Иван Попов, "Хакери на човешките души"

При почистване на разни папки в компютъра си попаднах на един стар мой текст – послеслова към романа „Хакери на човешките души” на Иван Попов. Отдавна имам желание да представям в блога си книги на български автори (те се нуждаят повече от това, отколкото чуждестранните писатели, защото имат много по-малка аудитория) и сега е подходящ момент да положа началото (още повече, че „Хакерите” е една от любимите ми български фантастики).

Заслугата за този послеслов не е изцяло моя – той се роди след няколко разговора с Иван Попов и след много задълбочено четене на някои негови записки. Аз по-скоро подредих мислите му и добавих някои неща, например биографични данни, които той самият никога не би написал за себе си (Иван е изключително скромен човек). Наистина, той предпочиташе гледната точка в послеслова да бъде различна от неговата, но след обясненията му моята позиция нямаше как да бъде различна (освен че е скромен, той умее да бъде и доста убедителен).

Разбира се, с течение на годините мнението ми по някои въпроси се е променило и днес може би бих написал различен текст. Но послесловът се получи информативен и мисля, че ще е полезен за хора, които не са чели книгата, освен това все още не е качван в интернет, затова го публикувам в тогавашния му вид, без да правя никакви промени.
Една забележка относно подзаглавието на романа и заглавието на послеслова. Иван Попов е сложил подзаглавие на романа си „Хуманитарен киберпънк” (в което има дълбока логика, ако човек е навътре в материята, за която става въпрос в романа). Обаче издателят на книжния вариант на романа, решил, че няма такова нещо като „хуманитарен киберпънк” и оставил подзаглавие „киберпънк роман”. Като при това не е променил заглавието на моята статия, сочещо към оригиналното подзаглавие на романа.
Това го съобщавам за пояснение за онези, които притежават романа в книжния му вариант. Естествено, в електронния вариант, който лично е разпространил из интернет, Иван Попов си е сложил коректното подзаглавие.
Ето и самата статия:

За хуманитарния киберпънк и неговата почва
в подмандатната територия на злото
(Послеслов към романа „Хакери на човешките души” /„ХЧД”/ на Иван Попов)

Фантастиката не може да стои на едно място. Тя постоянно нещо търси, експериментира, прекрачва собствените си граници, сменя темите, визиите, похватите. Несъмнен експеримент с границите на жанра е и романът на Иван Попов „Хакери на човешките души”.
Впрочем неговите жанрови и идейни корени могат да се открият твърде лесно. От едната страна безспорно е прословутият киберпънк (заглавието на първата част е доста явен „линк” към „Невромантик” на Уилиям Гибсън). Много по-силно е влиянието на слабо известния в България турбореализъм – жанр, в който работят няколко талантливи руски фантасти от 90-те години: Андрей Лазарчук, Андрей Столяров и най-нашумялото име – Виктор Пелевин. Иван Попов не само че е голям почитател на Пелевин и е направил много за популяризирането на този извънредно интересен писател у нас, но и възприема цялата философска, идейна и художествена платформа на турбореализма.
„Обществото е изградено върху КОЛЕКТИВНИ ХАЛЮЦИНАЦИИ” – твърди Иван Попов в една своя статия от 2000 г. със същото заглавие – „Хакери на човешките души” (явно авторът доста си го обича). "Турбореализмът подразбира следното: нашият свят общо-взето е КОЛЕКТИВНА ИЗМИСЛИЦА, или най-малкото описание, текст, информационен пакет...” – споделя Андрей Лазарчук в интервю за списание „Если”. "Свойствата на реалността са свойства на нашата гледна точка" - казва един от героите на „ХЧД”; "Организираната реалност представлява определен набор от езикови шаблони" - пояснява друг от тях. Тези и подобни на тях идеи се срещат както в турбореализма (особено при Пелевин), така в неговите жанрови предшественици (най-вече Филип К. Дик), и в психеделичната философия (Тимоти Лийри, Робърт Антон Уилсън). Впрочем същото твърдят и съвременните хуманитарни науки -структурализъм, транзакционна психология, невролингвистично програмиране... Така че турбореалистите и „Хакери на човешките души” съвсем спокойно влизат в границите на НАУЧНАТА фантастика. Те разкриват пред читателя виртуалната природа на социалната реалност, дават едно по-популярно разбиране за „хуманитарните технологии”, формиращи света, в който живеем.
И тъй, от една страна киберпънк, а от друга – турбореализъм. Двата жанра сами по себе си вече не са новост, техните идеи са проигравани нееднократно в американската и руската фантастика и за съжаление влизат у нас с голямо закъснение (добре поне, че не е „100 години след маймуните”).
В „ХЧД” обаче има една значителна иновация – и това е комбинирането на двата пласта. Действието е пренесено в онзи момент от близкото бъдеще, когато информатиката и изкуственият интелект ще се срещнат с хуманитарните науки и технологии. За автора и неговите герои социалната реалност е операционна система, която трябва да бъде хакната, кракната и позакърпена (тук си спомняме филма „Матрицата”). И този процес е пресъздаден с най-дребни технически подробности.
По принцип Иван Попов е доста дисциплиниран фантаст. Научното му образование (той е завършил физика) го кара да държи на технологическия реализъм – почти като ранния Лем или класическите американски фантасти (А. Азимов). Той не крие знанията си в информатиката и изкуствения интелект (на места дори прекалява с тях). В текста са споменати реално съществуващи днес технологии – латентно семантично индексиране, агорични процесори, както и съвсем млади науки като меметиката и езиковото инженерство (компютърна обработка на естествен език). Описваните технологии са само на няколко крачки пред съвременното състояние на компютърните науки. Изобщо, „ХЧД” може да се чете като производствен роман за бъдещето на „хумтека” – в същия смисъл, в който Кирил Есков нарича „производствени романи” произведенията на Пелевин, където могат да се открият доста подробни описания на технологиите за създаване и манипулиране на социалната реалност.
Но освен технически познания авторът несъмнено притежава и чувство за хумор. Дори в най-кошмарните си компютърджийски диалози героите пускат по някой сочен лаф. Даже най-сложните философски прозрения са построени на границата на майтапа; читателят постоянно се чуди – сериозно ли мисли така Попов, или само се шегува? Романът има твърде богат сатиричен пласт: всеки читател лесно ще разконспирира „финансиста филантроп” Дьорд Лукач, групировката „Агнешки главички” и политолъга Евген. Особено се откроява в това отношение главата „Подмандатна територия на злото”, където Дракула е наречен граф освободител и му е построен паметник на булевард „Влашки” – сещате се коя е територията, нали?
Авторът е избрал една твърде интересна гледна точка към България – поглед отвън, от някой си Джон Дж. Дж. Сидорчук от Комитета „Лукач”, Хуманитарния департамент и корпорацията „Дженерал Лингвистикс”. Тук се открива възможност за антиглобалистки и антиутопичен прочит (макар че антиутопия и утопия са едно и също нещо, но видяно от различни гледни точки, както биха казали туземците от „подмандатната територия на злото”). Животът в тази подмандатна територия е описан с любопитни детайли – от вестник „Безсмислен труд”, партиите на нашистите и вашистите, до реални фолк-песни, като „Смукача” например. А към края на романа изведнъж изникват персонажи и реалии от предишното голямо произведение на Иван Попов – сатиричната повест „Нашите марковски процеси” (публикувана в сборника „Моделириум”, 2001). Оттам изскача бандитът олигарх по прякор Търтея, програмистът Лука (а може би Тома?) и тайнствената Лаборатория по езиково инженерство. Впрочем идеята за синтез между компютърната и хуманитарната област се появява у Попов още в „Марковските процеси” в лицето на същата тази Лаборатория...
Твърде интересен е героят Балабан - тъмен балкански хакер, бай Ганьо на високите технологии (една сцена от главата "Всеобща коктейлна повинност” напомня за "Бай Ганьо в банята"). Но едновременно той е представен и като свръхчовека на Ницше (главата "Казан на домашно варене на мироглед"). Тази кръстоска на свръхчовека с бай Ганьо е новаторска и много интригуваща. Робърт Пен Уорън някога беше казал, че добро трябва да се прави от злото, защото няма от какво друго да бъде направено; по същия начин българския писател трябва да прави свръхчовек от подръчния материал, а в момента той разполага само с различни производни от безсмъртния Алеков герой... Но сюжетът на „ХЧД” се завърта така, че високотехнологичният бай Ганьо се оказва борец срещу антиутопията (а впрочем и срещу утопията, нали това е едно и също). Ето още една от новаторските идеи на автора.
Като създател на „Лабораторията по езиково инженерство” Иван Попов е голям любител на лингвистичните експерименти. Действително, ако "организираната реалност представлява определен метод за комбиниране на думите", както казва един от героите, то изграждането на "алтернативна реалност" минава през промяна на езика. И авторът използва това твърде широко. Смисълът на някои думи е изместен доста встрани от обичайния („интелигент” тук значи разузнавач, а „хуманитарен” – съвсем не онова, което значи по телевизора!); отделни изрази звучат съвършено абсурдно, тъй като в тях са съвместени несъвместими на пръв поглед стилове, и всичко това създава впечатление за наистина алтернативна реалност. Освен това в текста присъства голямо количество технически и друг жаргон - предимно от английски термини, но примесен с руски думи ("изчисленец") и с някои български архаизми и неологизми. Една от любимите игри на автора е да заменя думи в дадена шаблонна фраза, съвсем като субституция в математическа формула, при което се получава нещо твърде различно: „езопов комплекс”, „бръмбар в мобилника”, "Учението на Лукач е всесилно, защото е вярно" (преправен лозунг за Ленин).
Двете части на книгата са съвсем различни, написани почти в противоположен стил, като два полюса на магнит. Първата част е в сегашно време, с кратки изречения, накъсана, трескава; втората - в минало време, по-спокойна, описателна. Контрастът подчертава разликата между местата на действието: в митрополията (Армадильо Сити) всичко е бързо, задъхано, технологично и същевременно подредено; в подмандатната територия пък всичко се точи бавно, хаотично, без смисъл.
Първата част представлява седем почти самостоятелни етюда, седем зарисовки на живота в Армадильо Сити; описанието е неравномерно, непоследователно, понякога с едри щрихи, друг път с дребни детайли – т. е. както човек реално възприема живота наоколо. Втората част е по-равномерна, ориентирана около детективския сюжет, формиран в първата. Авторът проявява преднамерена небрежност към правилата на композиция: много сюжетни линии са оставени недовършени и задънени, доста детайли (най-вече технологични) не изпълняват никаква функция в сюжета. Напук на Чехов, който казва, че ако на стената виси пушка, на финала тя непременно трябва да гръмне, тук е претъпкано с "пушки", които не гръмват до края ("афтокефалният тип" Лорънс Блум, историята със смъртта на Сингх и др.). Така текстът се претоварва, но за сметка на това става твърде реалистичен.
Книгата е изпъстрена със скрити цитати и интертекстуални „линкове”, понякога към съвсем несвързани с темата автори. Например на една картина, висяща в кабинета на главния герой, най-изненадващо се появява Радичковият верблюд (или, по-точно, така и не се появява, макар че картината се нарича „Верблюдът мъти”). От книгите на руския фантаст Александър Тюрин е излязъл Отделът за особена информация; от „Евразийската симфония” на Холм ван Зайчик – човекоохранителните органи; от В. Пелевин – Фронтът за пълно и окончателно освобождение. Развити са някои идеи, оригинално принадлежащи на Станислав Лем.
Но най-силната връзка сочи към „Хищните вещи на века” на братя Стругацки. Няколко пасажа от втората част на „Хакери на човешките души” имат буквални съответствия в „Хищните вещи”; финалните изречения в двете повести са едни и същи, само че изказани от противоположна гледна точка, и авторът сякаш лукаво подпитва – няма ли някъде в системата на „Лукач” агент на име Иван Жилин?
Романът „Хакери на човешките души” може се чете и тълкува по нееднакви начини, в зависимост от познанията и интересите на читателя. Програмистът (приложният математик) и непрограмистът (например хуманитарист) вероятно ще видят в книгата доста различни неща. Текстът е твърде многопластов; единствено от желанието и от културния багаж на отделния читател зависи докъде ще стигне той в тълкуванията „какво е искал да каже авторът”. А самият автор сякаш нарочно е вплел в творбата си „документация” за някои свои писателски трикове, за способа на въздействие на неговия текст върху публиката (най-вече в главата "Езопов комплекс").
Романът съвсем спокойно може да се разглежда и като информационен вирус - в него са втъкани страшно много нови идеи, сякаш целта е била да се зарази съзнанието на читателя, да се преустрои по някакъв начин, да стартират вътре някакви нови процеси, да се променят някакви асоциативни вериги. Самият Попов обича да цитира Александър Тюрин, според когото добрият писателски текст трябва да прилича на компютърен вирус. А може би Иван Попов, също като своите герои, е "хакер на човешките души", поставил си задача да изхвърли от нашите глави някои колективни халюцинации?!

Васил Велчев, 2004 г.

P.S.: Напълно в духа на романа, Иван Попов написа в моя екземпляр от книгата следното посвещение: „На героите на пернишкия космос” (отпратка към „Омон Ра” на Пелевин :)).