събота, 14 март 2015 г.

Ричард Пол Русо, „Корабът на глупците”


В едно от малкото интервюта на Ричард Пол Русо (от 2000 г., на известния сред феновете на фантастиката редактор и критик Ник Гевърс), той е представен като един от недооценените майстори на американската фантастика, въпреки че вече е печелил (през 1989 г.) наградата Филип К. Дик (която, както е известно, е за най-добър роман за годината, издаден в меки корици, но всъщност се дава на автори, които са иновативни, налагащи нови тенденции във фантастиката). Сега, петнайсет години по-късно, положението не се е променило особено, макар че след въпросното интервю Русо печели още веднъж същата награда – през 2001 г., за Ship of Fools (Корабът на глупците) – романа, за който искам да разкажа.

Ричард Пол Русо не е особено плодовит, но успява да поддържа високо ниво през цялото си творчество (в което, да се надяваме, още не е казал последната си дума; последната му издадена книга е през 2005 г.). Стреми се към разнообразие в произведенията си – от търсенето на извънземен живот в джунглите на екзотична планета в Inner Eclipse (1988) се прехвърля към артистичния ъндърграунд на Сан Франциско от близкото бъдеще в Subterranean Gallery (1989), остава във Фриско с трилогията Carlucci - слабо свързаните помежду си романи Destroying Angel (1992), Carlucci's Edge (1995) и Carlucci's Heart (1997), които носят белезите на ноар и киберпънк, оттам се насочва към космическото бъдеще на човечеството в Ship of Fools, а последният му засега издаден роман (The Rosetta Codex, 2005) е за изграждането като личност на едно петгодишно момче, станало роб след като космическият кораб на семейството му корабокрушира на дивашка планета. Русо не смята, че пише като някой друг освен Ричард Пол Русо; като любими автори посочва Джийн Улф (особено разказите му и Книга за новото Слънце), Джеймс Трипти-младши и Джон Краули, не скрива и че са му повлияли авторите от новата вълна като Зелазни, Дилейни, Ръс, Силвърбърг, Уилхелм, Балард, Ле Гуин и Диш, които са били в зенита си точно по времето, когато е започвал да чете фантастика. Любимият му мейнстрийм-автор е Кормак Маккарти. Изобщо има афинитет към мейнстрийма, списъкът му с любими майнстрийм-автори е още по-голям (в него присъства и мейнстриймовата инкарнация на Йеин Бенкс, без М-то по средата), но той не може да пише мейнстрийм, защото твърди, че му е скучно, не го е намирал за вълнуващо, когато се е опитвал да го прави. Когато обаче трансформира идеите си в научна или спекулативна фантастика, вдъхновението и ентусиазмът веднага се появяват.  Например той е голям почитател на криминалната литература, но никога не му се удавало да я пише – и затова създава трилогията Carlucci, хибрид между фантастичния и криминалния жанр. Въпреки това някои критици го определят като автор на мейнстрийм произведения, в които фантастичното е пълна условност – на което той възразява, че героите му не са просто съвременни персонажи, механично пренесени във фантастичен сетинг, а са променени така, че да функционират пълноценно в този сетинг. Не е съгласен и с онези, които определят трилогията Carlucci като киберпънк – макар и да си признава, че е повлиян от киберпънка, отрича присъствието на пънк-съставката в романите му, а според него си е имало причини тя да бъде включена в името на поджанра. Изобщо, Русо не е привърженик на обобщенията.

Корабът на глупците (или на шутовете) е алегория на Платон, вдъхновила множество средновековни творци, сред които Себастиан Брант, за едноименната поема, и Йеронимус Бош – за знаменитата картина със същото име. Идеята е следната: кораб с объркани, безгрижни членове на екипажа и несъзнаващи нищо пътници се носи из океана без определена цел и посока. Чрез тази алегория Платон е искал да изрази някои проблеми, които е виждал в демокрацията.

В не толкова алегоричен и в доста по-буквален смисъл е Кораб на глупците Аргонос, generation ship, който от векове лети из космоса. На пръв поглед – поредният generation ship роман, но още от самото начало Русо започва да разчупва клишетата. Явно космосът е колонизиран от подобни кораби – на доста от планетите има човешки колонии, из Галактиката се срещат планети с живот, годни за обитаване от човека, но все още не са открити следи от извънземен разум. Съхранен е споменът за Старата Земя – дори корабът някога се е връщал да я намери, но е открил само радиоактивна пустош. Обаче хората имат спомени за други много развити човешки светове, които са посещавали. Знае се, че преди повече от двеста години е имало бунт, при който са унищожени всички навигационни данни и записи от бордовия журнал, и официалната история на кораба започва оттогава. Има обаче записани спомени на хората от преди това, както и тайни записи на Църквата. Водачът на Църквата, епископът, твърди, че Корабът винаги е съществувал, но никой не мисли, че той наистина вярва в това.

Корабът се управлява от капитан, който стои начело на Съвет от 8 души. В началото на романа капитанът Никос е започнал да губи позиции, за сметка на епископа. Общо взето целта на Аргонос не се знае, но явно е да участва в колонизацията на вселената. Според епископа мисията на кораба е да разпространява християнството сред всички хора и извънземни (макар и да не са открити такива до момента). На кораба има огромна катедрала, множество по-малки църкви, райони, имитиращи открито пространство, десетина совалки и три „жътваря” (по-големи от совалките кораби, които кацат на планетите, за да събират органични вещества и да ги вкарват в кръговрата на кораба). На Аргонос има ясно изразено класово разслоение – горните палуби експлоатират долните, които се грижат за всичко на кораба.

Главният герой Бартоломео е роден с увреждания – ръцете му са дълги само педя, макар и дланите и пръстите да функционират нормално, краката му са деформирани, липсват му няколко прешлена от гръбначния стълб, и накуцва; но компенсира това с екзоскелет, който увеличава физическата му сила, а също така има и извънредно висок интелект, които изиграва важна роля в ключовите моменти в историята. Не знае кои са родителите му, но явно са от горните нива, защото е отгледан там. Той е приятел и съветник на капитан Никос. Батоломео осъзнава физическата си непълноценност, което му пречи да търси по-настойчиво личното си щастие, а екзоскелетът му е „сюжетна пушка”, която гръмва в една сцена от романа, в която се налага той да виси с часове от тавана, хванал с ръка завинтен за повърхността елемент.

Други важни герои са отец Вероника, в която Бартоломео е влюбен (и е възможно любовта да е споделена), джуджето Пер, жител на долните нива, който прави превъзходно кафе и е приятел с Бартоломео, макар и в началото двамата да се отнасят с подозрение един към друг, и Франсис – 13-годишно момче, което Бартоломео среща при разходка из необитаемите нива на кораба и чието доверие се опитва да спечели – Франсис му напомня за самия него на млади години.

Корабът не е кацал на планета от 40 години, и в този момент получава сигнал (съвсем прост) от близка до маршрута му планета. Бартоломео е включен в екипа, който ще я изследва с една от совалките – капитанът иска той да следи ситуацията за него. Отец Вероника е изпратена от страна на Църквата. Преди заминаването, с Бартоломео се свързва Пер и го призовава да помогне на хората от долните нива да се измъкнат от кораба и да се заселят на планетата (нещо, което горните нива никога няма да допуснат). Бартоломео се колебае, но постепенно склонява да помогне, повлиян от разговорите си с отец Вероника.

Пристигат на планетата, кацат на мястото, откъдето е изпратен сигнала. Редките градове са абсолютно пусти, намират само животни, но постепенно изследователите започват да откриват кости на хора, които по-късно погребват. При пътуването до едно от останалите селища откриват подземна зала, пълна с окачени за куки многобройни трупове, включително на деца и бебета. След като съобщават новината, им е наредено да спрат проучванията и да се върнат на кораба.

Става ясно, че след като жътварите си свършат работата (тоест след няколко дни), корабът ще изостави планетата и ще потегли. При тези условия метежниците се задействат, успяват да натоварят четири совалки с 1100 души и да ги подготвят за излитане към планетата, като Бартоломео им помага, давайки им необходимите кодове, но в края на краищата бунтът е разкрит и Бартоломео е затворен под стража в каютата си за няколко месеца. В един момент на кораба явно става нещо необичайно, и след известно време Бартоломео е освободен. Научава, че е открит огромен кораб, който явно е с нечовешки произход, и капитанът иска той да оглави експедицията по изследването му.

Изследването на кораба вече е започнало, и са станали няколко нещастни случаи, завършили със смърт. Например човек влиза в стая, която се оказва с гравитация 2G (иначе корабът е безтегловен) и се пребива, други срязват костюмите си в остри ръбове в коридорите. Някои хора се държат странно след завръщането си от кораба. Бартоломео, който е охладнял към капитана, е склонен да откаже, но е заплашен да бъде върнат в килията си, така че се съгласява. Екипът от 11 души се отправя със совалка към кораба. Отначало всичко върви добре, откриват нови и нови чудеса. Междувременно Бартоломео научава, че корабите постепенно се сближават, и за да поддържа разстояние от 3000 километра между тях, капитанът е принуден периодично да включва двигателите и да отдалечава кораба; освен това в момента, в който са открили труповете на планетата, от същото онова място е бил изпратен сигнал към космоса. Земяните са намерили извънземния кораб, следвайки този сигнал. Няма да мине много време, преди да започнат странните случаи и с отряда на Бартоломео…

И това е само завръзката на историята. Нататък динамиката нараства още повече - това, което започва като generation ship-история, постепенно преминава в роман за контакта с извънземни цивилизации, откъдето плавно прелива в хорър. Не липсват и епични, почти кинематографични сцени – ето едно място, където биха могли да търсят вдъхновение холивудските режисьори, ако искат да направят филм, който хем да е зрелищен, хем смислен.

Има нещо в този роман, което напомня за романите за контакта на Лем – неизвестното, непознаваемостта на „другите”, сложните, непонятни чужди структури (да си спомним за соларистиката) – неща, които се появяват по един нов, модерен начин и в романи като Слепоглед на Питър Уотс. В затвореното общество на кораба пък социалните конфликти са много по-ярко изразени, отколкото в класики като Сираците на Вселената на Хайнлайн, например. Показателно е, че горните нива не само не допускат по-справедлива обществена уредба, те не пускат жителите на долните нива и да се заселят на планетата. Тук има храна за размисъл на бъдещите поколения: експлоататорите не само ще се борят отчаяно срещу по-справедливо разпределение на благата, те няма да ви пуснат и да търсите щастието си другаде, защото няма да има на чий гръб да живеят охолно и да трупат богатствата си и няма да има на какъв фон да се чувстват велики и значими.

Корабът на глупците е и роман за приятелството между Бартоломео и капитан Никос, което, въпреки многобройните перипетии, издържа проверката на времето, и за приятелството между Бартоломео и джуджето Пер, което, основано на сходните възгледи на двамата, успява да победи първоначалното недоверие. Това е и роман за любовта на Бартоломео към отец Вероника, които, макар и да са много различни, са способни да не обръщат внимание на нещата, които ги разделят и да изваждат на преден план нещата, които ги свързват. Това е също и роман за душевните терзания на Бартоломео, заради които не успяваме да разберем дали една такава любов изобщо би могла да се реализира.

Но нещото, което прави този роман особено значим, е религиозно-философският му пласт. Алюзията с извънземния кораб като Левиатан е очевидна дори преди епископът да я озвучи в романа, но в това, че я озвучава точно той, има голяма доза ирония, защото именно този герой, лицемерният невярващ (който обаче вярва в злото), на моменти ни кара да се запитаме дали хората не носят Левиатана със себе си. На другия полюс е искрено вярващата отец Вероника, чрез чиито думи Русо влиза в диалог с Боеций и с философите-схоластици върху концепции като утехата и свободната воля. Според отец Вероника, давайки свободна воля на хората, Бог се е отказал от знанието си какво ще е бъдещето, и това е причината, поради която не се намесва в човешките дела, за да помага на страдащите. Атеистът Барололомео намира, че в идеите й има някакъв дълбок смисъл, но това не е достатъчно, за да преобърне светогледа му. Затова когато отец Вероника вече не е при него, той не вярва, че душата й съществува в някаква трансцендентална реалност; но вярва, че тя е с него по някакъв странен, мистериозен начин, в мислите му; и той разговаря с нея, представя си какви биха били отговорите й, и дава нови аргументи в продължение на някогашните им спорове; а междувременно продължава да върши по най-добрия начин нещата, които трябва да върши – единствената утеха за рационално мислещия, когато някой важен човек си отиде от живота му.