tag:blogger.com,1999:blog-74866532720368490322024-02-07T07:02:17.289+02:00Over the River and Through the WoodsБлог на Васил ВелчевVasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.comBlogger28125tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-13933939384025485002021-07-18T15:50:00.019+03:002021-07-18T22:55:11.336+03:00<p> </p><h1 style="text-align: center;"><b style="mso-bidi-font-weight: normal;">Изчезването на Ивона Вечорек 3</b></h1><h1 style="text-align: center;"><p align="center" class="MsoNormal" style="font-size: medium; font-weight: 400;">Криминален очерк</p><p align="center" class="MsoNormal" style="font-size: medium; font-weight: 400;">(Публикува се със съкращения)</p><p align="center" class="MsoNormal" style="font-size: medium; font-weight: 400;"><br /></p></h1><h1 style="background-color: white; color: #666666; font-family: Arial, Tahoma, Helvetica, FreeSans, sans-serif; margin: 0px; position: relative; text-align: center;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiYiFLtoEDB5-Gark281AullAONT-TEkjliqZD_FZGjZt4UCMV-3nwAWKmmIFT1LApeNIbMxRHrE9lgxlA4ku0zWa8nm9cmvM68iIIFr6iv-ujI-s7vY1259vQTrtldOeAoMtHcOKgNRbI/s2048/20210324_123539.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2048" data-original-width="1536" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiYiFLtoEDB5-Gark281AullAONT-TEkjliqZD_FZGjZt4UCMV-3nwAWKmmIFT1LApeNIbMxRHrE9lgxlA4ku0zWa8nm9cmvM68iIIFr6iv-ujI-s7vY1259vQTrtldOeAoMtHcOKgNRbI/s320/20210324_123539.jpg" /></a></div><p align="center" class="MsoNormal" style="font-size: medium; font-weight: 400;">Кривата къща в Сопот, където през лятото на 2010 г. се е намирал "Дрийм Клуб"</p><p align="center" class="MsoNormal" style="font-size: medium; font-weight: 400;"><br /></p></h1><p class="MsoNormal" style="text-align: center;"><b style="mso-bidi-font-weight: normal;">3. Последният ден на Ивона Вечорек</b><b style="mso-bidi-font-weight: normal;"><span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;"><o:p></o:p></span></b></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">След няколко седмици запознанство
с компанията на Павел, Ивона споделя с майка си, че Павел, Марек и Адриан са
поканили нея и приятелката й Адрия, която живее в съседния блок, на купон в „Дрийм
Клуб“ в Кривата къща в Сопот, един от най-престижните клубове в курортното
градче по онова време. Това трябва да стане в петък, 16 юли 2010 г. В клуба се
допускат само хора над 21-годишна възраст, а Ария е едва на 17, и Ивона – на 19,
но Павел познава охраната и казва, че не е проблем да уреди влизането на
момичетата.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Ивона е страшно доволна и
развълнувана – тя още никога не е ходила в този клуб, но е слушала много за
него, включително от майка си, която е била там два пъти с Пьотър. Търси съвет
от Ивона Кинда как да се облече. Майката е малко притеснена, но Ивона я
уверява, че през цялото време ще бъдат с момчетата и са в пълна безопасност.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Петък, 16 юли е съвсем обикновен
работен ден за Ивона Кинда. Към девет часа тя буди дъщеря си, с която имат
уговорка да отидат заедно във фризьорския салон, за се подготви за купона.
Ивона, която обича да спи по-до късно, мърмори, но все пак става и отива в
салона, където й правят маникюр и фризура, и се връща вкъщи. <o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Когато Пьотър се връща от работа,
към 17:00, Ивона все още е вкъщи, но скоро взима торбичката си и отива при
съседката си Адрия, за да се подготвят за купона. Обажда се на майка си и й
казва, че първо ще отидат с момчетата да загреят за купона, а по-късно вечерта
ще отидат в "Дрийм Клуб". Казва й също, че вероятно ще остане да спи у Адрия, за
да не буди майка си, която има проблеми със съня, а и на следващия ден отново
трябва да става рано за работа. Това е обичайна практика в последно време, така
че майка й не възразява, само напомня на Ивона да бъде внимателна.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">В апартамента на Адрия двете се
приготвят, това трае някъде до 22 часа. В този ден Ивона е облечена с тъмносиня
пола и блуза на бели и сини райета. Взела е и без знанието на майка си новите й
обувки – сини, на високи токчета.<span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;"><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Към 22.30 момчетата, Павел, Марек
и Адриан, пристигат да вземат момичетата, каквато е била уговорката им, и с
тойотата на майката на Павел отиват до Сопот. В 22:59 камерата при „Жабката“ на
алея „Независимост“ ги регистрира как паркират и купуват около два литра твърд алкохол.
(Тук се налага да отворя една скоба, както ще правя винаги, когато става въпрос
за някоя типична полска реалия. „Жабка“ е огромна верига от магазини за
хранителни стоки, или малки супермаркети, с над 6000 магазина в Полша, като в
последните години навлиза и в Чехия и Германия. За разлика от другата типична
за Полша верига от средно големи супермаркети „Бедронка“, която е собственост
на португалския концерн „Джеронимо Мартинс“, „Жабка“ функционира на принципа на
франчайзинга.). Оттам се отправят към вилата на бабата на Павел. (Всъщност това
не е точно вила, става въпрос за така наречения <span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;">o</span>gród działkowy, друга типична за Полша
реалия. Това са зелени площи, разделени на участъци и отдадени за ползване на
физически лица, най-честно като градини. Обикновено такива дялове имат
постройки, които не са пълноценни къщи, а са подходящи само за кратък отдих
през лятото, но на практика често в тях живеят хора. За разлика от България,
където подобни вилни зони са извън града, в Полша обикновено това са квартали в
рамките на градовете.) Павел ги откарва във вилата, където започват бифора (така
в Полша се наричат жаргонно алкохолните срещи преди <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>посещение на нощен клуб, за да могат младежите
да загреят за клуба и същевременно да избегнат купуването на доста по-скъпите
напитки там), а Павел откарва колата до жилището на баба си, където трябва да
нощува след купона. Връща се след 15 минути.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Явно компанията подхожда сериозно
към бифора, защото около 23:48 (малко над 45 мин след купуването на алкохола)
Ивона изпраща на своята приятелка Катажина (същата онази Каша, за която вече
стана дума) СМС "Пияна съм".<span lang="PL" style="mso-ansi-language: PL;"><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Въпреки че Ивона е сред компания,
тя сякаш не е там духом, пише постоянно съобщения до познати, пита ги къде са
или какво правят. Сякаш търси някого, но не иска да му пише директно. На вилата
се стига до първите прехвърчания на искри, защото Ивона явно вече е подпийнала
и Павел я дразни. Той всъщност се държи много мило с Ивона, но тя е
дистанцирана от компанията с това постоянно писане по телефона и той иска да я
приобщи, тя му се озъбва и се сдърпват. Кавгата приключва толкова бързо,
колкото и започва, но у всички остава впечатлението, че духом Ивона е някъде
другаде и си мисли за нещо друго.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Скоро след като Ивона изпраща СМС-а,
че е пияна, компанията решава да напусне вилата и да отиде до центъра на града.
В полунощ ги взима такси от алея „Независимост“ и ги закарва до клуб Мандарина
на улица Бема в Сопот, но те не остават там дълго и скоро тръгват пеша към „Дрийм
Клуб“ в Кривата къща, една от архитектурните забележителности на Сопот. Пристигат
там към 1:00 часа и влизат в клуба без проблеми, вероятно благодарение на
познанството на Павел с охраната.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Тук вече свидетелствата се
разминават; според Адрия, тя и Ивона не са пили алкохол в клуба, но Адриан
твърди, че момичетата са си разделили една бира, а Ивона е пила и няколко
глътки от сока на Павел. Но няма свидетелства да е пила някакво друго питие или
нещо което по някакъв начин да я е опиянило или да е повлияло на здравия й
разум и преценката й в този момент. Личи си обаче, че тя не е в настроение да
се забавлява, според някои я дразни поведението на Павел, но според други
причината за лошото й настроение е някъде другаде.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Две минути след пристигането в клуба
Ивона получава СМС от приятелката си Магдалена, която я информира, че Патрик, бившият
й приятел, купонясва с две момичета в клуб „Банана Бийч“ в Йелитково,
крайморския квартал на Гданск. Тази новина буквално изважда Ивона от
равновесие.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Атмосферата в „Дрийм Клуб“ се
сгъстява, след получаването на СМС-а Ивона започва да се държи странно, в един
момент приятелите й забелязват, че тя купонясва в компанията на други мъже,
сякаш танцува с който й попадне. Явно е, че не се чувства добре в компанията, с
която е дошла в клуба. През цялото време изглежда нервирана. В един момент дори
се стига до спречкване между нея и Адрия. По-късно се появяват спекулации, че
Ария й е казала, че се е влюбила в едно от момчетата и Ивона е започнала да
ревнува. Обаче тази вечер Адрия танцува главно с Адриан, а няма никакви данни
той да е бил обект на интерес от страна на Ивона. Изглежда, тя не проявява
интерес и към Павел, но той също не се занимава особено с нея, изобщо не
танцува, а през повечето време разговаря с познатите си охранители. По едно
време в клуба се появява неговата близка приятелка Аня, която сяда при него и
двамата прекарват доста време заедно, но не изглежда това да предизвиква
някаква реакция у Ивона.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Когато около 2:00 Марек решава да
отиде до клуб Ателиер, Ивона излиза навън заедно с него. Оплаква му се, че вече
не й се купонясва и иска да си ходи. Все пак се връща в клуба. Но не за дълго.<span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;"><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">В 2:50 Ивона отново излиза,<span style="mso-ansi-language: EN-US;"> </span>последвана от приятелите си, но този
път тя е категорична, че не иска да купонясва повече, че си тръгва, другите
искат да си тръгнат заедно, да хванат някакъв малко по-късен влак или такси, но
Ивона не се съгласява. Павел се опитва да я прегърне или да я хване за ръката,
за да се върне с тях вътре, но тя заплашва, че ако не я пусне, ще започне да
вика, и си тръгва. Малко по-късно, в 2:56 и в 3:02 тя изпраща СМС-и до Каша с
молба да й се обади.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Другите се връщат в клуба. Тъй
като Ивона няма пари за такси, те подозират, че тя ще отиде до намиращата се на
няколкостотин метра гара, за да хване следващата електричка до Гданск. Взимат
си нещата и пак излизат, застават в една странична уличка и Адрия се обажда на
Ивона, за да разбере какво става с нея, но Ивона твърди, че вече е близо до
вкъщи (което е невъзможно, защото са минали само няколко минути от раздялата
им). Ивона продължава да е изнервена, прекъсва контакта с Адрия и спира да
вдига телефона, така че всички решават да се прибират вкъщи. Те тръгват към
гарата, където Адрия си повиква такси, а момчетата се обаждат на свой приятел и
го молят да ги вземе с колата си.<span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;"><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Когато Адрия е вече в таксито,<span style="mso-ansi-language: EN-US;"> </span>получава СМС от Ивона със съдържание „Втория
изход към кея, чакам те“. Това означава, че в този момент Ивона е все още в
Сопот, в близост до кея, но Адрия е вече на територията на Гданск и не може да
се върне да я вземе. Малко по-късно, в 3:33, Адрия получава нов СМС, в
който Ивона се опасява, че някой може да се лепне за нея по улиците. В 3:36
Адрия успява да се свърже с Ивона. Двете се карат по телефона, Ивона обвинява
Адрия, че я е оставила да се прибира сама от Сопот. Решават, че Ивона няма да
спи в Адрия, защото няма желание за това, но тъй като й остава доста време,
докато стигне до вкъщи, и още дълъг път за преодоляване, тя казва на Адрия да
остави нещата й (ключове, козметика, дрехи, които са останали там) в черната й
торбичка на балкона (Адрия живее на първия етаж), откъдето Ивона да си ги вземе,
преди да се прибере вкъщи. В около 3:40 Адрия вече е у дома, което се
потвърждава от свързванията на телефона й с комуникационните кули в 3:42 и
3:43. Интересно е, че присъствието на Адрия в квартала потвърждава и пастрокът
на Ивона, Пьотър, който е имал навика да се буди между 3 и 4 през нощта, да
става за известно време и да гледа телевизия. При ставането си през тази нощ
той чува Адрия (тъй като е страшно горещо през нощта, прозорците са отворени), която
вече е в квартала, да казва няколко пъти "Ивона", и остава с
впечатлението, че момичетата са се върнали заедно и просто се карат. Така и
казва на Ивона Кинда, която се буди за кратко. Всъщност той е чул разговора им
по телефона, когато са се уговаряли за оставянето на торбичката на балкона. В
4:00 Адрия пише на Ивона СМС, че е оставила нещата на балкона, но този СМС вече
не стига до Ивона, защото след 3:49 тя вече не може да използва телефона си,
батерията му пада. Този телефон никога вече няма да се свърже с мобилните
мрежи.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Междувременно момчетата са взети
от приятеля им към 3:50 от бар „Кебап“ в Сопот, близо до гарата. Той оставя
първо Павел в дома на баба му в Сопот – в около 4:00, след което и останалите
двама, и се прибира вкъщи в 4:25, което се потвърждава от приятелката му.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Когато е вече при баба си, Павел
премества батерията на служебния си телефон в своя телефон, чиято батерия вече
е била паднала, и опитва да се свърже с Ивона – но нейният телефон вече не
работи. Той не се учудва, защото знае, че батерията й е била на път да падне,
така че отива да спи. Информацията от мобилния оператор показва, че телефонът
му, който по-рано вечерта е изключил, в 4:14 отново се е свързал с мрежата от
дома на баба му.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Междувременно, след приключване на
разговора си с Адрия, Ивона тръгва пеша към дома си по променадата между Сопот и
Гданск. Разстоянието, което трябва да измине, е около 7 километра. 23 минути след изключването на телефона й, в 4:12 сутринта, Ивона е заснета
от камерата на ресторант "Чили Уили", който се намира в началото на Гданск, в Йелитково,
при изход към плажа номер 63. До дома й остават около два километра. Това е последният път, в който съществуването на
Ивона Вечорек е регистрирано по някакъв начин. Повече никой никога няма да я
види.<o:p></o:p></p><p class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span face="Arial, Tahoma, Helvetica, FreeSans, sans-serif" style="background-color: white; color: #666666; font-size: 17px;">(</span><i style="background-color: white; color: #666666; font-family: Arial, Tahoma, Helvetica, FreeSans, sans-serif; font-size: 17px;">следва продължение)</i></p>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-85811465429532532512021-06-12T22:40:00.006+03:002021-07-12T23:51:06.100+03:00<h1 style="text-align: center;"><b style="mso-bidi-font-weight: normal;">Изчезването на Ивона Вечорек 2</b></h1><h1 style="text-align: center;"><p align="center" class="MsoNormal" style="font-size: medium; font-weight: 400;">Криминален очерк</p><p align="center" class="MsoNormal" style="font-size: medium; font-weight: 400;">(Публикува се със съкращения)</p></h1><p></p><div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiCBlH9wAOiDZU5kzvhojvbUZrvlA4dEmesvefVIR9W2uuaWjpXTelALfyMuxoPEmg6roCVEVJFFjQhuezDVxmOuSNkFvM_yWlvXilaxhQGtUyPuCvLQ9AalsPNDTHbImF3R3HK8_uZbgQ/" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="375" data-original-width="788" height="152" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiCBlH9wAOiDZU5kzvhojvbUZrvlA4dEmesvefVIR9W2uuaWjpXTelALfyMuxoPEmg6roCVEVJFFjQhuezDVxmOuSNkFvM_yWlvXilaxhQGtUyPuCvLQ9AalsPNDTHbImF3R3HK8_uZbgQ/" width="320" /></a></div><br /><div style="text-align: center;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">Ивона Кинда и Ивона Вечорек</div><br /><br /></div></div><p class="MsoNormal" style="text-align: center;"><b style="mso-bidi-font-weight: normal;">2. Обикновено полско момиче<o:p></o:p></b></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><o:p> </o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Няма нищо, което да отличава
Ивона Вечорек от нейните връстнички в детските й и тийнейджърските й години.
Да, тя е красива, тя е популярна, умна е и се учи добре, но във всеки клас в
училище има поне една такава девойка. Във всяко друго отношение тя е едно съвсем
обикновено полско момиче.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Родена е в Гданск на 8 януари
1991 г. (сега би била на 30 години). Тя е слаба, руса, висока 1,65 м. През 2010
г. семейството й живее в квартал "Приможе" (<span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;">Przymorze</span>), на ул. "Чарни Двур"
(Czarny Dwór). Родителите й са се развели, когато е била съвсем малка. След
развода майката (също Ивона, за улеснение тук ще я наричаме Ивона Кинда) се
събира с Пьотър Кинда и се омъжва за него през 1994 г. Двамата остават заедно
18 години (разделят се две години след изчезването на Ивона, но и до днес
остават в добри приятелски отношения, тя запазва дълго време и фамилията му).
Тъй като при събирането им Ивона е на три години, Пьотър замества баща й.
Истинският, биологичният баща създава ново семейство и живее на няколко десетки
километра от Труймясто, Ивона има само спорадични контакти с него. Така че тя се
отнася към Пьотър като към свой роден баща. Много близки са, Пьотър участва в
отглеждането й и я познава доста добре.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Още по-здрава е връзката с майка й,
познатите й определят тази връзка дори като приятелска, нещо повече, Ивона
Кинда е единственият родител, чакал пред залата по време на матурата, тя много
подкрепя Ивона, двете разговарят по няколко<span style="mso-spacerun: yes;">
</span>пъти дневно.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Ивона Кинда е фризьорка. През
лятото на 2010 г. държи салон в Сопот, близо до самия Мончиак. Тя не чувства
дъщеря й да има някакви сериозни тайни от нея, понякога дори й казва да затвори
вратата на стаята си, защото не иска да я чува как говори по телефона. Има
моменти, в които Ивона сама се затваря, като всеки тийнейджър, но тя не може да
пази никаква тайна от майка си. Издържа ден или два, после трябва да изхвърли всичко
от себе си. Способна е да влезе в апартамента яростна и да хлопне вратата на
стаята си, за да не говори с никого. По-късно, когато на закуска майка й я пита
какво се е случило, тя понякога не отговаря, докато накрая не разкаже всичко
сама. Обикновено става въпрос за нормални тийнейджърски проблеми. Ивона Кинда
говори с нея често за подобни неща, съветва я. Ивона понякога се вслушва,
понякога не. Майката чувства, че има добър поглед върху живота на дъщеря си.
Може би не научава всичко веднага, но в крайна сметка Ивона постепенно й
разказва всичко. Случва се и да се карат - Ивона както бързо се нервира, така
бързо й минава и двете винаги са се сдобряват. Понякога седят в две различни
стаи, и да си пишат съобщения, а после се срещат в кухнята и продължават
разговора. Ивона Кинда смята, че дъщеря й няма тайни от нея и тя също й се
доверява.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Приятелите на Ивона я харесват,
тя лесно осъществява контакти. С много силен характер е, упорита, решителна,
знае стойността си, и на тази база възникват конфликти с връстниците й, понякога
си създава и врагове, но от друга страна е много обичана от приятелите си. Тя е
човек, изпълнен с живот. Душа на компанията.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Ивона винаги се застъпва за
жертвите - когато някой е по-слаб и обект на нападки, тя винаги е на негова страна.
Веднъж се връща от детската градина и казва, че едно от момчета е с лунички и червендалесто,
и останалите му се присмиват. „Моите приятелки са глупави. Ще го защитя”,
обявява тя тогава. И така и прави.<span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;"><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Тя вече има зад гърба си училищни
любови, момчета, които са й носели чантата. Но в последната година на
гимназията среща младеж, който е по-особен. Той е няколко години по-голям от
нея, и двамата са роднини, макар и далечни, което е предпоставка за конфликти и
неразбиране от страна на семействата на двамата, които в първия момент са
шокирани и не особено въодушевени от тази връзка. Ето как си спомня за тези
събития Ивона Кинда: „Грешката на братовчедка ми и на мен беше, че не
отглеждахме децата си заедно. Тя живееше в Гдиня, децата ни не се познаваха.
Ивона и Патрик се срещнали в дискотека, напълно случайно. Не знаели, че са
братовчеди. Веднъж Ивона се върна от дискотека и каза, че е срещнала супер
момче. Попита ме дали може да го покани у дома. Разбира се, съгласих се, и я
попитах за името. Патрик, отговори тя. Той дойде, поглеждам го и виждам, че
много прилича на братовчедка ми. Попитах го за фамилията. Това беше просто шок за
мен! Обадих се на братовчедка ми, за да проверя дали тя знае, че децата ни са
двойка. Тя беше много изненадана. В продължение на два-три месеца се опитахме
да сложим край на тази история, но не можахме. Чувството беше по-силно - Ивона просто
се влюби и това е“.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Така че Ивона Кинда и братовчедка
й се примиряват със ситуацията. Ивона се отнася много сериозно към Патрик, както
и той към нея. Тя посещава семейството му, той също ходи на вечеря у Ивона,
понякога се задържа по-дълго у тях, гледат филми. Отиват заедно и на
абитуриентския й бал. Ивона Кинда се притеснява, че Патрик разсейва дъщеря й от
ученето, а й предстои много важната матура, така че в един момент се стига до
ултиматум, че ако искат да са заедно, Ивона трябва да се учи, трябва да се
концентрира върху подготовката за матурата. В, края на краищата, след
шестмесечна връзка, се стига до раздялата им. Но тази раздяла в никакъв случай
не ограничава контактите им, те продължават да общуват, срещат се от време на
време, и тази раздяла според познатите е малко напук, двамата остават ревниви
един към друг, и на тази база избухват конфликти, накратко отношенията им стават
малко токсични и това е ситуация, която измъчва Ивона. <o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Въпреки това тя успява да се
съсредоточи върху учението и през юни 2010 си взема матурата с доста добра
оценка. В Полша матурата е изключително важна, защото в повечето университети
няма приемни изпити, класирането се извършва най-вече въз основа на нея. Така
че Ивона подава документите си в Технологичния университет и Гданския
университет, както и за специалността Международни отношения във Военноморската
академия в Гдиня, което е първото й желание. Само два дни след изчезването й
оттам ще пристигне вестта, че е приета. Но в началото на юли тя още не знае
това, въпреки че е наясно за доста добрите шансове да я приемат. Очакванията на
резултатите са малко стресиращи, така че Ивона решава да се отдаде за известно
време на купони.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">На един от тези купони, на който
отива с най-добрата си приятелка, малко по-голямата от нея Каша, с която се
знаят от училище, тя среща приятен младеж на име Павел. Той много я впечатлява.
Среща го пак и на един от следващите купони. Този път той е с двама приятели -
Адриан и Марек.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">- Те са едни такива улегнали,
имат нещо повече в главите си от връстниците ми, зрели са - казва тя на майка си.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Ивона Кинда пита:<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">- Кого от тях харесваш най-много?
Искаш ли пак да имаш гадже?<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">- Ти пък, засега не. Ваканция е,
искам да съм свободна.<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">В онези дни Ивона е много
щастлива. Казва, че това ще е най-дългата й ваканция, че ще се забавлява и ще
пътува. Че никога вече няма да има такова време като това, между училището и
университета, в което няма никакви грижи и задължения, и иска да се възползва
максимално от него. Предстои й да вземе шофьорска книжка, и вече уговаря майка
си да й подари стария си фиат пунто и да си купи нова кола. „В края на
краищата, няма да пътувам всеки ден всеки ден до Гдиня с градския транспорт“ –
повтаря тя, убедена, че ще я приемат в желаната от нея специалност. Предстои й
екскурзия до Испания. Предполага се, че това ще е наградата й за приемането в
университета. Ходи често на плаж и на купони. Юли и цялата ваканция се
очертават фантастични, а след това трябва да започне животът й като възрастен.<span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;"><o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span face="Arial, Tahoma, Helvetica, FreeSans, sans-serif" style="background-color: white; color: #666666; font-size: 17px;">(</span><i style="background-color: white; color: #666666; font-family: Arial, Tahoma, Helvetica, FreeSans, sans-serif; font-size: 17px;">следва продължение)</i></p><br /><p></p>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-9545615815791551422021-04-14T16:28:00.010+03:002021-04-14T16:47:57.364+03:00<p> </p><h1 style="text-align: center;"><b style="mso-bidi-font-weight: normal;">Изчезването на Ивона Вечорек</b></h1>
<p align="center" class="MsoNormal" style="text-align: center;">Криминален очерк</p>
<p align="center" class="MsoNormal" style="text-align: center;">(Публикува се със
съкращения)</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><o:p> </o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">"<i style="mso-bidi-font-style: normal;">Случаят Ивона [Вечорек] беше толкова тайнствен и толкова завладяващ
същевременно... и толкова тъжен. Младо момиче, деветнайсетгодишно, на прага на
живота си като възрастен, отива на купон, връща се от този купон, но едва ли не
пред дома си изчезва. Никой не знае какво е станало с нея. Няма тяло, няма
свидетели, няма никакви следи от Ивона. Всичко се прекъсва между 4 и 5 часа</i><i style="mso-bidi-font-style: normal;"><span style="mso-ansi-language: EN-US;"> </span>в
съботното утро </i>". </p>
<p align="right" class="MsoNormal" style="text-align: right;">Юстина Мазур</p><p class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><span style="text-align: right;"><br /></span></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiiI4ez0_8Y_d2QR2ApgfPhNOREnaaawyAQitdE1e2pU7Bo6dNforz6EDWnW9EjTxVnd7goGxRENUX4yJGJcKNT6rhkeUVuk6vJtiW2aO7OOfyYoP-Sr8yqYKW04xw-Y2GMu7XUNY2eSCY/s414/Iwona.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="414" data-original-width="260" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiiI4ez0_8Y_d2QR2ApgfPhNOREnaaawyAQitdE1e2pU7Bo6dNforz6EDWnW9EjTxVnd7goGxRENUX4yJGJcKNT6rhkeUVuk6vJtiW2aO7OOfyYoP-Sr8yqYKW04xw-Y2GMu7XUNY2eSCY/s320/Iwona.jpg" /></a></div><p align="center" class="MsoNormal" style="text-align: center;">Ивона Вечорек</p><p align="right" class="MsoNormal" style="text-align: right;"><br /></p><p align="right" class="MsoNormal" style="text-align: right;"></p><p align="center" class="MsoNormal" style="text-align: center;"><b>1. Труймясто<o:p></o:p></b></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;"><o:p> </o:p></p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">В Полша има три огромни мегаполиса
- гигантски агломерации, компактно струпани градски структури, на места
срастващи се, обединени в сложни динамични системи с интензивни производствени,
транспортни и културни връзки.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Най-големият от тях е
Горносилезийската агломерация, крупен индустриален и транспортен център, състоящ
се от град Катовице, още тринайсет големи града, буквално залепени за него,
плюс още десетки малки градчета и села в близките околности. В това чудовищно
образувание живеят според някои оценки около три и половина милиона души, което
го прави не само най-голямата агломерация в Полша, но и една от най-големите в
Европа.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Вторият мегаполис е Варшава,
модерната европейска столица с нейните исторически сгради и новата делова част в района на гарата, където някогашният небостъргач от сталински тип на Двореца на културата и науката си съжителства с издигналите се през последните двайсетина години нови небостъргачи. Във Варшава и близките градове и
села живеят около три милиона души.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Третият е Агломерацията на
Труймясто (Trójmiasto, буквално "Триград"), разположена на
Балтийското крайбрежие, при Гданския и Птуцкия залив, която се състои от
Гданск, Гдиня и Сопот, както и редица други, по-малки градове и села в района,
като Тчев, Гдански Прушч, Картужи, Жуково, Румия, Реда, Вейхерово, Пуцк,
Владиславово и други. Там живеят около милион и половина души. Централно място в
агломерацията, разбира се, заема самото Труймясто, което се състои от градовете
Гданск (население около 450 000 души), Гдиня (около 250 000 души) и Сопот (40
000 души), фактически един гигантски град, разположен на площ 414 квадратни
километра. Разбира се, това са данни само за хората, официално живеещи в
агломерацията. Никой не знае колко са те в действителност през лятото, особено
през уикендите, когато на полското крайбрежие се изсипват по няколко милиона
поляци, плюс голям брой немци и скандинавци, по-голямата част от които отиват
именно в Труймясто.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Труймясто е огромен транспортен,
културен и туристически център, с множество университети, големи пристанища,
множество културни забележителности (главно в Гданск и историческия му център),
и безброй хотели и клубове.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Гданск е известен в по-ново време
по света с това, че оттук започва съществуването си големият полски профсъюз
"Солидарност", който в началото на 80-те години е в основата на
поредица от събития, изиграли ключова роля в падането на комунистическите режими в Източна
Европа. Гданск е мястото, където живее и работи Лех Валенса, първият
демократично избран президент на Полша. От Гданск е и министър-председателят на
Полша по време на описваните тук събития (2010 г.) - Доналд Туск.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Гдиня е известна със своето
модерно пристанище и своите морски музеи, два от които са разположени на големи
кораби. От Гдиня произхожда и една от иконите на съвременна Полша, Адам Дарски - Нергал,
вокалист и китарист на световноизвестната блек-дет метъл група Behemoth.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Сопот е най-известният и
най-красивият полски курорт. За него са характерни къщите в стил Ар нуво,
парковете и велосипедните алеи, хубавите плажове, учтивите, винаги готови да
помогнат обитатели. Това са само част от причините, поради които през лятото в
града има огромен приток на туристи, а през почивните дни там се изсипват и
множество хора от самото Труймясто и околностите.<span lang="EN-US" style="mso-ansi-language: EN-US;"> Главната пешеходна алея в града</span> се нарича
Монте Казино (пълно име Bohaterów Monte Cassino), но местните я наричат
Мончяка. Тя тръгва от железопътната гара и стига до най-дългия дървен кей в Европа, и е
изпълнена с магазини, ресторанти, сладкарници, книжарници, аптеки, галерии, клубове,
сергии за сладолед и цветя; на места художници продават картините си, другаде
могат да те нарисуват, мимове забавляват децата и улични музиканти свирят
класически рок балади. Мончиака е меката на туристите, отпочиващи в
Сопот, а вечер се превръща в една от най-желаните дестинации на любителите на клубния живот от цяла
Померания, а защо не и от цялото крайбрежие и цяла Полша.</p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh8v70Dubw4q7_wwgfOKwb6_swsjgr27z7VlsCRkSwOjrFI5DlyoAkHCUkMGdlTp2kHZjLw5r8vS2i-sfWEgEWKqyMrlr0YZEVXyd_s1vuC_Uck3vd2DiFpmPnLxKYYA6Cxhd23yepJhyQ/s1920/P1000092.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1080" data-original-width="1920" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh8v70Dubw4q7_wwgfOKwb6_swsjgr27z7VlsCRkSwOjrFI5DlyoAkHCUkMGdlTp2kHZjLw5r8vS2i-sfWEgEWKqyMrlr0YZEVXyd_s1vuC_Uck3vd2DiFpmPnLxKYYA6Cxhd23yepJhyQ/s320/P1000092.JPG" width="320" /></a></div><p></p><p align="center" class="MsoNormal" style="text-align: center;">Кеят в Сопот</p><p align="right" class="MsoNormal" style="text-align: right;"></p><p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Цялата тази лъскавост обаче си
има и друга страна. Сопот е на първо място в страната по брой на престъпления
на глава от населението. Зад бляскавите витрини на най-популярния курорт на
тази модерна европейска държава, постигнала толкова много през годините след
падането на комунизма, се крие една друга Полша. Страна с много добре развита
организирана престъпност, с връзки както на Изток, така и на Запад, стигащи чак
до Америка. Страна, чиито легендарни престъпни фигури не са от 90-те години,
както в България, а от 70-те и 80-те. Страна, в която нелегалният бизнес,
особено разпространението на наркотици и проституцията, функционират в
условията на несравнимо по-големи пазари, отколкото в България.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Сутеньорството е може би най-доходоносният бизнес в Труймясто. Местните алфонси (както се наричат жаргонно сутеньорите в
Полша) наемат апартаменти и организират в тях малки публични домове, наричани
мешканувки (mieszkaniówki), което е умалително на думата "жилище"
(тоест нещо като жилищенце). Бандите им са могъщи, военизирани (като въоръжение
и като спазване на строга йерархия), много често някои от членовете са наркомани. По
онова време се опитват да се адаптират към променящата се реалност: по-малко
насилие, повече официално регистрирани компании. Проституцията по крайбрежието
се е превърнала в най-добрия нелегален бизнес за онези, които успяват да го
управляват добре. В Труймясто цените на услугите, предлагани от проституцията,
са най високи за цялата страна, само Варшава и Миендзиздройе (крайбрежен курорт
близо до границата с Германия) могат да оказват някаква конкуренция. Сводниците
от Гдиня, Сопот и Гданск публикуват реклами на своите момичета във вестници и
интернет портали. Случва се дори да съобщават за нужди от проститутки в бюрата
по труда.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Тези банди следват определени
правила. Първото и най-важно от тях е да не се говори с полицията при никакви
обстоятелства. Друго гласи, че проститутката не може да си тръгне сама. Трябва
или да се откупи, или някой да плати за нея. Дори и да става въпрос за
застаряваща напълняла наркоманка, пак трябва да се плати поне символична цена
от няколкостотин злоти. Ала обикновено става въпрос за петцифрени суми. Друго
правило е непокорните жени да бъдат наказвани по подобаващ начин.
Новопостъпилите жени трябва да се запознават постепенно с новите задачи, защото
биха се стреснали, ако им се наложи още първия ден да правят например групов
секс с няколко мъже на купон.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Мнозина от сводниците придават на
момичетата смелост, като ги снабдяват с наркотици. Понякога дори ги карат да се
влюбват в тях, за да станат по-управляеми. По време на работа се използват
множество мобилни телефони с огромен брой нерегистрирани карти, което
значително затруднява проследяването им и идентифицирането им.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Междувременно обществото се е
научило да съжителства много добре с тези проблеми. То просто си обръща главата
в другата посока, а за това, което става зад гърба му, си е измислило много
удобни евфемизми, които му позволяват да спи скоройно. Така например срещата на
непрофесионална проститутка с клиент се нарича "спонсорирана среща",
бардаците са са "агенции за запознанства" и така нататък.</p>
<p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Това са декорите, на фона на
които се разиграва случаят, смятан за най-голямата загадка в историята на
полската криминалистика. Изчезването на Ивона Вечорек.</p><p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">(<i>следва продължение)</i></p><br /><p></p>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-66974929455837963782017-05-17T23:57:00.001+03:002017-05-17T23:57:13.362+03:00Йеин M. Бенкс, "Помисли си за Флеб"Статията е написана за <a href="http://www.shadowdance.info/magazine/">Shadowdance</a>.<br />
<a href="http://www.shadowdance.info/magazine/books/consider-phlebas/">оригинална публикация</a><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiWh6K86-LiLcpHayj6kTlYdq2IrGFGWiWNJa-yiIZjzGhHJpU7nGTvw9glXiG-Y6dlTE-SqMsRQL7DKKuyovcuYhMxmfaE4Ho96mAskJMM3dR5nQT6D6TwAmQ_h1XmxJiJ5MdrZm6EhM0/s1600/Banksphlebas.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; display: inline !important; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiWh6K86-LiLcpHayj6kTlYdq2IrGFGWiWNJa-yiIZjzGhHJpU7nGTvw9glXiG-Y6dlTE-SqMsRQL7DKKuyovcuYhMxmfaE4Ho96mAskJMM3dR5nQT6D6TwAmQ_h1XmxJiJ5MdrZm6EhM0/s320/Banksphlebas.jpg" width="204" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Флеб е финикийски моряк, героят на „Смърт от вода“, четвъртата част на поемата на Томас Стърнс Елиът <b>Пустата земя</b>. Явно е загинал от удавяне, забравил е „писъка на чайките и мъртвото вълнение, придобивките и загубите“. Издиган и спускан от теченията, е преминал етапите на младостта и зрелостта си, и сега подводният морски свят с шепот абсорбира костите му. „Ти, който си въртиш щурвала и гледаш към наветрената страна – призовава разказвачът, – независимо дали си юдей или не, помисли си за Флеб, който някога беше красив и строен като теб“.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Тази четвърта част на поемата, със своята съвършена форма и яснота на идеите, стои като аномалия в плетеницата на едно от най-значимите и трудни за тълкуване произведения на модернизма. Връзката ѝ с останалите части е в началото на произведението, когато прочутата гадателка мадам Созострис вади от тесте псевдо-таро карти тази на лирическата героиня – мъртъв финикийски моряк с перли, които са били очите му – и я предупреждава да се пази от „смърт от вода“. И в четвъртата част Елиът показва какво точно представлява тази „смърт от вода“. Съвършените във визуално и ритмично отношение стихове сред по-хаотичната останала част на поемата, както и архаичността на някои изрази и фактът, че Елиът е отдалечил сцената страшно далеч в миналото, като е направил героя финикиец, придават на тази част звученето на някакъв библейски или друг религиозен текст, който по подразбиране би трябвало да е богат на скрити значения. Всъщност внушението не е особено сложно: няма възраждане и прераждане, трупът на Флеб просто се е превърнал в продукт на разлагане, така както и от трупа, заровен от Стетсън в градината в първата част на поемата, никога няма да поникнат филизи.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Изисква се голяма смелост и амбиции да сложиш в заглавието на романа си интертекстуална връзка към подобно произведение. Това заглавие е извънсистемно за света на Културата – дори по времето на действието на романа (1331 г. по нашето летоброене) да е теоретично възможно съществуването на финикиеца Флеб в далечното минало, ще минат векове преди да се роди Елиът, който да осмисли неговата „смърт от вода“, и изобщо Културата научава за Земята чак през 1977 г., когато техен кораб ни посещава (в повестта <b>The State of the Art</b>, 1991). Ясно е, че заглавието е насочено единствено към читателя. И в същото време то е един спойлер, който веднага подсказва на образования човек каква ще е съдбата на главния герой. Но явно това изобщо не притеснява Бенкс – целите, които си е поставил, са много по-високи от обикновените сюжетни неочакваности. Въпреки че от друга страна развръзката на романа е доста неочаквана в сравнение с онова, което се смята за стандарт в космическата опера до момента.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Втората половина на осемдесетте е преходна в научната фантастика. Отминала е епохата на киберпънка и започва да се утвърждава поджанрът на новата космическа опера. Наистина, първите значими произведения в този поджанр се появяват няколко години по-рано, но не са лишени от слабости. В <b>Звездна вълна се надига</b> (<b>Startide Rising</b>, 1983) Дейвид Брин много интересно обрисува сдобилите се с разум делфини (в резултат на ъплифт) и отношенията в човешко-делфинския екипаж, но психологическата мотивация на уж много по-напредналите извънземни раси е повече от елементарна. В безупречния пък в психологическо отношение <b>Играта на Ендър</b> (<b>Ender’s Game</b>, 1985) на Орсън Кард един човек решава съдбата на цели цивилизации, точно както в романите на Док Смит от зората на космическата опера. Постепенно обаче в новата спейс опера се налагат високи литературни стандарти – не само като експресивност на стила и наситеност с интересни метафори, това вече сме го виждали в киперпънка, особено в романите на Уилям Гибсън, а и като интертекстуалност, многопластовост, по-дълбоко развиване на образите, научна правдоподобност. По отношение на науката, към традиционните физика, математика и информационни технологии се присъединяват психологията, лингвистиката, социологията; започват да се търсят нови, оригинални социални модели, появява се темата за трансхуманизма. В края на осемдесетте и през деветдесетте години излизат някои от най-значимите произведения на поджанра, които е трудно да бъдат надминати и до днес: съвършеният в посмодернистичната си структура <b>Хиперион</b> на Дан Симънс (<b>Hyperion</b>, 1989) и плашещо реалистичният от научна гледна точка <b>Диаспора</b> на Грег Игън (<b>Diaspora</b>, 1997), със своята студена, макар и нелишена от една особена поетичност картина на постчовешкото бъдеще. Един от първите романи, които поставят тези високи стандарти, е <b>Помисли си за Флеб</b> (<b>Consider Phlebas</b>, 1987).</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Действието в романа се развива на фона на голяма галактическа война между Културата (Culture) и идираните (Idirans). В пролога обречена на унищожение фабрика за космически кораби на Културата създава от отпадъци космически кораби-вместилищa за единствената ценност в себе си, която иска да спаси – новосъздаден Разум (Mind). Този Разум е предназначен да управлява нов клас кораби на Културата. За идираните е много важно да се доберат до него, но след дълго преследване той успява да се спаси на Schar’s World – една от забранените планети на мъртвите, контролирана от Dra’Azon, една от въздигналите се раси в галактиката, с мощ, несъизмеримо по-голяма от тази на идираните и Културата (за това какво е въздигнала се раса – малко по-късно). Schar’s World е заобиколен от така наречената „бариера на тишината“, тоест недостъпна е за корабите на Културата и на идираните.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
И тук на сцената се появява Bora Horza Gobuchul – индивид от древната раса на чейнджърите (Changers), които могат да променят себе си така, че да придобият облика на същества от други раси. Той работи за идираните и изпълнява мисия на планетата Sorpen, където е заел мястото на важна фигура от тамошната Геронтокрация. Впоследствие се е оказал в трудна ситуация – очаква го смърт буквално „от вода“, макар и не особено чиста; окован е на място, където се оттича канализацията на голяма сграда, и е въпрос на време да се озове под повърхността. В последния момент обаче идираните го спасяват и му дават задача да отиде на Schar’s World и да вземе оттам Разума. Horza има достъп до планетата, защото там се намира наблюдателен пункт на чейнджърите, и той самият някога е служил на него. Заедно със спасяването на Horza е пленена и Perosteck Balveda, агент на Културата, спомогнала за изобличаването и пленяването на Horza. По-късно пътищата на Horza и Balveda странно ще се преплитат, за да се озоват накрая и двамата на Schar’s World. Horza приема задачата при едно условие – след нея да получи свободата си. Той е уморен от тази война и иска да се оттегли заедно с близка до сърцето му чейнджърка, която служи на Schar’s World.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
И така започват странстванията на Horza, по време на които той се спасява с реактивен скафандър от атакуван кораб, попада на пиратския кораб Clear Air Turbulence, където първо е пленник, после член на екипажа, участва в обир на храм и се озовава на орбитала Vavatch на Културата часове преди взривяването му, пленен е от странна секта, успява да се върне на кораба като негов капитан, успява да срещне дори любов – и така постепенно се приближава до Schar’s World, където ще срещне съдбата си в многокилометровите тунели под повърхността на планетата.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Романът е много динамичен, с битки от различен калибър, грандиозни космически катастрофи и потапяне в различни галактически култури. Не е лишен от някои слабости – като описанието в много страници на разбиване на огромен морски кораб на орбитала Vavatch, или не по-краткото описание на бягството на Clear Air Turbulence от гигантски космически кораб чрез пробиване на дупки в стените му. Изглежда малко раздут – Бенкс още не е имал усета къде да описва в детайли и къде само да скицира. (Всъщност това е един доста ранен роман на автора, първоначалният вариант е писан още през 1984 г., а след редакцията Бенкс казва, че би му било по-лесно да напише направо нов роман.) Но това са детайли, на фона на които пред очите ни се материализира, израства и придобива плътност изумителният и грандиозен свят на Културата.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Културата е постиндустриално хедонистично общество на границата на технологичната сингулярност. То обаче някога е било задържано изкуствено преди тази граница от играещите основна роля в Културата машини – Разумите. (А въздигналите се раси са преминали тази граница, като същевременно са отишли в други отвъдни измерения, макар и да са запазили връзка с отсамния свят.) Разумите са създали за членуващите в Културата няколко повече или по-малко хуманоидни раси една анархична утопия, в която животът е регулиран, ресурсите се използват по най-ефективния начин, жителите са напълно свободни да се развиват свободно и да се занимават с каквото пожелаят. Те живеят в огромни съоръжения като орбитали, пръстени или сфери, както и в космически кораби, способни да побират милиарди същества. Ориентирите на Културата (според Horza) са: живот – хубаво, смърт – лошо; удоволствие – хубаво, болка – лошо. Тази утопия обаче си има своите проблеми, които проличават най-вече при сблъсъка ѝ с други култури. Има си и вътрешни проблеми, които ще изпъкнат в следващите романи от поредицата, особено в <b>Играчът на играчите</b> (<b>The Player of Games</b>, 1988). Понякога читателят се запитва какъв е смисълът на този „рай“ и не води ли това изкуствено въздържане от въздигането просто до застой.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Идираните пък са теократично експанзионистично общество. Те са главните чудовища на планета, някога населена изцяло с чудовища. Другите видове сега са само в зоопарковете. Идираните са съхранили интелекта, направил ги победители, а също така и биологичното безсмъртие, което заради безкомпромисната борба в ранните етапи на историята на Идир е било по-скоро еволюционно преимущество и не е довело до застой. Horza, който смята, че Културата е еволюционна глуха улица, се бие на страната на идираните не защото е за тях, а защото е срещу Културата. Смята, че идираните са на страната на живота. Той изпитва недоверие към Разумите, които са обсебени от натрапливата идея да почистят галактиката, да я заставят да живее по безупречни и ефективни закони, без разточителство, несправедливост или страдания. „Глупаците от Културата“, разсъждава той, „не разбират, че в един прекрасен ден Разумите може да решат, че и самите хора вътре в Културата са неефективен вид, склонен към разточителство“.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Впрочем, Културата също е експанзионистична. Можели са да избегнат лесно тази война, но се включват в нея, като решават това с пряк вот на жителите (всички жизненоважни въпроси се решават по този начин). Смятат, че така защитават правото си на съществуване. В следващите романи от поредицата те ще продължават да защитават това право, като абсорбират все повече и повече нови цивилизации, понякога без да подбират особено средствата. Голяма роля в този процес играе специалната структура Контакт (Contact) и нейното подразделение Извънредни обстоятелства, ИО (Special Circumstances).</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
С настъпването на войната Контакт е станал армия на Културата, а ИО – аналитичното ѝ и разузнавателно подразделение. ИО е оръдие за нравствен шпионаж в ръцете на Контакта, острие на агресивната дипломатическа политика на Културата, най-елитарният елит в общество, отхвърлящо елитарността. Положението и представата за тази организация вътре в световете на Културата са доста двусмислени и преди войната. Съществуването ѝ е обгърнато в тайнственост в общество, боготворящо откритостта. Повече от всяка друга част от Културата тя изразява ценностите на това общество и по-малко от всичко друго въплъщава в себе си характерните му свойства. Но положението на ИО в самата Култура се е влошило – на тях стоварват цялата вина, която чувстват гражданите на Културата, изявили готовност да се включат във войната; презират го като неизбежно зло, понасят го, защото постъпва етично, отхвърлят го като нещо, за което хората предпочитат да не мислят. Разумите на ИО се смятат за по-цинични, агресивни и безразсъдни от Разумите на Контакта, за пушечно месо във всеки конфликт, с репутация на „клапа за изпускане на отровата, тровеща съвестта на Културата“. Предизвикват повече неприязън у сънародниците си, отколкото у врага. Не е трудно да се направи аналогия с тайните служби от нашето време.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Неизбежно е да се търсят и други сходства със съвременните (за годините на писане на романа) земни политически системи. Въпреки големите различия, може да се приеме, колкото и да е парадоксално, че теократичното общество на идираните прилича повече на атеистичната социалистическа система (където, разбира се, идеологията се е въздигнала до висините на нова религия и основната движеща сила е абстрактната вяра в чистото бъдеще), а атеистичната утопична Култура – на западната цивилизация, която макар и по-хуманна, си има своите проблеми и не се колебае да защити правото си на съществуване със силата на оръжието (към момента на написването още не е изминало много време от Виетнамската война). Въпреки че между двете страни в конфликта има огромни разлики, у читателя остава трайното впечатление, че те се отнасят с еднакво пренебрежение към съдбата на отделния индивид.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: justify;">
Накрая на романа има една част, в която Бенкс показва огромните мащаби на войната. В противовес на властващите до момента канони на жанра, всичко, направено от героите, изглежда нищожно и незначително на фона на тази война. „Прочел съм толкова много научнофантастични книги“, казва Бенкс в едно интервю, „в които действието е ужасно, ужасно важно за съдбата на всички и всичко. Съдбата на цяла планета може да зависи от действията на главния герой. Понякога съдбата на цялата Вселена! Е, ако погледнете историята, това е необичайна рядкост. Обикновено се случва така, че героите страдат и умират и са въвлечени във всякакъв хаос и катастрофи и не могат да направят кой знае какво в края на краищата“. Така е и с героите на романа – обикновени хора, които живеят, страдат, радват се, обичат се, носят деца в утробите си. Уловени са в теченията на събития, които не разбират и на които са подвластни. Макар и по време на действието да изглежда, че мисията им е изключително важна за развитието на войната, тези течения ще ги издигат и спускат, като в стиховете на Елиът, и в края на краищата просто ще ги отнесат до тяхната „смърт от вода“.</div>
<br />Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-38341777487933130492015-09-07T14:11:00.000+03:002015-09-07T14:23:01.735+03:00Лушъс Шепърд, „Живот по време на война”<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgwNAvN7b1mnmQDr8jHH1RqRe_I2kMJ3ZHLkFrgM8a1QK6FzaSmA2Ne3pRbI4XgrCpqcqA3Cpu6ZI14f3MiMrc6FdqHdcNzh-cpQdQKgRyIxeMFh7SgXFp8Kc3AHL7J43hTlfaz9vS4vfI/s1600/0575077344.02.LZZZZZZZ.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgwNAvN7b1mnmQDr8jHH1RqRe_I2kMJ3ZHLkFrgM8a1QK6FzaSmA2Ne3pRbI4XgrCpqcqA3Cpu6ZI14f3MiMrc6FdqHdcNzh-cpQdQKgRyIxeMFh7SgXFp8Kc3AHL7J43hTlfaz9vS4vfI/s400/0575077344.02.LZZZZZZZ.jpg" width="257" /></a></div>
<br />
<div style="text-align: justify;">
Дейвид Мингоя е двайсетгодишен нюйоркчанин, бивш художник на плакати, а сега войник във една високотехнологична война от близкото бъдеще, която се води в гватемалските джунгли и от която повече или по-малко са засегнати всички съседни държави. Не е много ясно срещу кого воюва САЩ, но натрапващите се още от първите страници алюзии с Виетнамската война подсказват, че в самата Гватемала има гражданска война, а на страната на врага е най-малкото Куба, а вероятно и Русия. Оттук излитат и хеликоптери, които бомбардират Никарагуа, а Панама е нещо като обетована земя – мястото, където всеки рано или късно се устремява да дезертира.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Друго, което се натрапва още от началото на историята, е богатата цветова символика. Мястото, където се намират американските войници, сега се нарича Свободно окупирана Гватемала и е отбелязано със зелено на картите. На изток, от мексиканската граница до Карибско море, е ничия земя (жълта зона). Мястото, където служи Мингоя, Ant Farm, е база за огнева поддръжка в източния край на жълтото. Оттам се обстрелва територията, защрихована на картите в черно-бяло. Това кара Мингоя да мисли, че се сражава за основните цветове на този свят.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Романът започва с една отпуска на Мингоя и двамата му бойни другари Джилби и Бейлър, които се отправят към Сан Франциско де Хютиклан – един невзрачен гватамелски град, но те много добре знаят, че след отпуски на по-луксозни места следва отпускане и намаляване на боевата дееспособност.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
С пристигането в града Мингоя и приятелите му се натъкват на двама пилоти с огледални шлемове, които те отказват да свалят, дори когато се пекат на слънце. Обясняват, че шлемовете са пълни с микросхеми и облъчват очите направо в зрителния нерв. Колкото по-дълго ги носиш, толкова по-добре виждаш - има микросхеми за острота на зрението. Освен това лицата на двамата са деформирани. Те твърдят, че виждат душите на хората и бъдещето. Кимат синхронно – като два робота, които изпълняват една и съща програма. Може и да не лъжат – толкова странна е станала тази война. В нея се използват наркотици-бойни препарати, а придвижването на войските се предсказва от медиуми.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Гадът, от купчина бараки на брега на Рио Дулсе, край панамериканското шосе, е прераснал до плъзнал се по двата бряга град, пълен с десетки барове и бродеи с неонови чудовища по покривите – дракони, аднорози, феникси, кентаври (които обаче не са реклами, а кодирани символи за величието на собствениците – например червен тигър,<span class="Apple-tab-span" style="white-space: pre;"> </span> пробиващ си път сред зелени лилии и сини кръстове означава, че собственикът е богат, принадлежи към тайно католическо общество и има противоречиво отношение към политиката на правителството).</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Сан Франциско де Хютиклан не е град, а симптом на войната, но за Мингоя подобни градове са станали нещо като задгробен живот – награда след преживените ужаси.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
А съвместната отпуска с двамата му другари е ритуал, за който вярва, че ще му помогне да оцелее.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Част от ритуала е например да пише писма до вкъщи, които после да къса и вместо тях да изпраща други, успокояващи.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Ето някои от нещата, които са в първите варианти на писмата – тези, които никога няма да прочетат родителите му: <i>Резултатът на войната не е важен, това е магическа операция от неимоверен мащаб. Придвижването на войските, самолетите и корабите е мистичен знак на повърхността на нашата реалност - за да оцелееш, трябва да определиш мястото си в чертежа и да се движиш в съответствие с него. Всички търсят магия, която да им помогне да оцелеят. Дялат инициали върху снаряди, крият папагалски пера в шлемовете си…</i></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Има една цяла митология около тази война, която в началото на романа е някак в периферията, преди да нахлуе в самата сърцевина на историята и да помете всичко по пътя си. Част от митологията е например Изчезналият патрул. Зелените барети в Гватемала взимат ампули с наркотик-боен коктейл, който наричат „сами” (от самурай). Но често предозират и се побъркват. Купуват ампули от черния пазар и после се бият помежду си в боеве без правила. Две години по-рано в зона Изумруд отряд барети отива да патрулира и не се връща. Обявяват ги за безследно изчезнали. След месец от лазарета започват да изчезват ампули, в близката околност са забелязани американци с разкъсани камуфлажни облекла. Започват да свалят хеликоптери и да нападат патрули. Четири месеца преди събитията в книгата пехотинец, похитен от Изчезналия патрул и успял да избяга, разказва, че те вече не се смятат за американци, а за граждани на джунглата. Живеят като зверове, по цял ден пият ампули. Измисли ли са цяла религия – нещо за слънчеви лъчи, светещи през купол.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Друга част от ритуала на Мингоя е първо да посети с двамата си колеги един бар, в който идват и други от войниците. А после да отиде в квартала на аборигените и да види какво ще му се случи, без да си го търси (по този начин той повтаря събитията, случили му се по време на първата отпуска).</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Тази ден, в който започват събитията в романа, също го прави. Свечерява се, чуват се песните на жаби и цикади. Докато броди между сергиите на местния пазар, вижда палатка с 40-50 души отпред, и чува женски глас, говорещ на испански. Приближава се и вижда млада мургава жена с червена лятна рокля с голи рамене и коси, събрани на тила. Жената не може да се определи като красива, но е екзотична, чувствена и спокойна - и това спокойствие, усеща Мингоя, не е само повърхностно. Той веднага усеща привличане към жената и се приближава. Това е Дебора. И по този начин започва съвместната история на двамата.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Дебора играе пред публиката някаква игра, подобна на бинго. И Мингоя спечелва три от седем игри – явно нещо, което не е лесно да се постигне. А по-късно вечерта запознанството им естествено прераства в разговор помежду им. Дебора е местна, но е учила в Маями и затова говори английски без акцент. Тя е доловила в Мингоя пси-способности – каквито имат мнозина и които се използват от армията в специално нейно подразделение, наречено Пси-корпус. Но Мингоя не е постъпил в него, защото според него наркотерапията, на която се подлагат обучаващите се, води до промяна на личността. Дебора обаче също има такива способности – и му казва, че е имала видение, в което го е видяла умрял. Моли го да дезертира в Панама. Той разбира, че тя е пацифистка, от онези, които уговарят другите да дезертират. Отказва й и тя си тръгва – не иска да е с него, като знае какво ще му се случи. Накрая той все пак успява да си уреди среща с нея за другия ден. Ляга и си мисли за нея. Но не и с похот – не успява.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
През следващите дни стават събития, които тласкат Мингоя към решението, на което се е съпротивлявал – да постъпи в Пси-корпуса. Приятелят му Бейлър рухва психически и взима заложници в един бар. В опит да го вразуми, Бейлър е нападнат от него и едва не пострадва сериозно, но все пак успява да направи така, че Бейлър да бъде арестуван, вместо убит. Когато по-късно през деня прекосява реката с корабче, за да се срещне с Дебора, млад войник му разказва, че е видял Бейлър да участва в боеве без правила – даже му викали Черния рицар. Предния ден, след три ампули сами, дори се е бил с ягуар, и го е убил, след като го е осакатил жестоко, а после е изял и сърцето му. „Вчера видях истинското зло – завършва разказа си войникът - и то беше прекрасно!”.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Срещата с Дебора довежда двамата до опит да правят любов помежду си, и тогава той има халюциногенно преживяване – вижда я като уродливо същество и хуква да бяга към града. Там разбира, че другият му приятел Джилби е дезертирал и отива в Панама. А по-късно, по време на безцелното му скитане из града, при един недовършен мост попада на банда от деца с ножове, чийто предводител му казва, че вижда бъдещето. Ето някои от въпросите на момчето в последвалия налудничав разговор: Вярно ли е, че в Америка има машина с душа на човек, че американците са построили в небето желязна планета, че в дома на президента има камък, в който седи душата на мъртъв магьосник? Може и да е вярно, отговоря Мингоя. В бандата има междуособици, едно момиче, Грациела, се стреми към властта на момчето, има и различни мнения по въпроса дали да оставят Мингоя жив. След като по чудо се спасява, без да му се наложи да убие някое от децата, Мингоя осъзнава, че войната е станала новият му дом, че е приел тайната на войната като своя. Връща се при двамата пилоти и ги моли да го откарат в Ant Farm, а след това постъпва в Пси-корпуса.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
И това са само щрихи от началната част на книгата, и същевременно е цялото съдържание на повестта „<b>Отпуската</b>” (<b>R&R</b>), която излиза през 1986 г. и донася на Лушъс Шепърд престижните награда „Небюла” през същата година и „Локус през 1987 г. Година по-късно той разширява повестта до разтърсващия роман „<b>Живот по време на война</b>” (<b>Life During Wartime</b> - 1987) – може би едно от най-значителните и недооценени произведения в научната фантастика.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Но докато се стигне до този момент, Лушъс Шепърд изживява един доста необикновен живот, който сам сякаш е изваден от някоя завладяваща книга. Роден е през 1947 г. в Линчбърг, Виржиния, но прекарва детството си Дейтън Бийч, морски курорт в щата Флорида, близо до изпитателен център на ВВС, който в следващите години е преработен на космодрум – оттам излитат първите американски космически кораби. Каква по-добра обстановка за един бъдещ писател-фантаст… Не е получил формално висше образование, но под натиска на баща си е прочел огромен брой книги в детството си – по-късно си спомня, че сред тях са преобладавали викторианска проза и Шекспир, и те са му повлияли повече, отколкото каквото и да било, прочетено от него по-късно. От средата на 60-те до средата на 80-те води доста безпорядъчен живот, скита по света, посещава Латинска Америка, Европа и Югоизточна Азия, и сменя куп професии – портиер, продавач на тениски, участник в джаз-група. Дори, по собственото му признание, косвено е бил въвлечен в международния наркобизнес… Това става, докато е бил в Латинска Америка. Но пътуванията му дотам си имат и своята положителна страна – той опознава добре местните джунгли, и по-късно ги прави арена на действието в много от фантастичните си произведения.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Ала кариерата му в литературното поприще не започва с фантастиката – първа е стихосбирката <b>Cantata of Death, Weakmind & Generation</b> (1967). А първият му фантастичен разказ (<b>The Taylorsville Reconstruction</b>) трябва да чака шестнайсет години, докато бъде публикуван (1983). Само две години по-късно Лушъс Шепърд е удостоен с престижната награда Джон Кембъл – за най-многообещаващ млад автор.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Характерни особености на фантастичната проза на Шепърд, освен мрачните декори на латиноамериканските джунгли, са странното преплитане между реалност и халюциногенни видения (не без влиянието на наркотици), наличието на различни екстрасензорни способности, митологична поетика, наситеност с метафори и символи, но и много остър, динамичен сюжет – понякога толкова увлекателен, че не е трудно читателят да пропусне скритите „дълбинни” пластове. Любимият му герой е аутсайдер, често с емоционални или психични проблеми, който намира себе си в някакво трансцендетално пътешествие. В резултат на това много често произведенията му са кръстоска от различни поджанрове – и твърда фантастика, и хорър, и митологично фентъзи. И не на последно място - магически реализъм; естествен резултат от странстванията из екзотичните Латиноамерикански джунгли. Тази странна смесица, а и наличието на толкова много „подводни камъни” в произведенията на Лушъс Шепърд карат някои критици да го определят като мейнстрийм. Впрочем и той самият няма нищо против това – в редица произведения твори на границата на мейнстрийма. Ето каква е поджанровата мозайка на някои от най-известните му романи: дебютният му роман <b>Green Eyes</b> (1984) е зомби-хорър, за възкресяване на хора по научен път, с помощта на бактерия. В <b>Kalimantan</b> (1990) протагонистът е похитен от демони и отнесен в паралелна реалност. <b>The Golden</b> (1993) викторианска вампирска криминална история, получава наградата „Локус” за най-добър хорър на годината. <b>Valentine</b> (2002) вече е на границата между магическия реализъм и мейнстрийма – фантастичните елементи не само че са съвсем условни, но е под въпрос и дали изобщо ги има… Същото може да се каже и за повечето от по-късните му романи.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
„<b>Живот по време на война</b>” заема особено място дори в тази толкова странна компания. Съвсем целенасочено разказах толкова подробно началото му – това е роман, който е невъзможно да бъде преразказан накратко, там всичко е в детайлите, в атмосферата. И в многобройните влияния и интертекстуални връзки, които човек никога не може да е сигурен, че е проследил докрай. Като например, Томас Пинчън. Докато преминава през обучението си в Пси-корпуса на един остров, Мингоя попада в един хотел, където надписите на блюдата са сгрешени. „Изглежда, ентропията тук вече е победила” – мисли си той. Или пък по-рано, още в Ant Farm, когато съоръжението е нападнато от кубинците, Мингоя се натъква на лейтенант Джей, който е пси-патрул, влязъл в екстрасензорна симбиоза с един кубинец, който вече е мъртъв. В една мъчителна нощ, в която Джей се съмнява в това дали Мингоя не е кубинец, и заради това трябва да изчакат идването на американската армия, Мингоя е принуден да седи до трупа на убития кубинец и да изслуша теорията на Джей за полуразпада на живота. Остават в стаята до сутринта, и когато се чуват пристигащите американски хеликоптери, Джей вече е мъртъв - последвал сибмионта си. Когато излиза навън, Мингоя вижда сюрреалистична картина – хеликоптерите, спускащи се през дима над джунглата; илюстрация към войната с цялата й тайна магия и великолепие.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Тази картина ни отвежда до едно друго силно влияние върху Лушъс Шепърд – „<b>Сърцето на мрака</b>” на Джоузеф Конрад и в още по-голяма степен - модерната му интерпретация, „<b>Апокалипсис сега</b>” на Франсис Форд Копола. Всъщност войната в гватемалските джунгли е една проекция на печалния виетнамски опит в Латинска Америка от 21-и век. Както и при повечето хора от неговото поколение, Виетнамската война пречупва нещо в Шепърд – както той споменава по-късно в не едно интервю, американското общество, американската култура са тежко болни, и тази война е само един от симптомите на тази болест. Болест, която засяга преди всичко способността на хората да реагират на проблемите на другите… В романа Мингоя преживява своите пътувания в „сърцето на мрака” – и в началото на мисията си, когато някъде в гватемалските джунгли достига до местоположението на Изчезналия отряд, и е пленен, надрусан със „сами” (което му пречи да използва пси-способностите си) и изправен да се бие на живот и смърт срещу предводителя на Отряда, Кофе; и по-късно, когато пътува през Хондурас и Никарагуа към Панама по река с кораба на Рей Барес – меко казано съмнителен пират и контрабандист - и става свидетел на безпричинни жестокости от страна на американските войници.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В годините след появата на романа някои критици го определят и като част от киберпънк-движението – най-вече защото излиза по времето на програмните произведения на киберпънка като <b>Software</b> на Руди Рукър (1982), <b>Neuromance</b>r на Уилям Гибсън (1984), <b>Schismatrix</b> на Брус Стърлинг (1985), <b>Eclipse</b> на Джон Шърли (1985), <b>Hardwired</b> на Уолтър Джон Уилямс (1986), <b>Mindplayers</b> на Пат Кадигън (1987) и др., но и защото носи някои от белезите на жанра – откриваме ги още в началната сцена, с двамата пилоти с огледалните шлемове, както и по-късно, например в един пасаж от книгата, когато отвеждат Мингоя в джунглата, при един самоосъзнал се компютър с претенции за божественост. Компютърът е експериментален модел от американски хеликоптер. Свалила го е руска ракета, която обаче не се взривила. Компютърът е взел от нея модули и се е ремонтирал – твърди че синкретичният процес е създал нова инкарнация. Познава Мингоя и твърди, че знае бъдещето.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В по-ново време обаче Лушъс Шепърд рядко се споменава като част от тази компания. Е, има и изключения – например в сборника от есета <b>Beyond Cyberpunk: New Critical Perspectives</b> (2010) романът се споменава като част от отделен поджанр, „латиноамерикански киберпънк”. На самия мен ми е трудно да определя дали романът е причастен към жанра или не. Във всеки случай на моменти има една особена графичност, която създава усещане за киберпънк-атмосфера. Разхвърляните навсякъде из джунглата следи от войната – шлем, купе на танк, невзривила се ракета - добавят към природата своеобразна неорганична красота. Хеликоптерът, „увиснал в паяжина от лиани и счупени клони, напомня мистичен ембрион, неродено дете на извънземни ангели”.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Сянката на киберпънка може да се открие и в някои от общите влияния – като споменатия по-горе Пинчън, и най-вече Филип Дик. Действието е пропито с атмосфера на параноя и взаимно недоверие. Реалността често се преплита с фантазията. Когато Мингоя взема последната си доза от наркотика по време на обучението си в Пси-корпуса, има халюцинация, че се намира в Америка от бъдещето. Доста по-късно в романа изведнъж с изненада започва да разпознава елементи от видението си. Случайно срещнат войник е младият първообраз на бъдещ ветеран-инвалид, който е срещнал в съня си и който тогава не е познавал. Когато надупчва с автомата си една картина (с име „Механиката, лежаща в дълбините на повърхностната реалност”), защото изобразената на нея жена му е заприличала на Дебора, Мингоя разпознава в единствения останал от изображението елемент - човешка ръка – друг образ от някогашното си видение. (По това време художникът Мингоя също се е променил – рисува грамадни каменни стаи, мостове, излизащи от глухи стени, прекъснати стълбища, водещи наникъде.) Има една сцена, в която Мингоя се проявява и като кукловод на реалността – докато още тренира новопридобитите си способности, в шумен бар, където цари суматоха и има сбивания, той първо умиротворява всички със силата на волята си, а след това започва да експериментира – кара един да се смее, друг да плаче, още двама да се сбият. Превръща бара в жив театър. А на едно парти в края на романа разговаря със странен робот, който се оказва дегизираният главен злодей в историята – кукловод от доста по-различно ниво, който на места напомня за Палмър Елдрич.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
И тези сцени ни довеждат до може би основното влияние на Лушъс Шепърд – латиноамериканският магически реализъм. Латиноамериканските джунгли са наситени с чудеса – много повече, отколкото можеш да откриеш в роман на Маркес. В джунглите можеш да срещнеш черни кучета, които, ако ги погледнеш в очите, ще те научат да правиш магии; можеш да си поговориш с брухо (и, което е типично – никога няма да си сигурен дали разговорът се е състоял наистина); могат да те нападнат милиони пеперуди, които са командвани от някого и които искат да те смажат с тежестта си. Там бродят армии от зомбита и магьосници, които за забавление внушават на някоя девойка да се влюби в тях – след това тя винаги ще ги преследва. Местните ти разказват чудновати легенди – умело вплетени в повествованието като разкази в романа. Ето например една от тях („Призракът на конквистадора”): Един ловец среща вожда на маите, който е преследван от призрак на конквистадор; вождът моли ловеца да се скрие в съня му - дворец с безброй коридори. Скоро се появява и призракът - той също иска да влезе в съня, но ловецът му отказва. Призракът му предлага монета – ловецът пак отказва. Призракът започва да му пречи на лова. Така че накрая ловецът пуска конквистадора в съня с двореца-лабиринт. Когато се събужда – намира златна монета. В съня му вождът го моли да го пусне навън, ловецът така и прави. Призракът също го моли, но ловецът не го пуска. След мъчителни кошмари, докарани му от призрака, най-накрая е принуден да го пусне. Съответно получава нова монета. Вождът се връща отново и отново, призракът – също. Тялото на ловеца е станало полесражение на древни духове. Накрая вождът си отива завинаги, защото конквистадорът е изучил целия дворец и вече няма къде да се крие от него. Конквистадорът казва на ловеца, че това е било най-хубавият сън, който е виждал, и че ще се върне, когато му се присъни нов. (Чрез този разказ един индианец-гид отговаря на въпроса на Мингоя защо работи за американците).</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Сред тези „истории в историята” има една, която е по-особена. Мингоя се сблъсква с нея, когато, по време на обучението му, наблюдаващият го лекар Исагире му подарява за награда книгата „Измисленият пансион” на Хуан Пасторин – писател, чиято снимка никой никога не е виждал и за чието отшелничество се носят легенди. Едноименният разказ е за странен договор между автора и обитателите на пансион в Латинска Америка. Авторът обещава да плати образованието на децата им, но в замяна трябва да живеят до края на дните си в измислена от автора история, която той ще пише година след година. Обитателите се опитват да прекъснат договора, но с течение на времето все повече свикват – в резултат животът придобива почти мистична значимост, а смъртта става сакрална епифания. Само писателят живее нормален живот, последван от продължителна унизителна смърт. Друг от разказите е за войната между два клана, Мадрадон и Сотомайор, за едно вълшебно цвете.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В момент, в който Мингоя е осъзнал, че войната е само камуфлаж, а истинската е друга война, война във войната, който се води между групировки от медиуми, в едно село в джунглата той среща изпаднало в транс момиче-медиум, които му говори с думите на един от разказите в книгата (онзи за клановете и вълшебното цвете – особена трева, която дава жизнена сила). И Мингоя се запитва дали всъщност истината на войната не е още по-сложна, и дали неговата история всъщност не е част от историята, описана в книгата. И така продължава пътят му към едно панамско градче, в което може би са се събрали да преговарят сили, манипулиращи целия свят – свят, изпълнен със схеми, структури, съвпадения и цикли, сякаш сочещи работата на магически сили. Но тези структури и цикли са само отражение на скрити природни процеси. Колкото повече човек живее, толкова по-богат става опитът му, докато в края на краищата не го оплитат толкова взаимодействия, такава паяжина от обстоятелства, чувства и събития, че никаква дреболия вече не му изглежда дреболия, всичко изисква тълкуване. Мингоя не е сам по този свой път – с него е Дебора, жената, странната му любов с която заема централно място в повествованието. Тя е агент на Сомбра – комунистическата версия на Пси-корпуса. След като е получил задачата да я убие, Мингоя открива, че любовта им увеличава общата им сила дотолкова, че ги прави нещо повече от обикновен сбор на способностите на двамата – една прекрасна метафора за това как „работи” истинската любов. И когато пътят им накрая ги отвежда до едно идилично панамско село в джунглата, вече няма значение, че са се отказали от всичко, защото носят със себе си единственото, което има смисъл.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-11357534160158494572015-03-14T19:43:00.003+02:002015-03-15T14:22:22.352+02:00Ричард Пол Русо, „Корабът на глупците”<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgnAvyOfW7zshiNzik2yn0bUxyWZVMsnYVhdNPtL9SVTOpempJRv5OjtN_U9DG9_EdDQC4U2P4QAbuVnGrvdLsnx3RR6f7urumgqoqGZi9SWXf1QnE_x6ZdwqvHTY6ENBPdBCyQDBfzmas/s1600/Ship_of_Fools,_Richard_Paul_Russo_(book_cover).jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgnAvyOfW7zshiNzik2yn0bUxyWZVMsnYVhdNPtL9SVTOpempJRv5OjtN_U9DG9_EdDQC4U2P4QAbuVnGrvdLsnx3RR6f7urumgqoqGZi9SWXf1QnE_x6ZdwqvHTY6ENBPdBCyQDBfzmas/s1600/Ship_of_Fools,_Richard_Paul_Russo_(book_cover).jpg" height="400" width="240" /></a></div>
<br />
<div style="text-align: justify;">
В едно от малкото интервюта на Ричард Пол Русо (от 2000 г., на известния сред феновете на фантастиката редактор и критик Ник Гевърс), той е представен като един от недооценените майстори на американската фантастика, въпреки че вече е печелил (през 1989 г.) наградата Филип К. Дик (която, както е известно, е за най-добър роман за годината, издаден в меки корици, но всъщност се дава на автори, които са иновативни, налагащи нови тенденции във фантастиката). Сега, петнайсет години по-късно, положението не се е променило особено, макар че след въпросното интервю Русо печели още веднъж същата награда – през 2001 г., за <b>Ship of Fools</b> (<b>Корабът на глупците</b>) – романа, за който искам да разкажа.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Ричард Пол Русо не е особено плодовит, но успява да поддържа високо ниво през цялото си творчество (в което, да се надяваме, още не е казал последната си дума; последната му издадена книга е през 2005 г.). Стреми се към разнообразие в произведенията си – от търсенето на извънземен живот в джунглите на екзотична планета в <b>Inner Eclipse</b> (1988) се прехвърля към артистичния ъндърграунд на Сан Франциско от близкото бъдеще в <b>Subterranean Gallery</b> (1989), остава във Фриско с трилогията <b>Carlucci</b> - слабо свързаните помежду си романи <b>Destroying Angel</b> (1992), <b>Carlucci's Edge</b> (1995) и <b>Carlucci's Heart</b> (1997), които носят белезите на ноар и киберпънк, оттам се насочва към космическото бъдеще на човечеството в <b>Ship of Fools</b>, а последният му засега издаден роман (<b>The Rosetta Codex</b>, 2005) е за изграждането като личност на едно петгодишно момче, станало роб след като космическият кораб на семейството му корабокрушира на дивашка планета. Русо не смята, че пише като някой друг освен Ричард Пол Русо; като любими автори посочва Джийн Улф (особено разказите му и <b>Книга за новото Слънце</b>), Джеймс Трипти-младши и Джон Краули, не скрива и че са му повлияли авторите от новата вълна като Зелазни, Дилейни, Ръс, Силвърбърг, Уилхелм, Балард, Ле Гуин и Диш, които са били в зенита си точно по времето, когато е започвал да чете фантастика. Любимият му мейнстрийм-автор е Кормак Маккарти. Изобщо има афинитет към мейнстрийма, списъкът му с любими майнстрийм-автори е още по-голям (в него присъства и мейнстриймовата инкарнация на Йеин Бенкс, без М-то по средата), но той не може да пише мейнстрийм, защото твърди, че му е скучно, не го е намирал за вълнуващо, когато се е опитвал да го прави. Когато обаче трансформира идеите си в научна или спекулативна фантастика, вдъхновението и ентусиазмът веднага се появяват. Например той е голям почитател на криминалната литература, но никога не му се удавало да я пише – и затова създава трилогията <b>Carlucci</b>, хибрид между фантастичния и криминалния жанр. Въпреки това някои критици го определят като автор на мейнстрийм произведения, в които фантастичното е пълна условност – на което той възразява, че героите му не са просто съвременни персонажи, механично пренесени във фантастичен сетинг, а са променени така, че да функционират пълноценно в този сетинг. Не е съгласен и с онези, които определят трилогията <b>Carlucci</b> като киберпънк – макар и да си признава, че е повлиян от киберпънка, отрича присъствието на пънк-съставката в романите му, а според него си е имало причини тя да бъде включена в името на поджанра. Изобщо, Русо не е привърженик на обобщенията.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Корабът на глупците (или на шутовете) е алегория на Платон, вдъхновила множество средновековни творци, сред които Себастиан Брант, за едноименната поема, и Йеронимус Бош – за знаменитата картина със същото име. Идеята е следната: кораб с объркани, безгрижни членове на екипажа и несъзнаващи нищо пътници се носи из океана без определена цел и посока. Чрез тази алегория Платон е искал да изрази някои проблеми, които е виждал в демокрацията.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В не толкова алегоричен и в доста по-буквален смисъл е Кораб на глупците Аргонос, generation ship, който от векове лети из космоса. На пръв поглед – поредният generation ship роман, но още от самото начало Русо започва да разчупва клишетата. Явно космосът е колонизиран от подобни кораби – на доста от планетите има човешки колонии, из Галактиката се срещат планети с живот, годни за обитаване от човека, но все още не са открити следи от извънземен разум. Съхранен е споменът за Старата Земя – дори корабът някога се е връщал да я намери, но е открил само радиоактивна пустош. Обаче хората имат спомени за други много развити човешки светове, които са посещавали. Знае се, че преди повече от двеста години е имало бунт, при който са унищожени всички навигационни данни и записи от бордовия журнал, и официалната история на кораба започва оттогава. Има обаче записани спомени на хората от преди това, както и тайни записи на Църквата. Водачът на Църквата, епископът, твърди, че Корабът винаги е съществувал, но никой не мисли, че той наистина вярва в това.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Корабът се управлява от капитан, който стои начело на Съвет от 8 души. В началото на романа капитанът Никос е започнал да губи позиции, за сметка на епископа. Общо взето целта на Аргонос не се знае, но явно е да участва в колонизацията на вселената. Според епископа мисията на кораба е да разпространява християнството сред всички хора и извънземни (макар и да не са открити такива до момента). На кораба има огромна катедрала, множество по-малки църкви, райони, имитиращи открито пространство, десетина совалки и три „жътваря” (по-големи от совалките кораби, които кацат на планетите, за да събират органични вещества и да ги вкарват в кръговрата на кораба). На Аргонос има ясно изразено класово разслоение – горните палуби експлоатират долните, които се грижат за всичко на кораба.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Главният герой Бартоломео е роден с увреждания – ръцете му са дълги само педя, макар и дланите и пръстите да функционират нормално, краката му са деформирани, липсват му няколко прешлена от гръбначния стълб, и накуцва; но компенсира това с екзоскелет, който увеличава физическата му сила, а също така има и извънредно висок интелект, които изиграва важна роля в ключовите моменти в историята. Не знае кои са родителите му, но явно са от горните нива, защото е отгледан там. Той е приятел и съветник на капитан Никос. Батоломео осъзнава физическата си непълноценност, което му пречи да търси по-настойчиво личното си щастие, а екзоскелетът му е „сюжетна пушка”, която гръмва в една сцена от романа, в която се налага той да виси с часове от тавана, хванал с ръка завинтен за повърхността елемент.<br />
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Други важни герои са отец Вероника, в която Бартоломео е влюбен (и е възможно любовта да е споделена), джуджето Пер, жител на долните нива, който прави превъзходно кафе и е приятел с Бартоломео, макар и в началото двамата да се отнасят с подозрение един към друг, и Франсис – 13-годишно момче, което Бартоломео среща при разходка из необитаемите нива на кораба и чието доверие се опитва да спечели – Франсис му напомня за самия него на млади години.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Корабът не е кацал на планета от 40 години, и в този момент получава сигнал (съвсем прост) от близка до маршрута му планета. Бартоломео е включен в екипа, който ще я изследва с една от совалките – капитанът иска той да следи ситуацията за него. Отец Вероника е изпратена от страна на Църквата. Преди заминаването, с Бартоломео се свързва Пер и го призовава да помогне на хората от долните нива да се измъкнат от кораба и да се заселят на планетата (нещо, което горните нива никога няма да допуснат). Бартоломео се колебае, но постепенно склонява да помогне, повлиян от разговорите си с отец Вероника.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Пристигат на планетата, кацат на мястото, откъдето е изпратен сигнала. Редките градове са абсолютно пусти, намират само животни, но постепенно изследователите започват да откриват кости на хора, които по-късно погребват. При пътуването до едно от останалите селища откриват подземна зала, пълна с окачени за куки многобройни трупове, включително на деца и бебета. След като съобщават новината, им е наредено да спрат проучванията и да се върнат на кораба.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Става ясно, че след като жътварите си свършат работата (тоест след няколко дни), корабът ще изостави планетата и ще потегли. При тези условия метежниците се задействат, успяват да натоварят четири совалки с 1100 души и да ги подготвят за излитане към планетата, като Бартоломео им помага, давайки им необходимите кодове, но в края на краищата бунтът е разкрит и Бартоломео е затворен под стража в каютата си за няколко месеца. В един момент на кораба явно става нещо необичайно, и след известно време Бартоломео е освободен. Научава, че е открит огромен кораб, който явно е с нечовешки произход, и капитанът иска той да оглави експедицията по изследването му.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Изследването на кораба вече е започнало, и са станали няколко нещастни случаи, завършили със смърт. Например човек влиза в стая, която се оказва с гравитация 2G (иначе корабът е безтегловен) и се пребива, други срязват костюмите си в остри ръбове в коридорите. Някои хора се държат странно след завръщането си от кораба. Бартоломео, който е охладнял към капитана, е склонен да откаже, но е заплашен да бъде върнат в килията си, така че се съгласява. Екипът от 11 души се отправя със совалка към кораба. Отначало всичко върви добре, откриват нови и нови чудеса. Междувременно Бартоломео научава, че корабите постепенно се сближават, и за да поддържа разстояние от 3000 километра между тях, капитанът е принуден периодично да включва двигателите и да отдалечава кораба; освен това в момента, в който са открили труповете на планетата, от същото онова място е бил изпратен сигнал към космоса. Земяните са намерили извънземния кораб, следвайки този сигнал. Няма да мине много време, преди да започнат странните случаи и с отряда на Бартоломео…</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
И това е само завръзката на историята. Нататък динамиката нараства още повече - това, което започва като generation ship-история, постепенно преминава в роман за контакта с извънземни цивилизации, откъдето плавно прелива в хорър. Не липсват и епични, почти кинематографични сцени – ето едно място, където биха могли да търсят вдъхновение холивудските режисьори, ако искат да направят филм, който хем да е зрелищен, хем смислен.<br />
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Има нещо в този роман, което напомня за романите за контакта на Лем – неизвестното, непознаваемостта на „другите”, сложните, непонятни чужди структури (да си спомним за соларистиката) – неща, които се появяват по един нов, модерен начин и в романи като <b>Слепоглед</b> на Питър Уотс. В затвореното общество на кораба пък социалните конфликти са много по-ярко изразени, отколкото в класики като <b>Сираците на Вселената</b> на Хайнлайн, например. Показателно е, че горните нива не само не допускат по-справедлива обществена уредба, те не пускат жителите на долните нива и да се заселят на планетата. Тук има храна за размисъл на бъдещите поколения: експлоататорите не само ще се борят отчаяно срещу по-справедливо разпределение на благата, те няма да ви пуснат и да търсите щастието си другаде, защото няма да има на чий гръб да живеят охолно и да трупат богатствата си и няма да има на какъв фон да се чувстват велики и значими.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<b>Корабът на глупците</b> е и роман за приятелството между Бартоломео и капитан Никос, което, въпреки многобройните перипетии, издържа проверката на времето, и за приятелството между Бартоломео и джуджето Пер, което, основано на сходните възгледи на двамата, успява да победи първоначалното недоверие. Това е и роман за любовта на Бартоломео към отец Вероника, които, макар и да са много различни, са способни да не обръщат внимание на нещата, които ги разделят и да изваждат на преден план нещата, които ги свързват. Това е също и роман за душевните терзания на Бартоломео, заради които не успяваме да разберем дали една такава любов изобщо би могла да се реализира.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Но нещото, което прави този роман особено значим, е религиозно-философският му пласт. Алюзията с извънземния кораб като Левиатан е очевидна дори преди епископът да я озвучи в романа, но в това, че я озвучава точно той, има голяма доза ирония, защото именно този герой, лицемерният невярващ (който обаче вярва в злото), на моменти ни кара да се запитаме дали хората не носят Левиатана със себе си. На другия полюс е искрено вярващата отец Вероника, чрез чиито думи Русо влиза в диалог с Боеций и с философите-схоластици върху концепции като утехата и свободната воля. Според отец Вероника, давайки свободна воля на хората, Бог се е отказал от знанието си какво ще е бъдещето, и това е причината, поради която не се намесва в човешките дела, за да помага на страдащите. Атеистът Барололомео намира, че в идеите й има някакъв дълбок смисъл, но това не е достатъчно, за да преобърне светогледа му. Затова когато отец Вероника вече не е при него, той не вярва, че душата й съществува в някаква трансцендентална реалност; но вярва, че тя е с него по някакъв странен, мистериозен начин, в мислите му; и той разговаря с нея, представя си какви биха били отговорите й, и дава нови аргументи в продължение на някогашните им спорове; а междувременно продължава да върши по най-добрия начин нещата, които трябва да върши – единствената утеха за рационално мислещия, когато някой важен човек си отиде от живота му. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-57133475821479199312014-10-26T14:09:00.000+02:002014-10-27T10:50:33.838+02:00Филип Дик, “Око в небето”<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhajOPY0BBlybpOqnbDWHSBDfxTxNg7xzSczuw3g9Kvb_MxNZtECez0TESISzIxDm7UEf5-oyKO55ICx_R_L_80gyNn_o0x9GnHTi_yrT7cx3GjFAapm4dlWRqwaAaGNed3h54v51y8IRU/s1600/Eye_in_the_Sky_cover.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhajOPY0BBlybpOqnbDWHSBDfxTxNg7xzSczuw3g9Kvb_MxNZtECez0TESISzIxDm7UEf5-oyKO55ICx_R_L_80gyNn_o0x9GnHTi_yrT7cx3GjFAapm4dlWRqwaAaGNed3h54v51y8IRU/s1600/Eye_in_the_Sky_cover.jpg" height="400" width="251" /></a></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
В началото на романа „Око в небето” (<b>Eye in the Sky</b> – 1957) главният герой Джак Хамилтън, заедно със съпругата си Марша, тъмнокожия екскурзовод Бил Лоуз и още петима души, посещава новооткрит ускорител на частици в Белмонт. Обаче става някаква авария и героите се озовават в болница. За щастие никой не е пострадал сериозно и всички се опитват да се върнат към ежедневните си проблеми. Ала постепенно те осъзнават, че нещо не е съвсем наред. Че нещо здравата се е объркало. Че всъщност почти нищо не е същото.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
Героите със смайване научават, че когато ругаят или богохулстват, ги жилят пчели; ако излъжат, може да ги засипе огромна маса скакалци; затова пък молитвите до Бога могат да дадат конкретен резултат (например отгоре им да се изсипе торба с пари). Машините за сокове и сладкиши работят, без да са заредени с нищо отвътре, Слънцето обикаля около Земята и така нататък; даже след съответната молитва човек може да се възнесе до покрива на църквата, а ако се случи наблизо да има някое прозорче, през което да се измъкне – и още по-нагоре. Двама от героите постъпват точно така, и след мъчително дълго възнасяне Го виждат – по-точно огромното Му око, гледащо ги от небето (оттук и заглавието на романа). След продължително и много болезнено, но съвсем не летално падане от небесата, те разбират, че изобщо не е било необходимо да ходят догоре – религиозните функционери имат директна телефонна връзка с Него… След поредица от подобни събития осмината се събират, за да обсъдят ситуацията, и постепенно – от нещата, които преживяват, от еднаквите сънища, които всичките сънуват – започват да сглобяват картината на случващото се. Всъщност те изобщо не са попадали в болницата, все още се намират в сградата на ускорителя, от аварията са минали само секунди, но полуделите ускорени частици са създали поле, което по някакъв начин (Дик не се задълбочава в техническите подробности, това не е най-важното в случая) е създало илюзорна реалност, доминирана от личността на единия от пострадалите. И сега всички останали са хванати в капана на тази реалност – живеят в свят, базиращ се на представите на един-единствен човек, който не само че е религиозен фанатик, но и е последовател на някаква безумна секта.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
Във възникналата суматоха един удар по главата на съответния герой като че ли разрешава проблема, но за кратко – оказва се, че те все така продължават да лежат в зданието на ускорителя, спасителните екипи мъчително бавно се придвижват към тях, а героите са се озовали в свят, доминиран от личността на друг от пострадалите. И лошата новина е, че както се оказва, светът на религиозния фанатик не е най-неприятното, което може да им се случи. Ако една миловидна дама-строга пуританка смята, че хората са безполови същества, те наистина могат да станат такива (с премахване на излишните според нея атрибути, разбира се); нещо повече – с едно махване на ръката тя може да заличи от света всичко, което не се връзва с пуританските й представи, като при това не си играе с отделни екземпляри, а оперира с цялата категория, към която принадлежи съответният екземпляр. И, естествено, когато си предупреден, вече е много по-трудно да те ударят по главата. А какъв ли може да бъде светът според кошмарите на една параноидална шизофреничка? И така нататък… Дали изобщо кошмарът им може да има край?</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
Това е, което се случва в тази вече далечна 1957-ма година – Филип Дик създава концепцията за илюзорните реалности, която, макар и това да не проличава веднага, по-късно ще окаже огромно влияние върху цялата западна и световна култура.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
По-късно Дик доразвива тази идея, като навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в проблема, разглежда го от различни ъгли и така се появяват „Времето се разпада” (<b>Time Out of Joint</b> - 1959), „Човекът във високия замък” (<b>The Man in the High Castle</b> - 1962), „Трите стигми на Палмър Елдрич” (<b>The Three Stigmata of Palmer Eldritch</b> - 1965), „Юбик” (<b>Ubik</b> - 1969) и „Лабиринт на смъртта” (<b>A Maze of Death</b> - 1970). Всички те превъзхождат в много отношения „Око в небето” и са се превърнали в класически романи, докато „Око в небето” все още не е съвсем такъв, но той е фундаментът, върху който авторът изгражда останалото си творчество, тук Дик вече е „напипал” проблема.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
С появата на този роман възникват и първите подозрения относно това откъде Дик черпи вдъхновение за идеите си, за картините, които още през следващото десетилетие фенове и критици започват да определят като „психеделични”. През 50-те години LSD вече е било доста разпространено в САЩ, а след 1954 започва да се използва и в психотерапията. Характерно за психотерапевтичните сеанси с LSD (и не само за тях, а и изобщо за употребата на LSD по онова време) е наличието на т. нар. „гид”, който ръководи болния (или болните, защото е имало и групови терапии). Естествено, гидът също е взимал от субстанцията, за да може да е „вътре” заедно с болните. Друга характерна особеност на LSD, която е добре известна, са слабите съпротивителни способности на приемащия субстанцията – той е можел лесно да бъде убеден в каквото и да е, и в такива сеанси не са редки случаите на колективни халюцинации, при които някой (който не е задължително дори да е гидът) да насочи останалите натам, накъдето си пожелае. Очевидно ако гидът се окаже злонамерен, той може да се възползва от сеансите, за да доминира над останалите участници и да направи някои наистина лоши неща с тях. („Може би оттук е идеята на Филип Дик за лошия бог, който властва във вселената” – това са думи на Янчо Чолаков, с когото това лято си говорихме за този роман в Морската градина в Бургас на халби с бира и порции цаца.) В широко известното интервю на Чарлс Плат с Филип Дик от 1980 г. има някои индикации, че подобни преживявания в младостта на Дик може да са довели до характерови изменения в него („Всеки аргумент, който ми приведат в полза на една или друга теза, ме убеждава напълно - казва той в интервюто. – Ето например ако сега ми предложите да отидем и да си вземем китайска храна, аз незабавно бих се съгласил, че това е най-добрата идея, за която някога съм чувал; нещо повече – спокойно бихте ме убедили да платя и за двама ни от собствения си джоб. Но ако изведнъж кажете: "Не мислите ли, че китайската храна е твърде скъпа и не особено хранителна, а и за да си я купим, трябва да отидем твърде далеч, и когато се върнем вкъщи, тя вече ще е изстинала", аз незабавно ще кажа в отговор, че да, вие сте прав, и че не мога да понасям тази гадост”.). Но пък в същото интервю Дик отрича изобщо да е чувал за LSD по онова време (впрочем, не е нужно да го е чувал, за да го е употребявал) и твърди, че единствените наркотични вещества, които е използвал редовно през живота си, са амфетамините (без тях не би могъл да напише 16 романа за пет години, което се случва през 60-те). Дори и да е използвал LSD преди написването на „Око в небето”, за Дик явно това е била само отправна точка, за да достигне до някои дълбоки прозрения за някои не толкова лесно видими аспекти на света, който ни заобикаля. Ако пък, както твърди, никога не е взимал LSD, то значимостта на това, което извършва с тази книга, е още по-голямо.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
(За въздействието на LSD върху човешката психика и за използването му в психотерапевтичните сеанси през 50-те и 60-те години в САЩ може да се прочете например в книгата „Измеренията на психеделичния свят” на Робърт Мастърс и Джейн Хустън, излизала и на български, в издателство „Лик” през 2004 г. Това е един наистина безценен пътеводител за онези, които искат да добият представа за какво става въпрос, без да го проверяват от личен опит.)</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
Разбира се, концепцията за илюзорните реалности (още повече пък за този вид субективни реалности, за които става въпрос в книгата) не е изцяло дело на Дик - знае се и за школата на солипсизма, и за идеята на Хераклит за вътрешния и външния космос (за всички тези неща става въпрос и в интервюто на Чарлс Плат), но Филип Дик успява да издигне тези идеи на едно ново ниво, което не е било достижимо за мислителите преди него (повече за философската основа, която стои зад идеите на Дик, ще се опитам да напиша в следващите си статии за останалите негови романи на тази тема).</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
От другите идеи, които се срещат в романа, си заслужава да се спомене новаторската интерпретация на концепцията за начина, по който виждаме света, и заблудите и капаните, на които сме податливи в това отношение. Една от героините в романа, си поставя за цел да пресъздаде света такъв, какъвто е в действителност, но именно тя е тази с параноидалната шизофрения, в резултат на което се получават някои от най-психеделичните сцени в книгата, като живата къща, стремяща се да погълне героите. Наистина, как си представяме тази част от света, която не виждаме пряко? Заводите са пълни с някакви странни механизми и зъбни колела, шоколадчетата в машините за закуски идват от нищото, Русия изобщо не съществува и т н. По-късно Дик просто оставя празни местата, за които героите не знаят нищо (той използва този похват например в „Юбик”). За това също се споменава в интервюто на Чарлз Плат: „Светът ни е достъпен само в тази степен, в която можем да се убедим, че съществува реално - казва Дик, - и нито капчица повече. Виждате ли, това е нещо като предприятие с ограничен бюджет. И всички тези страни, за които четете във вестниците – всичките тези Японии, Автралии и останалите – те просто не съществуват. На мястото им няма нищо. Но ако все пак решите да отидете там, ще ви организират всичко бързо – обстановката, къщите, хората. Те ще съществуват за вас за времето, през което ще ги виждате”.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
Във финала на романа Дик за пръв път използва похвата, който Лем малко по-късно, в първия теоретичен трактат на тема виртуална реалност (глава 6 „Фантоматика” от фундаменталния му труд <b>Summa technologiae</b>, 1963 г.) ще нарече „мнимо изключване на фантоматната машина”. Ще пиша за <b>Summa technologiae</b> отделно, още повече, че съм й посветил много страници в бакалавърската си дипломна работа и преведох избрани части от нея за магистърската си теза по Транслатология с полски език, но ето теорията на Лем възможно най-накратко: той нарича хипотетичната машина за виртуална реалност „фантоматна машина”, а „мнимото изключване” от нея е когато ти прожектират, че се изключваш от машината, а всъщност си останеш свързан с нея. По-късно Дик използва същия похват и в „Трите стигми на Палмър Елдрич”, и в „Юбик”. Аз също го приложих в моя роман „Сезонът на пясъчните бури” (един вид трибют към Дик), защото не мога да си представя, че е логичен друг изход от подобна ситуация. Както казва Лем в другия си фундаментален трактат „Фантастика и футурология”, където отделя цяла глава за анализ на „Юбик”: „…единственото възможно приложение на фантоматиката е разрушаването на единството на света”. Нещо, което не са проумели създателите на „Матрицата”, където виждаме един съвсем нелогичен хепиенд.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
Сега е много трудно да се преценят мащабите, с които са въздействали „Око в небето” и своеобразните му „продължения” върху западната култура. Авторите от киберпънк-поколението не крият, че черпят вдъхновение за мрачната картина на бъдещето от романите на Дик. Почти до средата на творческия си път Дик е познат само на тесен кръг фенове по калифорнийското крайбрежие, после идва наградата Хюго за „Човекът във високия замък”, а след филма на Ридли Скот <b>Blade Runner</b> (по романа на Дик <b>Do Androids Dream of Electric Sheep?</b> – 1968) процесът на нарастване на популярността и влиянието на Дик става неудържим. Киберпънкът се трансформира в околомрежови субкултури, а „Матрицата” е вече масова култура. Преди два дни попаднах на една любопитна <a href="http://www.theguardian.com/books/booksblog/2014/oct/24/transrealism-first-major-literary-movement-21st-century">статия</a> в „Гардиън”, в която се говори за „трансреализъм” като първото голямо литературно направление на XXI век, и за първоизточник на направлението се посочва романа на Дик <b>A Scanner Darkly</b>, а за раждане на направлението – програмната статия на Руди Рукър от 1983 <b>A Transrealist Manifesto</b>. Горкият Руди, след като го набедиха за създател на киберпънка, сега го слагат и в центъра на ново голямо литературно направление. Шегувам се, разбира се. Рукър е много сериозна фигура и появата му в центъра на този дебат не е никак случайна. Но това, което се е опитал да направи той всъщност с <b>A Transrealist Manifesto</b>, е да даде име на новото литературно течение, което е започнал с романа си <b>Software</b> (т. е. на това, което по-късно става „киберпънк”). По този повод години по-късно Майкъл Суоник (сега също смятан за класически киберпънк писател) ехидно отбелязва: „Макар че неговото определение за трансреализъм се оказа толкова разтегливо, че в него можеха да се вместят и другите киберпънкари, и до днес битува подозрението, че пръв и единствен трансреалист беше и си остава самият Рукър”.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
Това, което не ми хареса в статията, е рязкото разграничение между <b>A Scanner Darkly</b> и ранните романи на Дик – изглежда ми като твърде повърхностно плъзгане върху творчеството на автора. Добре известно е, че Дик започва да „облича” идеите си във фантастика, след като първите му мейнстрийм романи остават неразбрани и отхвърлени от издателствата. В този смисъл Дик още от „Око в небето” следва линията, която ще го доведе до <b>A Scanner Darkly</b> и <b>VALIS</b>. Но като изключим тези дребни подробности, идеята за трансреализма страшно ми импонира.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
В момента не е възможно да се прогнозира дали терминът „трансреализъм” ще се наложи. Вече са известни други опити за подобно терминологизиране, претърпели неуспех. Като например руския „турбореализъм” от средата на 90-те години, който проповядват автори като Андрей Лазарчук, Андрей Столяров и Виктор Пелевин. Какво друго е турбореализмът, ако не трансреализъм? Обаче опитът да бъде оформено такова литературно направление пропада, постепенно залязват и някои от изброените автори, и терминът потъва в забрава. Затова пък преуспява Виктор Пелевин, който в момента е един от най-значимите руски автори. Наистина, отдавна са престанали да го смятат за фантаст и е отишъл в мейнстрийма, обаче пък феновете на фантастиката продължават да го приемат за „свой човек”. Парадокс няма – Пелевин е именно там, в тенденцията, започната от автори като Филип Дик и Томас Пинчън (защо не и Лем, макар че по разбираеми причини той е останал доста встрани от основните процеси), минаваща покрай киберпънка и достигаща до територии, където границата между научната фантастика и мейнстрийма напълно се размива.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify; text-indent: 27.0pt;">
</div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-30347023021884281442014-10-22T17:48:00.001+03:002014-10-22T19:06:58.219+03:00Филип Дик, “Човекът, който се надсмиваше”<div style="text-align: justify;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEggWoPR6iUsdfkXeR_-OdStzfLnK7hehDJ42YOyk2Fv25FVNWdoraKzYfsKyJP44BvEvKVOFerYmSY2eUOHh24N2eeu_tg0ADz84QPiHzvseb8KFUZyt2FYbrppVpuJElNcLgpOSg4FwRo/s1600/TheManWhoJaped(1stEd).jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEggWoPR6iUsdfkXeR_-OdStzfLnK7hehDJ42YOyk2Fv25FVNWdoraKzYfsKyJP44BvEvKVOFerYmSY2eUOHh24N2eeu_tg0ADz84QPiHzvseb8KFUZyt2FYbrppVpuJElNcLgpOSg4FwRo/s1600/TheManWhoJaped(1stEd).jpg" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В една своя статия, широко известна сред почитателите на Дик, Джонатан Летем (американски фантаст и мейнстрийм писател, силно повлиян от творчеството на Филип Дик) казва, че Дик има десет-петнайсет романа, които са му създали статуса на култов писател, и малко над двайсет романа, които правят този статус доста нестабилен.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Ако приемем това изявление за сериозно (според мен е най-малкото доста пресилено), „Човекът, който се надсмиваше” (<b>The Man Who Japed</b> – 1956) със сигурност ще попадне във втората категория. Нещо повече – това е един от трите романа (заедно с <b>Dr. Futurity</b> и <b>Vulcan's Hammer</b>), включени в сборника <b>Three Early Novels</b> (може би трите най-неизвестни романа на Дик, които почти не са преиздавани до момента на излизане на омнибуса). Това е напълно разбираемо – „Човекът, който се надсмиваше” е едва третият издаден роман на Филип Дик, авторът все още е млад и неопитен, тепърва започва да напипва темите и идеите, които ще станат основни в творчеството му. Въпреки това произведението си има своите достойнства, и някои от тези основни теми и идеи се маркират още тук, макар и доста плахо и неуверено.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Светът в романа (Земята от 2114 г.) е един тоталитарен свят. През 1972 г. е имало ядрена война, след която властта е попаднала в поданика на империята Африкаанс (явно наследила ЮАР) майор Щрайнър. Майорът е бил гениален пропагандист, и идеологията, която е създал, все още властва на Земята в лицето на така наречения Комитет (начело на който, впрочем, стои потомка на Щрайнър). Идеологията на Щрайнър се нарича Морално усъвършенстване, или Морус (в оригинала съответно Moral Reclamation и Morec). Обществото е крайно консервативно и строго пуританско, а най-малките административни единици са жилищните блокове (Дик използва този елемент и в по-късни творби), които си имат надзиратели; всяка седмица във фоайето се провежда събрание – своеобразен „другарски съд” над хората, които са се провинили от предишното събрание насам. Сред провиненията влизат ругатните, извънбрачните връзки, отсъствията от събрания и т.н. И естествено, има тотално следене на хората чрез специални устройства – по този начин „прегрешенията” на гражданите стават достояние на властта. Властта разполага и с военизирани отряди, чрез които да прилага закона – така наречените „кохорти”. Е, това е една доста мека тоталитарна система – провинилите се губят преди всичко престиж (например настаняват ги в по-малко привлекателни жилищни блокове или ги уволняват от работа). А също така хората живеят в големи лишения – в една стая, която може да се преобразува на спалня или кухня, ползват общи за етажите бани и т. н. Впрочем, това не е единственото обществено устройство на планетата – съществува и така нареченият „Курорт”, който е другата крайност, нещо като хедонистично общество (в контраста между двете системи може да се открият някои алюзии с тогавашната политическа ситуация в света). Курортът насърчава емиграцията на други светове. Отношението на Комитета към емигрирането е доста противоречиво, да не кажа шизофренично. Комитетът твърди, че само неуспелите емигрират на други светове; избягалите в Курорта, за да емигрират в космоса, се заклеймяват като предатели. Но в същото време Комитетът има планета, която е нещо като наказателна колония, и там се изпращат най-тежко провинилите се, както и хора, които излизат извън нормите на обществото; при това Земята, опустошена от ядрената война, не отглежда почти нищо, и би загинала без доставките на продоволствия от други светове.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Главният герой Алън Пърсъл ръководи една нова и бързо набираща влияние информационна агенция, която доставя пакети (истории с морална поука) на една от четирите гигантски корпорации, стоящи на върха на медийния бизнес. Романът започва с произшествие – осквернена е статуята на самия майор Щрайнър. И за свой ужас Пърсъл знае, че извършителят е самият той. Но не помни как точно го е направил, не знае и мотивите за постъпката си. И по ирония на съдбата точно в този момент му предлагат висок пост в Телемедия – една от компаниите, които са пазители на обществения морал.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В тази своеобразна „амнезия” на Пърсъл се усещат зачатъците на един от устойчивите мотиви, който се среща и в по-късните романи на Дик. Психиатърът, който изследва Пърсъл, не постига съществен напредък, но тъй като е служител на Курорта, се възползва от контрола, който е получил над пациента си, и го измамва. Скоро нашият човек се оказва на една от планетите-колонии, живеещ нов живот с фалшиви спомени - тема, която авторът се връща отново и отново по-късно, най-вероятно заради някои свои натрапчиви страхове. Наистина, тук Дик използва този мотив само като сюжетен ход и не акцентира върху него - героят бързо се осъзнава и успява да се върне на Земята. На пръв поглед изглежда, че той няма да успее да постъпи правилно и ще защити обществото, на което служи, но тук излиза на преден план противопоставянето срещу системата, което Пърсъл, изглежда, цял живот е носил в себе си (по време на събранията на общността той винаги се е застъпвал за по-слабите, в разговорите с жена си винаги негодува срещу несправедливостите в обществото и т. н). Въпреки че лекарите така и не успяват да стигнат до механизмите, пораждащи амнезията му, противоречието между същността и възгледите на Пърсъл от една страна, и службата му за системата, от друга страна, изглеждат достатъчно убедителна причина, ако не според медицината, то поне от художествена гледна точка. По-нататък развитието на героя следва линията на „пробуждането” – и когато извършва поредната си шега, надсмивайки се за последен път над майор Шрайнър, и когато се отказва от възможността да емигрира в друг свят, за да не изостави на произвола на съдбата другите хора, които страдат от системата.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Други теми, основни за романа, са противопоставянето на индивидуалността срещу общите интереси в тоталитарните системи, както и подценяването на индивидите, които не се вписват в рамките на обществото (Пърсъл ходи „на лов за идеи” на японския остров Хокайдо, носещ все още следите от опустошителната ядрена война. Там се среща с най-нормалните хора в романа – смятани за аутсайдери и социално неприспособими търговци на черно, от които човек може да си намери забранени книги като „Одисей” на Джойс и да си поговори на всякакви теми, да научи неща, които не може да чуе никъде другаде). Красив символ е, че тоталитарното общество е „ампутирало” смеха, и на този фон чувството за хумор на Пърсъл се оказва голяма ценност.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Макар и да не е особено популярен роман и да третира теми, които не са голяма новост в литературата, „Човекът, който се надсмиваше” си има своето очарование и е едно от най-човечните произведения на Филип Дик, написано с голяма топлота и добро настроение. А още от следващата си книга, „Око в небето”, Дик ще започне своята опасна игра с реалността и ще се превърне в автора, когото всички познават и на когото всички се възхищават.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-61655045138121115012014-01-07T15:09:00.000+02:002014-01-07T19:32:57.434+02:00Откъде се взе ареантропът? (За първата повест на Станислав Лем “Човекът от Марс”)<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjlrToGGnVSzrFy8anCGTpwUIhFOL8Ierx0FaMDNTADGYXnc7U_HYWSpVFtdjVpJ2ZN3VgG8KyHzn8Lgox0EUsht-xT28yp26y_t15jg18rBn9d4YSImTWxg-JLgs5_woWkFK3R0PG_cys/s1600/61619-czlowiek-z-marsa-stanislaw-lem-1.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em; text-align: justify;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjlrToGGnVSzrFy8anCGTpwUIhFOL8Ierx0FaMDNTADGYXnc7U_HYWSpVFtdjVpJ2ZN3VgG8KyHzn8Lgox0EUsht-xT28yp26y_t15jg18rBn9d4YSImTWxg-JLgs5_woWkFK3R0PG_cys/s1600/61619-czlowiek-z-marsa-stanislaw-lem-1.jpg" height="320" width="214" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
Фантастичните произведения през първото десетилетие от творчеството на Лем сега изглеждат донякъде архаично, които е разбираемо, като се има предвид, че са следвали предписанията на една отминала вече епоха. Въпреки това още тогава се появяват някои устойчиви мотиви в творчеството на автора, част от които се срещат непроменени отново и отново в по-късните му произведения, а по друга част от тях можем да проследим промените във възгледите му през годините.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Първото по-обемно произведение на Лем е повестта <i>Човекът от Марс</i> (Człowiek z Marsa, 1946). Той започва да я пише още по време на войната, докато трае немската окупация на Лвов, а по-късно, след като вече се е преместил в Краков, започва да я публикува на части в кратко съществувалото списание „Новият свят на приключенията” (Nowy Świat Przygód) – тя присъства в броевете от първи до трийсет и първи от 1946 г. По същото време авторът публикува в периодичния печат още няколко сензационни разказа с криминални и фантастични елементи – както той си признава години по-късно, те са писани откровено за пари.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Ето защо повестта <i>Човекът от Марс</i> никога не е била особен ценена от Лем – в по-късни времена, когато става известен, той неведнъж категорично отказва преиздаването й. Ала по някое време в края на осемдесетте или началото на деветдесетте години един от клубовете по фантастика реализира пиратско издание на книгата, а през 1994 г. най-накрая се осъществява и първото й след 1946 г. официално преиздаване.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
През 1945-46 г. в полската литература е все още период на безвремие (полските литературоведи го наричат międzyepoka, букв. междуепоха), жестоките нормативни изисквания на соцреализма започват да кристализират едва към 1949 г., с навлизането в литературата на така нареченото „поколение на пъпчасалите”. Докато във фантастичните си произведения от следващото десетилетие Лем е бил принуден да се бори с тези нормативни изисквания, в <i>Човекът от Марс</i> все още е разполагал с доста голяма свобода. При това положение той се е опрял на най-добрия образец, съществувал по онова време, тоест Уелсовата <i>Война на световете</i>. (Или поне най-добрият образец, който му е бил известен, защото отвъд океана вече е отминала Кемпбъловата Златна ера на фантастиката и са се появили някои от гениалните произведения на Хайнлайн и Азимов, но Лем ще се запознае с тях чак през 60-те години.) Наистина, при Лем ги няма ефектните батални сцени, сблъсъкът с марсианските нашественици е разигран по-камерно, но пък присъстват изненадващо много идеи и размишления, които се появяват години по-късно и в произведенията му, принадлежащи към канона – <i>Едем, Соларис, Непобедимият, Фиаско</i>. Така че повестта <i>Човекът от Марс</i>, макар и да е донякъде вторична спрямо безсмъртното произведение на Хърбърт Уелс и да е доста по-традиционна фантастика в сравнение с по-късните романи на Лем, притежава някои достойнства – тя е увлекателно написана и не е лишена от известна оригиналност под повърхността на сензационните събития.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Главният герой Макмур е безработен журналист, който в края на Втората световна война се шляе гладен из улиците на Ню Йорк, когато пред него спира гигантски буик. На въпроса „Кой ден е днес?”, раздразненият Макмур отговаря „петък” (въпреки че е сряда), но този отговор се оказва случайно налучкана парола, и съвсем неочаквано нашият герой се оказва член на секретен отряд от учени, изследващи претърпял в Дакота корабокрушение марсианец (или както го наричат членовете на отряда, „ареантроп”). Когато грешката се разкрива, Макмур все пак остава в отряда, тъй като междувременно успява да демонстрира качествата си, пък и учените се нуждаят от непредубеден страничен поглед към ситуацията, от доза „здрав разум”. И така, започва изучаването на марсианеца – комбинация от машина и къс жива плазма – като учените се опитват да установят контакт с него. Но това начинание се оказва доста опасно, защото ареантропът се оказва агресивно настроен, а когато чрез нещо като телепортация на съзнанията героите се озовават на Марс, те виждат различни картини, свидетелстващи за готвеща се експанзия на марсианците, и в края на краищата, както може да се очаква, опитът за разбирателство претърпява неуспех.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Още в първото произведение на Лем за Контакта си проличава скептицизмът на автора относно възможността за взаимно разбирателство с извънземните. Лем изобщо не вярва в такова разбирателство, според него биологичната, културната, историческата и технологичната несъвместимост го правят невъзможно. По-късно в творчеството си той многократно проиграва темата за Контакта. Докато в <i>Едем</i> пришълците от Земята могат поне да разговарят с жителите на планетата, в <i>Соларис, Непобедимият, Гласът на Бога</i> и <i>Фиаско</i> не може да се мечтае за успех дори в това отношение; хората откриват, че всъщност извършват проекция на себе си върху извънземните и се опитват да опознаят не чуждото същество, а себе си.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Разбира се, в <i>Човекът от Марс</i> авторът още не е достигнал до тези прозрения. Хората подлагат на множество експерименти повредената машина, без да постигнат никакъв резултат, но при първа възможност ареантропът показва унищожителната си мощ. Взаимната враждебност между хората и марсианците изглежда неизбежна. Така че <i>Човекът от Марс</i> е описание на една битка, също както в романа на Хърбърт Уелс, където не става въпрос за установяване на контакт с извънземните, а само за изпитание, през което минава човечеството. Няма как такава повест през 40-те години да не съдържа алюзии за земните войни и заплахи, които през следващото десетилетие са заменени от идеологически внушения за заплахата от „световния империализъм” (каквито има и в <i>Астронавти</i> и <i>Облакът на Магелан</i>). Но през 1946 г. още не е така, и дори сцената на действието (САЩ) е избрана от автора само за да покаже увереността му, че човечеството ще хвърли против нашествениците най-доброто, с което разполага в областта на науката и техниката.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Както казва Йежи Йажембски (автор на предговорите към събраните съчинения на Лем и мой основен гид през творчеството на писателя, докато пишех дипломната си работа): „Лемовата „война на световете” се разиграва не на бойното поле, а в лаборатория, и тя всъщност е изпитание на съобразителността и характера, които проявяват хората пред лицето на Чуждото”. Лем защитава почтеността на човешката природа, а марсианецът е описан като чудовищно създание, което трябва да се унищожи. Това е доста изненадващо, като се има предвид справедливото отношение на Лем към Чуждото в по-късните му книги. В Човекът от Марс младият и все още незрял Лем се съобразява с изискването на конвенцията, която е господствала тогава в литературата за междупланетните конфликти. В тези романи е ставало дума не само за разширяване на човешкото познание, но и за тържеството на човечеството, вярващо, че благодарение на защитата на морални или религиозни ценности ще се възроди в нов, по-добър свят. В „романите за нашествия” Чуждите се появяват като катаклизъм, на който трябва да се противодейства, без да се привеждат аргументи и без опити за дистанциране от човешката раса. Романите на Уелс по дух са също апотеоз на науката – и то науката, разбирана като изпитание на индивидуалния интелект и характер. Лем с голяма охота показва ситуации, изискващи от учения не само умствени способности, но също и морална сила и смелост в извънредни ситуации.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Другата причина, поради която авторът се отнася толкова безкомпромисно към марсианеца, са алюзиите със земните конфликти, за които споменах по-горе. Втората световна война вече е приключила, но сред населението витае психоза от нова военна заплаха. Апокалиптичните картини на войната – атомните бомби, масовите бомбардировки на градове – е накарала хората да очакват, че всеки момент върху тях от небето боже да се изсипе неизвестна гибел. За атмосферата на маниакална тайнственост допринасят и слуховете за оръжия, които творят учените в тайнствените си лаборатории на фронтовата линия – нещо от тази атмосфера е проникнало и в <i>Човекът от Марс</i>, както и в друго произведение на Лем от този период, разказът <i>Атомният град</i>, публикуван на части в списанието „Полски войник”. След войната много от тайните лаборатории за военна техника са останали неотворени, което е възбуждало въображението на публиката – за нея усилията на науката са започнали да се асоциират с огън от небето и всеобща гибел. Още една причина за категоричното отношение към марсианеца е и характерната за следвоенните години безкомпромисност – необходима, за да бъдат осъдени обществени системи като хитлеризма.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Друг мотив в повестта на Лем изглежда още по-важен – мотивът на свързването на мислещата протоплазма със съвършено работещо механично тяло. Тук има нещо от страховете на епохата и личните натрапливи идеи на автора. В началото на века е започнало интегрирането на науката с човешкото тяло – развиват се техниките за трансплантация, имплантирането на изкуствени органи, откриват се биотоковете. Всичко това събужда страх от обезличаването на човешкото същество – страх, който прониква и в литературата. Изглеждало е, че Втората световна война ще реализира тези опасения – чрез всеобщо обезценяване на човешкото, механизация на човешкото тяло, предаването му в ръцете на медиците-експериментатори от концлагерните лазарети, промишленото утилизиране на тлъстини, коси и кожа. Появила се е склонност към третирането на човешкото същество като добавка към машината - производствената лента, бойния самолет или танка. От друга страна разумът – откъснат от деградиралото цяло – също е претърпял своеобразна дегенерация; станал е апарат за изпълнение на интелектуални задачи, „машина за мислене”, на която може да се възлагат всякакви, дори и най-неморалните поръчения. При тези условия тогавашните хора на науката отдават своите умения в служба на тиранина. Наред със страховете на съответната епоха тук има и нещо от личните дилеми на автора, който, като медик, се е сблъсквал с крайни случаи на инструментализация на човешкото тяло, антихуманност, облечена с маската на чиста наука - това е и основната тема на следващото произведение на автора, <i>Болница Преображение</i>. Съществото от Марс е въплъщение на подобни фикс-идеи - състоящо се от механичен корпус плюс откъсната от тялото, а заедно с това и от емоциите мислеща материя, то губи вътрешната си спойка и се превръща в изпълнителен, но бездушен автомат. На тази бездуховност, на откъсването от висшата мотивация разчита навярно демоничното марсианско Зло, за което предупреждава професор Уиделтън. В „жив труп”, следващ сляпо указанията, се превръща и „превзетият” от чудовището инженер Финк.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В по-късните си произведения Лем се връща многократно към мотива за „механизирането” на живите същества и мисленето. В <i>Summa technologiae</i> той изследва проблема от гледна точка на футурологията и допуска, че това механизиране може да стане неизбежно – когато протезите за подпомагане на дейността на мозъка и тялото окончателно станат по-съвършени от природните дадености. В <i>Завръщане от звездите</i> и <i>Оглед на място</i> механизирането е частично, то само спомага личността да се приспособи към изискванията на обществото, но така се ампутират някои съществени черти на човешката природа. А в много от историите в <i>Разкази за пилота Пиркс</i> механизирането е представено като слабост, фактор, отнемащ спонтанността и интуицията в кризисни ситуации.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Участниците в повестта на Лем не са особено различни от тези в по-късните му произведения. Героят в <i>Човекът от Марс</i>, и в <i>Астронавти</i>, <i>Облакът на Магелан</i> или в първите разкази от цикъла за Пиркс, е млад човек, още не напълно ориентиран в тайните на света, който се е заел да изучава. Останалите личности са преди всичко професионалисти: лекари, инженери, физици и така нататък. Същото ще бъде и по-късните му произведения. Открояват се лекарите - най-симпатични, най-човечни сред героите на Лем; явен е уклонът на автора към собствената му професия. Обаче писателят не обръща голямо внимание на психологията на хората. Интересува го по-скоро изследването на Чуждото, трудно за разполагане в земните категории.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<i>Човекът от Марс</i> е завладяващ и поради друга причина - възникнал е в младостта на автора и носи ясни следи на детското очарование към техниката и механиката, които се срещат по-късно във <i>Високият замък</i>. Марсианецът обаче не се оставя да бъде разчленен на съставните си части, за разлика от механизмите, попаднали на малкия Станислав през детските му години в родния Лвов; той показва зъбите си. Така че <i>Човекът от Марс</i> е едно преминаване в света на възрастните, където, зад маската на условността, човек се сблъсква с етичните идеи на зрелостта. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-74600729049585826512013-12-09T09:33:00.000+02:002013-12-09T11:03:05.922+02:00От чудовищното към чудесата (За романа на Дан Симънс "Ужас")<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhXjU25SGaQp9odSzBBNqNy5rIBtaEvc1S7rNhyphenhyphenvsUcu5AEVZwFKI4oiTNK0khXA7PvDkpEvtENBlh0fHWf0H2BU2EacWtXxjfyg_FH17hxUTAXILk56zSRJYhw-K2ijRmjrjQ7uMCQS_w/s1600/Ujas_Cover-667x1024.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhXjU25SGaQp9odSzBBNqNy5rIBtaEvc1S7rNhyphenhyphenvsUcu5AEVZwFKI4oiTNK0khXA7PvDkpEvtENBlh0fHWf0H2BU2EacWtXxjfyg_FH17hxUTAXILk56zSRJYhw-K2ijRmjrjQ7uMCQS_w/s320/Ujas_Cover-667x1024.jpg" width="208" /></a></div>
<h2 style="border: 0px; color: #403f3a; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 24px; letter-spacing: -1px; line-height: 1em; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px 0px 5px; text-align: center; vertical-align: baseline;">
</h2>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
Едва ли в момента може да има по-голяма чест и предизвикателство за един преводач на фантастика от това да превежда Дан Симънс, и то не коя и да е негова книга, а именно <span style="border: 0px; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; text-decoration: underline; vertical-align: baseline;"><strong style="border: 0px; color: #1c1c1c; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; vertical-align: baseline;"><a href="http://iztok-zapad.eu/books/book/1081">„Ужас”</a></strong></span>.</div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
Преди почти двайсет и пет години Дан Симънс смая света на фантастиката с романа си „Хиперион” – книга, която привидно изглежда като позиционирана в изживяващия по онова време втора младост поджанр на спейсоперата, но в същото време е и един истински постмодерен роман, с полифония на разказващите гласове и на визиите за бъдещето на човечеството, с множество интертекстуални връзки с произведения от литературната класика и игра с тях, с дискусии със значими съвременни философски теории, с вплетени в тъканта на повествованието притчи и алегории, а и с богата палитра от новаторски чисто фантастични идеи, базирани на нови за времето си научни концепции в областта на физиката, информационните технологии и биотехнологиите. Този роман получи най-авторитетната награда за фантастика „Хюго” и издигна научната фантастика на едно ново ниво – „Хиперион” е по-близо от която и да е друга фантастика от последните трийсет години до голямата литература.</div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
Въпреки че книгата имаше успешни продължения (особено „Падането на Хиперион”), а след нея се появи друга поредица („Илион” и „Олимп”), съпоставима по богатство на идеите и размах с „Хиперион”, трябваше да минат почти двайсет години, за да се роди ново произведение на Дан Симънс, достойно за величината на таланта му, което да затвърди статуса му на гений.</div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
Романите, които са обречени да станат култови, трудно се вместват в рамките на определен жанр. В <span style="border: 0px; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; text-decoration: underline; vertical-align: baseline;"><strong style="border: 0px; color: #1c1c1c; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; vertical-align: baseline;"><a href="http://iztok-zapad.eu/books/book/1081">„Ужас”</a></strong></span> има и хорър, и криптоистория, и митологично фентъзи, и мистика, и вълнуващо историческо-приключенско повествование, и нещо от атмосферата на големите морски романи на Джоузеф Конрад и Херман Мелвил и на „северните” произведения на Джек Лондон.</div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
В центъра на повествованието стои една от най-загадъчните и пленяващи въображението морски експедиции – изчезналата полярна експедиция на сър Джон Франклин от 1845-1847 г., довела до едно от най-мащабните издирвания в човешката история, което продължава десетки години, и възпята в голям брой произведения на изкуството. Освен че извършва огромна изследователска дейност и успява да предаде изключително реалистично борбата за оцеляване на моряците от корабите „Еребус” и „Ужас”, Дан Симънс отива още по-далеч и предлага своя, фантастична версия за гибелта на експедицията. За да направи това, той ни въвежда в загадъчния свят и в поетичната митология на инуитите.</div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
„Инуит” е терминът, с който повечето ескимоси определят расовата си принадлежност – означава „истински човек”. Докато думата „ескимос”, чиято етимология не е много ясна, вероятно идва от езиците на индианските племена в Северна Канада и означава „човек, който яде сурово месо”. Повечето инуити я смятат за обидна. Разбира се, във времената, в които политическата коректност още не е съществувала и народът на инуитите още не е бил добре познат, западната цивилизация ги е наричала просто „ескимоси” – и именно като такива са намерили място и в книгата на Симънс. Авторът говори със симпатия за народа на инуитите – много впечатляващи са сцените, показващи изумителната практичност и изобретателност на местните жители, способността им да направят от нищо нещо. Бедствието, сполетяло експедицията, може да се разглежда и като отчаян опит на полярния север да се защити – та нали идването на белите хора фигурира в инуитската митология и не предвещава нищо добро. Така романът получава и своята екологична и хуманистична съставка, а Дан Симънс се превръща в един от най-големите посланици на инуитската идентичност и инуитския мироглед в световната литература.</div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
Разбира се, <span style="border: 0px; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; text-decoration: underline; vertical-align: baseline;"><strong style="border: 0px; color: #1c1c1c; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; vertical-align: baseline;"><a href="http://iztok-zapad.eu/books/book/1081">„Ужас”</a></strong></span> е роман и за нашата, западната цивилизация. В текста присъстват характерните за творчеството на Симънс литературни и културни препратки – тук е епиграфът от „Моби Дик” на Херман Мелвил, който ще маркира ключовата за цялото произведение дума „ужас” (която после ще срещнем в най-различни смисли – и като името на по-детайлно застъпения в повествованието кораб, и като названието на съдбовен за експедицията лагер на сушата, и като прякор на местната инкарнация на един друг симънсов герой, Шрайка, и просто като преобладаващото чувство на героите на романа). Тук е и Едгар Алън По, чиито разказ „Маската на алената смърт” вдъхновява Венецианския карнавал, едва не довел до гибелта на експедицията. Тук са Библията и „Книгата на общите молитви”, тук е Шекспир и най-сетне, тук е и заемащият особена роля в повествованието Томас Хобс със своя „Левиатан”. Задочно се срещаме с някои от най-значимите личности на епохата, като Чарлз Дарвин и Чарлс Дикенс (когото Симънс ще превърне в главен герой на следващия си голям роман, „Drood”). Чрез един изумителен сюжетен ход Симънс успява да превърне <span style="border: 0px; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; text-decoration: underline; vertical-align: baseline;"><strong style="border: 0px; color: #1c1c1c; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; vertical-align: baseline;"><a href="http://iztok-zapad.eu/books/book/1081">„Ужас”</a></strong></span> и в хроника на бъдещите експедиции, които ще бъдат изпратени в търсене на „Еребус” и „Ужас”.</div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
Но <span style="border: 0px; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; text-decoration: underline; vertical-align: baseline;"><strong style="border: 0px; color: #1c1c1c; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; vertical-align: baseline;"><a href="http://iztok-zapad.eu/books/book/1081">„Ужас”</a></strong></span> е преди всичко роман за човека, поставен на границата на оцеляването. За това как неимоверно тежката, отчаяна и безмилостно натуралистично описана битка със силите на природата кара едни да се пречистят и да измъкнат на повърхността най-доброто от себе си, а оставя други да бъдат победени от демоните си. И може би адът е не мястото, в което попада белият човек, а онова, което носи със себе си – не случайно дори Туунбак, страховитото инуитско полубожество, тръгнало на лов за души, се отвращава от онова, което вижда в главния злодей на романа. Въпреки касапницата, на която са подложени двата екипажа от бялото чудовище от ледовете, тя не оказва решително влияние върху съдбата на експедицията – така Дан Симънс постига впечатляващ синтез между фантастика и чувство за реализъм. По този начин чудовището може да се разглежда и като въплъщение на суровия арктически свят, който героите дръзват да щурмуват, без да са готови за това – и в логистичен, и в морален смисъл.</div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
Хронотопът на романа е наглед изключително усложнен (впрочем <span style="border: 0px; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; text-decoration: underline; vertical-align: baseline;"><strong style="border: 0px; color: #1c1c1c; margin: 0px; outline: 0px; padding: 0px; vertical-align: baseline;"><a href="http://iztok-zapad.eu/books/book/1081">„Ужас”</a></strong></span> е едно от малкото произведения в световната фантастика, при което употребата на този термин има своята дълбока логика), но когато вникне в случващото се, читателят разбира, че нещата са много прости – всичко друго е минало, „тук” и „сега” е единствено пространството, в което главният герой ще измине мъчителния път на пречистването, ще стане „„скъпоценност в морето” (по Шекспир) и ще намери своето място под слънцето (или под безслънцието, в зависимост от сезона). Привидно в романа присъства сблъсъкът между рационалния западен мироглед и ирационалното, при който последното побеждава, но нали всъщност това, с което се сблъсква Крозиър, е нещо реално, което той може да види, докосне и осмисли благодарение на своя опит? Осъзнал, че животът е „нещастен, противен, скотски и кратък” (по Хобс), но „не е задължително и да е самотен” (по Крозиър) и намерил своя начин да не е сам, Талириктуг загърбва познатия му досега свят, в който го чакат само беди и разочарования, и пристъпва в белотата на един свят на жесток студ и недоимък, но и на неподозирани чудеса.</div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
<br /></div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
<br /></div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
<i>Статията е написана за<u> <b><a href="http://blog.iztok-zapad.eu/">блога</a></b></u> на <u><b><a href="http://www.iztok-zapad.eu/">издателство "Изток-Запад"</a></b></u>.</i></div>
<div style="border: 0px; color: #7b7b76; font-family: Arial, Verdana, sans-serif; font-size: 12px; line-height: 21px; outline: 0px; padding: 0px 0px 10px; text-align: justify; vertical-align: baseline;">
<b><u><i><a href="http://blog.iztok-zapad.eu/?p=880">Оригинална публикация.</a></i></u></b><br />
<b><u><br /></u></b>
<b><u><br /></u></b></div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-11302721828613686102012-11-20T11:29:00.002+02:002012-11-21T19:08:26.735+02:00Отвъд далечната дъга<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgip-aT__WW6qhyaLdKjYZNsKIGKX3pVkHeWexPA2diUdoIW8y039ubyNUYTpGlLH8zJ-rTj-EbNT8yVYJTf57fAqE3VQFWlVF8_qt6_L5eHcZ7bNSjnsf0FcWLKZI_TAziKm8utCNezNE/s1600/bns2011.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="206" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgip-aT__WW6qhyaLdKjYZNsKIGKX3pVkHeWexPA2diUdoIW8y039ubyNUYTpGlLH8zJ-rTj-EbNT8yVYJTf57fAqE3VQFWlVF8_qt6_L5eHcZ7bNSjnsf0FcWLKZI_TAziKm8utCNezNE/s320/bns2011.jpg" width="320" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Отиде си Борис Стругацки. От уважение към атеистичните му възгледи няма да повторя клишето, че е отишъл в един по-добър свят. Но за нас, фанатичните почитатели на творчеството на братя Стругацки, той винаги ще пребивава, заедно с брат си, някъде там, отвъд планетата Радуга (Дъга) от едноименния им роман, където е вечно Пладне и всеки има своята Любов, Работа и Приятели, където прогресори летят с космическите си кораби и учени откриват на далечни планети следи от цивилизацията на Странниците, а децата се измъкват нощем от интернатите, за да открият вълнуващи тайни в забравени пещери.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Борис Стругацки е първият толкова любим мой писател, който ни напуска, откакто съм създал този блог, така че просто не мога да не напиша нещо за него. Наистина, в последно време си отидоха доста велики писатели, някои дори истински легенди. Като Рей Бредбъри например. Но дори за него, който е толкова блестящ и уважаван от мен писател, не можех просто ей така да седна и да напиша нещо спонтанно, въпреки трагичния повод. С Борис Стругацки е различно. В случая не мога да не седна да пиша, толкова е осеяно съществуването ми със знаци, оставени от братя Стругацки.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В последно време подготвях някои статии за блога ми за братята, във връзка с дипломната работа за творчеството на Лем, която пиша, и съпоставки, които правя между неговото творчество и това на Стругацки. Но както често се случва в такива случаи, животът ме изпревари и ми даде повод за писане малко по-рано от очакваното.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
С братя Стругацки израснаха и се възпитаваха цели поколения. В Русия творчеството им се е превърнало в един цял културен пласт, без който съвременната фантастика и изобщо литература е немислима. Десетки романи са пълни със скрити цитати от техни произведения, най-видните руски фантасти пишат продължения на техни повести и влизат в полемика с тях, а някои, като Вячеслав Рибаков и Андрей Лазарчук, са им били буквално ученици (посещавали са писателския семинар на Борис Стругацки в Петербург). Доста от творбите на Аркадий и Борис Стругацки са филмирани (като „Сталкер” на Тарковски е една от големите класики в руското кино), много от мислите им са станали неизменна част от градската култура и се цитират от хората в различни житейски ситуации.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Разбира се, и у нас е почти същото. Почти. Защото както и във всеки друг аспект на живота ни, и тук изоставаме с нещо, и тук не сме си свършили работата както трябва. Предполага се, че след като навремето нямахме достъп до цялата класика на англоезичната фантастика, би трябвало поне да сме издали цялата класика на източноевропейската фантастика. Но не – дори и някои от най-добрите романи на Лем и братя Стругацки чакат своята среща с българския читател. Така наред с цитатите, познати на всички ни (песента за зверчетата около плета от „Бръмбар в мравуняка”, „Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат” от финала на „Пикник край пътя” и т. н) чакат своята среща с българския читател „Животът дава на човек три радости – приятели, любов и работа” („Стажанти”) и стиховете за Най-структуралния лингвист от „Опит за бягство”. Когато превеждах „Студени играчки са звездите” на Сергей Лукяненко, ми се наложи да сложа множество бележки под линия, защото за да се чете тази книга, трябва да се познава „Пладне, XXII век” – една от основополагащите творби на Стругацки. Могат да се намерят десетки подобни примери, които показват една голяма небрежност в българското книгоиздаване, една голяма липса на професионализъм, на информираност. Някои от книгите на братята имат по няколко издания, поради което последните преиздания не се продават добре, докато други творби изобщо не са издавани. През последните години част от несправедливостта частично е поправена, благодарение на издателства като „Инфодар”, а по-рано – и на „Офир”, и някои от емблематичните произведения на братя Стругацки успяха да излязат на български (имах честта и изключителното удоволствие да преведа едно от тях – „Куца съдба”). Обаче „Светът на пурпурните облаци”, „Пътят към Амалтея”, „Стажанти”, „Пладне, XXII век”, „Опит за бягство” все още чакат своя час. Препоръчвал съм някои от тези произведения на различни издателства, но наблюденията ми са, че сега много от издателите се опасяват, че тези твърде ранни творби на Стругацки са демоде, че са остарели, че не са от класата на по-късните им произведения. Разбира се, нищо от това не е вярно – всичките повести на братя Стругацки са изключителни, и се надявам, че скоро ще се намерят издатели, които да подходят достатъчно професионално по въпроса. Аз също ще продължавам да правя каквото мога – в близко бъдеще ще представя всяка от тези книги в блога си.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Едно от основните достойнства на творчеството на братя Стругацки е, че в годините на един тежък тоталитарен режим те са едни от малцината, които, с помощта на езоповия език, успяват да покажат много от недъзите на тогавашното общество. Така се раждат тоталитарните режими на Арканар („Трудно е да бъдеш бог”), Саракш и Островната империя („Обитаемият остров”), Саула („Опит за бягство”) и Гиганда („Хлапакът от преизподнята”), в които прогресорите искат да изнасят революция, но мислещият читател открива в тези социуми странно познати алюзии и елементи от собствената си действителност.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Някои побързаха вчера да обявят това за единствената заслуга на братята, както и либералните възгледи на Борис Стругацки напоследък. Разбира се, това не е всичко. Светът е странен и многолик, а истината има много страни – именно онези, които прозират този прост факт, живеят в спомените на съвременниците си и на идните поколения, а не праволинейните поддръжници на бинарното мислене. Освен време на терор и потъпкване на човешката личност, отминалата епоха на социализма беше и време на романтични мечти за бъдещето. Едно бъдеще, което сега изглежда някак по-привлекателно от бъдещето на победилия киберпънк, в което държим в чекмеджетата си скелетите на цели поколения от комуникационна и компютърна техника, но няма пари да се пътува из космоса, защото избирателите и избираните не могат да прозрат нищо отвъд рамката на следващия мандат. В един свят, в който в продължение на един човешки живот човешката популация се удвоява, такова късогледство може да се окаже пагубно за цивилизацията ни. А какво ще правим, когато станем 20, 50, 100 милиарда души? Бъдещето на братя Стругацки е бъдеще, в което човекът излиза в Космоса. Макар и най-важното да си остава на Земята (друга крилата мисъл от „Стажанти”). Ала за да се осъществи това бъдеще, при огромната цена на космическите полети, човек трябва да има куража и отдадеността да работи не само за себе си и децата си, а и за хората от бъдещите поколения. Нещо, което понастоящем ние лекомислено сме загърбили.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Фантастиката на братя Стругацки буди романтичен стремеж към овладяването на Космоса. А понастоящем носи носталгични спомени за едно време, в което децата мечтаеха да стават космонавти, вместо чалга-звезди, бизнесмени и престъпници. Стругацки създадоха много герои, които бяха пример за подражание – Антон-Румата, Максим Камерер, Биков и Жилин, Юрковски, Сикорски и Горбовски – смели изследователи на космоса и прогресори, хора, които може и да не са идеални, но са движени от идеални цели и страдат чисто по човешки от грешките си. Фантастиката на братя Стругацки носи в себе си голяма доза дидактически заряд – една от основните тези на утопичните творби на братята е, че пътят към идеалното общество минава през създаването на идеалния човек, а ключът за това е във възпитанието. Разбира се, мнозина не са съгласни със системата за Възпитание на Стругацки в света на Пладнето – например в „Студени играчки са звездите” Лукяненко я пародира, като се противопоставя остро против шпионирането и манипулирането на учениците от наставниците им. Може би и самите Стругацки с течение на времето стигат до подобен извод (за това намеква реакцията на Лев Абалкин в „Бръмбър в мравуняка” против манипулирането му в детските години). От друга страна, наблюдавайки съвременната реализация на други подходи във възпитанието, не може да не си помислим, че в учението на братя Стругацки има някакво рационално зрънце.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Фантастиката на братя Стругацки е и фантастика на нравствено-поведенческия избор, както навремето много сполучливо я характеризира Огнян Сапарев във вече превърналото се в класика есе „Социално-моралистичната фантастика на братя Стругацки” (Публикувано в книгата му „Фантастиката като литература”, и отчасти – в предговора към сборника „Неуговорени срещи”). Тя учи на това, че в живота има морално неразрешими дилеми, но самият опит за решаването им е катарзис, през който героите трябва да преминат, за да станат по-добри.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Разбира се, това са само някои щрихи върху проблемите в творчеството на Аркадий и Борис Стругацки - има още много, което може да се каже по въпроса, и при следващите ми публикации ще се опитам да го направя, доколкото е по силите ми. Не винаги съм бил съгласен с братя Стругацки – и с теорията на възпитанието им, и с финала на „Пикник край пътя”, (в който Шухарт се е оказал достатъчно добър, за да желае щастие всекиму, след като е убил едно невинно същество, което желае искрено същото), и с правдоподобността около разрешаването на проблема с Абалкин в „Бръмбър в мравуняка”. Но фантастиката на братя Стругацки има удивителното свойство да поставя въпроси, върху които те кара да мислиш, и с това е силна дори и когато някои от тези на авторите са погрешни.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Особено близка ми е личността и самостоятелната фантастика на Борис Стругацки, макар че някога Агоп Мелконян казваше, че именно Аркадий Стругацки е писателят, докато Борис Стругацки е мислителят, но не е толкова добър като творец. За мен лично двата самостоятелни романа на Борис Стругацки (издадени под псевдонима С. Витицкий) се превърнаха в откровение, едни от най-силните произведения не само във фантастиката, но и в съвременната литература изобщо. Те са написани за много по-дълго време и с много по-мъчителни усилия, отколкото общите произведения на двамата братя, и в тях има обръщане навътре, към човека. И то не към който и да е човек, а към човека Борис Стругацки. В тях има невероятно много неща. И спомени от трудното детство по време на блокадата на Ленинград, и тягостни препратки към живота в годините на тоталитаризма с тайните му служби и разрушаването на човешки съдби, и алегория на някои зловещи задкулисни сили в сегашното общество, и голяма доза разочарование от крушението на надеждите, а може би, както смятат някои критици, и някакъв ирационален упрек към брат му Аркадий заради това, че го е изоставил.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Чувствам Борис Стругацки много близък и с друго – в своя сайт той години наред отговаряше на въпросите на почитателите си почти ежеседмично, и за четиринайсет години успя да отговори на почти 9000 въпроса. Понякога се случваше да признае, че не е чел някой автор, или не е компетентен по някоя тема, но не остави никого без внимание за всичките тези години. Преди 3-4 години останах приятно изненадан, когато почти веднага прие приятелството ми в „Хайдпарк” – руска социална мрежа, която тогава беше много модерна сред руските артистични среди. Въпреки че някои мои приятели са задавали въпроси на Борис Натанович в сайта му, аз така и не се осмелих да го попитам нищо – нито там, нито в „Хайдпарк”. Може би ме спря това, че той често говореше за своята заетост, и че изнемогва в работата – през последните години се занимаваше доста с четене на творбите на млади автори и оказването на помощ. Но сега си давам сметка, че така и не успях да измисля въпроси, които си заслужаваха нарушаването на спокойствието му.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Най-хубавото сред българските изследвания върху Стругацки си остава споменатата по-горе статия на Огнян Сапарев. За съжаление все още нямаме цялостно изследване на творчеството им, но заслужава сериозно внимание сборникът „Непознатите Стругацки” на издателство „Ернор”, издаден по повод 35-годишнината от създаването на клуб „А. и Б. Стругацки” – Пазарджик. Разбира се, чуждестранните изследвания върху творчеството на братята са много повече - например Лем му е посветил доста страници във фундаменталното си произведение „Фантастика и футурология” (като особено акцентира върху „Пикник край пътя”). В едно от последните си интервюта, което може да бъде намерено и в българския интернет, Лем оценява братя Стругацки изключително високо, като ги поставя сред най-добрите съвременни фантасти наред с Дик, над Бредбъри, Кларк и Азимов. От руските книги за братя Стругацки може би най-сериозна е работата на Ант Скаландис, за която навремето Олег Дивов каза, че е хубава, но в нея има твърде голяма доза Скаландис (защото Ант Скаландис пречупва братята през призмата на собственото си запознанство с тях и влиянието им в живота си). Както вероятно в тази статия има твърде голяма доза Васил Велчев. Но когато някой ти е оказал толкова голямо влияние, че си започнал да го чувстваш като близък приятел, вече не можеш да погледнеш на него напълно обективно. И макар че моментът е тъжен, е прекрасно, че това приятелство продължава и никога няма да свърши.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-24007530559236108572012-11-06T12:21:00.001+02:002012-11-06T12:48:26.526+02:00Робърт Хайнлайн, „Между планетите”<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhR1lpXDGHcSQfIcpXElzSsgNQZrAJ_BO8Fg0GnN1O1gCY9cPzpKkBfFMepl3jWZyTo5hRSDg-f_Jh-YIgtA2tocqB9rfcwBIHodhL5B3oNLYAxMg8ZJUpqr2J10CbUzvZoAzYiqy0Sr4E/s1600/robert_a._heinlein___between_planets.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em; text-align: center;"><img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhR1lpXDGHcSQfIcpXElzSsgNQZrAJ_BO8Fg0GnN1O1gCY9cPzpKkBfFMepl3jWZyTo5hRSDg-f_Jh-YIgtA2tocqB9rfcwBIHodhL5B3oNLYAxMg8ZJUpqr2J10CbUzvZoAzYiqy0Sr4E/s400/robert_a._heinlein___between_planets.jpg" width="238" /></a><br />
<div style="text-align: justify;">
В <b>„Между планетите”</b> [<b>Between Planets</b> - 1951] вече става явен един любопитен похват, използван от Хайнлайн в по-голямата част от <a href="http://lazy-bg.blogspot.com/2011/07/blog-post.html">юношеските му романи</a>. От една страна имаме продължение на тенденциите, започнати в предишните книги (овладяването на Слънчевата система се извършва в последователността и темповете, заложени в по-ранните романи; избухва войната, за която се говори в предишната книга <b><a href="http://lazy-bg.blogspot.com/2011/11/blog-post.html">„Фермер в небето”</a></b> [<b>Farmer In The Sky</b> – 1950]), от друга страна – множество детайли са променени в сравнение с предходните произведения (могъщите марсианци, които в <b><a href="http://lazy-bg.blogspot.com/2011/09/blog-post_29.html">„Червената планета”</a></b> [<b>Red Planet</b> – 1949] бяха способни да носят по две земни деца под мишница и да боравят с материята като всемогъщи, сега са се превърнали в крехки създания, интересуващи се от бъдещето на Слънчевата система и неспособни да издържат земната гравитация без специална апаратура; венерианските амфибии от <b><a href="http://lazy-bg.blogspot.com/2011/09/blog-post.html">„Космически кадет”</a></b> [<b>Space Cadet</b> – 1948] са се преобразили в колоритните венериански дракони и т. н.). По този начин се получава група от романи, които образуват идейна поредица, но действието в тях не се развива в една и съща вселена. В <b>„Между планетите”</b> е нарушен и пространственият принцип, който Хайнлайн следва в предишните си произведения - <b><a href="http://lazy-bg.blogspot.com/2011/07/blog-post_29.html">„Ракетата Галилео”</a></b> [<b>Rocket Ship Galileo</b> - 1947], <b>„Космически кадет”</b>, <b>„Червената планета”</b> и <b>„Фермер в небето”</b> се случват съответно на Луната, Венера, Марс и Ганимед, като Хайнлайн винаги сменя мястото на действието в поредната книга; тук обаче се връща към Венера и Марс и нарушава зададения ритъм; в следващите романи изобщо ще излезе от Слънчевата система (основите на това събитие са заложени именно в <b>„Между планетите”</b>).</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Главният герой на „Между планетите”, Доналд „Дон” Харви, се връща от училище, яхнал понито си Лейзи ( ;-) ), когато му се обаждат, че е получена телеграма от родителите му. Възникнала е колониална криза, надига се война – всички усещат това. Родителите му, които в момента са на Марс, искат да го изтеглят от зоната на бойните действа и са му запазили място в кораба „Валкирия” за полета му през същия ден.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Положението на Дон е двусмислено – баща му е от Земята, а майка му е колонист второ поколение на Венера. Двамата са се оженили на Луната, докато са се занимавали с планетологични изследвания из Слънчевата система. Самият Дон е роден в космоса. Графата „националност” в паспорта му не е запълнена, така че има право на двойно гражданство, земно и венерианско. Не е бил скоро на Венера, на Земята е от единайсетгодишна възраст. Смята себе си за гражданин на Слънчевата система. Въпреки правото на земно гражданство по закон, когато избухне войната, ще се чувства неуютно на Земята – още повече при вълната на параноя, която се надига. От друга страна, Марс се очертава да е неутрална територия, така че наистина е добра идея да отиде там.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Дон се връща до училището, за да събере багажа си и да намери подходящ нов стопанин на Лейзи, и прочита писмото от родителите си, в което те изискват непременно да се види с чичо си Дъдли Джеферсън, който всъщност не му е роднина, а приятел на родителите му – Дон едва го познава. Така или иначе не е останало време да се види с него. След полет до Пристанището (на мястото на град Чикаго) и след като непрекъснато е подлаган на тягостни проверки, Дон разбира, че няма резервация за „Валкирия”, а за полета на „Пътят на славата” (да, <b>Glory Road</b>, както се казва един от по-късните романи на Хайнлайн) за следващата сутрин. Забавянето си има и добра страна – все пак ще му остане време да посети д-р Джеферсън, макар и на юношата изобщо да не му се иска да прекара по този начин последната си вечер на Земята. Той се обажда на доктора, който разтревожено го пита дали е получил пратка от него в училище. Дон не е получавал нищо, но за момента не е разтревожен – решава, че колетът е пристигнал сред заминаването му и от училището ще намерят начин да му го препратят. Докторът го поканва да пренощува у тях и Дон с неохота приема.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Същата вечер, докато са в един ресторант с доктора, изгасва тока и е обявена тревога „нападение от космоса”. Малко по-късно, след като д-р Джеферсън му е казал, че непременно трябва да намери пратката и да я занесе на родителите си, двамата са арестувани от службата за безопасност и отведени в управлението, където за пръв път герой от юношеските романи на Хайнлайн се среща с чистото зло – за да го накара да проговори, офицер от службите го заплашва, че ще навреди на понито Лейзи. Когато освобождават юношата и той пита за доктора, му съобщават, че е получил разрив на сърцето. По-късно Дон си спомня думите на учителя си по биология, че всяка смърт може да се представи като разрив на сърцето.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
На следващия ден все пак получава колета, който му е препратен от училището. В него има писмо и пластмасов пръстен. Пръстенът е съвсем обикновен – Дон решава, че важното е писмото, вероятно на него има тайно послание. Но след нова среща със службите за безопасност писмото му е отнето, и той все пак успява да излети в космоса.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
И започва поредица от приключения, в която Дон спасява колоритния венерианец сър Исак Нютон от задушаване, пристига на космическата станция Тера-орбита, за да разбере, че всички космически кораби са минали под контрола на въстаниците и няма да има полети към Марс, а след като е заплашен от връщане на Земята, той решава да отиде на Венера и оттам да търси път до червената планета. Докато бунтовниците осъществяват целите си, които включват унищожаване на космическата станция и обявяване на независима Венерианска република, попадналият на Венера Дон си намира работа в един китайски ресторант и среща първия си нов приятел в лицето на собственика Чарли, сблъсква се с предателство (защото се оказва, че все пак пръстенът е важният, и враговете му са готови на всичко, за да му го отнемат) и открива първата си любов, а когато на планетата идват земни окупационни сили, бяга при съпротивата и става войник. Дали след много мисии, героизъм и приключения, в които Дон се калява и възмъжава, той ще успее да осъществи мечтата си да стигне до Марс, макар и по заобиколен път, и да предаде заветното пръстенче на родителите си?</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В <b>„Между планетите” </b>Хайнлайн достига едно ново ниво на реализъм в описанието на битието на юношата на бъдещето. Макар че Дон Харви е някак твърде „правилен” юноша – добър, ученолюбив, със силно развито чувство за справедливост, с никакви забежки към Тъмната страна, той успява да се срещне с някои наистина зловещи персонажи (офицерът от службата за безопасност, който го тормози по време на разпитите и по всяка вероятност е отговорен за смъртта на д-р Джеферсън; китаецът Джони Линг, мним роднина на Чарли, опитващ се да се сприятели с Дон, само за да го измами); за пръв път в поредицата се появяват толкова важните за тази възраст любовни трепети, като Хайнлайн ни най-малко не прекалява с дозировката; войнишкото ежедневие на юношата също е предадено реалистично. Чрез своя героизъм Дон успява да спаси важна технология, която ще даде коз на бунтовниците срещу готвещите се да завладеят Марс реакционни земни сили, и същевременно ще прокара пътя на хората към звездите.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-67855065600584206802012-10-07T15:24:00.004+03:002012-10-08T15:14:26.691+03:00Сергей Лукяненко – „Какво да направите, ако детето ви чете?”<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<i>Една забавна публикация от днес в блога на Сергей Лукяненко:</i></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Като лекар често ме питат: „Какво да направя? Струва ми се, че детето ми е започнало да се занимава с четене...”</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Ще опитам да отговоря.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Като начало – кое трябва да ви накара да застанете нащрек? Признаците са известни – детето е започнало да се разхожда по-малко, повишило си е успеха в училище, вече обича да се уединява с книга в стаята си, банята, тоалетната... Когато го попитате за какво му е книгата, детето се смущава, избягва да ви поглежда в очите, дава някакви неловки обяснения: „свърши тоалетната хартия”, „за да я сложа под крачето на шкафа”, „с Петя искахме да си направим бой с книги”. Особено тревожна е ситуацията, когато децата се занимават съвместно с четене на книги, събират се в група, обсъждат прочетеното. Мнозина смятат, че от този порок са заплашени само момчетата – уви, това не е така! Момичетата също толкова често започват да четат в най-ранна и невинна възраст.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Но все пак какво да направите, ако детето ви чете?</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Първо, не бива да се плашите! При анонимни анкети лекарите са установили, че 99% от хората в един или друг момент от живота си са се занимавали с четене, а при останалия 1% този факт се е изтрил от паметта им. Децата биват привлечени от всичко ново, неизвестно, затова е неизбежен моментът, в който ще се заинтересуват от някоя книга, ще я вземат в ръцете си и ще се захванат да я изучават.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Второ, не бива да плашите децата! Ако сте влезли в детската стая, а детето ви лежи и чете – направете се, че нищо не сте забелязали. Не са необходими и средновековните заплахи: „ще ослепееш”, „ще си порежеш пръстите на хартията”, „ще ти изсъхне гръбначният мозък, а главният, обратно – ще се развие”, „от честото прелистване ще ти излязат мазоли на ръцете”. Да, разбира се, четенето е вредно за зрението и на хартията човек може да се пореже. Но нещата изобщо не са толкова трагични! Интересът към четенето в детската възраст е нещо съвсем естествено. Постарайте се да отвлечете вниманието на детето с нещо друго – спорт, къщна работа, компютърни игри, пиене на бира, в края на краищата (мнозина смятат този метод за рискован, но бирата по великолепен начин отвлича от четенето). Може да се покажат на детето комикси – там има страшно малко букви и доста картинки, това е добър начин постепенно да пренасочите интереса му.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Трето, обърнете се за помощ към специалистите. Препоръчваме незабележимо да подхвърлите на детето книга на Лев Толстой, Фьодор Достоевски или Максим Горки. Класиката е един от най-изпитаните начини да породите у детето трайно отвращение към четенето. Но специалистът може да ви насочи и към някаква специализирана литература.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Четвърто, поговорете с детето откровено. Кажете му, че разбирате неговия интерес към четенето, самите вие сте преминали през него, и рано или късно то ще се справи с този лош навик. Взаимното разбиране и мирът в семейството са залог за успеха.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Пето, помнете, че процесът на лечение ще бъде дълъг и рецидивите са неизбежни. Ако попадне в армията, лиши се от компютър и телевизор, скара се с приятел или приятелка, детето може отново да посегне към книгата. Известни са случаи, когато в невъздържано четене изпадат дори хора на преклонна възраст, оказали се в сложна житейска ситуация. Но колкото по-рано започнете да се борите с този порок, толкова по-големи шансове имате децата ви да захвърлят книгата и никога повече да не я вземат в ръце!<br />
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
<i>Превод от руски: Васил Велчев</i><br />
<i><br /></i>
<i><br /></i></div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-89927329121544976392012-06-10T09:21:00.003+03:002012-10-07T15:31:34.502+03:00Лемология<div style="text-align: justify;">
</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhRD_kvsVJ-b1TB5gDszXsnYBv92tt-HFNYM3kjOsC-hitkYhyphenhyphen8b4EYZwOmyTrXHzNjIVg6pYjcYvq9CrUD0wL-d5u280U1Q6FlR2W4v2wmvq7Fb1EJWBTLqZFQDnNCf5rCFT7aerPEkoI/s1600/DSCN8191.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhRD_kvsVJ-b1TB5gDszXsnYBv92tt-HFNYM3kjOsC-hitkYhyphenhyphen8b4EYZwOmyTrXHzNjIVg6pYjcYvq9CrUD0wL-d5u280U1Q6FlR2W4v2wmvq7Fb1EJWBTLqZFQDnNCf5rCFT7aerPEkoI/s320/DSCN8191.JPG" width="320" /></a></div>
<br />
<br />
В момента изживявам един изключително интересен и плодотворен период, а в негова кулминация трябва да се превърне писането ми на дипломна работа върху творчеството на Станислав Лем – един от най-големите писатели-фантасти на XX век, а също така философ и мислител, един от създателите на модерната футурология. Може би никога не съм имал толкова силното усещане, че се намирам където трябва, и се занимавам точно с каквото трябва.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Подобно на рожбата си Соларис, Лем заедно с цялото си творчество също е един огромен океан, и е естествено да нямам много време за други неща, докато плувам из него, така че съм позанемарил блога си напоследък. Но реших, че мога да съчетая по още един начин приятното с полезното и да публикувам тук част от работата си (това ще бъдат предимно ревюта на книги; разбира се, във вид, подходящ за целите на този блог – изложенията за тези произведения в самата дипломна работа ще са много по-обширни и структурирани по друг начин).</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Започвам с настоящата уводна статия, в която излагам съдържанието на работата ми, с уговорката, че много от набелязаните цели засега са само пожелание, но контурите на изследването ми започват да се очертават.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
В дипломната ми работа (озаглавена <b>„Творчеството на Станислав Лем – между мейнстрийма и фантастичния жанр”</b>) изяснявам научните търсения на Лем, които той излага във фундаменталния си труд <b>„Сума на технологията”</b> (<b>„Summa technologiae”</b> – 1963) и въплъщава във фантастичните си произведения. Проследявам и чисто литературното израстване на писателя, който след първите си романи се опитва да пише реалистична проза, а впоследствие се връща към фантастиката, като твори в различни нейни поджанрове, постоянно я обогатява стилово и езиково, опитва са да я направи по-пълнокръвна, съединява я с други жанрове, написва трудове, в които излага литературно-естетическите си възгледи.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Разглеждам творчеството на Лем, опирайки се на тематичния принцип, а в много голяма степен и на хронологичния, тъй като общо взето в различните етапи от творчеството си авторът се придържа към определени поджанрове и определена тематика. Методът на изследване, който използвам, е предимно жанровата теория, но стъпвам и върху здравата теоретична основа, която дава и самият Лем в произведенията си <b>„Summa technologiae”</b>, <b>„Философия на случайността”</b> (<b>Filozofia przypadku</b> - 1968) и <b>„Фантастика и футурология”</b> (<b>Fantastyka i futurologia</b> - 1970). </div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
<u>Първата глава</u> на дипломната работа е озаглавена <i>„Фантастиката като жанр и мястото на Станислав Лем в нея”</i>. В нея давам основните дефиниции и определения за фантастиката. Излагам кратка история на фантастиката преди Лем. Очертавам основните потоци и направления, поджанрове. Разглеждам популярната концепция за фантастичния жанр като гето, изолирането му от мейнстрийма. Посочвам новаторството на Лем и значението му в световната фантастика.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Във <u>втората глава</u>, <i>„Живот и личност на Лем. Нефантастична проза и автобиографични мотиви в нея”</i>, проследявам жизнения и творчески път на автора. Разглеждам автобиографичните му произведения <b>„Моят живот”</b> (<b>Mein Leben</b> - 1983) и <b>„Високият замък”</b> (<b>Wysoki Zamek</b> - 1966), както и други реалистични произведения с автобиографични мотиви, предимно <b>„Болница „Преображение”</b> (<b>Szpital Przemienienia</b> - 1948, издадена 1955). Правя паралел с <b>„Вълшебната планина”</b> на Томас Ман, чието влияние се усеща в романа.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
В <u>третата глава</u>, <i>„Ранни и утопични произведения”</i>, анализирам:<br />
<br />
- <b>„Човекът от Марс”</b> (<b>Człowiek z Marsa</b> - 1946) като не особено успешен първи литературен опит, но носещ някои от белезите на зрялата проза на Лем;</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- <b>„Астронавти”</b> (<b>Astronauci</b> - 1951) като наивен опит за пресъздаване на научно-техническия ентусиазъм на времето;</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- <b>„Магелановият облак”</b> (<b>Obłok Magellana</b> - 1955) като класическа утопия от времето на ранния социализъм.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Проследявам влиянието на утопиите на Лем върху източноевропейската фантастика – <b>„Мъглявината Андромеда”</b> на Ефремов, <b>„Атомният човек”</b> на Дилов. Посочвам основанията на критиката на зрелия Лем към ранното му творчество.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
В <u>четвъртата глава</u>, <i>„Антиутопии и криминално-фантастични произведения”</i> се спирам на антиутопичните мотиви в утопичните произведения на Лем, разгледани в предишната глава, но централно място заема изследването на опасностите на „идеалното” общество в романа <b>„Завръщане от звездите”</b> (<b>Powrót z gwiazd</b> - 1961), както и класическия антиутопичен обществен модел в романа <b>„Дневник, намерен във ваната”</b> (<b>Pamiętnik znaleziony w wannie</b> - 1961) (проследявам влиянието на Кафка върху произведението). Останалата част на главата е за <b>„Разследване”</b> (<b>Śledztwo</b> - 1959) и <b>„Сенна хрема”</b> (<b>Katar</b> - 1976) като очертаващи началото на жанровите странствания на Лем – пътя от фантастика към реализъм. Нещичко и за образа на завърналия се астронавт в <b>„Завръщане от звездите”</b> и <b>„Сенна хрема”</b>.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
<u>Петата глава</u>, <i>„Контактът невъзможен”</i>, щрихира темата за контакта между извънземните цивилизации в ранните романи на Лем, но централно място в изложението заема анализът на някои от най-значимите и световно признати произведения на Лем:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- <b>„Едем”</b> (<b>Eden</b> - 1959) – антиутопични мотиви. Оригинален социален модел. Нежелание за контакт в затвореното тоталитарно общество. Критика на зрелия Лем към романа – схематичност на образите;</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- <b>„Соларис”</b> (<b>Solaris</b> - 1961) – философски мотиви. Соларистиката като опит да се опише непонятното, от друга страна – човешкото, пречупено през призмата на чуждото. Идеята за несъвършения бог. Причини за негативно отношение на Лем към киноинтерпретациите на романа – тоталното неразбиране на романа от страна на режисьорите и изместване на авторовата идея;</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- <b>„Непобедимият”</b> (<b>Niezwyciężony</b> - 1964) – пример за въплъщение на научните идеи на Лем в белетристиката. Некроеволюция;</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- <b>„Гласът на Бога”</b> (<b>Głos Pana</b> - 1968) – задълбочаване на стремежа на синтез между белетристика и научно-философска проза. (Отпратка към <b>„Summa technologiae”</b>, където ще бъде разгледана научната част на романа);</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- <b>„Фиаско”</b> (<b>Fiasko</b> - 1987) – завръщане към твърдата научна фантастика. Кулминация на мотива за невъзможност на контакта.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Влияние на романите за контакта на Лем върху източноевропейската фантастика – <b>„Малчуганът”</b> и <b>„Пикник край пътя”</b> на братя Стругацки, <b>„Тежестта на скафандъра”</b> на Любен Дилов.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Темите в <u>шестата глава</u>, <i>„Хумористична и сатирична проза”</i>, са:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- Словотворчество и светотворчество в <b>„Приказки за роботите”</b> (<b>Bajki robotów</b>, първо отделно издание - 1964) и <b>„Кибериада”</b> (<b>Cyberiada</b>, първо отделно издание - 1965);</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- Пародия и социална критика в <b>„Звездни дневници”</b> (<b>Dzienniki gwiazdowe</b>, първо отделно издание - 1957);</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- Научни и философски идеи в останалите произведения от цикъла за Ийон Тихи – <b>„Спомените на Ийон Тихи”</b> (<b>Ze wspomnień Ijona Tichego</b>, първо отделно издание - 1961), <b>„Конгрес по футурология”</b> (<b>Kongres futurologiczny</b> - 1971), <b>„Оглед на място”</b> (<b>Wizja lokalna</b> - 1982), <b>„Мир на земята”</b> (<b>Pokój na Ziemi</b> - 1987). Теориите на „лудите учени” от <b>„Спомените на Ийон Тихи”</b>. Продължение на идеята за некроеволюцията от <b>„Непобедимият”</b> в <b>„Мир на Земята”</b>;</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- Израстване на Ийон Тихи от остроумен самохвалко през внимателен слушател до реалистичен герой със своите положителни страни и слабости.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
<u>Седмата глава</u>, <i>„Теми и идеи в кратката проза на Лем”</i>, е посветена предимно на цикъла разкази за пилота Пиркс (<b>Opowieści o pilocie Pirxie</b>, първо отделно издание - 1968). Акцентирам на психологическо уплътняване на героя в сравнение с ранните произведения на автора. Изследвам основните теми в цикъла: взаимоотношенията на човека с космоса и с машините, самоопознаването на човека и израстването му. Спирам се и върху причините, поради които цикълът не се превръща в <i>Bildungsroman</i>. Проследявам влиянието на разказите върху източноевропейската фантастика – главно при Светослав Славчев (разказите за пилота Ферн).</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Отделям внимание и на други кратки произведения на Лем, най-вече на повестта <b>„Маска”</b> (<b>Maska</b> - 1976) и мотива за самоосъзнаването на разумното същество.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
<u>Осмата глава</u>, <i>„Научни и философски идеи в „Summa technologiae” и в есетата на Лем”</i>, започва с излагането на проблемите и перспективите на кибернетиката, очертани в сборниците с есета <b>„Диалози”</b> (<b>Dialogi</b> - 1957) и <b>„Мегабитовата бомба”</b> (<b>Bomba megabitowa</b> - 1999), след което минавам към централната тема на главата - <b>„Summa technologiae”</b>.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Разглеждам накратко труда <b>„Вселена, живот и разум”</b> на руския учен Йосиф Шкловски – извор на вдъхновение и идеи за Лем. Очертавам структурата на <b>„Summa technologiae”</b> и идеите й, въплътени във фантастичната проза на Лем:</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- проблемът за фантоматиката и разпознаването на реалността в <b>„Соларис”</b> (с отпратка към <b>„Кукла”</b> на Болеслав Прус, където подобни идеи се срещат за пръв път в полската, а и в световната литература), „Странните кутии на професор Коркоран”, „Конгрес по футурология”;</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- техноеволюцията и вариантът й некроеволюция в <b>„Непобедимият”</b> и <b>„Мир на Земята”</b>;</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
- теории за честотата на космическите цивилизации и за контактите между тях в <b>„Гласът на бога”</b>. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
В <u>девета глава</u>, <i>„Литературно-естетически възгледи на Лем и схващането му за научната фантастика във „Философия на случайността” и „Фантастика и футурология”</i>, разглеждам теорията на всичко на Лем във <b>„Философия на случайността”</b> и историята на написването и структурата на<b> „Фантастика и футурология”</b>. Посочвам основанията на Лем за критика на съвременната англо-американска фантастика, като обръщам специално внимание върху интерпретацията на творчеството на Филип Дик, взаимоотношения между Лем и Филип Дик и общите идеи в творчествата им, темата за илюзорните реалности в романите на Филип Дик.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Лем има още една книга, посветена на литературата – <b>„Моите възгледи за литературата” </b>(<b>Mój pogląd na literaturę</b> – 2003), която не е замислена като монолитен труд, а представлява по-късен сборник от статии и есета. Разбира се, обръщам внимание и на нея, още повече че доста от статиите са за фантастиката, включително и обширна монография за <b>„Юбик”</b> на Филип Дик.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
<u>Десета глава</u>, <i>„Литературните експерименти на Станислав Лем”</i>, е посветена на сборниците с литературни мистификации <b>„Абсолютна пустота”</b> (<b>Doskonała próżnia</b> - 1971), <b>„Мнимата величина”</b> (<b>Wielkość urojona</b> - 1973) и <b>„Библиотека на XXI век”</b> (<b>Biblioteka XXI wieku</b> - 1986) – крайната фаза от стремежа на Лем към синтез между художествената литература с публицистиката и научно-популярната литература. Тук проследявам темите и идеите на ненаписаните произведения на Лем.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Като кратко заключение (с оглед основната цел на изследването) може да се каже, че през целия си живот Лем се придвижва от фантастиката към мейнстрийма. Но след всичките си търсения и експерименти, в последните си два романа <b>„Мир на Земята”</b> и <b>„Фиаско”</b> той се завръща към класическата научна фантастика. Защото е осъзнал, че всъщност мисията на живота му е да отведе фантастиката в мейнстрийма – да накара критиците да я приемат като сериозна литература. Фактът, че сега Лем влиза в университетските програми по литература и за него се пишат дипломни работи показва, че със своето творчество той е успял да осъществи тази цел. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
Това са общо взето нещата, които имам предвид. Разбира се, в процеса на работа може да тръгна по други пътища, някъде да се задълбоча, другаде да претичам по-бързо – какво се е получило, ще се разбере след защитата на дипломната ми работа, когато трудът ми ще бъде издаден на книга по един или друг начин (или по един <i>и</i> друг начин :)). А дотогава – през следващите месеци ще публикувам в блога си статии за <i>всичките</i> произведения на Лем - такива, каквито съм ги видял при прочитането/препрочитането им по време на подготовката си за тази дипломна работа.</div>
<div style="text-align: justify;">
</div>
<div style="text-align: justify;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div style="text-align: justify;">
<br />
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
</div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com12tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-45025682526882418302012-01-05T11:28:00.007+02:002012-01-05T11:41:27.474+02:00Светлинка в мрака<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEglD5E7EvuWl9CYoC-5lbOzcL9bXnw2qE7EZLlPm4NYMoHFRjAGtBZ-cdRif1JnTMN8m5VEqlwsJerHnJTaxOov9xksUjZ2ANygN2FHk7oF8QGdF3EUV_PK4aEqxKCpFXV982yMV2HZ-KM/s1600/trubadurs_magazine_vmcore_1_2_20111229.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 150px; height: 200px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEglD5E7EvuWl9CYoC-5lbOzcL9bXnw2qE7EZLlPm4NYMoHFRjAGtBZ-cdRif1JnTMN8m5VEqlwsJerHnJTaxOov9xksUjZ2ANygN2FHk7oF8QGdF3EUV_PK4aEqxKCpFXV982yMV2HZ-KM/s200/trubadurs_magazine_vmcore_1_2_20111229.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5694080532199141842" border="0" /></a><br /><div style="text-align: justify;"><br /><br /><br /><span style="font-style: italic;">Първата публикация на разказа е в </span><span style="font-style: italic;font-size:100%;" >списание <a href="http://trubadurs.com/2011/12/30/%D1%81%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%89%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B1%D0%B0%D0%B4%D1%83%D1%80%D0%B8-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-2-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0-1-pdf/">"Сборище на трубадури", брой 2, 2011 г.</a><a href="http://trubadurs.com/2011/12/30/%D1%81%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%89%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B1%D0%B0%D0%B4%D1%83%D1%80%D0%B8-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-2-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0-1-pdf/"></a></span><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><span style="font-weight: bold;">Васил Велчев</span><br /><span style="font-weight: bold;">Светлинка в мрака</span><br /><br />Пръв видя светлинката малкият Олег. Беше избягал от училище и се мотаеше из онези участъци от Кораба, където рядко надзъртат възрастните. А кое място може да бъде по-подходящо за целта от наблюдателната зала? Когато малко по-късно дойдоха членовете на командния състав, се учудиха колко чисто и подредено е там – никой от тях не беше се отбивал на това място от много години, а не се забелязваше нито една паяжина. Оказа се, че Олег е бил доста чест посетител на залата, и съответно се беше погрижил пребиваването му в нея да е по-приятно.<br /><br />Разбира се, през следващите дни, когато имаха време да осмислят нещата, те си спомниха как в детските си години са идвали тук и са се взирали с часове в черното небе с надеждата да се сбъдне онова, за което си мечтае всяко дете на Кораба – да видят сред гъстия мрак на умираща вселена мъничка светлинка, свидетелстваща, че някъде там, достатъчно близо, за да бъде достигната в рамките на човешкия живот, има звезда.<br /><br />Всеки от тях беше идвал в наблюдателната зала многократно в определен период от детството си. Беше се взирал в тъмнината, докато го заболят очите, и много често му се струваше, че ей сега, само след миг, чудото ще се случи, че малката светла игла ще пробие небето и ще освети мрачното бъдеще на почти изчерпалия ресурсите си Кораб и на населяващите го отломки от славния някога човешки вид. Но, естествено, светлинката все не се появяваше, и следващия път престоят на детето в залата беше по-кратък, след седмица посещенията му оредяваха, за да престанат съвсем след известно време.<br /><br />Досега.<br /><br />Но сега нещо се беше променило. Отнякъде, между чудовищните гравитационни полета на изпълнилите вселената черни дупки, се беше промъкнал лъч светлина.<br /><br />Имаше само едно правдоподобно обяснение за природата на този светлинен източник, но въпреки това офицерите не избързаха със съобщаването на новината, а оставиха учените да си свършат работата. След като бяха извършени всички необходими изследвания и наблюдения, изводът беше категоричен: някъде там имаше звезда, около която обикаляха множество планети.<br /><br />На следващия ден Общото събрание на Кораба се събра в конферентната зала, като специално заради събитието беше организирано пряко излъчване по всекорабната телевизия, за пръв път от десетки години.<br /><br />Капитан Зелидис застана на трибуната, подръпна буйната си черна брада, премести ръката си върху гъстите си черни къдрици и започна да говори:<br /><br />- Както вече сте чули, открихме звезда. Мисля, че за всички е ясно какво означава това. Ресурсите на Кораба са почти изчерпани, имаме енергия само за едно ускоряване и намаляване на скоростта, и ако в близко бъдеще не попаднем на нови запаси от материя, ще се наложи да късаме от самата плът на кораба, за да храним Конвертора. Една звезда с планета около нея ще ни даде невъобразимо много време за отдих на цивилизацията ни и отлагане на гибелта й, а защо не и възраждането й? Вероятно ще можем да останем там много поколения, ще възстановим запасите си от материя за Конвертора, ще черпим светлина и енергия директно от звездата, което ще ни помогне да възстановим кръговрата на природата в кораба ни, може и да осъществим контакт с други цивилизации, привлечени от звездата. Предлагам да направим корекция в курса и да поемем към звездата. Вие как смятате?<br /><br />Естествено, думите на капитана бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Само един представител на опозицията, който по-скоро искаше да се изрепчи на капитана, отколкото имаше убедителни доводи против, се опита да възрази:<br /><br />- Вярно е, че ресурсите ни са изчерпани, но все пак имаме някаква енергия за извънредни ситуации. Не е ли по-добре да продължаваме да летим по инерция и да се надяваме, че някой ден ще срещнем материя или цяла звезда на пътя си? Струва ли си да хабим целия си запас от енергия сега? А ако звездата излъже очакванията ни?<br /><br />Веднага обаче се изправи ръководителят на управляващата партия и потуши безмилостно възраженията му:<br /><br />- Дори когато летим по инерция, се налага от време на време да променяме курса си, за да избягваме гравитационните полета на черни дупки, озовали се на пътя ни. Рано или късно енергията ни все пак ще свърши, а няма гаранция, че ще се натъкнем на някаква материя. Докато там – посочи той театрално към малката светлинка в илюминатора – имаме колкото си искаме енергия. Нямаме право да не се възползваме от тази възможност.<br /><br />Дебатите бяха кратки. Почти единодушно общото събрание на Кораба гласува за промяна на курса и насочване към звездата. Двигателите се включиха, необходимите корекции в курса бяха направени и малкият астероид отплава към далечната светлинка в мрака.<br /><br />***<br /><br />Когато пътуването им беше към края си, ненадейно бяха призовани от друг кораб.<br /><br />Капитан Зелидис нареди да бъде отворен канал за видеовръзка.<br /><br />На екрана се появи извънземен хуманоид със зеленикава кожа и рогов израстък на челото. Той заговори на непознат език.<br /><br />Капитанът подръпна проскубаната си бяла брада и премести ръката си върху голото си теме.<br /><br />- Включете Матрицата на Стоичков! – нареди той.<br /><br />Новоназначеният адютант на капитана, младши лейтенант Олег Страчевски, стартира универсалната превеждаща програма, кръстена на името на древния спортист, прочут с уменията си да овладява чужди езици.<br /><br />- ...забранява се преминаването ви по-нататък – заяви зеленото извънземно на екрана. – Всички възможни вътрешни орбити вече са заети. Ако подпишете Пакта за сътрудничество и взаимопомощ, ще ви бъде разрешено да заемете следващата по ред външна орбита и да чакате да ви се освободи място по-навътре.<br /><br />- Хм. А кога ще се освободи такова?<br /><br />- През следващата местна година, смятано спрямо сегашната ви орбита при средната орбитална скорост за тази звездна система, най-вътрешният кораб ще довърши своята почивка и дозареждане със суровини, след което ще отпътува. След отпътуването му всички кораби ще преминат с една орбита по-навътре. Разбира се, още отсега ще можете да използвате всички ресурси, достъпни за настоящото ви местоположение.<br /><br />- Има две комети, чиито орбити достигат дотук, сър – обади се научният офицер.<br /><br />Капитанът се замисли, като че ли имаше някакви алтернативи.<br /><br />- Е, добре – каза той най-накрая. – Дайте го насам този Пакт за сътрудничество.<br /><br />***<br /><br />- Приближава се кораб, сър!<br /><br />Капитан Страчевски се затрътри към командната зала, като разбутваше с бастуна си пъплещите по пода итериански бебета. Когато свърна по коридора към залата, за малко да се блъсне в простира, на който зибарските бежанци бяха окачили прането си, а при влизането си в залата беше принуден да премине през изплетената от пежабския посланик паяжина.<br /><br />- Отворете канал за връзка! – извика той, докато прогонваше настанилия се нахално в креслото му малиарски зъбел. – И веднага щом подпишат Пакта, им пробутайте тарийските просяци и сломанските монахини!<br /><br />В илюминатора се виждаше местната звезда – все още една малка светлинка в мрака.<br /><br /><br /></div>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-33060119522845179762011-11-25T14:46:00.008+02:002011-11-25T19:37:45.693+02:00Филип Дик, „Света, който Джоунс създаде”<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgXClmlkYPikKOIl50cmzhZdqFLW1pkqG_OkzWhOArbkj8KIEP7gqsSOqX1a8BKD9mL15oI7lrokgCR2X6HxPr3aXnxIyHugOxdgdpR8a2zV8tdK6WSdw_I5Lhi4YLNogdG_1QBYy_HwRs/s1600/3754133407_9512ae7bfc.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 268px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgXClmlkYPikKOIl50cmzhZdqFLW1pkqG_OkzWhOArbkj8KIEP7gqsSOqX1a8BKD9mL15oI7lrokgCR2X6HxPr3aXnxIyHugOxdgdpR8a2zV8tdK6WSdw_I5Lhi4YLNogdG_1QBYy_HwRs/s400/3754133407_9512ae7bfc.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5678914532158302690" border="0" /></a><br /><div style="text-align: justify;">Когато, в статията ми за <a href="http://lazy-bg.blogspot.com/2011/10/blog-post_23.html"><span style="font-weight: bold;">„Слънчева лотария”</span></a>, изброявах характерните особености на прозата на Филип Дик, вероятно съм пропуснал много от тях, и тепърва ще попълвам списъка. Безспорно в него трябва да присъстват и хората с паранормални способности. Такива има и в <span style="font-weight: bold;">„Слънчева лотария”</span> (армията от телепати на Quizmaster-а), и в <span style="font-weight: bold;">„Юбик”</span>, и в много други романи. Подобен тип герой е и Джоунс от <span style="font-weight: bold;">„Света, който Джоунс създаде”</span> (<span style="font-weight: bold;">The World Jones Made</span> – 1956). Почти винаги тези паранормални хора не са изолирани явления, а се срещат масово – образуват отделни касти в обществото. Джоунс е малко по-различен случай, защото способностите му са уникални, но от друга страна, той също произхожда от една особена прослойка в обществото – мутантите, пръкнали се след атомната война от 1994 г. (далечно бъдеще спрямо 1954 г., когато е писана книгата, и отдалечаващо се вече минало спрямо нашата действителност).<br /><br />Действието на романа се развива през 2002, когато на планетата властва релативизмът – някаква странна смесица от нихилизъм и тоталитаризъм. Уж всеки е свободен да прави каквото си иска (включително да използва наркотици и да практикува открито всякакви сексуални странности), но противниците на релативизма отиват в концлагери. Когато главният герой, работещият в тайната полиция Кюзик среща Джоунс на един панаир, в който мутанти демонстрират своите чудатости, той изобщо не предполага, че много скоро същият този Джоунс ще стане нещо като месия, и последователите му ще свалят правителството и ще го издигнат в едноличен властелин.<br /><br />Джоунс има дарбата да вижда бъдещето – но само една година напред. Той знае как да избегне всички опасности и как да манипулира настоящето така, че видяното от него бъдеще да се сбъдва. Картината се усложнява от присъствието на Земята и в околоземна орбита на странни извънземни същества – гигантските едноклетъчни, наречени дрифтъри. Дрифътрите са особено оригинални за тогавашните времена – Дик, който по принцип е обърнат повече към Земята, отколкото към космоса и рядко се занимава с извънземни, тук е проявил саймъковска изобретателност при създаването им – както в случая с дрифтърите, така и с някои венериански същества (като например един вид летящо товарно животно). Джоунс повежда последователите си срещу дрифтърите, заблуждавайки всички, че извънземните имат завоевателски стремежи (една от многобройните му грешки).<br /><br />В романа има и други сюжетни линии – на фона на обществените събития Кюзик се сблъсква с проблеми в личния си живот, съпругата му го напуска и преминава в редовете на последователите на Джоунс. Друга линия проследява живота на няколко мутанти, родени след 1977 г. – те са продукт на генно инженерство и живеят в специално Убежище, пресъздаващо условията на Венера. Докато те си мислят, че са обикновени мутанти, продукт на войната, всъщност чрез тях се подготвя колонизирането на Венера.<br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhLKo2lq_NBMe4etuQatNM2Hsa3cjq-x3xMSmcvrkQJvisH_qqaiDkWnDitnWX0Bq_K82up7sdDNgUG2NZl0PZl0OnoEE5iVQx1XMIwvriEfc7vsHnobaOollQxul35mZmpSEuMUUN6Obg/s1600/TheWorldJonesMade%25281stEd%2529.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 250px; height: 386px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhLKo2lq_NBMe4etuQatNM2Hsa3cjq-x3xMSmcvrkQJvisH_qqaiDkWnDitnWX0Bq_K82up7sdDNgUG2NZl0PZl0OnoEE5iVQx1XMIwvriEfc7vsHnobaOollQxul35mZmpSEuMUUN6Obg/s400/TheWorldJonesMade%25281stEd%2529.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5678915496287194562" border="0" /></a>Подобно на <span style="font-weight: bold;">„Слънчева лотария”</span>, в <span style="font-weight: bold;">„Света, който Джоунс създаде”</span>, друг ранен роман на Дик, авторът също не е изградил стила си и е малко хаотичен, хвърля купища идеи, играе си със социални модели и философски теории. В този роман се появяват и първите му опити за по-задълбочен психологизъм – чрез сложните взаимоотношения на Кюзик и съпругата му Нина, начина, по който се разпада брака им, лутанията на Нина, чиито илюзии са разбити повторно след присъединяването й към култа на Джоунс. Не по-малко драматичен е и образа на самия Джоунс, който наглед е всемогъщ, но всъщност не може да се бори със съдбата си и покорно я следва. Романът няма сложността на по-късните произведения на Дик, на моменти изглежда много накъсан, като компилация от отделни разкази. В същото време се виждат някои наченки на структура – например финалът е нещо като огледално повторение на началото, но вместо мутанти на Земята, в Убежището на Венера има хора. Кръгът се затваря, и по този начин Дик внушава оптимизма си за бъдещето на човечеството. Интересна цикличност има и в живота на Джоунс до момента, в който узнава съдбата си, и след това. Докато в първия период способностите му му помагат да оцелее, във втория период те го водят до така очакваната гибел и изкупление.<br /><br /><span style="font-weight: bold;">„Света, който Джоунс създаде”</span> е история за това, че свалянето на един тоталитарен режим не е гаранция, че следващото управление ще е по-добро. Той е и история за фатализма и за опълчването срещу съдбата (демонстрирано чрез образа на Кюзик), за демоните, които всеки носи в себе си.<br /><br /><span style="font-weight: bold;">„Света, който Джоунс създаде”</span> е написан през 1954 г. и излиза в същата поредица на Ace Books – Double Ace, в комбинация с романа на Маргарет Клеър <span style="font-weight: bold;">Agent of the Unknown</span> (по-долната корица е на оригиналното издание от 1956 г.).<br /><br /></div>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-53560008043700003182011-11-02T14:44:00.006+02:002011-11-04T13:36:28.679+02:00Робърт Хайнлайн, „Фермер в небето”<div style="text-align: justify;"><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhS__CpILJmEUXLaG4PwebCKVRH5V0VMeq6s-18iNGz7FlLdrKs-0nPkNnb4wWHC2B_a3Tfrk7frExuG_Pc3r7tIxfpqfHPWWlijxWPe_VFDe_szYhoUROwgTTNua8U8C2c4HsS_QIfcQA/s1600/robert_a._heinlein___farmer_in_the_sky.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 246px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhS__CpILJmEUXLaG4PwebCKVRH5V0VMeq6s-18iNGz7FlLdrKs-0nPkNnb4wWHC2B_a3Tfrk7frExuG_Pc3r7tIxfpqfHPWWlijxWPe_VFDe_szYhoUROwgTTNua8U8C2c4HsS_QIfcQA/s400/robert_a._heinlein___farmer_in_the_sky.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5670378538281011026" border="0" /></a><br />Все по-надалеч в Слънчевата система – и следващата спирка е Ганимед, който е в процес на тераформиране и заради парниковия ефект е напълно годен за живот. Е, условията не са райски...<br /><br />Преди обаче да се доберат до Ганимед, главният герой Бил и баща му Джордж живеят на една Земя, където учениците се учат да пилотират коптъри (copters) и провеждат уроците си по география в Антарктида, но и където е пренаселено и цари жесток недоимък, а властите са принудени периодично да намаляват известен брой калории от дневните дажби (макар и от солидарност към китайския народ).<br /><br />Бил и Джордж още не могат да се съвземат след смъртта на Ана (майката на Бил), когато чуват по новините, че поредният преселнически кораб за Ганимед е готов за полет и се съставят списъци с емигранти. Постепенно назрява решението им да заминат за Ганимед, въпреки проблемите, които срещат, докато вземат това решение. Например отначало Джордж иска да замине сам, за да може Бил да завърши училище. Бил обаче не е съгласен – той твърди, че ако остане на Земята, няма да завърши училище, а ще добие права на гражданин и ще започне работа. И това, че Джордж се опитва да събуди у него скаутските ценности за подчинение пред висшестоящите, не го спира: „Докато съм в дома ти, ще ти се подчинявам, но ако ме напуснеш и си тръгнеш, ще загубиш всичките си права над мен”. Накрая постигат споразумение, при което се разбира, че всеки от двамата е отстъпил – Бил е съгласен да остане и да учи, а Джордж вече е подал молба за емиграция от името на двамата.<br /><br />Друга криза настъпва, когато Бил разбира, че баща му ще се ожени отново – за Моли Кениън, негова колежка, която има дванайсетгодишна дъщеря, Пеги. Бил смята, че това е предателство към паметта на Ана, а после пък решава, че Джордж го прави, за да могат да изпълнят условията за емигриране на Ганимед. Джордж пък на свой ред се обижда от това предположение.<br /><br />В края на краищата всички спънки са преодолени, както и всички тестове, и семейството на Бил е одобрено за емиграция. Бил, Джордж, Моли и Пеги се озовават на кораба „Мейфлауър” и след интересно двумесечно пътуване достигат Ганимед, за да разберат, че трудностите тепърва започват...<br /><br />Фермите, които са обещани на колонистите, не съществуват, те трябва да изградят всичко със собствените си ръце, да построят дом и с много мъки да обработват земята си. Отгоре на всичко се оказва, че Пеги има непоносимост към ниското налягане и трябва да живее при специални условия. След като са на крачка да се откажат и да се върнат на Земята, героите преодоляват много трудности и с помощта на съседите си, семейство Шулц, успяват да стъпят на краката си. Следва нов удар на съдбата – по време на парад на спътниците на Юпитер (изключително рядко събитие, при което големите спътници на планетата се построяват в една линия) става земетресение, което заличава почти целия труд на колонистите и взема много жертви (между които и Пеги). Точно това обаче сплотява колонистите и им помага да извършат истински геройства при възстановяването на колонията.<br /><br />Бил преживява още много приключения през следващите години, а при една изследователска експедиция, когато едва не умира от апендицит, заедно със спътника си откриват техника, останала от някогашни обитатели или посетители на Ганимед. Когато е изправен пред дилема дали да се върне на Земята и да следва в някой престижен университет, или да остане на Ганимед, той избира второто – със съзнанието, че ако има желание, човек може и да се самообразова, но по-важното е в точния момент да бъде там, където трябва. В новата си родина.<br /><br /><span style="font-weight: bold;">„Фермер в небето”</span> (<span style="font-weight: bold;">Farmer in the Sky</span>, 1950) получава много добри рецензии, но според мен е малко небалансирана книга. Тук за пръв път Хайнлайн използва личната форма при водене на повествованието – едно много добро решение, защото живият му, динамичен стил е подходящ за целта. Началото и краят на романа са много силни и убедителни, но в следата има един доста дълъг пасаж, изпълнен със селскостопански подробности, които биха били много полезни, ако на читателя му предстоеше реално преселване на Ганимед, но в противен случай са леко досадни. В този смисъл <span style="font-weight: bold;">„Фермер в небето”</span> е крачка назад от <span style="font-weight: bold;">„Червената планета”</span>, първия пълноценен роман от юношеската поредица на Хайнлайн. От друга страна, Хайнлайн постига такъв реализъм при описанието на събитията след злополучното земетресение, че присъждането на романа на Рето-Хюго за 1950 г. е напълно разбираемо, като се има предвид какво е средното ниво на писаните по онова време романи.<br /><br />Интересни са отношенията на Бил и баща му – те живеят задружно и в хармония, обръщат се помежду си на малко име, и въпреки че често между тях прелитат искри заради различните им възгледи, при по-внимателното премисляне на нещата всеки проявява разбиране и уважение към гледната точка на другия. За пръв път се появява цяла галерия от второстепенни греои-тийнейджъри. Любопитен характер е Ханк, с когото Бил има сблъсък в началото на романа и е подразнен от наглостта и капризите му, но впоследствие, когато се срещат на преселническия кораб, се оказва, че юношата има и своите положителни черти, и двамата стават най-близките приятели. Много необичайна е реакцията на Бил към отрицателния юношески персонаж в романа, който му нанася побой само от яд заради това, че Бил се проявява като герой и спасява част от екипажа на кораба при пробив на корпуса. Бил, който при опасности проявява голяма храброст, в случая се поколебава, и впоследствие по-важни дела все му пречат да се заеме с отмъщението. Когато след земетресението вижда името на врага си сред първите желаещи да напуснат Ганимед и да се върнат на Земята, това го амбицира да не се предава: „Аз нямам място сред тези страхливци”.<br /><br /><span style="font-weight: bold;">„Фермер в небето”</span> е позициониран в същата вселена, в която се развива действието на <span style="font-weight: bold;">„Космически кадет”</span> и <span style="font-weight: bold;">„Червената планета”</span> – споменават се Космическият патрул и колониите на Венера и Марс. От своя стана трите романа са свързани с цикъла произведения от Историята на бъдещето на Хайнлайн – във <span style="font-weight: bold;">„Фермер в небето”</span> става въпрос за Рислинг, слепия певец на космическите друмища, героите пеят <span style="font-weight: bold;">„Зелените хълмове на Земята”</span>. (Само <span style="font-weight: bold;">„Ракетата „Галилео”</span> остава извън канона, въпреки споменаването на някогашните жители на луната, селенитите, в <span style="font-weight: bold;">„Червената планета"</span>; в Историята на бъдещето първият полет до Луната е друг.) В заключителните страници на романа витае предчувствието за бъдеща междупланетна война – тази война, която ще се разрази в следващия роман от поредицата, <span style="font-weight: bold;">„Между планетите”</span> (<span style="font-weight: bold;">Between Planets</span>, 1951).<br /><br /></div>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-22998544337160874532011-10-23T13:15:00.005+03:002011-10-23T13:24:58.912+03:00Филип Дик, „Слънчева лотария”<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh8qLhUin4rozOKpEUcpAe3inGs_1VmwRJ_jSq_cLNmIdgnEbx3aIg3tiJNbPYdMweH_r9uIlzFSsRiWBz3BzEYCAsBrT_HUSR0-l98YgNuQ87riRXZcsKZ4BbXjrSh-9XiBMEMS2P2mZM/s1600/92504.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 261px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh8qLhUin4rozOKpEUcpAe3inGs_1VmwRJ_jSq_cLNmIdgnEbx3aIg3tiJNbPYdMweH_r9uIlzFSsRiWBz3BzEYCAsBrT_HUSR0-l98YgNuQ87riRXZcsKZ4BbXjrSh-9XiBMEMS2P2mZM/s400/92504.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5666629513096990466" border="0" /></a><br /><div style="text-align: justify;">След някои добри отзиви, които получих за поредицата ми за Хайнлайн, реших да започна още една серия, този път за друг от най-любимите ми автори, Филип Дик. Напоследък установих, че съм започнал да позабравям подробности от някои книги, включително такива от любими писатели, така че по този начин ще мога да препрочета и да си припомня доста от романите на Дик, а и ще използвам случая да издиря и прочета произведенията, които по-рано не са ми попадали.<br /><br />Тъй като имам намерение да представя последователно всички романи на Филип Дик, известно време се колебах коя от двете различни хронологии да следвам: реда на написване на книгите или реда на издаването им. Първият начин е много труден, защото за някои от произведенията има само предположения кога са написани – много от ранните романи на Дик не са научна фантастика, а мейнстрийм, и са издадени през осемдесетте години на миналия век, едва след смъртта на автора. Аз самият не само че още не съм чел повечето от тези книги, но някои от тях някои дори не съм ги виждал – независимо дали в книжен или електронен вариант. Така че бях принуден да тръгна по другия път – по ред на издаване на романите, с надеждата, че през следващите месеци и години ще успея да събера пълната библиография на Дик и ще извървя успешно пътя, по който тръгвам сега.<br /><br />Първият издаден роман на Филип Дик е <span style="font-weight: bold;">„Слънчева лотария”</span> (<span style="font-weight: bold;">Solar Lottery</span>, 1955). Предполага се, че написан през 1954 г. Излязъл е през май 1955 г. в известната за времето си поредица на Ace Books – Double Ace, в чиито книги са били включвани по два романа на различни писатели (в същата поредица излизат и няколко от следващите романи на Филип Дик). <span style="font-weight: bold;">„Слънчева лотария”</span> е комбиниран с <span style="font-weight: bold;">The Big Jump</span> на Ли Брекет (долната корица е на оригиналното издание от 1955 г.). За това издание романът е бил редактиран от Дик под натиска на редакторите на издателството и е с дължина 131 стр. През 1959 г. романът излиза и в цялостния си вид, с дължина 188 стр. Във Великобритания произведението е издадено под заглавие <span style="font-weight: bold;">World of Chance</span>.<br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEggLdd1_y0H60Qs7qUrV_hLWQQj2hFLjmR9_yVJZTa6CJm9Jl5Gk5Fj4S1yXzxv0lXcyRylDEixV87ruz_WOp7w6UQcJuDKBnNVFtNvw-uuuGxPtvaVHW2UohH-hWsYssyLqkUUiiX7uDE/s1600/SLRLBJ1955.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 260px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEggLdd1_y0H60Qs7qUrV_hLWQQj2hFLjmR9_yVJZTa6CJm9Jl5Gk5Fj4S1yXzxv0lXcyRylDEixV87ruz_WOp7w6UQcJuDKBnNVFtNvw-uuuGxPtvaVHW2UohH-hWsYssyLqkUUiiX7uDE/s400/SLRLBJ1955.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5666629727962328994" border="0" /></a>Обществото в <span style="font-weight: bold;">„Слънчева лотария”</span> е преминало през период, в който излишъците от производството първо са били унищожавани, а после са започнали да се разиграват чрез лотария. Постепенно лотарията е започнала да се разраства и към момента на действието (2203 г.) е станала всеобхватна, като се разиграват дори и социалните позиции на индивида. Властелин на този свят е така нареченият Quizmaster – позиция, която също се печели от лотарията (всъщност голямата й награда). Всеки може да стане Quizmaster, но има една уловка – може да бъде организирано законно убийството му чрез избирането на убиец от специално събрание. От друга страна, всеки Quizmaster има армия от телепати, които го пазят от евентуалните убийци, като прочитат мислите им и знаят следващите им ходове. Но има и друга уловка – някой ден внезапно може да се окаже, че някой друг е спечелил голямата награда и е станал новият Quizmaster. Както се случва и в началото на романа.<br /><br />Младият идеалист Тед Бентли, който е недоволен от социалния си статус, предлага способностите си на Quizmaster Риз Верик (това става чрез специален социален ритуал, при който Тед предава личната си карта на Верик и става един вид негова собственост). Това, което Тед в този момент не знае е, че вече се е извършила смяна на властта – Верик е свален, а най-отгоре в обществената пирамида се е изкачил наглед невзрачният Леон Картрайт, човек с по-скромни способности от Варик, религиозен фанатик, последовател на Престън. Престън е човек, открил някога Огнения диск, станалата легенда десета планета от Слънчевата система. Почти цялата енергия на Картрайт е насочена към изпращането на кораб към Огнения диск, където се вярва, че Престън още е жив (Пътешествието на този кораб е една от сюжетните линии).<br /><br />Верик не може да се примири със загубването на властта – той мечтае да възглави диктатура, и затова логично е първият, който изпраща убиец срещу Картрайт. След като Тед Бентли е неприятно изненадан, че вече не служи на Quizmaster-а, един ден с ужас установява, че се намира в тялото на убиеца Пелиг. Верик е намерил гениален начин да надхитри системата – един от служителите му е конструирал андроид, който може да се управлява от множество личности. По пътя си към мишената, който стига чак до Луната, Пелиг сменя личността си във всеки момент, в който е засечен от телепатите, и така намеренията му остават тайна за екипа на Quizmaster-а, в тях не може да се намери никаква логика или модел. Важно обстоятелство се оказва, че тук имаме не просто управляване на тялото на андроида чрез отдалечено устройство за контрол, а мистично прехвърляне на нечие съзнание в тялото на Пелиг. Така когато тялото на един от „операторите” на Пелиг е убито, съзнанието му остава в андроида.<br /><br />Важна роля за развръзката изиграват честността на Бентли и неочакваната обиграност и осведоменост относно социалните ритуали на Картрайт. Показателно е, че антагонистът, който има по-големи ресурси на своя страна, е победен от наглед незначителен човек, който умее да използва по-добре скритите механизми, движещи обществото.<br /><br />Макар и <span style="font-weight: bold;">„Слънчева лотария”</span> да е първият издаден роман на Филип Дик, в него откриваме много от концепциите и идеите, които се срещат и в по-късните му романи. Характерни черти на поетиката на Филип Дик са: мрачна, тягостна атмосфера, много сложен социален модел на бъдещето, социална критика, вплетени в повествованието философски концепции и психологични/психиатрични теории. Малко по-късно идва и устойчивият мотив за манипулиране на реалността, множествените реалности и взаимодействията между тях, наркотиците (и не само те) като генератори на реалности, мистицизмът и божествените откровения. Дик е много сюжетен автор, и в същото време „руши” сюжета – причината за този парадокс е ирационалното поведение на героите, което води до много нестандартни сюжетни ходове. Много често човек се пита дали причината в нелогичността на действията на героите не се дължи на психическата им неуравновесеност. Чудесно въплъщение на този мотив в творчеството на Дик е героят на <span style="font-weight: bold;">„Слънчева лотария”</span> Пелиг, който е командван от различни личности в различните моменти (Алегория на множествено разстройство на личността?).<br /><br /><span style="font-weight: bold;">„Слънчева лотария”</span> не блести в сравнение с по-късните класики на Дик, но е на доста по-добро ниво от повечето от неговите по-рано написаните романи (които излизат по-късно). Явно редът на издаване на романите също играе своята роля – след като Дик вече е получил няколко отказа за издаване на романи и не е имал никаква сигурност какво ще успее да пласира в бъдеще, се е опитал да вплете в романа колкото се може повече от философските и социологическите си възгледи и разбирания. Експериментът му се е оказал успешен.<br /><br />Това и едно от произведенията на Дик, в което най-силно си личи влиянието на Ван Вогт (в случая – на <span style="font-weight: bold;">„Светът на не-А”</span>).<br /><br /></div>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-85381611153586580102011-09-29T14:25:00.012+03:002011-10-02T20:11:30.412+03:00Робърт Хайнлайн, „Червената планета”<div style="text-align: justify;"><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhdUuiuBlVazQTxvYEqtGxMo1XsyjLKIu2uyId4tYzVUml35iNo6lijPn7qifl9l_4sJL2HMb8QnjvywD2bPBRylugbVK5dTB0uk__YicE5N9ahM16INaGgCOauafE4VQ3w5pIolkZW768/s1600/165267.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 247px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhdUuiuBlVazQTxvYEqtGxMo1XsyjLKIu2uyId4tYzVUml35iNo6lijPn7qifl9l_4sJL2HMb8QnjvywD2bPBRylugbVK5dTB0uk__YicE5N9ahM16INaGgCOauafE4VQ3w5pIolkZW768/s400/165267.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5657741552984410818" border="0" /></a><br />Също както и в малко по-късната (и несъмнено повлияна от Хайнлайн) поредица на Азимов за Лъки Стар, Хайнлайн се придвижва все по-надалеч из Слънчевата система в <a href="http://lazy-bg.blogspot.com/2011/07/blog-post.html">юношеските си романи</a>. След Луната и Венера идва ред на Марс.<br /><br />Джим Марло и Франк Сътън са колонисти на Марс – юноши, на които им предстои началото на учебната година. Налага се да напуснат семейните си куполи и да отпътуват до училището-интернат, което се намира доста надалеч. Джим взима със себе си домашния си любимец Уилис, марсиански <span style="font-style: italic;">bouncer</span> (скокльо или тупчо; наречен е така вероятно заради формата си – един от героите го обърква с волейболна топка – и заради начина си на придвижване: чрез търкаляне и подскачане).<br /><br />Когато двете момчета пристигат в училището, остават неприятно изненадани – новият директор Хоу се опитва да наложи казармени правила за реда в училището, включително и забрана за отглеждане на домашни любимци. Уилис е конфискуван от Хоу. Тъй като марсианското създание може да възпроизвежда разговори с точността на грамофон, момчетата скоро разбират, че Хоу се готви да продаде Уилис на Лондонския зоопарк, а неговият съучастник, корумпираният ръководител на колонията, се кани да възпрепятства сезонната миграция до по-топлата част от планетата на част от колонистите – сред които и родителите на двамата. Джим и Франк избягват заедно с Уилис. Принудени са да пътуват с кънки из марсианските канали, в изключително неблагоприятни условия – на Марс тепърва му предстои тераформиране, налягането е много ниско и не може да се понесе без скафандър, температурите са минусови.<br /><br />По време на пътуването момчетата се сприятеляват с коренните жители на Марс, разумни същества, странящи от хората. С тяхна помощ успяват да спасят от сигурна смърт колонистите, на които е попречено да мигрират, и да поставят началото на борбата им за независимост на Марс от Земята. Когато всички хора се оказват заплашени от прогонване от Марс или унищожение, приятелството на Джим с Уилис се оказва ключовият фактор, който помага на колонистите.<br /><br />Макар и да не е едно от онези четири-пет произведения, които са най-големите шедьоври сред юношеските романи на Хайнлайн, <span style="font-weight: bold;">„Червената планета”</span> (<span style="font-weight: bold;">Red Planet</span>, 1949) е първият безспорно добър роман от поредицата. В него Хайнлайн за пръв път въвежда голямата тема за противоречията между поколенията и постига голяма убедителност при внушаването на чувство за възмущение у читателя към директора Хоу и неговите методи. Възрастните, които служат за пример и опора на момчетата (двамата им бащи и особено доктор Макрей) са с ненатрапливо присъствие – те по-скоро подкрепят децата във всичко, отколкото да им дават някакви предписания за това как трябва да живеят живота си. Не случайно един от ярките моменти в книгата е начинът, по който доктор Макрей защитава правото на децата да носят оръжие.<br /><br />Без действието да се развива в една вселена с други произведения на Хайнлайн, свързани с Марс и марсианците, то има някои общи факти и концепции с някои от тях. „Старите” марсианци и пребиваването им в „другия свят” се споменават още в предишния роман от поредицата, <a href="http://lazy-bg.blogspot.com/2011/09/blog-post.html"><span style="font-weight: bold;">„Космически кадет”</span></a> (<span style="font-weight: bold;">Space Cadet</span>, 1948). Марсианската физиология е сходна с тази на марсианците от <span style="font-weight: bold;">„Двойната звезда”</span> (<span style="font-weight: bold;">Double Star</span>, 1956), макар и да има известни разлики между обществата на жителите на Червената планета в двата романа. И най-накрая, но не и на последно място по значение, са приликите със <span style="font-weight: bold;">„Странник в странна страна”</span> (<span style="font-weight: bold;">Stranger In A Strange Land</span>, 1961). Животът на марсианците в Странника преминава през същите етапи като в <span style="font-weight: bold;">„Червената планета”</span> (наистина, в „Червената планета” не се разбира със сигурност какъв е жизненият цикъл на марсианците, само доктор Макрей изказва някои предположения). В <span style="font-weight: bold;">„Червената планета”</span> марсианците споделят вода с Джим и стават „водни приятели”; в Странника го има същият ритуал и преминалите през него стават „водни братя”. В Странника си проличава голямото свободолюбие в марсианската култура, което в <span style="font-weight: bold;">„Червената планета”</span> даже води до крайности (марсианецът Геко прави така, че директорът Хоу да „изчезне”, когато разбира за намерението му да изпрати Уилис в Лондонския зоопарк). Карането на предмети и хора да изчезват също е общо умение на марсианците от двата романа.<br /><br />„Червената планета” има големи сходства с още един роман на Хайнлайн, добре познат на българския читател – <span style="font-weight: bold;">„Звездния звяр”</span> (<span style="font-weight: bold;">The Star Beast</span>, 1954). Но за това ще говорим скоро. :)<br /><br /><span style="font-weight: bold;">„Червената планета”</span> е един от четирите романа на Хайнлайн, които имат по два варианта (заедно със Странника, „<span style="font-weight: bold;">Подкейн от Марс”</span> (<span style="font-weight: bold;">Podkayne of Mars</span>, 1963) и <span style="font-weight: bold;">„Кукловодите”</span> (<span style="font-weight: bold;">The Puppet Masters</span>, 1951) ). Тук обаче не става въпрос за големи различия, както при останалите три романа, а само за съвсем малки поправки на редакторите преди първото излизане на романа (в тях влиза например моментът, в който доктор Макрей изразява схващанията си за правото на юношите да носят оръжие). След смъртта на Хайнлайн е възстановени авторският вариант на романа и понастоящем <span style="font-weight: bold;">„Червената планета”</span> се издава само в тази редакция.<br /><br />За този роман може да се каже още, че е по-динамичен от предишните два, вече липсват големи инфодъмпове, сред юношите започват да се появяват интересни второстепенни типажи (предприемчивият Смайт, който отървава учениците от разни затруднения, срещу заплащане, разбира се). Светът е още по-детайлно изграден. Изобщо, Хайнлайн започва да се чувства все по-уверено в ролята си на автор на детско-юношеска фантастика.<br /><br /></div>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-16457685361103413472011-09-16T20:35:00.006+03:002011-09-17T10:13:35.404+03:00Робърт Хайнлайн, „Космически кадет”<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiVB1cNGQIilLCzWSsxjZEZkKhtJbd_CvTeVJtFhjR6saX79LaImELu0jZYbNI4BcbvnpsEQX7z7NdrpWTiIi2LlfxUtljuMc_aBXKjuQveCQ1l_46kcNG70ieGfViotmCjEYyNsBh2AI4/s1600/0345353110.01.LZZZZZZZ.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 239px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiVB1cNGQIilLCzWSsxjZEZkKhtJbd_CvTeVJtFhjR6saX79LaImELu0jZYbNI4BcbvnpsEQX7z7NdrpWTiIi2LlfxUtljuMc_aBXKjuQveCQ1l_46kcNG70ieGfViotmCjEYyNsBh2AI4/s400/0345353110.01.LZZZZZZZ.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5653012669123282690" border="0" /></a><br /><div style="text-align: justify;">Вторият от <a href="http://lazy-bg.blogspot.com/2011/07/blog-post.html">юношеските романи</a> на Хайнлайн, „<span style="font-weight: bold;">Космически кадет</span>” (<span style="font-weight: bold;">Space Cadet</span>, 1948 г.), заема междинно място в поредицата – той е крачка напред от не особено сполучливия първи роман „<a href="http://lazy-bg.blogspot.com/2011/07/blog-post_29.html"><span style="font-weight: bold;">Ракетата „Галилео</span></a>” (<span style="font-weight: bold;">Rocket Ship Galileo</span>, 1947) към зрелите юношески романи на автора, които започват още от третата книга, „<span style="font-weight: bold;">Червената планета</span>” (<span style="font-weight: bold;">Red Planet</span>, 1949 г.). „<span style="font-weight: bold;">Космически кадет</span>” е историята на Мат Додсън, който през 2075 г. кандидатства в Космическия патрул, след редица тестове е приет и продължава обучението си на гигантския космически кораб „Джеймс Рандолф”. Мат и приятелите му, с които се запознава в началото на обучението (Текс от Тексас, Оскар от Венера и Пиер от Ганимед) преминават през редица интересни приключения, свикват с безтегловността и големите натоварвания, учат се да ходят по външната обшивка на кораба и да пилотират, не остава по-назад и теоретичната подготовка – изучаване на многобройните езици на планетите от Слънчевата система, занимания с астрогация (слабото място на Мат). Накрая кадетите са преместени на нормален патрулен кораб и започва службата им из Слънчевата система. След като намират аварирал патрулен кораб в астероидния пояс и го ремонтират, екипажът се разделя на две; повечето по-опитни офицери закарват намерения и ремонтиран кораб до Земята, а кадетите, вече изпълняващи задълженията на офицери, се отправят към Венера, където трябва да разрешат конфликт между земен кораб и местните жители-амфибии.<br /><br />В „<span style="font-weight: bold;">Космически кадет</span>” си личат очертанията на „<span style="font-weight: bold;">Звездните рейнджъри</span>” (<span style="font-weight: bold;">Starship Troopers</span>, 1959 г.) – по-късния роман, в който се разказва за Звездната пехота. Както и в Рейнджърите, и тук героите са едва навършили пълнолетие младежи, които от уютния си дом се озовават в суровата казармена действителност. И тук виждаме суровото отношение на старшите по звание, сблъсъка с непознати досега трудности, възмъжаването на героите. Но за разлика от Рейнджърите, тук действието протича в мирно време и всичко е някак по-културно, по-човечно. Звездната пехота присъства и в този роман, но докато служещите в Патрула са дипломати, опитващи се да разрешат по мирен път възможните спорове и конфликти в Слънчевата система, Пехотата идва когато дипломатическите ресурси се изчерпят и дойде време да се действа с твърда ръка. Главният герой по едно време дори иска да се откаже от Патрула и да постъпи в Пехотата, но след едно посещение вкъщи, в което се сблъсква с неразбирането на близките си относно същността и функциите на Космическия патрул, се отказва от това решение. Към момента на написване на „<span style="font-weight: bold;">Космически кадет</span>” Хайнлайн е симпатизирал повече на Патрула, но няколко години по-късно възгледите му явно се променят.<br /><br />Присъствието на възрастния-ментор в този роман не е толкова набиващо се в очи, но не по-малко важно – именно благодарение на общуването със своя началник, лейтенант Уонг, Мат взема решение да се справи с астрогацията и да остане в Патрула, вместо да го напусне и да отиде в Пехотата. „Хората се делят на три психологически типа, всеки от които има различна мотивация – казва лейтенант Уонг в девета глава на романа, където е диалогът му с Мат относно Патрула и Пехотата. – Единият тип е мотивиран от икономическите фактори, от парите... Има и тип, мотивиран от това как изглежда в очите на хората, от гордостта. В този тип влизат прахосниците, побойниците, самохвалковците, любовчиите, спортистите, комарджиите. Те се стремят към власт и копнеят за слава. И най-сетне, има и тип, в който влизат професионалисти, които предпочитат да следват етичните закони пред това да търсят пари или слава – те са министрите, учителите, учените, лекарите, някои художници и писатели. Тези хора вярват, че човек трябва да посвещава живота си на по-важни цели от собственото си благополучие”. Уонг смята, че служителите на Патрула се състоят изключително от третия тип хора, докато пехотинците са от втория.<br /><br />Разбира се, романът не е лишен от слабости: и тук присъства известна наивност и предвидимост при някои от сюжетните ходове, особено в развръзката, където нещата стават по най-лесния начин (оказва се, че венерианските амфибии могат да произвеждат всякакви материали – включително и необходимите на героите, за да напуснат Венера и да се върнат на Земята). Подобно на „<span style="font-weight: bold;">Ракетата „Галилео</span>”, и тук има страници, сякаш взети от ученик по физика, отрицателният герой е много шаблонен. Но за разлика от предишния роман, положителните герои тук вече са живи – те се отличават помежду си дори и по физическите си характеристики (произхождат от различни планети с различна сила на притегляне), което е дало своя отпечатък и върху някои черти на характерите им. Светът е по-достоверно изграден, и въпреки че не влиза в канона на по-късната „История на бъдещето”, реалността в него се преплита с реалностите в някои други произведения на Хайнлайн (разказът „<span style="font-weight: bold;">Дългата вахта</span>”, следващият от юношеските романи „<span style="font-weight: bold;">Червената планета</span>”). В повествованието на Хайнлайн виждаме и романтика, и носталгични спомени от времето, когато самият той е служил във военна академия. Макар и още да не е шедьовър, „<span style="font-weight: bold;">Космически кадет</span>” е стъпка в правилната посока.<br /><br /></div>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-5385706002185011962011-07-29T14:35:00.004+03:002011-08-02T09:34:16.362+03:00Робърт Хайнлайн, „Ракетата „Галилео”<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh7RZgpC6Sf-DJaiTGM4ERnY681_RlJnKdIec0wOTMQULyFbtCsxZsuSc16LqP6Me_hTEDdprwa11RsXo8MT5hiKqWQpgTH48PiAO7HoMqK-VVybIJc1f8zU-oWF2XpYAJ590OZWET_j8o/s1600/19347703-0-l.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 247px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh7RZgpC6Sf-DJaiTGM4ERnY681_RlJnKdIec0wOTMQULyFbtCsxZsuSc16LqP6Me_hTEDdprwa11RsXo8MT5hiKqWQpgTH48PiAO7HoMqK-VVybIJc1f8zU-oWF2XpYAJ590OZWET_j8o/s400/19347703-0-l.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5634736607056961842" border="0" /></a><br /><div style="text-align: justify;">Рос Дженкинс, Арт Мюлер и Морис Ейбрамс са трима юноши, току-що завършили гимназия, на които им предстои влизане в колеж. Рос си пада по химията, Арт е маниак на тема фотография, а Мори е любител-астроном. Тези им интереси се съчетават прекрасно в общото им хоби – тримата имат ракетен клуб и правят изпитания с ракети на направен от тях полигон. Там, по време на едно от изпитанията, ги намира вуйчото на Арт, Дон Каргрейвс, с изненадващо предложение – да му помогнат да построи ракета за полет до Луната, и да го придружат в пътуването. Каргрейвс пристига на полигона точно когато младежите правят изпитание на ракета, и при взрива й една от отломките удря учения и го поваля в несвяст. По-късно обаче момчетата ще си спомнят, че Дон Каргрейвс е паднал не с краката към полигона, а в обратна посока – факт, който впоследствие ще се окаже важен...<br /><br />Действието се развива някога скоро след Втората световна война – не се упоменава точната година, но край изоставения военен полигон в Ню Мексико, където Каргрейвс отвежда децата, за да строят ракетата, има кратер от опит с ядрено оръжие, извършен през 1951 г. (четири години след написването на романа). Необходимостта ученият да използва трима юноши за проекта е добре обоснована икономически – бюджетът на Каргрейвс е ограничен, правителството е отказало да осъществи проекта, а корпорациите, към които се е обърнал, са сметнали, че полетът няма да донесе печалба. Дон смята, че руснаците са на път да го изпреварят, така че се заема с това рисковано начинание. Намира излязла от употреба трансатлантическа ракета и я преработва, успява да получи торий от комисията на ООН по атомна енергетика (за изследователски цели) и след няколкомесечна усилена работа ракетата е готова за полет до Луната. Подготовката не минава без произшествия – тайнствени гости се опитват да се промъкнат в полигона през нощта, принуждавайки героите да монтират алармена инсталация, а когато полетът наближава, фалшив инспектор (уж от Министерството за гражданска авиация) навестява кораба и на следващия ден избухва взрив, ранил Дон и Рос. Ученият решава да се откаже, но юношите проявят мъжество и го разубеждават.<br /><br />Накрая и ториевият реактор (задвижващ ракетата с реактивна струя от нагорещен цинк) е готов. В последния миг отново се опитва да ги спре фалшив чиновник, но не успява – ракетата, наречена „Галилей” (като ракетния клуб на момчетата) излита.<br /><br />Скоро след пристигането на Луната саботажите намират своето обяснение – докато астронавтите строят лунната си база, попадат на радиоизточник, който предава съвсем отблизо. А когато се свързват с него, отнякъде пристига космически кораб, който просто пуска една бомба върху „Галилей”, без да даде никакъв шанс за спасение на астронавтите. За щастие в този момент те са в базата, и не са готови да се предадат толкова лесно. Скоро обаче, след разпита на първия пленен, те разбират страшната истина – предстои им да воюват срещу нацисти, изградили своя база на Луната и планиращи да засипят с атомни бомби човечеството...<br /><br />Излитане със самоделна ракета едва ли не от задния двор, тайни нацистки бази, преследване и стрелба с автомати по лунната повърхност – „Ракетата Галилео” звучи доста архаично, макар и не чак колкото „От Земята до Луната” на Жул Верн. Не са по-добри нещата и в чисто литературно отношение – образите на тримата юноши са доста схематични, нацистите са обрисувани като въплъщение на злото, на много места Хайнлайн звучи като пропагандист от онези години. Но се забелязват и наченки на нещата, които стават запазена марка на Хайнлайн в по-късните романи от поредицата – добре е описана мечтателността на момчетата (те четат стара фантастика, Жул Верн и Хърбърт Уелс; Каргрейвс си спомня с носталгия за детството си, когато разглежда библиотеката в клуба им), конфликтът между поколенията си проличава в сблъсъка между родители и деца по повод отлагането на постъпването в колежа заради полета до луната. Каргрейвс е ментор на юношите, но в много случаи те са по-силни от него (например когато той се побоява да приземи „Галилео” на Луната, Мори не се поколебава да вземе нещата в свои ръце и свършва работата безупречно). Малко е стряскаща готовността на младежите да отнемат човешки живот, но това е донякъде разбираемо, като се има предвид времето, в което е написан романът, пък и така е само на думи – на дела не се стига до хладнокръвно убийство на невъоръжени хора, макар че доста загиват в резултат на военни действия.<br /><br />И така, първият от юношеските романи на Хайнлайн, макар и нелишен от някои достойнства, излиза доста несполучлив. Какво пък – всеки се учи; въпреки че Хайнлайн вече е бил майстор на разказа, явно още е изпитвал затруднения с романите, особено с юношеските. Ще видим обаче колко бързо той еволюира и как усилията му много скоро дават резултат.<br /><br /></div>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-88561248965576637502011-07-15T15:24:00.025+03:002011-09-17T19:33:24.694+03:00Юношеските романи на Хайнлайн<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgjpQ3pHs9rPpucsndXwayDHre49yPCJpXK-Q098MjDSohzQsExb_N5AHS8MaZmu46B5eTj4utVXm8zmlPYUeoSaL7ARAHl9d5rB3kLp9MzYDrUUqm9J6-gCoNSFgGnuPDMcYzvDhWfKis/s1600/rsg48hc.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 141px; height: 200px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgjpQ3pHs9rPpucsndXwayDHre49yPCJpXK-Q098MjDSohzQsExb_N5AHS8MaZmu46B5eTj4utVXm8zmlPYUeoSaL7ARAHl9d5rB3kLp9MzYDrUUqm9J6-gCoNSFgGnuPDMcYzvDhWfKis/s200/rsg48hc.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5629556514946373506" border="0" /></a><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiUkrOAfXrpJ2u5K407aUe2brtLVoDX3mltZLKaCrlnPTVEMWBJ0rZZIYCVxsn8gwPlZ6Cne9hRF8fVkvALeKIHApqQ2zN_Iie_zwsCkEBXiu6K9faHLT9e_eB3vVgu7hrz3eNrXKiVA-Y/s1600/sc48.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 139px; height: 200px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiUkrOAfXrpJ2u5K407aUe2brtLVoDX3mltZLKaCrlnPTVEMWBJ0rZZIYCVxsn8gwPlZ6Cne9hRF8fVkvALeKIHApqQ2zN_Iie_zwsCkEBXiu6K9faHLT9e_eB3vVgu7hrz3eNrXKiVA-Y/s200/sc48.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5629554987277686722" border="0" /></a><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjRHp98QoMMLlv_WkHFDeoiaIrT6E5_g63wlT9GOhDaBiMqf4XT3raTvSyKuhfKhIOYyOkfhF8Y3Y706N1bnilUtapZNFa-Od4McR4Iom5xd207goYi2zJMezGhbh4SRHTbeTTr22jy1uw/s1600/rp49.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 143px; height: 200px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjRHp98QoMMLlv_WkHFDeoiaIrT6E5_g63wlT9GOhDaBiMqf4XT3raTvSyKuhfKhIOYyOkfhF8Y3Y706N1bnilUtapZNFa-Od4McR4Iom5xd207goYi2zJMezGhbh4SRHTbeTTr22jy1uw/s200/rp49.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5629555060797571298" border="0" /></a><br /><div style="text-align: justify;"><br />За „юношески романи” на Хайнлайн се смятат дванайсет романа, публикувани в издателство <span style="font-weight: bold;">Scribner’s</span> между 1947 и 1958 година (кориците по-горе са на оригиналните издания на някои от романите от края на 40-те години). Към тях обикновено се прибавя още един роман – малко по-късният <span style="font-weight: bold;">„Подкейн от Марс”</span> (1963 г.), който не е причисляван от самия Хайнлайн към поредицата, но се е получил сходен по дух и съдържание с романите в нея. Можем да броим и <span style="font-weight: bold;">„Променлива звезда”</span>, написан през 2006 г. от Спайдър Робинсън, който е използвал записки на Хайнлайн. Друго произведение, свързано с цикъла, е „<span style="font-weight: bold;">Звездните рейнджъри”</span> (1959 г.) – той пък е замислен като последен роман от поредицата, но се получава твърде „кървав”, затова обикновено не е смятан за част от серията.<br /><br />Ето пълен списък на юношеските романи:<br /><br /><span style="font-weight: bold;">Rocket Ship Galileo</span> (<span style="font-weight: bold;">Ракетата </span>„<span style="font-weight: bold;">Галилео</span><span style="font-weight: bold;">”</span>) – 1947;<br /><span style="font-weight: bold;">Space Cadet</span> (<span style="font-weight: bold;">Космически кадет</span>) – 1948;<br /><span style="font-weight: bold;">Red Planet</span> (<span style="font-weight: bold;">Червената планета</span>) – 1949;<br /><span style="font-weight: bold;">Farmer in the Sky</span> (<span style="font-weight: bold;">Фермер в небето</span>) – 1950;<br /><span style="font-weight: bold;">Between Planets</span> (<span style="font-weight: bold;">Сред планетите</span>) – 1951;<br /><span style="font-weight: bold;">The Rolling Stones</span> (<span style="font-weight: bold;">Семейство Стоунс</span>)– 1952;<br /><span style="font-weight: bold;">Starman Jones</span> (<span style="font-weight: bold;">Астронавтът Джоунс</span>) – 1953;<br /><span style="font-weight: bold;">The Star Beast</span> (<span style="font-weight: bold;">Звездният звяр</span>) – 1954;<br /><span style="font-weight: bold;">Tunnel in the Sky</span> (<span style="font-weight: bold;">Тунел в небето</span>) – 1955;<br /><span style="font-weight: bold;">Time for the Stars</span> (<span style="font-weight: bold;">Звездно време</span>) – 1956;<br /><span style="font-weight: bold;">Citizen of the Galaxy</span> (<span style="font-weight: bold;">Гражданин на Галактиката</span>) – 1957;<br /><span style="font-weight: bold;">Have Space Suit – Will Travel</span> (<span style="font-weight: bold;">Имам скафандър – ще пътешествам</span>) – 1958;<br /><span style="font-weight: bold;">Starship Troopers</span> (<span style="font-weight: bold;">Звездните рейнджъри</span>) – 1959;<br /><span style="font-weight: bold;">Padkayne of Mars</span> (<span style="font-weight: bold;">Подкейн от Марс</span>) – 1963;<br /><span style="font-weight: bold;">Variable Star</span> (<span style="font-weight: bold;">Променлива звезда</span>) – 2006 (в съавторство със Спайдър Робинсън).<br /><br />Заслужава да се отбележи още, че <span style="font-weight: bold;">"Подкейн от Марс"</span> има два варианта - за първото издание на романа издателите карат Хайнлайн да промени финала. След смъртта на писателя романът излиза и в авторовата версия.<br /><br />Наименованието „юношески романи” е донякъде условно – наистина, във всички тях героите са юноши, но това са си нормални фантастични романи, наситени с приключения, и могат спокойно да си се четат от възрастни. Нещо повече – според мен именно сред тях са някои от най-добрите романи на Хайнлайн изобщо. Явно това мнение се споделя не само от мен – условно влизащият в поредицата роман <span style="font-weight: bold;">„Звездните рейнджъри”</span> е носител на наградата Хюго за 1959 г. и е смятан за един от най-влиятелните романи на Хайнлайн и във фантастиката изобщо, <span style="font-weight: bold;">„Фермер в небето”</span> е носител на Ретро-Хюго за 1951 г., а <span style="font-weight: bold;">„Гражданин на Галактиката”</span> и <span style="font-weight: bold;">„Имам скафандър – ще пътешествам”</span> са посочени в официалния сайт на автора сред произведенията, с които се препоръчва читателите да започват запознанството си с Хайнлайн (останалите творби от списъка са <span style="font-weight: bold;">„Двойната звезда”</span>, <span style="font-weight: bold;">„Врата към лятото”</span> и разказите от цикъла „История на бъдещето”).<br /><br />Хайнлайн е един от най-любимите ми автори и навремето харесвах повече късните му романи, но напоследък забелязвам, че са ми станали леко досадни. След 1970 г. Хайнлайн става твърде многословен; сексуалните теми, които засяга, може и да са шокирали публиката през 60-те и 70-те години на миналия век, но сега не биха учудили никого, а в някои отношения са дори дразнещи. Не че искам да отрека напълно късния Хайнлайн (<span style="font-weight: bold;">„Достатъчно време за любов”</span>, <span style="font-weight: bold;">„Числото на звяра”</span> и <span style="font-weight: bold;">„Котката, която минава през стени”</span> си остават едни от любимите ми романи), но произведенията му от този период повече или по-малко са изгубили своята актуалност. Докато при юношеските романи не е така.<br /><br />Действието на първите романи от серията се развива на Луната и на близките планети, в средата на 50-те години достига междузвездните простори, а в края на 50-те, в романа <span style="font-weight: bold;">„Имам скафандър – ще пътешествам”</span>, ставаме свидетели на история от вселенски мащаб. Темите на романите са разнообразни – от актуални за подрастващите въпроси, като противоречията между поколенията (<span style="font-weight: bold;">„Червената планета”</span>, <span style="font-weight: bold;">„Звездният звяр”</span>) до темите за свободата и личното достойнство на човека (романът <span style="font-weight: bold;">„Гражданин на Галактиката”</span>, в който става въпрос за междузвездна търговия с роби). Романът <span style="font-weight: bold;">„Тунел в небето”</span> си кореспондира с произведения от златния фонд на детско-юношеската литература (<span style="font-weight: bold;">„Повелителят на мухите”</span> на Уилям Голдинг, <span style="font-weight: bold;">„Две години ваканция”</span> на Жул Верн), а в <span style="font-weight: bold;">„Имам скафандър – ще пътешествам”</span> е един от първите във фантастиката „съд” над човечеството заради слабостите и грешките на цивилизацията ни. Устойчиви мотиви в романите са израстването на детето и превръщането му във възрастен чрез борба и преодоляването на трудности, както и наличието на ментор – възрастен, който не е изгубил връзката с младото поколение, знае правилния начин за вършене на нещата и служи за пример и опора в трудните моменти. Освен че са завладяващи и изпълнени с напрегнати приключения, романите имат и висока педагогическа стойност – не случайно Пол Андерсън казва за тях, че са възпитали цяло едно поколение.<br /><br />За съжаление тези книги, повечето от които са шедьоври в жанра на детско-юношеската фантастика, си остават непознати на българския читател, и опитите ми през годините да ги препоръчам на някое издателство неизменно се увенчават с неуспех. На български са излизали само <span style="font-weight: bold;">„Звездният звяр”</span> – през далечната 1989 г. (в чудесен превод на Огняна Иванова) и <span style="font-weight: bold;">„Звездните рейнджъри”</span> (който, както споменах, обикновено не се смята за част от поредицата). Лошото е, че книгите са четени от твърде малко хора и нямат достатъчно популяризатори (етикетът „юношески” явно отблъсква, когато човек не е наясно за какво става въпрос). През годините съм срещал и доста хора, които, въпреки че четат само на български, са сигурни, че са чели <span style="font-weight: bold;">„Гражданин на Галактиката”</span> (а всъщност го бъркат с <span style="font-weight: bold;">„Гражданин на космоса”</span> на Робърт Шекли). Надявам се настоящата публикация да спомогне да бъде поправена тази несправедливост и най-после българският читател да се запознае с някои от тези шедьоври.<br /><br />Явно писането на детско-юношеска научна фантастика не е толкова лесно – за това свидетелства фактът, че произведенията на Хайнлайн от този цикъл си остават относително самотни в световната фантастика и не раждат вълна от последователи, въпреки че са харесвани от много хора. Сред малкото успешни опити в поджанра си заслужава да се отбележи силно повлияната от Хайнлайн поредица на Джон Варли Red Thunder, състояща се от романите <span style="font-weight: bold;">Red Thunder</span> (2003), <span style="font-weight: bold;">Red Lighting</span> (2006) и <span style="font-weight: bold;">Rolling Thunder</span> (2008), а също и някои романи на Сергей Лукяненко, като <span style="font-weight: bold;">„Танци върху снега”</span> (2001). Една от частите на романа на Лукяненко <span style="font-weight: bold;">„Конкуренти”</span> се нарича „Имам компютър – готов съм да пилотирам” (това е и работното заглавие на романа, докато Лукяненко го пише) – явен реверанс към <span style="font-weight: bold;">„Имам скафандър – ще пътешествам”</span> на Хайнлайн.<br /><br />Между 2003 и 2006 г. издателство SFBC (Science Fiction Books Club) издаде четири омнибуса, съдържащи всичките юношески романи на Хайнлайн (включително <span style="font-weight: bold;">„Звездните рейнджъри”</span> и <span style="font-weight: bold;">„Подкейн от Марс”</span>). В колекцията липсва само <span style="font-weight: bold;">„Променлива звезда”</span> (довършен от Спайдър Робинсън след излизането на омнибусите).<br /><br />Ето съдържанието на четирите тома:<br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgDjP9wyXcL6vG6wXjy6bhj-dlxEXNjaYNRTQ4hK3AE7xiehLIt0pfZMK-qet39XBu7Qk84s4wBeYaryNEsN3rEgSF-m6QgeTGA234qn43l2WRUQ9MJNig35M-YaY_Qjz_-Y290hCyFjy4/s1600/51p-mUay4ML._SL500_SS100_.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 100px; height: 100px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgDjP9wyXcL6vG6wXjy6bhj-dlxEXNjaYNRTQ4hK3AE7xiehLIt0pfZMK-qet39XBu7Qk84s4wBeYaryNEsN3rEgSF-m6QgeTGA234qn43l2WRUQ9MJNig35M-YaY_Qjz_-Y290hCyFjy4/s200/51p-mUay4ML._SL500_SS100_.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5629555622169353954" border="0" /></a><span style="font-weight: bold;">Four Frontiers</span>:<span style="font-weight: bold;"><br /></span><span style="font-weight: bold;"><br />Rocket Ship Galileo</span><br /><span style="font-weight: bold;">Space Cadet</span><br /><span style="font-weight: bold;">Red Planet</span><br /><span style="font-weight: bold;">Farmer in the Sky</span><br /><br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEifhTOnFTVOFMpB1vcqDaV3hR4n0rrF3IJ9dQq65UOp75W07LOSnzPuUWAjBBtHPOTmiRq62hm01PcEroRenUydl82EEvqoxLU4sv6Ym9q0YKQyjQdKezbqlqU9Lhi6eTt7qC92QFDRDHo/s1600/51UD6%252Bpc48L._SL500_SS100_.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 100px; height: 100px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEifhTOnFTVOFMpB1vcqDaV3hR4n0rrF3IJ9dQq65UOp75W07LOSnzPuUWAjBBtHPOTmiRq62hm01PcEroRenUydl82EEvqoxLU4sv6Ym9q0YKQyjQdKezbqlqU9Lhi6eTt7qC92QFDRDHo/s200/51UD6%252Bpc48L._SL500_SS100_.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5629555911554001170" border="0" /></a><span style="font-weight: bold;">To the Stars</span>:<br /><br /><span style="font-weight: bold;">Between Planets<br /></span><span style="font-weight: bold;">The Rolling Stones<br /></span><span style="font-weight: bold;">Starman Jones</span><br /><span style="font-weight: bold;">The Star Beast</span><br /><br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhY1VfVBIczPe4aJJ3rPA04JpLW8l5VtDpJDUAntnH99CT7zzvI4cwcYIkl1U5r62xWkpyWKGlbi2EYc-G8mQFFnmbFQTW873sz23vfoXbTDSkr7HWSs5PialLktwP_6UMx-iKbjh-v0-k/s1600/517n4ghC-KL._SL500_SS100_.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 100px; height: 100px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhY1VfVBIczPe4aJJ3rPA04JpLW8l5VtDpJDUAntnH99CT7zzvI4cwcYIkl1U5r62xWkpyWKGlbi2EYc-G8mQFFnmbFQTW873sz23vfoXbTDSkr7HWSs5PialLktwP_6UMx-iKbjh-v0-k/s200/517n4ghC-KL._SL500_SS100_.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5629556104122725442" border="0" /></a><span style="font-weight: bold;">Infinite Possibilities:<br /><br /></span><span style="font-weight: bold;">Tunnel in the Sky<br /></span><span style="font-weight: bold;">Time for the Stars<br /></span><span style="font-weight: bold;">Citizen of the Galaxy</span><br /><br /><br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEguGWteOl8O4TfKQTJPAVUpRX-zN4hRSSDrE789iyTiza_hgpzhvTYpa7cRbfOxARfhyD-iROaqy2L-hkUJ5_bEhOd28wfMooP2gMvybNGXmwUn9iGE__Lnev-2Nr_1DMWI9CX4447Go9w/s1600/41yE4b5JcvL._SL500_SS100_.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 100px; height: 100px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEguGWteOl8O4TfKQTJPAVUpRX-zN4hRSSDrE789iyTiza_hgpzhvTYpa7cRbfOxARfhyD-iROaqy2L-hkUJ5_bEhOd28wfMooP2gMvybNGXmwUn9iGE__Lnev-2Nr_1DMWI9CX4447Go9w/s200/41yE4b5JcvL._SL500_SS100_.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5629556260972014306" border="0" /></a><span style="font-weight: bold;">Outward Bound</span>:<br /><br /><span style="font-weight: bold;">Have Space Suit – Will Travel<br /></span><span style="font-weight: bold;">Starship Troopers<br /></span><span style="font-weight: bold;">Padkayne of Mars</span> (с двата варианта на финала).<br /><br /><br />Преди няколко дни получих поръчания през <a href="http://www.abebooks.com/">Abebooks </a> <span style="font-weight: bold;">Four frontiers</span>, съдържащ първите четири юношески романа. Солиден, дебел том, добре оформен, с хубава хартия – истинско пиршество за окото на колекционера. Това е един удобен повод да препрочета романите и да напиша ревю за всеки от тях. Така че... наред е <span style="font-weight: bold;">Rocket Ship Galileo</span>. :)<br /><br /></div>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-29285769162243190352010-09-20T11:01:00.005+03:002011-07-16T18:57:08.687+03:00За романа „Бялата дама” на братя Стругацки<div style="text-align: justify;"><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh1WbmYxi1v3XPemYmtMutywcBw72nxiUMBdDCtftTU_l4lfaTaqcKKctlNVxc7Qu00hjz_hbcy_3Juxp0t53fPFlViE8ZLTXEY5DUWjMRcz6KHma7I-0MIwrwf2vMYC8jwlud3PllKxbs/s1600/neizv_strug.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 197px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh1WbmYxi1v3XPemYmtMutywcBw72nxiUMBdDCtftTU_l4lfaTaqcKKctlNVxc7Qu00hjz_hbcy_3Juxp0t53fPFlViE8ZLTXEY5DUWjMRcz6KHma7I-0MIwrwf2vMYC8jwlud3PllKxbs/s320/neizv_strug.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5518902999191517922" border="0" /></a>„Бялата дама” е последният роман, замислян от братя Стругацки, преди Аркадий Натанович да си отиде от този свят сравнително рано, едва на 66 годишна възраст, на 25 октомври 1991 г. Ето какво казва за този ненаписан роман Борис Стругацки в сборника с нереализирани чернови „Неизвестните Стругацки” (2008 г.):<br />„В последния роман на братя Стругацки, който беше измислен в голяма степен, но чието написване изобщо не започна, в романа, който е лишен дори от собствено заглавие (даже и такова, което навремето в заявките обозначаваха като „условно заглавие”), в романа, който сега вече никога няма да бъде написан, защото братя Стругацки вече ги няма, а С. Витицки [* С. Витицки – псевдоним на Борис Стругацки. – Бел. прев.] не иска да го пише сам, та в този роман авторите бяха съблазнени главно от две свои хрумвания.<br />Първо, на тях им харесваше (изглеждаше им оригинален и нетривиален) светът на Островната империя, построен с безмилостната рационалност на Демиург, отчаял се в опитите си да изкорени злото. Този свят се разполага общо взето в три кръга.<br />Външният кръг е клоаката, канавката, адът на този свят – цялата измет на обществото се стича там, всички пияници, дрипльовци, мърльовци, всички садисти и убийци по призвание, насилници, агресивни грубияни, извратеняци, зверове, нравствени изроди – гнойта, шлаката, фекалиите на социума. Външният кръг е ТЯХНОТО царство, там са безнаказани, там живеят по законите на силата, подлостта и омразата. С този кръг Империята се е озъбила на целия останал обитаем свят, чрез него се отбранява и нанася удари.<br />Средният кръг е населен с обикновени хора, незабележителни с нищо, такива като ние с вас – някои малко по-добри, други малко по-лоши, още далеч не ангели, но и вече не бесове.<br />А в центъра цари Светът на Справедливостта. „Пладне XXII век”. Топъл, приветлив, безопасен свят на духа, творчеството и свободата, населен изключително само с талантливи, мили, дружелюбни хора, свято следващи всички заповеди на най-висшата нравственост.<br />Всеки, роден в Империята, неминуемо се озовава в „своя” кръг, обществото деликатно (а ако се наложи – и грубо) го изтласква там, където му е мястото – в съответствие с талантите му, темперамента и нравствения му потенциал. Това изтласкване се осъществява и автоматично, и с помощта на съответния социален механизъм (нещо като нравствена полиция). Това е свят, в който тържествува принципът „всекиму заслуженото” в най-широкия смисъл на тълкуването му. Ад, Чистилище и Рай. Класика.<br />И второ, на авторите им харесваше измисленият от тях край. В него Максим Камерер, след като преминава през всички кръгове и се добира до центъра, смаяно наблюдава този райски живот, с нищо неотстъпващ на земния, и в разговор с високопоставен абориген с високо чело узнава от него всички подробности за устройството на Империята, и докато се опитва да смири несмиримото, да осмисли немислимото, да сглоби несглобяемото, изведнъж чува учтивия въпрос: „А нима вашият свят е устроен по различен начин?”. И той започва да говори, да обяснява, да разяснява: за висшата Теория на възпитанието, за Учителите, за грижливата, търпелива работа над всяка детска душа... Аборигенът слуша, усмихва се, кима, а после отбелязва, сякаш между другото: „Изящно. Много красива теория. Но за съжаление, абсолютно нереализируема на практика”. И докато Максим го гледа, изгубил дар слово, аборигенът произнася фразата, заради която братя Стругацки до самия края все пак искаха да напишат този роман:<br />- Светът не може да устроен по начина, който сега ми описахте – казва аборигенът. – Такъв свят може само да бъде измислен. Боя се, приятелю, че вие живеете в свят, който някой е измислил – преди вас и без вас – а вие дори не се досещате за това...<br />По замисъла на авторите тази фраза би трябвало да постави точка в животоописанието на Максим Камерер. Тя би трябвало да затвори целия цикъл за Света на Пладнето. Някакво обобщение на цял един мироглед. Негова епитафия. Или присъда?”.<br />Още малко подробности за романа: той би трябвало да има следната структура:<br />1. Пролог. Гнилият архипелаг<br />2. Част I. Крайбрежна зона<br />3. Част II. Гори и поля<br />4. Част III. Слънчев кръг<br />5. Епилог<br />Действието на романа би трябвало да се развива около пет години след „Бръмбар в мравуняка”, и дълго преди Голямото откровение, но външният слой на книгата (прологът и епилогът, които са спомени и обобщения от Максим Камерер или някой негов съвременник) е от времето след „Вълните усмиряват вятъра”, някъде от началото на XXIII век.<br />За този роман започна да се говори след излизането на първия сборник „Время учеников”, през 1996 г., когато Борис Стругацки обяви, че е дал записките и благословията си на един писател, който се е заел да напише „Бялата дама”. Логично е да се предположи, че този писател е някой от неговите ученици. С течение на годините за тази книга започнаха да се говорят легенди, но дълго време нямаше никаква конкретна информация. На сайта на братя Стугацки, където от години тече оф-лайн интервю с Борис Натанович, многократно е задаван въпросът кой е този писател. След като Б. Стругацки отрича, че това е Вячеслав Рибаков, Андрей Лазарчук, М. Успенски и С. Логинов, той заявява, че с такова налучкване рано или късно ще се стигне до истинския автор, и затова повече няма да отговаря на подобни въпроси. Това изявление е от 14 май 2000 г. – преди повече от десет години. Оттогава досега за този роман става дума съвсем рядко – някъде през 2003-2004 г. Б. Стругацки казва, че са готови три четвърти от романа, а преди 3-4 години твърди, че според автора романът е почти готов, останали са само разни дреболии за оправяне. Междувременно годините си минават, излизането на филма „Обитаемият остров” беше съпроводено с подозрително мълчание от страна на неизвестния автор, и по думите на Андрей Чертков (руски писател, координатор на проекта „Время учеников”) вече са пропуснати всички удобни случаи за издаване на романа.<br />Наскоро, след излизането на филма „Обитаемият остров”, известна светлина по въпроса хвърли писателят Андрей Лазарчук. След като посочва в блога си някои слабости и несъответствия в литературния първообраз на филма, Лазарчук отбелязва с горчивина: „Жалко, че Натанич не разреши на нас с Успенски да напишем „Бялата дама”. По онова време ние много обичахме да разнищваме загадките на историята”. На въпросите какво е станало с проекта Лазарчук казва, че според него всичко е умряло и добавя: „Според мен момъкът се зае с нещо, което не му беше по силите”. Някои изказват предположение, че Борис Стругацки нарочно е дал романа на безперспективен човек, за да погребе проекта завинаги, на което Лазарчук отговаря: „Подозирам, че не е така. Това беше любимият ученик на БС и маестрото явно е разчитал на бърза и адекватна работа”. На въпрос дали е възможно все пак Борис Стругацки да промени мнението си и да даде романа на Лазарчук и Успенски, Лазарчук отговаря: „Изключено. Първо, ние сме горди хора, не молим два пъти. И второ – изгоря, вече не ни е интересно”.<br />И така, вече близо петнайсет години този роман, притежаващ потенциала да стане култов, не е написан. Малко множко време за написването на една книга. Изпуснати са всичките благоприятни моменти за издаването му, все повече специалисти смятат, че едва ли някога ще бъде написан, пък дори и да бъде написан, едва ли ще има ефекта, който би имал някога.<br />Не е необходимо човек да бъде голям детектив, за да се разрови из Рунета и да открие самоличността на този мистериозен писател, „любимия ученик” на Борис Натанович Стругацки. Оказва се, че това е Николай Ютанов – писател, чиято единствена книга е излязла през 1990 г., след което е преминал към редакторска и издателска дейност. Бизнесмен, един от основателите на интернет-магазина „Озон”, заемал ръководни длъжности в редица издателства, в момента – директор на „Terra Fantastica”. Превел повече от десет книги от английски, автор на научни разработки в областта на общата теория на административните системи. Явно човек с много таланти и дейности и с малко свободно време.<br />Защо, Николай Юриевич? Защо си обсебил нещо, с което явно не можеш да се справиш, и не остави тази работа на можещите хора?<br /><br /><br /></div>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-70091207658535369382010-08-23T11:15:00.006+03:002015-09-15T18:40:00.591+03:00Иван Попов, "Хакери на човешките души"<div style="text-align: justify;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgIgvY2uCngmRJ4UBbf7S8GZpAi029RUtRxL4p36Dv-xV80Tlnl-WXISJeFdZn_3axm1jVEDaOeT0rTkkhB303YBJx-rScVsgokOP_i68ixdfulo3tWDYjeHiFxWvVTfhkAGyGkRegOkBk/s1600/Hakery.jpg" onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}"><img alt="" border="0" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5508516200107333490" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgIgvY2uCngmRJ4UBbf7S8GZpAi029RUtRxL4p36Dv-xV80Tlnl-WXISJeFdZn_3axm1jVEDaOeT0rTkkhB303YBJx-rScVsgokOP_i68ixdfulo3tWDYjeHiFxWvVTfhkAGyGkRegOkBk/s320/Hakery.jpg" style="cursor: pointer; float: left; height: 320px; margin: 0pt 10px 10px 0pt; width: 218px;" /></a>При почистване на разни папки в компютъра си попаднах на един стар мой текст – послеслова към романа „Хакери на човешките души” на Иван Попов. Отдавна имам желание да представям в блога си книги на български автори (те се нуждаят повече от това, отколкото чуждестранните писатели, защото имат много по-малка аудитория) и сега е подходящ момент да положа началото (още повече, че „Хакерите” е една от любимите ми български фантастики).</div>
<div style="text-align: justify;">
<div style="text-align: justify;">
Заслугата за този послеслов не е изцяло моя – той се роди след няколко разговора с Иван Попов и след много задълбочено четене на някои негови записки. Аз по-скоро подредих мислите му и добавих някои неща, например биографични данни, които той самият никога не би написал за себе си (Иван е изключително скромен човек). Наистина, той предпочиташе гледната точка в послеслова да бъде различна от неговата, но след обясненията му моята позиция нямаше как да бъде различна (освен че е скромен, той умее да бъде и доста убедителен).</div>
Разбира се, с течение на годините мнението ми по някои въпроси се е променило и днес може би бих написал различен текст. Но послесловът се получи информативен и мисля, че ще е полезен за хора, които не са чели книгата, освен това все още не е качван в интернет, затова го публикувам в тогавашния му вид, без да правя никакви промени.<br />
Една забележка относно подзаглавието на романа и заглавието на послеслова. Иван Попов е сложил подзаглавие на романа си „Хуманитарен киберпънк” (в което има дълбока логика, ако човек е навътре в материята, за която става въпрос в романа). Обаче издателят на книжния вариант на романа, решил, че няма такова нещо като „хуманитарен киберпънк” и оставил подзаглавие „киберпънк роман”. Като при това не е променил заглавието на моята статия, сочещо към оригиналното подзаглавие на романа.<br />
Това го съобщавам за пояснение за онези, които притежават романа в книжния му вариант. Естествено, в електронния вариант, който лично е разпространил из интернет, Иван Попов си е сложил коректното подзаглавие.<br />
Ето и самата статия:<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<span style="font-weight: bold;">За хуманитарния киберпънк и неговата почва<br />в подмандатната територия на злото</span><br />
(Послеслов към романа „Хакери на човешките души” /„ХЧД”/ на Иван Попов)</div>
<br />
Фантастиката не може да стои на едно място. Тя постоянно нещо търси, експериментира, прекрачва собствените си граници, сменя темите, визиите, похватите. Несъмнен експеримент с границите на жанра е и романът на Иван Попов „Хакери на човешките души”.<br />
Впрочем неговите жанрови и идейни корени могат да се открият твърде лесно. От едната страна безспорно е прословутият киберпънк (заглавието на първата част е доста явен „линк” към „Невромантик” на Уилиям Гибсън). Много по-силно е влиянието на слабо известния в България турбореализъм – жанр, в който работят няколко талантливи руски фантасти от 90-те години: Андрей Лазарчук, Андрей Столяров и най-нашумялото име – Виктор Пелевин. Иван Попов не само че е голям почитател на Пелевин и е направил много за популяризирането на този извънредно интересен писател у нас, но и възприема цялата философска, идейна и художествена платформа на турбореализма.<br />
„Обществото е изградено върху КОЛЕКТИВНИ ХАЛЮЦИНАЦИИ” – твърди Иван Попов в една своя статия от 2000 г. със същото заглавие – „Хакери на човешките души” (явно авторът доста си го обича). "Турбореализмът подразбира следното: нашият свят общо-взето е КОЛЕКТИВНА ИЗМИСЛИЦА, или най-малкото описание, текст, информационен пакет...” – споделя Андрей Лазарчук в интервю за списание „Если”. "Свойствата на реалността са свойства на нашата гледна точка" - казва един от героите на „ХЧД”; "Организираната реалност представлява определен набор от езикови шаблони" - пояснява друг от тях. Тези и подобни на тях идеи се срещат както в турбореализма (особено при Пелевин), така в неговите жанрови предшественици (най-вече Филип К. Дик), и в психеделичната философия (Тимоти Лийри, Робърт Антон Уилсън). Впрочем същото твърдят и съвременните хуманитарни науки -структурализъм, транзакционна психология, невролингвистично програмиране... Така че турбореалистите и „Хакери на човешките души” съвсем спокойно влизат в границите на НАУЧНАТА фантастика. Те разкриват пред читателя виртуалната природа на социалната реалност, дават едно по-популярно разбиране за „хуманитарните технологии”, формиращи света, в който живеем.<br />
И тъй, от една страна киберпънк, а от друга – турбореализъм. Двата жанра сами по себе си вече не са новост, техните идеи са проигравани нееднократно в американската и руската фантастика и за съжаление влизат у нас с голямо закъснение (добре поне, че не е „100 години след маймуните”).<br />
В „ХЧД” обаче има една значителна иновация – и това е комбинирането на двата пласта. Действието е пренесено в онзи момент от близкото бъдеще, когато информатиката и изкуственият интелект ще се срещнат с хуманитарните науки и технологии. За автора и неговите герои социалната реалност е операционна система, която трябва да бъде хакната, кракната и позакърпена (тук си спомняме филма „Матрицата”). И този процес е пресъздаден с най-дребни технически подробности.<br />
По принцип Иван Попов е доста дисциплиниран фантаст. Научното му образование (той е завършил физика) го кара да държи на технологическия реализъм – почти като ранния Лем или класическите американски фантасти (А. Азимов). Той не крие знанията си в информатиката и изкуствения интелект (на места дори прекалява с тях). В текста са споменати реално съществуващи днес технологии – латентно семантично индексиране, агорични процесори, както и съвсем млади науки като меметиката и езиковото инженерство (компютърна обработка на естествен език). Описваните технологии са само на няколко крачки пред съвременното състояние на компютърните науки. Изобщо, „ХЧД” може да се чете като производствен роман за бъдещето на „хумтека” – в същия смисъл, в който Кирил Есков нарича „производствени романи” произведенията на Пелевин, където могат да се открият доста подробни описания на технологиите за създаване и манипулиране на социалната реалност.<br />
Но освен технически познания авторът несъмнено притежава и чувство за хумор. Дори в най-кошмарните си компютърджийски диалози героите пускат по някой сочен лаф. Даже най-сложните философски прозрения са построени на границата на майтапа; читателят постоянно се чуди – сериозно ли мисли така Попов, или само се шегува? Романът има твърде богат сатиричен пласт: всеки читател лесно ще разконспирира „финансиста филантроп” Дьорд Лукач, групировката „Агнешки главички” и политолъга Евген. Особено се откроява в това отношение главата „Подмандатна територия на злото”, където Дракула е наречен граф освободител и му е построен паметник на булевард „Влашки” – сещате се коя е територията, нали?<br />
Авторът е избрал една твърде интересна гледна точка към България – поглед отвън, от някой си Джон Дж. Дж. Сидорчук от Комитета „Лукач”, Хуманитарния департамент и корпорацията „Дженерал Лингвистикс”. Тук се открива възможност за антиглобалистки и антиутопичен прочит (макар че антиутопия и утопия са едно и също нещо, но видяно от различни гледни точки, както биха казали туземците от „подмандатната територия на злото”). Животът в тази подмандатна територия е описан с любопитни детайли – от вестник „Безсмислен труд”, партиите на нашистите и вашистите, до реални фолк-песни, като „Смукача” например. А към края на романа изведнъж изникват персонажи и реалии от предишното голямо произведение на Иван Попов – сатиричната повест „Нашите марковски процеси” (публикувана в сборника „Моделириум”, 2001). Оттам изскача бандитът олигарх по прякор Търтея, програмистът Лука (а може би Тома?) и тайнствената Лаборатория по езиково инженерство. Впрочем идеята за синтез между компютърната и хуманитарната област се появява у Попов още в „Марковските процеси” в лицето на същата тази Лаборатория...<br />
Твърде интересен е героят Балабан - тъмен балкански хакер, бай Ганьо на високите технологии (една сцена от главата "Всеобща коктейлна повинност” напомня за "Бай Ганьо в банята"). Но едновременно той е представен и като свръхчовека на Ницше (главата "Казан на домашно варене на мироглед"). Тази кръстоска на свръхчовека с бай Ганьо е новаторска и много интригуваща. Робърт Пен Уорън някога беше казал, че добро трябва да се прави от злото, защото няма от какво друго да бъде направено; по същия начин българския писател трябва да прави свръхчовек от подръчния материал, а в момента той разполага само с различни производни от безсмъртния Алеков герой... Но сюжетът на „ХЧД” се завърта така, че високотехнологичният бай Ганьо се оказва борец срещу антиутопията (а впрочем и срещу утопията, нали това е едно и също). Ето още една от новаторските идеи на автора.<br />
Като създател на „Лабораторията по езиково инженерство” Иван Попов е голям любител на лингвистичните експерименти. Действително, ако "организираната реалност представлява определен метод за комбиниране на думите", както казва един от героите, то изграждането на "алтернативна реалност" минава през промяна на езика. И авторът използва това твърде широко. Смисълът на някои думи е изместен доста встрани от обичайния („интелигент” тук значи разузнавач, а „хуманитарен” – съвсем не онова, което значи по телевизора!); отделни изрази звучат съвършено абсурдно, тъй като в тях са съвместени несъвместими на пръв поглед стилове, и всичко това създава впечатление за наистина алтернативна реалност. Освен това в текста присъства голямо количество технически и друг жаргон - предимно от английски термини, но примесен с руски думи ("изчисленец") и с някои български архаизми и неологизми. Една от любимите игри на автора е да заменя думи в дадена шаблонна фраза, съвсем като субституция в математическа формула, при което се получава нещо твърде различно: „езопов комплекс”, „бръмбар в мобилника”, "Учението на Лукач е всесилно, защото е вярно" (преправен лозунг за Ленин).<br />
Двете части на книгата са съвсем различни, написани почти в противоположен стил, като два полюса на магнит. Първата част е в сегашно време, с кратки изречения, накъсана, трескава; втората - в минало време, по-спокойна, описателна. Контрастът подчертава разликата между местата на действието: в митрополията (Армадильо Сити) всичко е бързо, задъхано, технологично и същевременно подредено; в подмандатната територия пък всичко се точи бавно, хаотично, без смисъл.<br />
Първата част представлява седем почти самостоятелни етюда, седем зарисовки на живота в Армадильо Сити; описанието е неравномерно, непоследователно, понякога с едри щрихи, друг път с дребни детайли – т. е. както човек реално възприема живота наоколо. Втората част е по-равномерна, ориентирана около детективския сюжет, формиран в първата. Авторът проявява преднамерена небрежност към правилата на композиция: много сюжетни линии са оставени недовършени и задънени, доста детайли (най-вече технологични) не изпълняват никаква функция в сюжета. Напук на Чехов, който казва, че ако на стената виси пушка, на финала тя непременно трябва да гръмне, тук е претъпкано с "пушки", които не гръмват до края ("афтокефалният тип" Лорънс Блум, историята със смъртта на Сингх и др.). Така текстът се претоварва, но за сметка на това става твърде реалистичен.<br />
Книгата е изпъстрена със скрити цитати и интертекстуални „линкове”, понякога към съвсем несвързани с темата автори. Например на една картина, висяща в кабинета на главния герой, най-изненадващо се появява Радичковият верблюд (или, по-точно, така и не се появява, макар че картината се нарича „Верблюдът мъти”). От книгите на руския фантаст Александър Тюрин е излязъл Отделът за особена информация; от „Евразийската симфония” на Холм ван Зайчик – човекоохранителните органи; от В. Пелевин – Фронтът за пълно и окончателно освобождение. Развити са някои идеи, оригинално принадлежащи на Станислав Лем.<br />
Но най-силната връзка сочи към „Хищните вещи на века” на братя Стругацки. Няколко пасажа от втората част на „Хакери на човешките души” имат буквални съответствия в „Хищните вещи”; финалните изречения в двете повести са едни и същи, само че изказани от противоположна гледна точка, и авторът сякаш лукаво подпитва – няма ли някъде в системата на „Лукач” агент на име Иван Жилин?<br />
Романът „Хакери на човешките души” може се чете и тълкува по нееднакви начини, в зависимост от познанията и интересите на читателя. Програмистът (приложният математик) и непрограмистът (например хуманитарист) вероятно ще видят в книгата доста различни неща. Текстът е твърде многопластов; единствено от желанието и от културния багаж на отделния читател зависи докъде ще стигне той в тълкуванията „какво е искал да каже авторът”. А самият автор сякаш нарочно е вплел в творбата си „документация” за някои свои писателски трикове, за способа на въздействие на неговия текст върху публиката (най-вече в главата "Езопов комплекс").<br />
Романът съвсем спокойно може да се разглежда и като информационен вирус - в него са втъкани страшно много нови идеи, сякаш целта е била да се зарази съзнанието на читателя, да се преустрои по някакъв начин, да стартират вътре някакви нови процеси, да се променят някакви асоциативни вериги. Самият Попов обича да цитира Александър Тюрин, според когото добрият писателски текст трябва да прилича на компютърен вирус. А може би Иван Попов, също като своите герои, е "хакер на човешките души", поставил си задача да изхвърли от нашите глави някои колективни халюцинации?!<br />
<br />
<span style="font-style: italic;">Васил Велчев, 2004 г.</span><br />
<br />
P.S.: Напълно в духа на романа, Иван Попов написа в моя екземпляр от книгата следното посвещение: „На героите на пернишкия космос” (отпратка към „Омон Ра” на Пелевин :)).<br />
<br /></div>
Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-7486653272036849032.post-39160588991953620472010-08-08T16:22:00.014+03:002011-07-16T18:55:41.863+03:00Кир Буличов, "Селището"<div style="text-align: justify;"><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj87gJBsQgowvQgdwH0Pz0FBgVOZdVliS-hI5Os1xYBGrgPoXbGvh18BNBi6hqb8d77n3ub_VhoGiZ1k1aYtmUBlkmA0gxV3gAOvWpS3onk8RkITsGRSq_N080KiwGCOS-YPKwvajE4i7I/s1600/Poselok+2001.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 200px; height: 306px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj87gJBsQgowvQgdwH0Pz0FBgVOZdVliS-hI5Os1xYBGrgPoXbGvh18BNBi6hqb8d77n3ub_VhoGiZ1k1aYtmUBlkmA0gxV3gAOvWpS3onk8RkITsGRSq_N080KiwGCOS-YPKwvajE4i7I/s320/Poselok+2001.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5503031443040789122" border="0" /></a>Романът „Селището” на Кир Буличов привлече вниманието ми, когато сайтът <a href="http://www.fantlab.ru/">„Лабаротория фантастики”</a> въведе рейтинговата си система и се оказа, че малко изненадващо за мен Буличов е на четвърто място сред рускоезичните фантасти, а „Селището” е на второ място в класацията за руски романи, непосредствено след „Майстора и Маргарита” на Булгаков.<br /></div><div style="text-align: justify;">Няколко думи за „Лаборатория фантастики” – това е един от най-интересните сайтове в руския интернет, свързани с фантастиката. В него увеличаваща се армия от ентусиасти години наред събира информация за писателите фантасти в Русия и по света и изготвя биографиите и библиографиите им, създадена е система за писане на оценки и рецензии на произведенията, на сайта има и голям форум, в който се обсъждат произведенията на любими фантасти и се съобщават новостите в света на фантастиката. Напоследък сайтът се посещава от все повече и повече хора, форумът става арена на дискусии, намерили широк отзвук из руския интернет. В много случаи биографиите и библиографиите на писателите са най-ценният ресурс за дадения автор, който може да се намери в интернет, превъзхождащ дори Уикипедия.<br /></div><div style="text-align: justify;">Когато рейтинговата класация на „Лаборатория фантастики” се появи, мнозина бяха не изненадани, а шокирани. Ето например как изглежда класацията за руски автори: <a href="http://www.fantlab.ru/rating0rus">http://www.fantlab.ru/rating0rus</a>. Прави впечатление, че в челото на класацията само присъствието на братя Стругацки изглежда логично, при това е голяма изненада изпреварването им от Крапивин. Най-популярният в момента руски фантаст Сергей Лукяненко е едва трийсет и втори, а неговите подгласници Перумов, Василиев, Громов, Дивов, Лазарчук, са някъде след шейсето място (някои от тях – и след стотното!). Голямото име в руската литература (не само фантастична!) през последните години, Виктор Пелевин, е деветдесет и осми! За сметка на това в първата десетка фигурират някои доста странни имена (Зиков, Пехов, Громико, Садов, Шумил), повечето от които сигурно са съвсем непознати за любителите на фантастиката в България. Веднага из руската блогосфера се появиха критики, собствениците на сайта бяха обвинени, че допускат гласуването с ботове. Другата гледна точка е, че когато е възможен и отрицателен вот, е нормално някои от най-популярните автори да отидат по-назад и да бъдат изпреварени от такива, които са четени изключително от свои хард-фенове и няма кой да им даде ниска оценка. Факт е, че класацията на западните автори (в която начело е Толкин, следван от Сапковски и Джордж Мартин), изглежда доста по-нормално. Но пък, от друга страна, на сайта гласуват огромен брой хора – от няколкостотин души при по-непопулярните автори до хиляди и десетки хиляди при най-известните имена. Така че една такава класация не може да се пренебрегне с лека ръка. Затова реших да изпробвам някои от най-напред класираните автори и произведения и в бъдеще ще споделям тук впечатленията си от тях.<br />Честно казано, преди да прочета „Селището”, доста подценявах Кир Буличов. За мен това беше авторът на Алиса и „Гуслярски истории”, тоест не особено сериозна детска и хумористична фантастика. Първата изненада беше, че когато зачетох книгата, историята ми се стори позната. Оказа се, че в детските си години съм чел първата част на романа – повестта „Проходът”, която е излизала на български през 80-те години на миналия век в този сборник:<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj7goz1d19tTHZ8dLkFGApstQL3RtFsAzyIKtYVD9CQ2_Spav4egmQfKSrsF1s24mLw7QK9Eir0Ek3flXm3Pcod2a9a8WLPHksWpzzlz8uw_rhbrqHPBOzaWEtk29lC6ZksX7MUb2hjEO4/s1600/1267918662_sreshhasmeduza-1983.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 221px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj7goz1d19tTHZ8dLkFGApstQL3RtFsAzyIKtYVD9CQ2_Spav4egmQfKSrsF1s24mLw7QK9Eir0Ek3flXm3Pcod2a9a8WLPHksWpzzlz8uw_rhbrqHPBOzaWEtk29lC6ZksX7MUb2hjEO4/s320/1267918662_sreshhasmeduza-1983.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5503029821607976994" border="0" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Спомням си, че още тогава повестта ми беше харесала страшно много, но през изминалите години оттогава досега някак не съм я свързвал с името на Буличов. Явно Алиса-Гусляр-рамките изцяло са ми изкривили възприятието на този толкова интересен автор.<br />Няма нищо чудно, че в „Среща с медуза” е излязла само повестта (която е около една трета от обема на романа) – справката (естествено, направена в „Лаборатория фантастики”) показва, че Буличов първо е написал повестта „Проходът” („Перевал”, 1980 г.), а по-късно я е разширил до романа „Селището” („Поселок”, 1988 г.).<br />Ето първото му издание:<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjWMBJ2iG1efmcEc6P3uyIEfGn5dKxxQkOjYCqM2iG_79AN01bVP_UeVnLvAiwh3i9rX_yOAOjER-NrJdAMDC3xNL2woRT7JcAaOl35exmLFCLbVoMoB1EaQZrjS3LJCKcquGTNU1MGYbU/s1600/Poselok+1988.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 200px; height: 300px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjWMBJ2iG1efmcEc6P3uyIEfGn5dKxxQkOjYCqM2iG_79AN01bVP_UeVnLvAiwh3i9rX_yOAOjER-NrJdAMDC3xNL2woRT7JcAaOl35exmLFCLbVoMoB1EaQZrjS3LJCKcquGTNU1MGYbU/s320/Poselok+1988.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5503031749195311826" border="0" /></a><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhC3J5MN1JlgQgi5I4qrQr7atq2hCC84rT_0csDU7_8q_gOfvEzQjpE4QTSEicxX3Ph7C0TreOu9Ag0LILAazg8JHRpV0mYCJaBhA8EpAVZ3zdKpYX87WeQWmOVwAme70XI2WdJYA1NWs8/s1600/Poselok+1988.jpg"><br /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Преди шестнайсет години научно-изследователският кораб „Полюс” е претърпял корабокрушение на неизвестна планета. Поради високата радиация оцелелите членове на екипажа са били принудени да бягат, взимайки само децата и най-необходимото със себе си. Но планетата се е оказала неочаквано сурова. Наложило се е да извървят дълъг път, докато намерят място, подходящо за заселване. И през това време са продължили да дават жертви...<br />Години по-късно: оказало се, че на планетата има дълга зима, траеща 2-3 земни години, и само през краткото двуседмично лято е възможно да се направи експедиция до кораба, за да се вземат животоспасителни провизии, и не по-малко необходимите книги и хартия – без тях селището е обречено на подивяване в следващите поколения...<br />Планетата е невероятно враждебна – освен студа срещу хората са изправени многобройни врагове, като от животинския, така и от растителния свят (подобни на чакали хищници; летящи топки, които при допира с човек експлодират и го надупчват с отровни игли; зловещата снежна бълха, чието ухапване води до временна лудост). Жителите на Селището вече са направили един опит да се доберат до кораба – неуспешен... Но сега на ход е новото поколение жители на Селището – нежната Мариана, любознателният Олег и ловецът Дик. След като губят придружаващия ги възрастен, те остават единствената надежда за жителите на колонията за достигане до кораба...<br />Първата част на романа – преведената на български повест „Проходът” – приключва с края на експедицията на Мариана, Олег и Дик до „Полюс”. Втората част, с малко по-усложнена композиция, с увеличен брои герои и няколко сюжетни линии, започва непосредствено в месеците след експедицията. Буличов въвежда нов, много интересен герой – момчето Казик, няколко години по-малък от Дик и Олег, за разлика от тях – роден на планетата. Докато жителите на Селището изграждат балон, с който да могат да правят по-лесни пътувания до кораба, на планетата пристига изследователска станция с тричленен екипаж, не подозиращ, че това е планетата, приютила отдавна изчезналия кораб „Полюс”. Жителите на Селището забелязват приземяването на станцията и изпращат едновременно две експедиции – едната, в която са Олег и един от възрастните жители на Селището, тръгва пеша към кораба, за да се опита да установи радиовръзка със станцията; а другата, съставена от Мариана, Дик и Казик, поема с балона директно към станцията, но след като претърпяват крушение, те са принудени също да продължат пеша. В същото време екипажът на станцията безгрижно изследва чудесата на планетата. Кулминацията на книгата е драматичният край на двете експедиции...<br />Романът е част от поредицата за доктор Павлиш (който се появява във втората част на романа като един от участниците в изследователския екип, пристигнал на планетата). Доктор Павлиш е първият постоянен герой в творчеството на Буличов. Негов прототип е истински лекар, срещнат от Буличов по време на експедиция по северните морета, в която Буличов е бил кореспондент на добре познатото списание „Вокруг света”. Поредицата съдържа няколко повести и романи, сред които и преведените на български<br />„Последната война” („Последняя война” 1970) и „Великият дух и бегълците” („Великий дух и беглецы” 1972, част от преведения на български сборник „Хора като хора”). Вероятно това ще бъдат и следващите творби на Буличов, с които ще се запозная.<br />Повестта „Проходът”, а по-късно и романът „Селището”, стават изключителни популярни в Русия, по тях е направен анимационен филм, претърпяват и редица издания:<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgEsOK2IlIZ8HgjBtjE-SdDpIkCX_0kXksEakXwMN6Vysd-2dWnjC0vUAobOmegxBz-T7zYCrsHTMSOlkzSTz46QoMKOwZBGcXHQbGwC8P3fTlN1TqmZJbut6JunNEQPfSoiw5FbOgf5ag/s1600/Poselok+2005.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 197px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgEsOK2IlIZ8HgjBtjE-SdDpIkCX_0kXksEakXwMN6Vysd-2dWnjC0vUAobOmegxBz-T7zYCrsHTMSOlkzSTz46QoMKOwZBGcXHQbGwC8P3fTlN1TqmZJbut6JunNEQPfSoiw5FbOgf5ag/s320/Poselok+2005.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5503031056625355842" border="0" /></a><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg2OZsNZ2-AHTmCa5FzzY_T7dZl9B16oUrmArU2faTq2zVIvArUnxjfO7-zYuRcWpzUENk9fWf1-7Oa57Omvud3wtvrBiz3Fknb_Pz9igi-uIfIMObjzJGvp-YevsyKLcjv2i0-Xcc3M4M/s1600/Poselok+1989.jpg"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 200px; height: 300px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg2OZsNZ2-AHTmCa5FzzY_T7dZl9B16oUrmArU2faTq2zVIvArUnxjfO7-zYuRcWpzUENk9fWf1-7Oa57Omvud3wtvrBiz3Fknb_Pz9igi-uIfIMObjzJGvp-YevsyKLcjv2i0-Xcc3M4M/s320/Poselok+1989.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5503029376175484018" border="0" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Трудно е да се предположи защо произведението на Буличов се радва на такава популярност (то не е лишено от слабости – темата не е нова, сюжетът е предвидим). Буличов залага на романтичната атмосфера при описанието на космическото бъдеще на човечеството, като и на мистерията при изграждането на света: читателят дълго време не знае къде и кога се развива действието, неизвестната планета се разкрива постепенно чрез заплашителните си обитатели и обрисуване на последствията от сблъсъците, които са имали хората с тях (белези, липсващи крайници). В текста на книгата са вплетени ненатрапчиви философски размишления за това как би могла да се развие подобна колония и за начините, по които може да се избегне подивяването. Едно от основните достойнства на романа е, че е изключително жизнеутвърждаващ – попаднали в беда, корабокрушенците на планетата не дават воля на тъмната си страна; множеството грозни сцени от редица произведения с подобна тематика нямат място тук. Всички герои са обединени от идеята за оцеляването и просперитета на Селището. Разбира се, не липсват конфликти, но те са по-скоро идейни, и при опита им да ги разрешат героите не излизат ни най-малко от коловоза на своята човечност. Резултатът от противопоставянето между учения (Олег) и ловеца (Дик) е с ключово значение за бъдещето на колонията. Макар и Буличов да не застава твърдо на страната на Олег (просто наистина има моменти, в които оцеляването на хората зависи от уменията на ловеца), очевидна е симпатията му към човека на науката, без който колонията след едно-две поколения би поела по пътя на дивачеството; и може би затова във втората част авторът въвежда образа на Казик – който може и да не е силен като Дик, но познава по-добре гората и се чувства в нея като в свой дом (какъвто тя всъщност е); и може и да не е умен като Олег, но е не по-малко любознателен от него. И според Буличов именно Казик е човекът на бъдещето, който би спасил колонията при друго развитие на събитията (тоест ако не дойде спасителната експедиция).<br />Не липсват конфликти и в другата част от героите (екипажа на изследователската станция), макар и да са по-тривиални. Заменил в последния момент третата членка на изцяло женски екипаж, веселият и леко нехаен доктор Павлиш се сблъсква с прекомерните амбиции на отдадената изцяло на работата си Клавдия. Праволинейността на характера на командирката на станцията не само че й донася нещастие в личен план (Павлиш, в когото е влюбена, предпочита кампанията на не толкова умната, ала по-човечна Сали), но за малко да има и печални последици за съдбата на някои от героите на произведението.<br />Накрая – един любим цитат, с който ще се опитам да представя поетичния изказ на Буличов (преводът е мой):<br />"Стария ги последва. Той тежко се подпираше на бастуна си. Бастунът беше нов, непретенциозен. Предишния бастун – красив, сребрист – му го отсече през есента Дик в съскащата горичка. Но когато дойде пролетта, в един прекрасен ден бастунът издаде бодливи лепкави филизи и се опита да изпълзи от къщата, докато Стария преподаваше урок. Целият клас хукна подир бастуна, а после, след като го хванаха, го пуснаха на свобода. Бастунът се добра до оградата, там пусна корени и се превърна в разкошен храст. Стария веднъж чу как малчуганите се готвят да ходят за риба и се уговарят да се срещнат при „бастуна”, и се досети какво имат предвид".<br /><br /></div>Vasil Velchevhttp://www.blogger.com/profile/03694819406723491834noreply@blogger.com1