неделя, 8 август 2010 г.

Кир Буличов, "Селището"

Романът „Селището” на Кир Буличов привлече вниманието ми, когато сайтът „Лабаротория фантастики” въведе рейтинговата си система и се оказа, че малко изненадващо за мен Буличов е на четвърто място сред рускоезичните фантасти, а „Селището” е на второ място в класацията за руски романи, непосредствено след „Майстора и Маргарита” на Булгаков.
Няколко думи за „Лаборатория фантастики” – това е един от най-интересните сайтове в руския интернет, свързани с фантастиката. В него увеличаваща се армия от ентусиасти години наред събира информация за писателите фантасти в Русия и по света и изготвя биографиите и библиографиите им, създадена е система за писане на оценки и рецензии на произведенията, на сайта има и голям форум, в който се обсъждат произведенията на любими фантасти и се съобщават новостите в света на фантастиката. Напоследък сайтът се посещава от все повече и повече хора, форумът става арена на дискусии, намерили широк отзвук из руския интернет. В много случаи биографиите и библиографиите на писателите са най-ценният ресурс за дадения автор, който може да се намери в интернет, превъзхождащ дори Уикипедия.
Когато рейтинговата класация на „Лаборатория фантастики” се появи, мнозина бяха не изненадани, а шокирани. Ето например как изглежда класацията за руски автори: http://www.fantlab.ru/rating0rus. Прави впечатление, че в челото на класацията само присъствието на братя Стругацки изглежда логично, при това е голяма изненада изпреварването им от Крапивин. Най-популярният в момента руски фантаст Сергей Лукяненко е едва трийсет и втори, а неговите подгласници Перумов, Василиев, Громов, Дивов, Лазарчук, са някъде след шейсето място (някои от тях – и след стотното!). Голямото име в руската литература (не само фантастична!) през последните години, Виктор Пелевин, е деветдесет и осми! За сметка на това в първата десетка фигурират някои доста странни имена (Зиков, Пехов, Громико, Садов, Шумил), повечето от които сигурно са съвсем непознати за любителите на фантастиката в България. Веднага из руската блогосфера се появиха критики, собствениците на сайта бяха обвинени, че допускат гласуването с ботове. Другата гледна точка е, че когато е възможен и отрицателен вот, е нормално някои от най-популярните автори да отидат по-назад и да бъдат изпреварени от такива, които са четени изключително от свои хард-фенове и няма кой да им даде ниска оценка. Факт е, че класацията на западните автори (в която начело е Толкин, следван от Сапковски и Джордж Мартин), изглежда доста по-нормално. Но пък, от друга страна, на сайта гласуват огромен брой хора – от няколкостотин души при по-непопулярните автори до хиляди и десетки хиляди при най-известните имена. Така че една такава класация не може да се пренебрегне с лека ръка. Затова реших да изпробвам някои от най-напред класираните автори и произведения и в бъдеще ще споделям тук впечатленията си от тях.
Честно казано, преди да прочета „Селището”, доста подценявах Кир Буличов. За мен това беше авторът на Алиса и „Гуслярски истории”, тоест не особено сериозна детска и хумористична фантастика. Първата изненада беше, че когато зачетох книгата, историята ми се стори позната. Оказа се, че в детските си години съм чел първата част на романа – повестта „Проходът”, която е излизала на български през 80-те години на миналия век в този сборник:




















Спомням си, че още тогава повестта ми беше харесала страшно много, но през изминалите години оттогава досега някак не съм я свързвал с името на Буличов. Явно Алиса-Гусляр-рамките изцяло са ми изкривили възприятието на този толкова интересен автор.
Няма нищо чудно, че в „Среща с медуза” е излязла само повестта (която е около една трета от обема на романа) – справката (естествено, направена в „Лаборатория фантастики”) показва, че Буличов първо е написал повестта „Проходът” („Перевал”, 1980 г.), а по-късно я е разширил до романа „Селището” („Поселок”, 1988 г.).
Ето първото му издание:



















Преди шестнайсет години научно-изследователският кораб „Полюс” е претърпял корабокрушение на неизвестна планета. Поради високата радиация оцелелите членове на екипажа са били принудени да бягат, взимайки само децата и най-необходимото със себе си. Но планетата се е оказала неочаквано сурова. Наложило се е да извървят дълъг път, докато намерят място, подходящо за заселване. И през това време са продължили да дават жертви...
Години по-късно: оказало се, че на планетата има дълга зима, траеща 2-3 земни години, и само през краткото двуседмично лято е възможно да се направи експедиция до кораба, за да се вземат животоспасителни провизии, и не по-малко необходимите книги и хартия – без тях селището е обречено на подивяване в следващите поколения...
Планетата е невероятно враждебна – освен студа срещу хората са изправени многобройни врагове, като от животинския, така и от растителния свят (подобни на чакали хищници; летящи топки, които при допира с човек експлодират и го надупчват с отровни игли; зловещата снежна бълха, чието ухапване води до временна лудост). Жителите на Селището вече са направили един опит да се доберат до кораба – неуспешен... Но сега на ход е новото поколение жители на Селището – нежната Мариана, любознателният Олег и ловецът Дик. След като губят придружаващия ги възрастен, те остават единствената надежда за жителите на колонията за достигане до кораба...
Първата част на романа – преведената на български повест „Проходът” – приключва с края на експедицията на Мариана, Олег и Дик до „Полюс”. Втората част, с малко по-усложнена композиция, с увеличен брои герои и няколко сюжетни линии, започва непосредствено в месеците след експедицията. Буличов въвежда нов, много интересен герой – момчето Казик, няколко години по-малък от Дик и Олег, за разлика от тях – роден на планетата. Докато жителите на Селището изграждат балон, с който да могат да правят по-лесни пътувания до кораба, на планетата пристига изследователска станция с тричленен екипаж, не подозиращ, че това е планетата, приютила отдавна изчезналия кораб „Полюс”. Жителите на Селището забелязват приземяването на станцията и изпращат едновременно две експедиции – едната, в която са Олег и един от възрастните жители на Селището, тръгва пеша към кораба, за да се опита да установи радиовръзка със станцията; а другата, съставена от Мариана, Дик и Казик, поема с балона директно към станцията, но след като претърпяват крушение, те са принудени също да продължат пеша. В същото време екипажът на станцията безгрижно изследва чудесата на планетата. Кулминацията на книгата е драматичният край на двете експедиции...
Романът е част от поредицата за доктор Павлиш (който се появява във втората част на романа като един от участниците в изследователския екип, пристигнал на планетата). Доктор Павлиш е първият постоянен герой в творчеството на Буличов. Негов прототип е истински лекар, срещнат от Буличов по време на експедиция по северните морета, в която Буличов е бил кореспондент на добре познатото списание „Вокруг света”. Поредицата съдържа няколко повести и романи, сред които и преведените на български
„Последната война” („Последняя война” 1970) и „Великият дух и бегълците” („Великий дух и беглецы” 1972, част от преведения на български сборник „Хора като хора”). Вероятно това ще бъдат и следващите творби на Буличов, с които ще се запозная.
Повестта „Проходът”, а по-късно и романът „Селището”, стават изключителни популярни в Русия, по тях е направен анимационен филм, претърпяват и редица издания:




















Трудно е да се предположи защо произведението на Буличов се радва на такава популярност (то не е лишено от слабости – темата не е нова, сюжетът е предвидим). Буличов залага на романтичната атмосфера при описанието на космическото бъдеще на човечеството, като и на мистерията при изграждането на света: читателят дълго време не знае къде и кога се развива действието, неизвестната планета се разкрива постепенно чрез заплашителните си обитатели и обрисуване на последствията от сблъсъците, които са имали хората с тях (белези, липсващи крайници). В текста на книгата са вплетени ненатрапчиви философски размишления за това как би могла да се развие подобна колония и за начините, по които може да се избегне подивяването. Едно от основните достойнства на романа е, че е изключително жизнеутвърждаващ – попаднали в беда, корабокрушенците на планетата не дават воля на тъмната си страна; множеството грозни сцени от редица произведения с подобна тематика нямат място тук. Всички герои са обединени от идеята за оцеляването и просперитета на Селището. Разбира се, не липсват конфликти, но те са по-скоро идейни, и при опита им да ги разрешат героите не излизат ни най-малко от коловоза на своята човечност. Резултатът от противопоставянето между учения (Олег) и ловеца (Дик) е с ключово значение за бъдещето на колонията. Макар и Буличов да не застава твърдо на страната на Олег (просто наистина има моменти, в които оцеляването на хората зависи от уменията на ловеца), очевидна е симпатията му към човека на науката, без който колонията след едно-две поколения би поела по пътя на дивачеството; и може би затова във втората част авторът въвежда образа на Казик – който може и да не е силен като Дик, но познава по-добре гората и се чувства в нея като в свой дом (какъвто тя всъщност е); и може и да не е умен като Олег, но е не по-малко любознателен от него. И според Буличов именно Казик е човекът на бъдещето, който би спасил колонията при друго развитие на събитията (тоест ако не дойде спасителната експедиция).
Не липсват конфликти и в другата част от героите (екипажа на изследователската станция), макар и да са по-тривиални. Заменил в последния момент третата членка на изцяло женски екипаж, веселият и леко нехаен доктор Павлиш се сблъсква с прекомерните амбиции на отдадената изцяло на работата си Клавдия. Праволинейността на характера на командирката на станцията не само че й донася нещастие в личен план (Павлиш, в когото е влюбена, предпочита кампанията на не толкова умната, ала по-човечна Сали), но за малко да има и печални последици за съдбата на някои от героите на произведението.
Накрая – един любим цитат, с който ще се опитам да представя поетичния изказ на Буличов (преводът е мой):
"Стария ги последва. Той тежко се подпираше на бастуна си. Бастунът беше нов, непретенциозен. Предишния бастун – красив, сребрист – му го отсече през есента Дик в съскащата горичка. Но когато дойде пролетта, в един прекрасен ден бастунът издаде бодливи лепкави филизи и се опита да изпълзи от къщата, докато Стария преподаваше урок. Целият клас хукна подир бастуна, а после, след като го хванаха, го пуснаха на свобода. Бастунът се добра до оградата, там пусна корени и се превърна в разкошен храст. Стария веднъж чу как малчуганите се готвят да ходят за риба и се уговарят да се срещнат при „бастуна”, и се досети какво имат предвид".

1 коментар:

Г.Ф.Стоилов каза...

Една от любимите истории, само че недочетена и ми е позната единствено от първата си част - винаги съм си мислел кой от двамата герои е подходящ за условията на тази планета - Олег или Дик. А сега се оказва, че има междинен герой, който е съчетал и двамата.