вторник, 20 ноември 2012 г.

Отвъд далечната дъга




Отиде си Борис Стругацки. От уважение към атеистичните му възгледи няма да повторя клишето, че е отишъл в един по-добър свят. Но за нас, фанатичните почитатели на творчеството на братя Стругацки, той винаги ще пребивава, заедно с брат си, някъде там, отвъд планетата Радуга (Дъга) от едноименния им роман, където е вечно Пладне и всеки има своята Любов, Работа и Приятели, където прогресори летят с космическите си кораби и учени откриват на далечни планети следи от цивилизацията на Странниците, а децата се измъкват нощем от интернатите, за да открият вълнуващи тайни в забравени пещери.

Борис Стругацки е първият толкова любим мой писател, който ни напуска, откакто съм създал този блог, така че просто не мога да не напиша нещо за него. Наистина, в последно време си отидоха доста велики писатели, някои дори истински легенди. Като Рей Бредбъри например. Но дори за него, който е толкова блестящ и уважаван от мен писател, не можех просто ей така да седна и да напиша нещо спонтанно, въпреки трагичния повод. С Борис Стругацки е различно. В случая не мога да не седна да пиша, толкова е осеяно съществуването ми със знаци, оставени от братя Стругацки.

В последно време подготвях някои статии за блога ми за братята, във връзка с дипломната работа за творчеството на Лем, която пиша, и съпоставки, които правя между неговото творчество и това на Стругацки. Но както често се случва в такива случаи, животът ме изпревари и ми даде повод за писане малко по-рано от очакваното.

С братя Стругацки израснаха и се възпитаваха цели поколения. В Русия творчеството им се е превърнало в един цял културен пласт, без който съвременната фантастика и изобщо литература е немислима. Десетки романи са пълни със скрити цитати от техни произведения, най-видните руски фантасти пишат продължения на техни повести и влизат в полемика с тях, а някои, като Вячеслав Рибаков и Андрей Лазарчук, са им били буквално ученици (посещавали са писателския семинар на Борис Стругацки в Петербург). Доста от творбите на Аркадий и Борис Стругацки са филмирани (като „Сталкер” на Тарковски е една от големите класики в руското кино), много от мислите им са станали неизменна част от градската култура и се цитират от хората в различни житейски ситуации.

Разбира се, и у нас е почти същото. Почти. Защото както и във всеки друг аспект на живота ни, и тук изоставаме с нещо, и тук не сме си свършили работата както трябва. Предполага се, че след като навремето нямахме достъп до цялата класика на англоезичната фантастика, би трябвало поне да сме издали цялата класика на източноевропейската фантастика. Но не – дори и някои от най-добрите романи на Лем и братя Стругацки чакат своята среща с българския читател. Така наред с цитатите, познати на всички ни (песента за зверчетата около плета от „Бръмбар в мравуняка”, „Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат” от финала на „Пикник край пътя” и т. н) чакат своята среща с българския читател „Животът дава на човек три радости – приятели, любов и работа” („Стажанти”) и стиховете за Най-структуралния лингвист от „Опит за бягство”. Когато превеждах „Студени играчки са звездите” на Сергей Лукяненко, ми се наложи да сложа множество бележки под линия, защото за да се чете тази книга, трябва да се познава „Пладне, XXII век” – една от основополагащите творби на Стругацки. Могат да се намерят десетки подобни примери, които показват една голяма небрежност в българското книгоиздаване, една голяма липса на професионализъм, на информираност. Някои от книгите на братята имат по няколко издания, поради което последните преиздания не се продават добре, докато други творби изобщо не са издавани. През последните години част от несправедливостта частично е поправена, благодарение на издателства като „Инфодар”, а по-рано – и на „Офир”, и някои от емблематичните произведения на братя Стругацки успяха да излязат на български (имах честта и изключителното удоволствие да преведа  едно от тях – „Куца съдба”). Обаче „Светът на пурпурните облаци”, „Пътят към Амалтея”, „Стажанти”, „Пладне, XXII век”, „Опит за бягство” все още чакат своя час. Препоръчвал съм някои от тези произведения на различни издателства, но наблюденията ми са, че сега много от издателите се опасяват, че тези твърде ранни творби на Стругацки са демоде, че са остарели, че не са от класата на по-късните им произведения. Разбира се, нищо от това не е вярно – всичките повести на братя Стругацки са изключителни, и се надявам, че скоро ще се намерят издатели, които да подходят достатъчно професионално по въпроса. Аз също ще продължавам да правя каквото мога – в близко бъдеще ще представя всяка от тези книги в блога си.

Едно от основните достойнства на творчеството на братя Стругацки е, че в годините на един тежък тоталитарен режим те са едни от малцината, които, с помощта на езоповия език, успяват да покажат много от недъзите на тогавашното общество. Така се раждат тоталитарните режими на Арканар („Трудно е да бъдеш бог”), Саракш и Островната империя („Обитаемият остров”), Саула („Опит за бягство”) и Гиганда („Хлапакът от преизподнята”), в които прогресорите искат да изнасят революция, но мислещият читател открива в тези социуми странно познати алюзии и елементи от собствената си действителност.

Някои побързаха вчера да обявят това за единствената заслуга на братята, както и либералните възгледи на Борис Стругацки напоследък. Разбира се, това не е всичко. Светът е странен и многолик, а истината има много страни – именно онези, които прозират този прост факт, живеят в спомените на съвременниците си и на идните поколения, а не праволинейните поддръжници на бинарното мислене. Освен време на терор и потъпкване на човешката личност, отминалата епоха на социализма беше и време на романтични мечти за бъдещето. Едно бъдеще, което сега изглежда някак по-привлекателно от бъдещето на победилия киберпънк, в което държим в чекмеджетата си скелетите на цели поколения от комуникационна и компютърна техника, но няма пари да се пътува из космоса, защото избирателите и избираните не могат да прозрат нищо отвъд рамката на следващия мандат. В един свят, в който в продължение на един човешки живот човешката популация се удвоява, такова късогледство може да се окаже пагубно за цивилизацията ни. А какво ще правим, когато станем 20, 50, 100 милиарда души? Бъдещето на братя Стругацки е бъдеще, в което човекът излиза в Космоса. Макар и най-важното да си остава на Земята (друга крилата мисъл от „Стажанти”). Ала за да се осъществи това бъдеще, при огромната цена на космическите полети, човек трябва да има куража и отдадеността да работи не само за себе си и децата си, а и за хората от бъдещите поколения. Нещо, което понастоящем ние лекомислено сме загърбили.

Фантастиката на братя Стругацки буди романтичен стремеж към овладяването на Космоса. А понастоящем носи носталгични спомени за едно време, в което децата мечтаеха да стават космонавти, вместо чалга-звезди, бизнесмени и престъпници. Стругацки създадоха много герои, които бяха пример за подражание – Антон-Румата, Максим Камерер, Биков и Жилин, Юрковски, Сикорски и Горбовски – смели изследователи на космоса и прогресори, хора, които може и да не са идеални, но са движени от идеални цели и страдат чисто по човешки от грешките си. Фантастиката на братя Стругацки носи в себе си голяма доза дидактически заряд – една от основните тези на утопичните творби на братята е, че пътят към идеалното общество минава през създаването на идеалния човек, а ключът за това е във възпитанието. Разбира се, мнозина не са съгласни със системата за Възпитание на Стругацки в света на Пладнето – например в „Студени играчки са звездите” Лукяненко я пародира, като се противопоставя остро против шпионирането и манипулирането на учениците от наставниците им. Може би и самите Стругацки с течение на времето стигат до подобен извод (за това намеква реакцията на Лев Абалкин в „Бръмбър в мравуняка” против манипулирането му в детските години). От друга страна, наблюдавайки съвременната реализация на други подходи във възпитанието, не може да не си помислим, че в учението на братя Стругацки има някакво рационално зрънце.

Фантастиката на братя Стругацки е и фантастика на нравствено-поведенческия избор, както навремето много сполучливо я характеризира Огнян Сапарев във вече превърналото се в класика есе „Социално-моралистичната фантастика на братя Стругацки” (Публикувано в книгата му „Фантастиката като литература”, и отчасти – в предговора към сборника „Неуговорени срещи”). Тя учи на това, че в живота има морално неразрешими дилеми, но самият опит за решаването им е катарзис, през който героите трябва да преминат, за да станат по-добри.

Разбира се, това са само някои щрихи върху проблемите в творчеството на Аркадий и Борис Стругацки - има още много, което може да се каже по въпроса, и при следващите ми публикации ще се опитам да го направя, доколкото е по силите ми. Не винаги съм бил съгласен с братя Стругацки – и с теорията на възпитанието им, и с финала на „Пикник край пътя”, (в който Шухарт се е оказал достатъчно добър, за да желае щастие всекиму, след като е убил едно невинно същество, което желае искрено същото), и с правдоподобността около разрешаването на проблема с Абалкин в „Бръмбър в мравуняка”. Но фантастиката на братя Стругацки има удивителното свойство да поставя въпроси, върху които те кара да мислиш, и с това е силна дори и когато някои от тези на авторите са погрешни.

Особено близка ми е личността и самостоятелната фантастика на Борис Стругацки, макар че някога Агоп Мелконян казваше, че именно Аркадий Стругацки е писателят, докато Борис Стругацки е мислителят, но не е толкова добър като творец. За мен лично двата самостоятелни романа на Борис Стругацки (издадени под псевдонима С. Витицкий) се превърнаха в откровение, едни от най-силните произведения не само във фантастиката, но и в съвременната литература изобщо. Те са написани за много по-дълго време и с много по-мъчителни усилия, отколкото общите произведения на двамата братя, и в тях има обръщане навътре, към човека. И то не към който и да е човек, а към човека Борис Стругацки. В тях има невероятно много неща. И спомени от трудното детство по време на блокадата на Ленинград, и тягостни препратки към живота в годините на тоталитаризма с тайните му служби и разрушаването на човешки съдби, и алегория на някои зловещи задкулисни сили в сегашното общество, и голяма доза разочарование от крушението на надеждите, а може би, както смятат някои критици, и някакъв ирационален упрек към брат му Аркадий заради това, че го е изоставил.

Чувствам Борис Стругацки много близък и с друго – в своя сайт той години наред отговаряше на въпросите на почитателите си почти ежеседмично, и за четиринайсет години успя да отговори на почти 9000 въпроса. Понякога се случваше да признае, че не е чел някой автор, или не е компетентен по някоя тема, но не остави никого без внимание за всичките тези години. Преди 3-4 години останах приятно изненадан, когато почти веднага прие приятелството ми в „Хайдпарк” – руска социална мрежа, която тогава беше много модерна сред руските артистични среди. Въпреки че някои мои приятели са задавали въпроси на Борис Натанович в сайта му, аз така и не се осмелих да го попитам нищо – нито там, нито в „Хайдпарк”. Може би ме спря това, че той често говореше за своята заетост, и че изнемогва в работата – през последните години се занимаваше доста с четене на творбите на млади автори и оказването на помощ. Но сега си давам сметка, че така и не успях да измисля въпроси, които си заслужаваха нарушаването на спокойствието му.

Най-хубавото сред българските изследвания върху Стругацки си остава споменатата по-горе статия на Огнян Сапарев. За съжаление все още нямаме цялостно изследване на творчеството им, но заслужава сериозно внимание сборникът „Непознатите Стругацки” на издателство „Ернор”, издаден по повод 35-годишнината от създаването на клуб „А. и Б. Стругацки” – Пазарджик. Разбира се, чуждестранните изследвания върху творчеството на братята са много повече - например Лем му е посветил доста страници във фундаменталното си произведение „Фантастика и футурология” (като особено акцентира върху „Пикник край пътя”). В едно от последните си интервюта, което може да бъде намерено и в българския интернет, Лем оценява братя Стругацки изключително високо, като ги поставя сред най-добрите съвременни фантасти наред с Дик, над Бредбъри, Кларк и Азимов. От руските книги за братя Стругацки може би най-сериозна е работата на Ант Скаландис, за която навремето Олег Дивов каза, че е хубава, но в нея има твърде голяма доза Скаландис (защото Ант Скаландис пречупва братята през призмата на собственото си запознанство с тях и влиянието им в живота си). Както вероятно в тази статия има твърде голяма доза Васил Велчев. Но когато някой ти е оказал толкова голямо влияние, че си започнал да го чувстваш като близък приятел, вече не можеш да погледнеш на него напълно обективно. И макар че моментът е тъжен, е прекрасно, че това приятелство продължава и никога няма да свърши.

вторник, 6 ноември 2012 г.

Робърт Хайнлайн, „Между планетите”



В „Между планетите” [Between Planets - 1951] вече става явен един любопитен похват, използван от Хайнлайн в по-голямата част от юношеските му романи. От една страна имаме продължение на тенденциите, започнати в предишните книги (овладяването на Слънчевата система се извършва в последователността и темповете, заложени в по-ранните романи; избухва войната, за която се говори в предишната книга „Фермер в небето” [Farmer In The Sky – 1950]), от друга страна – множество детайли са променени в сравнение с предходните произведения (могъщите марсианци, които в „Червената планета” [Red Planet – 1949] бяха способни да носят по две земни деца под мишница и да боравят с материята като всемогъщи, сега са се превърнали в крехки създания, интересуващи се от бъдещето на Слънчевата система и неспособни да издържат земната гравитация без специална апаратура; венерианските амфибии от „Космически кадет” [Space Cadet – 1948] са се преобразили в колоритните венериански дракони и т. н.). По този начин се получава група от романи, които образуват идейна поредица, но действието в тях не се развива в една и съща вселена. В „Между планетите” е нарушен и пространственият принцип, който Хайнлайн следва в предишните си произведения - „Ракетата Галилео” [Rocket Ship Galileo - 1947], „Космически кадет”, „Червената планета” и „Фермер в небето” се случват съответно на Луната, Венера, Марс и Ганимед, като Хайнлайн винаги сменя мястото на действието в поредната книга; тук обаче се връща към Венера и Марс и нарушава зададения ритъм; в следващите романи изобщо ще излезе от Слънчевата система (основите на това събитие са заложени именно в „Между планетите”).

Главният герой на „Между планетите”, Доналд „Дон” Харви, се връща от училище, яхнал понито си Лейзи ( ;-) ), когато му се обаждат, че е получена телеграма от родителите му. Възникнала е колониална криза, надига се война – всички усещат това. Родителите му, които в момента са на Марс, искат да го изтеглят от зоната на бойните действа и са му запазили място в кораба „Валкирия” за полета му през същия ден.

Положението на Дон е двусмислено – баща му е от Земята, а майка му е колонист второ поколение на Венера. Двамата са се оженили на Луната, докато са се занимавали с планетологични изследвания из Слънчевата система. Самият Дон е роден в космоса. Графата „националност” в паспорта му не е запълнена, така че има право на двойно гражданство, земно и венерианско. Не е бил скоро на Венера, на Земята е от единайсетгодишна възраст. Смята себе си за гражданин на Слънчевата система. Въпреки правото на земно гражданство по закон, когато избухне войната, ще се чувства неуютно на Земята – още повече при вълната на параноя, която се надига. От друга страна, Марс се очертава да е неутрална територия, така че наистина е добра идея да отиде там.

Дон се връща до училището, за да събере багажа си и да намери подходящ нов стопанин на Лейзи, и прочита писмото от родителите си, в което те изискват непременно да се види с чичо си Дъдли Джеферсън, който всъщност не му е роднина, а приятел на родителите му – Дон едва го познава. Така или иначе не е останало време да се види с него. След полет до Пристанището (на мястото на град Чикаго) и след като непрекъснато е подлаган на тягостни проверки, Дон разбира, че няма резервация за „Валкирия”, а за полета на „Пътят на славата” (да, Glory Road, както се казва един от по-късните романи на Хайнлайн) за следващата сутрин. Забавянето си има и добра страна – все пак ще му остане време да посети д-р Джеферсън, макар и на юношата изобщо да не му се иска да прекара по този начин последната си вечер на Земята. Той се обажда на доктора, който разтревожено го пита дали е получил пратка от него в училище. Дон не е получавал нищо, но за момента не е разтревожен – решава, че колетът е пристигнал сред заминаването му и от училището ще намерят начин да му го препратят. Докторът го поканва да пренощува у тях и Дон с неохота приема.

Същата вечер, докато са в един ресторант с доктора, изгасва тока и е обявена тревога „нападение от космоса”. Малко по-късно, след като д-р Джеферсън му е казал, че непременно трябва да намери пратката и да я занесе на родителите си, двамата са арестувани от службата за безопасност и отведени в управлението, където за пръв път герой от юношеските романи на Хайнлайн се среща с чистото зло – за да го накара да проговори, офицер от службите го заплашва, че ще навреди на понито Лейзи. Когато освобождават юношата и той пита за доктора, му съобщават, че е получил разрив на сърцето. По-късно Дон си спомня думите на учителя си по биология, че всяка смърт може да се представи като разрив на сърцето.

На следващия ден все пак получава колета, който му е препратен от училището. В него има писмо и пластмасов пръстен. Пръстенът е съвсем обикновен – Дон решава, че важното е писмото, вероятно на него има тайно послание. Но след нова среща със службите за безопасност писмото му е отнето, и той все пак успява да излети в космоса.

И започва поредица от приключения, в която Дон спасява колоритния венерианец сър Исак Нютон от задушаване, пристига на космическата станция Тера-орбита, за да разбере, че всички космически кораби са минали под контрола на въстаниците и няма да има полети към Марс, а след като е заплашен от връщане на Земята, той решава да отиде на Венера и оттам да търси път до червената планета. Докато бунтовниците осъществяват целите си, които включват унищожаване на космическата станция и обявяване на независима Венерианска република, попадналият на Венера Дон си намира работа в един китайски ресторант и среща първия си нов приятел в лицето на собственика Чарли, сблъсква се с предателство (защото се оказва, че все пак пръстенът е важният, и враговете му са готови на всичко, за да му го отнемат) и открива първата си любов, а когато на планетата идват земни окупационни сили, бяга при съпротивата и става войник. Дали след много мисии, героизъм и приключения, в които Дон се калява и възмъжава, той ще успее да осъществи мечтата си да стигне до Марс, макар и по заобиколен път, и да предаде заветното пръстенче на родителите си?

В „Между планетите” Хайнлайн достига едно ново ниво на реализъм в описанието на битието на юношата на бъдещето. Макар че Дон Харви е някак твърде „правилен” юноша – добър, ученолюбив, със силно развито чувство за справедливост,  с никакви забежки към Тъмната страна, той успява да се срещне с някои наистина зловещи персонажи (офицерът от службата за безопасност, който го тормози по време на разпитите и по всяка вероятност е отговорен за смъртта на д-р Джеферсън; китаецът Джони Линг, мним роднина на Чарли, опитващ се да се сприятели с Дон, само за да го измами); за пръв път в поредицата се появяват толкова важните за тази възраст любовни трепети, като Хайнлайн ни най-малко не прекалява с дозировката; войнишкото ежедневие на юношата също е предадено реалистично. Чрез своя героизъм Дон успява да спаси важна технология, която ще даде коз на бунтовниците срещу готвещите се да завладеят Марс реакционни земни сили, и същевременно ще прокара пътя на хората към звездите.