Филип Дик, “Човекът, който се надсмиваше”

В една своя статия, широко известна сред почитателите на Дик, Джонатан Летем (американски фантаст и мейнстрийм писател, силно повлиян от творчеството на Филип Дик) казва, че Дик има десет-петнайсет романа, които са му създали статуса на култов писател, и малко над двайсет романа, които правят този статус доста нестабилен.

Ако приемем това изявление за сериозно (според мен е най-малкото доста пресилено), „Човекът, който се надсмиваше” (The Man Who Japed – 1956) със сигурност ще попадне във втората категория. Нещо повече – това е един от трите романа (заедно с Dr. Futurity и Vulcan's Hammer), включени в сборника Three Early Novels (може би трите най-неизвестни романа на Дик, които почти не са преиздавани до момента на излизане на омнибуса). Това е напълно разбираемо – „Човекът, който се надсмиваше” е едва третият издаден роман на Филип Дик, авторът все още е млад и неопитен, тепърва започва да напипва темите и идеите, които ще станат основни в творчеството му. Въпреки това произведението си има своите достойнства, и някои от тези основни теми и идеи се маркират още тук, макар и доста плахо и неуверено.

Светът в романа (Земята от 2114 г.) е един тоталитарен свят. През 1972 г. е имало ядрена война, след която властта е попаднала в поданика на империята Африкаанс (явно наследила ЮАР) майор Щрайнър. Майорът е бил гениален пропагандист, и идеологията, която е създал, все още властва на Земята в лицето на така наречения Комитет (начело на който, впрочем, стои потомка на Щрайнър). Идеологията на Щрайнър се нарича Морално усъвършенстване, или Морус (в оригинала съответно Moral Reclamation и Morec). Обществото е крайно консервативно и строго пуританско, а най-малките административни единици са жилищните блокове (Дик използва този елемент и в по-късни творби), които си имат надзиратели; всяка седмица във фоайето се провежда събрание – своеобразен „другарски съд” над хората, които са се провинили от предишното събрание насам. Сред провиненията влизат ругатните, извънбрачните връзки, отсъствията от събрания и т.н. И естествено, има тотално следене на хората чрез специални устройства – по този начин „прегрешенията” на гражданите стават достояние на властта. Властта разполага и с военизирани отряди, чрез които да прилага закона – така наречените „кохорти”. Е, това е една доста мека тоталитарна система – провинилите се губят преди всичко престиж (например настаняват ги в по-малко привлекателни жилищни блокове или ги уволняват от работа). А също така хората живеят в големи лишения – в една стая, която може да се преобразува на спалня или кухня, ползват общи за етажите бани и т. н. Впрочем, това не е единственото обществено устройство на планетата – съществува и така нареченият „Курорт”, който е другата крайност, нещо като хедонистично общество (в контраста между двете системи може да се открият някои алюзии с тогавашната политическа ситуация в света). Курортът насърчава емиграцията на други светове. Отношението на Комитета към емигрирането е доста противоречиво, да не кажа шизофренично. Комитетът твърди, че само неуспелите емигрират на други светове; избягалите в Курорта, за да емигрират в космоса, се заклеймяват като предатели. Но в същото време Комитетът има планета, която е нещо като наказателна колония, и там се изпращат най-тежко провинилите се, както и хора, които излизат извън нормите на обществото; при това Земята, опустошена от ядрената война, не отглежда почти нищо, и би загинала без доставките на продоволствия от други светове.

Главният герой Алън Пърсъл ръководи една нова и бързо набираща влияние информационна агенция, която доставя пакети (истории с морална поука) на една от четирите гигантски корпорации, стоящи на върха на медийния бизнес. Романът започва с произшествие – осквернена е статуята на самия майор Щрайнър. И за свой ужас Пърсъл знае, че извършителят е самият той. Но не помни как точно го е направил, не знае и мотивите за постъпката си. И по ирония на съдбата точно в този момент му предлагат висок пост в Телемедия – една от компаниите, които са пазители на обществения морал.

В тази своеобразна „амнезия” на Пърсъл се усещат зачатъците на един от устойчивите мотиви, който се среща и в по-късните романи на Дик. Психиатърът, който изследва Пърсъл, не постига съществен напредък, но тъй като е служител на Курорта, се възползва от контрола, който е получил над пациента си, и го измамва. Скоро нашият човек се оказва на една от планетите-колонии, живеещ нов живот с фалшиви спомени - тема, която авторът се връща отново и отново по-късно, най-вероятно заради някои свои натрапчиви страхове. Наистина, тук Дик използва този мотив само като сюжетен ход и не акцентира върху него - героят бързо се осъзнава и успява да се върне на Земята. На пръв поглед изглежда, че той няма да успее да постъпи правилно и ще защити обществото, на което служи, но тук излиза на преден план противопоставянето срещу системата, което Пърсъл, изглежда, цял живот е носил в себе си (по време на събранията на общността той винаги се е застъпвал за по-слабите, в разговорите с жена си винаги негодува срещу несправедливостите в обществото и т. н). Въпреки че лекарите така и не успяват да стигнат до механизмите, пораждащи амнезията му, противоречието между същността и възгледите на Пърсъл от една страна, и службата му за системата, от друга страна, изглеждат достатъчно убедителна причина, ако не според медицината, то поне от художествена гледна точка. По-нататък развитието на героя следва линията на „пробуждането” – и когато извършва поредната си шега, надсмивайки се за последен път над майор Шрайнър, и когато се отказва от възможността да емигрира в друг свят, за да не изостави на произвола на съдбата другите хора, които страдат от системата.

Други теми, основни за романа, са противопоставянето на индивидуалността срещу общите интереси в тоталитарните системи, както и подценяването на индивидите, които не се вписват в рамките на обществото (Пърсъл ходи „на лов за идеи” на японския остров Хокайдо, носещ все още следите от опустошителната ядрена война. Там се среща с най-нормалните хора в романа – смятани за аутсайдери и социално неприспособими търговци на черно, от които човек може да си намери забранени книги като „Одисей” на Джойс и да си поговори на всякакви теми, да научи неща, които не може да чуе никъде другаде). Красив символ е, че тоталитарното общество е „ампутирало” смеха, и на този фон чувството за хумор на Пърсъл се оказва голяма ценност.

Макар и да не е особено популярен роман и да третира теми, които не са голяма новост в литературата, „Човекът, който се надсмиваше” си има своето очарование и е едно от най-човечните произведения на Филип Дик, написано с голяма топлота и добро настроение. А още от следващата си книга, „Око в небето”, Дик ще започне своята опасна игра с реалността и ще се превърне в автора, когото всички познават и на когото всички се възхищават.