, или най-малкото описание, текст, информационен пакет...” – споделя Андрей Лазарчук в интервю за списание „Если”. "Свойствата на реалността са свойства на нашата гледна точка" - казва един от героите на „ХЧД”; "Организираната реалност представлява определен набор от езикови шаблони" - пояснява друг от тях. Тези и подобни на тях идеи се срещат както в турбореализма (особено при Пелевин), така в неговите жанрови предшественици (най-вече Филип К. Дик), и в психеделичната философия (Тимоти Лийри, Робърт Антон Уилсън). Впрочем същото твърдят и съвременните хуманитарни науки -структурализъм, транзакционна психология, невролингвистично програмиране... Така че турбореалистите и „Хакери на човешките души” съвсем спокойно влизат в границите на НАУЧНАТА фантастика. Те разкриват пред читателя виртуалната природа на социалната реалност, дават едно по-популярно разбиране за „хуманитарните технологии”, формиращи света, в който живеем.
И тъй, от една страна киберпънк, а от друга – турбореализъм. Двата жанра сами по себе си вече не са новост, техните идеи са проигравани нееднократно в американската и руската фантастика и за съжаление влизат у нас с голямо закъснение (добре поне, че не е „100 години след маймуните”).
В „ХЧД” обаче има една значителна иновация – и това е комбинирането на двата пласта. Действието е пренесено в онзи момент от близкото бъдеще, когато информатиката и изкуственият интелект ще се срещнат с хуманитарните науки и технологии. За автора и неговите герои социалната реалност е операционна система, която трябва да бъде хакната, кракната и позакърпена (тук си спомняме филма „Матрицата”). И този процес е пресъздаден с най-дребни технически подробности.
По принцип Иван Попов е доста дисциплиниран фантаст. Научното му образование (той е завършил физика) го кара да държи на технологическия реализъм – почти като ранния Лем или класическите американски фантасти (А. Азимов). Той не крие знанията си в информатиката и изкуствения интелект (на места дори прекалява с тях). В текста са споменати реално съществуващи днес технологии – латентно семантично индексиране, агорични процесори, както и съвсем млади науки като меметиката и езиковото инженерство (компютърна обработка на естествен език). Описваните технологии са само на няколко крачки пред съвременното състояние на компютърните науки. Изобщо, „ХЧД” може да се чете като производствен роман за бъдещето на „хумтека” – в същия смисъл, в който Кирил Есков нарича „производствени романи” произведенията на Пелевин, където могат да се открият доста подробни описания на технологиите за създаване и манипулиране на социалната реалност.
Но освен технически познания авторът несъмнено притежава и чувство за хумор. Дори в най-кошмарните си компютърджийски диалози героите пускат по някой сочен лаф. Даже най-сложните философски прозрения са построени на границата на майтапа; читателят постоянно се чуди – сериозно ли мисли така Попов, или само се шегува? Романът има твърде богат сатиричен пласт: всеки читател лесно ще разконспирира „финансиста филантроп” Дьорд Лукач, групировката „Агнешки главички” и политолъга Евген. Особено се откроява в това отношение главата „Подмандатна територия на злото”, където Дракула е наречен граф освободител и му е построен паметник на булевард „Влашки” – сещате се коя е територията, нали?
Авторът е избрал една твърде интересна гледна точка към България – поглед отвън, от някой си Джон Дж. Дж. Сидорчук от Комитета „Лукач”, Хуманитарния департамент и корпорацията „Дженерал Лингвистикс”. Тук се открива възможност за антиглобалистки и антиутопичен прочит (макар че антиутопия и утопия са едно и също нещо, но видяно от различни гледни точки, както биха казали туземците от „подмандатната територия на злото”). Животът в тази подмандатна територия е описан с любопитни детайли – от вестник „Безсмислен труд”, партиите на нашистите и вашистите, до реални фолк-песни, като „Смукача” например. А към края на романа изведнъж изникват персонажи и реалии от предишното голямо произведение на Иван Попов – сатиричната повест „Нашите марковски процеси” (публикувана в сборника „Моделириум”, 2001). Оттам изскача бандитът олигарх по прякор Търтея, програмистът Лука (а може би Тома?) и тайнствената Лаборатория по езиково инженерство. Впрочем идеята за синтез между компютърната и хуманитарната област се появява у Попов още в „Марковските процеси” в лицето на същата тази Лаборатория...
Твърде интересен е героят Балабан - тъмен балкански хакер, бай Ганьо на високите технологии (една сцена от главата "Всеобща коктейлна повинност” напомня за "Бай Ганьо в банята"). Но едновременно той е представен и като свръхчовека на Ницше (главата "Казан на домашно варене на мироглед"). Тази кръстоска на свръхчовека с бай Ганьо е новаторска и много интригуваща. Робърт Пен Уорън някога беше казал, че добро трябва да се прави от злото, защото няма от какво друго да бъде направено; по същия начин българския писател трябва да прави свръхчовек от подръчния материал, а в момента той разполага само с различни производни от безсмъртния Алеков герой... Но сюжетът на „ХЧД” се завърта така, че високотехнологичният бай Ганьо се оказва борец срещу антиутопията (а впрочем и срещу утопията, нали това е едно и също). Ето още една от новаторските идеи на автора.
Като създател на „Лабораторията по езиково инженерство” Иван Попов е голям любител на лингвистичните експерименти. Действително, ако "организираната реалност представлява определен метод за комбиниране на думите", както казва един от героите, то изграждането на "алтернативна реалност" минава през промяна на езика. И авторът използва това твърде широко. Смисълът на някои думи е изместен доста встрани от обичайния („интелигент” тук значи разузнавач, а „хуманитарен” – съвсем не онова, което значи по телевизора!); отделни изрази звучат съвършено абсурдно, тъй като в тях са съвместени несъвместими на пръв поглед стилове, и всичко това създава впечатление за наистина алтернативна реалност. Освен това в текста присъства голямо количество технически и друг жаргон - предимно от английски термини, но примесен с руски думи ("изчисленец") и с някои български архаизми и неологизми. Една от любимите игри на автора е да заменя думи в дадена шаблонна фраза, съвсем като субституция в математическа формула, при което се получава нещо твърде различно: „езопов комплекс”, „бръмбар в мобилника”, "Учението на Лукач е всесилно, защото е вярно" (преправен лозунг за Ленин).
Двете части на книгата са съвсем различни, написани почти в противоположен стил, като два полюса на магнит. Първата част е в сегашно време, с кратки изречения, накъсана, трескава; втората - в минало време, по-спокойна, описателна. Контрастът подчертава разликата между местата на действието: в митрополията (Армадильо Сити) всичко е бързо, задъхано, технологично и същевременно подредено; в подмандатната територия пък всичко се точи бавно, хаотично, без смисъл.
Първата част представлява седем почти самостоятелни етюда, седем зарисовки на живота в Армадильо Сити; описанието е неравномерно, непоследователно, понякога с едри щрихи, друг път с дребни детайли – т. е. както човек реално възприема живота наоколо. Втората част е по-равномерна, ориентирана около детективския сюжет, формиран в първата. Авторът проявява преднамерена небрежност към правилата на композиция: много сюжетни линии са оставени недовършени и задънени, доста детайли (най-вече технологични) не изпълняват никаква функция в сюжета. Напук на Чехов, който казва, че ако на стената виси пушка, на финала тя непременно трябва да гръмне, тук е претъпкано с "пушки", които не гръмват до края ("афтокефалният тип" Лорънс Блум, историята със смъртта на Сингх и др.). Така текстът се претоварва, но за сметка на това става твърде реалистичен.
Книгата е изпъстрена със скрити цитати и интертекстуални „линкове”, понякога към съвсем несвързани с темата автори. Например на една картина, висяща в кабинета на главния герой, най-изненадващо се появява Радичковият верблюд (или, по-точно, така и не се появява, макар че картината се нарича „Верблюдът мъти”). От книгите на руския фантаст Александър Тюрин е излязъл Отделът за особена информация; от „Евразийската симфония” на Холм ван Зайчик – човекоохранителните органи; от В. Пелевин – Фронтът за пълно и окончателно освобождение. Развити са някои идеи, оригинално принадлежащи на Станислав Лем.
Но най-силната връзка сочи към „Хищните вещи на века” на братя Стругацки. Няколко пасажа от втората част на „Хакери на човешките души” имат буквални съответствия в „Хищните вещи”; финалните изречения в двете повести са едни и същи, само че изказани от противоположна гледна точка, и авторът сякаш лукаво подпитва – няма ли някъде в системата на „Лукач” агент на име Иван Жилин?
Романът „Хакери на човешките души” може се чете и тълкува по нееднакви начини, в зависимост от познанията и интересите на читателя. Програмистът (приложният математик) и непрограмистът (например хуманитарист) вероятно ще видят в книгата доста различни неща. Текстът е твърде многопластов; единствено от желанието и от културния багаж на отделния читател зависи докъде ще стигне той в тълкуванията „какво е искал да каже авторът”. А самият автор сякаш нарочно е вплел в творбата си „документация” за някои свои писателски трикове, за способа на въздействие на неговия текст върху публиката (най-вече в главата "Езопов комплекс").
Романът съвсем спокойно може да се разглежда и като информационен вирус - в него са втъкани страшно много нови идеи, сякаш целта е била да се зарази съзнанието на читателя, да се преустрои по някакъв начин, да стартират вътре някакви нови процеси, да се променят някакви асоциативни вериги. Самият Попов обича да цитира Александър Тюрин, според когото добрият писателски текст трябва да прилича на компютърен вирус. А може би Иван Попов, също като своите герои, е "хакер на човешките души", поставил си задача да изхвърли от нашите глави някои колективни халюцинации?!

Васил Велчев, 2004 г.

P.S.: Напълно в духа на романа, Иван Попов написа в моя екземпляр от книгата следното посвещение: „На героите на пернишкия космос” (отпратка към „Омон Ра” на Пелевин :)).

Кир Буличов, "Селището"

Романът „Селището” на Кир Буличов привлече вниманието ми, когато сайтът „Лабаротория фантастики” въведе рейтинговата си система и се оказа, че малко изненадващо за мен Буличов е на четвърто място сред рускоезичните фантасти, а „Селището” е на второ място в класацията за руски романи, непосредствено след „Майстора и Маргарита” на Булгаков.

Няколко думи за „Лаборатория фантастики” – това е един от най-интересните сайтове в руския интернет, свързани с фантастиката. В него увеличаваща се армия от ентусиасти години наред събира информация за писателите фантасти в Русия и по света и изготвя биографиите и библиографиите им, създадена е система за писане на оценки и рецензии на произведенията, на сайта има и голям форум, в който се обсъждат произведенията на любими фантасти и се съобщават новостите в света на фантастиката. Напоследък сайтът се посещава от все повече и повече хора, форумът става арена на дискусии, намерили широк отзвук из руския интернет. В много случаи биографиите и библиографиите на писателите са най-ценният ресурс за дадения автор, който може да се намери в интернет, превъзхождащ дори Уикипедия.

Когато рейтинговата класация на „Лаборатория фантастики” се появи, мнозина бяха не изненадани, а шокирани. Ето например как изглежда класацията за руски автори: http://www.fantlab.ru/rating0rus. Прави впечатление, че в челото на класацията само присъствието на братя Стругацки изглежда логично, при това е голяма изненада изпреварването им от Крапивин. Най-популярният в момента руски фантаст Сергей Лукяненко е едва трийсет и втори, а неговите подгласници Перумов, Василиев, Громов, Дивов, Лазарчук, са някъде след шейсето място (някои от тях – и след стотното!). Голямото име в руската литература (не само фантастична!) през последните години, Виктор Пелевин, е деветдесет и осми! За сметка на това в първата десетка фигурират някои доста странни имена (Зиков, Пехов, Громико, Садов, Шумил), повечето от които сигурно са съвсем непознати за любителите на фантастиката в България. Веднага из руската блогосфера се появиха критики, собствениците на сайта бяха обвинени, че допускат гласуването с ботове. Другата гледна точка е, че когато е възможен и отрицателен вот, е нормално някои от най-популярните автори да отидат по-назад и да бъдат изпреварени от такива, които са четени изключително от свои хард-фенове и няма кой да им даде ниска оценка. Факт е, че класацията на западните автори (в която начело е Толкин, следван от Сапковски и Джордж Мартин), изглежда доста по-нормално. Но пък, от друга страна, на сайта гласуват огромен брой хора – от няколкостотин души при по-непопулярните автори до хиляди и десетки хиляди при най-известните имена. Така че една такава класация не може да се пренебрегне с лека ръка. Затова реших да изпробвам някои от най-напред класираните автори и произведения и в бъдеще ще споделям тук впечатленията си от тях.
Честно казано, преди да прочета „Селището”, доста подценявах Кир Буличов. За мен това беше авторът на Алиса и „Гуслярски истории”, тоест не особено сериозна детска и хумористична фантастика. Първата изненада беше, че когато зачетох книгата, историята ми се стори позната. Оказа се, че в детските си години съм чел първата част на романа – повестта „Проходът”, която е излизала на български през 80-те години на миналия век в този сборник:




















Спомням си, че още тогава повестта ми беше харесала страшно много, но през изминалите години оттогава досега някак не съм я свързвал с името на Буличов. Явно Алиса-Гусляр-рамките изцяло са ми изкривили възприятието на този толкова интересен автор.
Няма нищо чудно, че в „Среща с медуза” е излязла само повестта (която е около една трета от обема на романа) – справката (естествено, направена в „Лаборатория фантастики”) показва, че Буличов първо е написал повестта „Проходът” („Перевал”, 1980 г.), а по-късно я е разширил до романа „Селището” („Поселок”, 1988 г.).
Ето първото му издание:



















Преди шестнайсет години научно-изследователският кораб „Полюс” е претърпял корабокрушение на неизвестна планета. Поради високата радиация оцелелите членове на екипажа са били принудени да бягат, взимайки само децата и най-необходимото със себе си. Но планетата се е оказала неочаквано сурова. Наложило се е да извървят дълъг път, докато намерят място, подходящо за заселване. И през това време са продължили да дават жертви...
Години по-късно: оказало се, че на планетата има дълга зима, траеща 2-3 земни години, и само през краткото двуседмично лято е възможно да се направи експедиция до кораба, за да се вземат животоспасителни провизии, и не по-малко необходимите книги и хартия – без тях селището е обречено на подивяване в следващите поколения...
Планетата е невероятно враждебна – освен студа срещу хората са изправени многобройни врагове, като от животинския, така и от растителния свят (подобни на чакали хищници; летящи топки, които при допира с човек експлодират и го надупчват с отровни игли; зловещата снежна бълха, чието ухапване води до временна лудост). Жителите на Селището вече са направили един опит да се доберат до кораба – неуспешен... Но сега на ход е новото поколение жители на Селището – нежната Мариана, любознателният Олег и ловецът Дик. След като губят придружаващия ги възрастен, те остават единствената надежда за жителите на колонията за достигане до кораба...
Първата част на романа – преведената на български повест „Проходът” – приключва с края на експедицията на Мариана, Олег и Дик до „Полюс”. Втората част, с малко по-усложнена композиция, с увеличен брои герои и няколко сюжетни линии, започва непосредствено в месеците след експедицията. Буличов въвежда нов, много интересен герой – момчето Казик, няколко години по-малък от Дик и Олег, за разлика от тях – роден на планетата. Докато жителите на Селището изграждат балон, с който да могат да правят по-лесни пътувания до кораба, на планетата пристига изследователска станция с тричленен екипаж, не подозиращ, че това е планетата, приютила отдавна изчезналия кораб „Полюс”. Жителите на Селището забелязват приземяването на станцията и изпращат едновременно две експедиции – едната, в която са Олег и един от възрастните жители на Селището, тръгва пеша към кораба, за да се опита да установи радиовръзка със станцията; а другата, съставена от Мариана, Дик и Казик, поема с балона директно към станцията, но след като претърпяват крушение, те са принудени също да продължат пеша. В същото време екипажът на станцията безгрижно изследва чудесата на планетата. Кулминацията на книгата е драматичният край на двете експедиции...
Романът е част от поредицата за доктор Павлиш (който се появява във втората част на романа като един от участниците в изследователския екип, пристигнал на планетата). Доктор Павлиш е първият постоянен герой в творчеството на Буличов. Негов прототип е истински лекар, срещнат от Буличов по време на експедиция по северните морета, в която Буличов е бил кореспондент на добре познатото списание „Вокруг света”. Поредицата съдържа няколко повести и романи, сред които и преведените на български
„Последната война” („Последняя война” 1970) и „Великият дух и бегълците” („Великий дух и беглецы” 1972, част от преведения на български сборник „Хора като хора”). Вероятно това ще бъдат и следващите творби на Буличов, с които ще се запозная.
Повестта „Проходът”, а по-късно и романът „Селището”, стават изключителни популярни в Русия, по тях е направен анимационен филм, претърпяват и редица издания:




















Трудно е да се предположи защо произведението на Буличов се радва на такава популярност (то не е лишено от слабости – темата не е нова, сюжетът е предвидим). Буличов залага на романтичната атмосфера при описанието на космическото бъдеще на човечеството, като и на мистерията при изграждането на света: читателят дълго време не знае къде и кога се развива действието, неизвестната планета се разкрива постепенно чрез заплашителните си обитатели и обрисуване на последствията от сблъсъците, които са имали хората с тях (белези, липсващи крайници). В текста на книгата са вплетени ненатрапчиви философски размишления за това как би могла да се развие подобна колония и за начините, по които може да се избегне подивяването. Едно от основните достойнства на романа е, че е изключително жизнеутвърждаващ – попаднали в беда, корабокрушенците на планетата не дават воля на тъмната си страна; множеството грозни сцени от редица произведения с подобна тематика нямат място тук. Всички герои са обединени от идеята за оцеляването и просперитета на Селището. Разбира се, не липсват конфликти, но те са по-скоро идейни, и при опита им да ги разрешат героите не излизат ни най-малко от коловоза на своята човечност. Резултатът от противопоставянето между учения (Олег) и ловеца (Дик) е с ключово значение за бъдещето на колонията. Макар и Буличов да не застава твърдо на страната на Олег (просто наистина има моменти, в които оцеляването на хората зависи от уменията на ловеца), очевидна е симпатията му към човека на науката, без който колонията след едно-две поколения би поела по пътя на дивачеството; и може би затова във втората част авторът въвежда образа на Казик – който може и да не е силен като Дик, но познава по-добре гората и се чувства в нея като в свой дом (какъвто тя всъщност е); и може и да не е умен като Олег, но е не по-малко любознателен от него. И според Буличов именно Казик е човекът на бъдещето, който би спасил колонията при друго развитие на събитията (тоест ако не дойде спасителната експедиция).
Не липсват конфликти и в другата част от героите (екипажа на изследователската станция), макар и да са по-тривиални. Заменил в последния момент третата членка на изцяло женски екипаж, веселият и леко нехаен доктор Павлиш се сблъсква с прекомерните амбиции на отдадената изцяло на работата си Клавдия. Праволинейността на характера на командирката на станцията не само че й донася нещастие в личен план (Павлиш, в когото е влюбена, предпочита кампанията на не толкова умната, ала по-човечна Сали), но за малко да има и печални последици за съдбата на някои от героите на произведението.
Накрая – един любим цитат, с който ще се опитам да представя поетичния изказ на Буличов (преводът е мой):
"Стария ги последва. Той тежко се подпираше на бастуна си. Бастунът беше нов, непретенциозен. Предишния бастун – красив, сребрист – му го отсече през есента Дик в съскащата горичка. Но когато дойде пролетта, в един прекрасен ден бастунът издаде бодливи лепкави филизи и се опита да изпълзи от къщата, докато Стария преподаваше урок. Целият клас хукна подир бастуна, а после, след като го хванаха, го пуснаха на свобода. Бастунът се добра до оградата, там пусна корени и се превърна в разкошен храст. Стария веднъж чу как малчуганите се готвят да ходят за риба и се уговарят да се срещнат при „бастуна”, и се досети какво имат предвид".

Сън - домат - плазма

Първата публикация на разказа е в алманаха "Български фантастични ВАЯНИЯ 2007"







Васил Велчев
Сън – домат - плазма

От дълбините на ароматните си картонени сънища Полуопашка чу как часовникът го вика. Отвори очи и се надигна недоволно. От толкова отдавна не беше сънувал нещо тъй хубаво – картон, купчини от картон, кашони, планини от кашони, и той яде, яде, яде…
Изправи на тънките си крачета и погледна със съжаление леглото си. “Ако нещата продължават така, утре ще трябва да го изям” – каза си Полуопашка и изтръпна при мисълта за неприятния вкус на тиквената кора. Затътри се тромаво към буркана със скачачите, бръкна вътре и извади няколко. Стисна ги умело в лапа и после отнесе вече умъртвените насекоми при клетката на часовника. Захвърли ги в чинийката на дъното и радостно пърхащият с криле часовник започна да ги поглъща лакомо. “А когато след няколко дни свършат скачачите, ще трябва да изям и часовника.”
Часовникът дояде скачачите и потъна в сладката си дрямка. До следващия ден, когато, точно в шестстотин четирийсет и пет часа сутринта гладът щеше да го събуди и той щеше да повика Полуопашка за следващата порция храна.
“Дали часовникът сънува как яде цели рояци скачачи?” – запита се Полуопашка, докато си обуваше новите бирени капачки. Обърна се към изхода на дупката и след малко лапите му задрънчаха по тесния тунел.
Когато се измъкна навън, червеното слънце вече беше изгряло наполовина и закриваше четвърт от небето.
“Учените казват, че един ден Слънцето ще изгасне – помисли си Полуопашка и закрачи по голата пръст, надупчена от безброй кръгли следи. – Само че нас, плъховете, тогава вече няма да ни има. Защото отдавна ще сме изяли всичко, което става за ядене. Обаче доматите още ще ги има. Ще оцелеят те до този последен ден, защото ядат само слънчеви лъчи. Единствената ми утеха е, че тогава и те ще измрат. Защото също ще останат без ядене.”
Изобщо не обичаше доматите. Те изпитваха абсолютно същите чувства към неговата раса. И това беше разбираемо.
“Никога няма да забравят старата вражда – каза си Полуопашка. – И защо? Защото ни няма в Рецептите на “Книгата на Злото”.
“Изчадията не са се хранили с вас - казваха доматите. – Хранили са се с нас, хранили са се с часовници, с пълзачи и с плувачи. Само с вас не са се хранили. Следователно в дълбока древност, преди да отидат към звездите, Изчадията са били в съюз с вас. А това е много тревожно. Може би при някои от следващите археологически разкопки ще открием, че и вие сте яли домати.”
Полуопашка потрепери при тази мисъл. Само глупави същества като доматите можеха да измислят такова нещо. Да, въпреки гладните времена, които бяха настанали, и въпреки че бяха почти всеядни, плъховете не ядяха всичко. Просто имаше неща, които бяха прекалено гадни, за да се ядат. Плъховете не ядяха екскрементите си. Не ядяха и домати или доматени трупове. Пфу, каква гадост.
Макар че… Ако не беше смъртоносната кръвна плазма, която обичаха да изстрелват по тях доматите, Полуопашка… Не, не би изял никой домат, но би го убил. С удоволствие би прегризал екватора му. След което, разбира се, щеше да отиде в някой поток и с часове да си мие муцуната…
Той продължаваше да крачи по тясната клисура и след малко излезе на открито. Пред него се виждаше огромно поле, от което стърчаха тънките стебла на доматените дървета. Където малките доматчета израстваха, преди да се откъснат и да започнат да се търкалят по земята.
Започваше още един безкраен ден, който Полуопашка щеше да прекара в търсене на храна. Плъхът въздъхна, обърна гръб на полето и се насочи към осеяната със ситни камъни пустош. Естествено, сред доматените дървета нямаше да намери нищо за ядене.
След много часове търсене, докато разместваше поредните камъни, той забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. Полуопашка вдигна глава и видя огромен домат, който го гледаше високомерно.
- Какво виждам? – долетя до него шумът от вибрациите на люспата на домата. – Някаква сивилка. Кой ти е разрешил да минаваш през моето имение, сивилко? Това е частна собственост.
Полуопашка понечи да се озъби, но в този момент доматът започна бавно да се търкаля напред. Полуопашка осъзна, че след малко, когато екваторът на домата докосне камъните, дръжката на домата ще се озове точно пред лицето му, готова да изстреля смъртоносна доза кръвна плазма. Затова плъхът отстъпи назад, наведе смирено глава и изрече:
- Съжалявам, сър. Не знаех, че е ваша собственост, сър. Веднага си тръгвам.
Доматът спря търкалянето си, после бавно направи полуоборот назад.
- Бъди така добър. По-късно този ден ще обикаля пак този район. Ако те мерна – спукан ти е трудът.
- Какво? – примигна Полуопашка. – Не го разбрах този идиом.
- Това е от древните книги – обясни надуто доматът. – Така са казвали Изчадията на някого, когото смятат да нарежат.
- А – отстъпи Полуопашка, после се обърна назад и хукна.
- Ако те видя още веднъж тук, за теб ще настане Денят на Салатата! – провикна се доматът след него.
Полуопашка продължаваше да бяга и след малко навлезе в тясно дере. Със закъснение се досети, че вече е идвал тук и дерето няма изход. Така че рано или късно щеше да му се наложи да се върне в каменната пустош и да мине през имението на домата.
“Нищо – рече си Полуопашка. – После ще мисля за това. Има много време до залез слънце. Ще претърся това дере отново, може да съм пропуснал нещо предишния път.”
Много часове по-късно, когато вече беше отчаян и стомахът му издаваше звуци на ранен часовник, Полуопашка реши, че е крайно време да се връща. В този момент щастието му се засмя, както обичаха да казват начетените домати.
Видя да се подава нещо между два камъка. Но това беше… Не, не може да бъде! Той започна да разравя трескаво камъните и след малко извади плосък предмет, който едва не се разпадна в ръцете му.
Това беше книга!
“Не е възможно – помисли си Полуопашка. – Това е чудо! Никоя книга не може да е оцеляла толкова дълго на подобно място.”
Наистина, малкото оцелели досега книги бяха откривани от доматите само в специални сейфове в руините на градовете на Изчадията.
След като се почуди известно време, накрая Полуопашка реши, че книгата е била опакована в нещо, което с течение на вековете се е разпаднало, и така се е озовала тук.
Междувременно книгата беше започнала да се мокри от вадичките лиги, които се стичаха от муцуната на Полуопашка. Той въздъхна сладострастно и понечи да захапе книгата.
В този момент видя заглавието.

ДЪРВЕСИНА ЗА ЦЕЛУЛОЗА
Издание на Българската академия на науките

Без да осъзнава защо го прави, Полопашка разтвори книгата, положи я на земята, разположи се удобно и започна да чете.
Чете до късно вечерта, докато последното парче от слънцето се скри сред канарите.
Прекара нощта на открито, свит на топка върху книгата, а на другия ден продължи да чете от ранни зори, като от време на време си похапваше по някоя от вече прочетените страници.
А късно следобед се изправи, взе книгата под мишница и се запъти към изхода на дерето.
Когато наближи полето с доматените дървета, той забеляза пред себе си да се червенее огромно туловище. Доматът го чакаше и се усмихваше злорадо. Полуопашка продължи да крачи спокойно към него.
- Казах ли ти да не идваш пак, сивилко? – завибрира доматът с люспата си.
- Извинявайте, сър – отвърна плъхът, - но знам, че събирате тези неща. Затова си позволих да ви го донеса.
Той положи книгата на земята и отстъпи назад.
Доматът го погледна учудено, после от екватора му излезе псевдокрайник, който взе книгата и я вдигна.
- Това е похвално, плъхчо – каза доматът. – Заслужаваш да те пощадя. Но… Плъховете никога не ни носят книги. Те ги изяждат, както и всичко останало, което намерят. Какво те накара да тръгнеш срещу природата си?
Без да каже нищо, Полуопашка се обърна и тръгна към доматените дървета. Когато навлезе достатъчно навътре, за да не може да бъде достигнат от кръвната плазма на домата, той се обърна и рече:
- Донесох ти я за утеха. Да не страдаш много, като разбереш, че нашата раса ще надживее вашата.
Плъхът пристъпи към най-близкото доматено дърво и заби зъби в кората му. Отначало вкусът беше странен, но постепенно започна да му харесва.
Откъм края на полето с дърветата се чу яростен вик, после нещо изплющя недалеч от Полуопашка. Струя кръвна плазма. Последва я втора, след това още една. Но всяка от тях беше по-слаба от предишната.
Най-накрая настана тишина. Чуваше се единствено звукът от хрупането на зъбите на Полуопашка.

Not too much left of Millville...

„Но някой бе омагьосал тази долина, защото по-късно, когато се върна там, тя бе изчезнала или по-точно на нейното място той намери нещо съвсем друго...”

Клифърд Саймък, „Пръстен около Слънцето”

Когато преди време се регистрирах във Фейсбук, едно от първите неща, които направих, беше да проверя има ли група, посветена на Клифърд Саймък. Нямаше. След време се появи. Много ме радва, че голяма част от членуващите в нея са българи.
Човекът от снимката, Патрик Пфундстийн от Сейнт Пол, Минесота, който е мой приятел във Фейсбук, също е член на тази група – така се запознахме. Снимката му, в комбинация с наименованието й – „Not too much left of Millville...” (Не е останало много от Милвил...) доста ме впечатли, а на друго място, в собствения му профил, под същата снимка е написано „Patrick in Millville, WI in honor of Clifford Donald Simak” (Патрик в Милвил, Уисконсин, в чест на Клифърд Доналд Саймък). Вярно е, че Патрик не живее много далеч, в съседния щат, но все пак подобно пътуване буди уважение. Така че му писах, за да го попитам наистина ли „not too much left of Millville” и знае ли какво е населението на Милвил в момента (според последните данни в Уикипедия, през 2000 г. там са живели 147 души). Ето какво ми отговори Патрик: „Васил, може и да живеят 147 души в района, но там, където съм застанал до знака, нямаше абсолютно никой, нямаше къщи, нямаше никакво улично движение. При влизането си в Уисконсин разговарях със служителката на граничния пункт, която живее в района, и тя ми каза, че постоянно минават фенове на Саймък, но не мисля, че изобщо е останало нещо от Милвил. Ако отвориш MapQuest или GoogleMaps, ще видиш, че има само няколко сгради край пътя”. Отворих Google Earth и хвърлих един поглед (координатите ги има в статията за Милвил в Уикипедия). Наистина, виждат се само няколко сгради. Всичко останало са уисконсинските хълмове и гори, реката наблизо...
„Всичко живо е трева”, чието действие се развива в Милвил, е написан през 1965 г. – преди по-малко от петдесет години. Но оттогава насам много неща са се променили. Няма го вече имението Шерууд на хълма, където Брад ще срещне завърналата след дълго отсъствие своя някогашна любов Нанси. Съвременните Брадовци и Нансита са се пръснали по огромните мегаполиси и вече никога няма да се върнат тук. Няма я кръчмата, в която се събират местните уникати. Няма ги едноетажните сгради на полицията и кметството, където ще си придават важност полицаят и кметът. И пощенският служител няма да дойде да изключи ничии телефон за неплатени сметки. Няма я барачката край реката, в която живее градския пияница. И когато Ашър Сътън мине наблизо, няма да завари край реката някое бъбриво старче да лови риба.
Светът се е променил. Наистина, станал е по-шарен, по-пъстър, по-богат, по-достижим. Но сякаш и някак по-бездушен.

„Ако светът на мравките е Земята, то тогава изолираният град Женева и имението върху Уебстър Хил са изгубени за нас завинаги”.

Клифърд Саймък, „Градът”