Over the River and Through the Woods

Светлинка в мрака

2012-01-05T11:28:00.007+02:00

Първата публикация на разказа е в списание "Сборище на трубадури", брой 2, 2011 г.

Васил Велчев
Светлинка в мрака

Пръв видя светлинката малкият Олег. Беше избягал от училище и се мотаеше из онези участъци от Кораба, където рядко надзъртат възрастните. А кое място може да бъде по-подходящо за целта от наблюдателната зала? Когато малко по-късно дойдоха членовете на командния състав, се учудиха колко чисто и подредено е там – никой от тях не беше се отбивал на това място от много години, а не се забелязваше нито една паяжина. Оказа се, че Олег е бил доста чест посетител на залата, и съответно се беше погрижил пребиваването му в нея да е по-приятно.

Разбира се, през следващите дни, когато имаха време да осмислят нещата, те си спомниха как в детските си години са идвали тук и са се взирали с часове в черното небе с надеждата да се сбъдне онова, за което си мечтае всяко дете на Кораба – да видят сред гъстия мрак на умираща вселена мъничка светлинка, свидетелстваща, че някъде там, достатъчно близо, за да бъде достигната в рамките на човешкия живот, има звезда.

Всеки от тях беше идвал в наблюдателната зала многократно в определен период от детството си. Беше се взирал в тъмнината, докато го заболят очите, и много често му се струваше, че ей сега, само след миг, чудото ще се случи, че малката светла игла ще пробие небето и ще освети мрачното бъдеще на почти изчерпалия ресурсите си Кораб и на населяващите го отломки от славния някога човешки вид. Но, естествено, светлинката все не се появяваше, и следващия път престоят на детето в залата беше по-кратък, след седмица посещенията му оредяваха, за да престанат съвсем след известно време.

Досега.

Но сега нещо се беше променило. Отнякъде, между чудовищните гравитационни полета на изпълнилите вселената черни дупки, се беше промъкнал лъч светлина.

Имаше само едно правдоподобно обяснение за природата на този светлинен източник, но въпреки това офицерите не избързаха със съобщаването на новината, а оставиха учените да си свършат работата. След като бяха извършени всички необходими изследвания и наблюдения, изводът беше категоричен: някъде там имаше звезда, около която обикаляха множество планети.

На следващия ден Общото събрание на Кораба се събра в конферентната зала, като специално заради събитието беше организирано пряко излъчване по всекорабната телевизия, за пръв път от десетки години.

Капитан Зелидис застана на трибуната, подръпна буйната си черна брада, премести ръката си върху гъстите си черни къдрици и започна да говори:

- Както вече сте чули, открихме звезда. Мисля, че за всички е ясно какво означава това. Ресурсите на Кораба са почти изчерпани, имаме енергия само за едно ускоряване и намаляване на скоростта, и ако в близко бъдеще не попаднем на нови запаси от материя, ще се наложи да късаме от самата плът на кораба, за да храним Конвертора. Една звезда с планета около нея ще ни даде невъобразимо много време за отдих на цивилизацията ни и отлагане на гибелта й, а защо не и възраждането й? Вероятно ще можем да останем там много поколения, ще възстановим запасите си от материя за Конвертора, ще черпим светлина и енергия директно от звездата, което ще ни помогне да възстановим кръговрата на природата в кораба ни, може и да осъществим контакт с други цивилизации, привлечени от звездата. Предлагам да направим корекция в курса и да поемем към звездата. Вие как смятате?

Естествено, думите на капитана бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Само един представител на опозицията, който по-скоро искаше да се изрепчи на капитана, отколкото имаше убедителни доводи против, се опита да възрази:

- Вярно е, че ресурсите ни са изчерпани, но все пак имаме някаква енергия за извънредни ситуации. Не е ли по-добре да продължаваме да летим по инерция и да се надяваме, че някой ден ще срещнем материя или цяла звезда на пътя си? Струва ли си да хабим целия си запас от енергия сега? А ако звездата излъже очакванията ни?

Веднага обаче се изправи ръководителят на управляващата партия и потуши безмилостно възраженията му:

- Дори когато летим по инерция, се налага от време на време да променяме курса си, за да избягваме гравитационните полета на черни дупки, озовали се на пътя ни. Рано или късно енергията ни все пак ще свърши, а няма гаранция, че ще се натъкнем на някаква материя. Докато там – посочи той театрално към малката светлинка в илюминатора – имаме колкото си искаме енергия. Нямаме право да не се възползваме от тази възможност.

Дебатите бяха кратки. Почти единодушно общото събрание на Кораба гласува за промяна на курса и насочване към звездата. Двигателите се включиха, необходимите корекции в курса бяха направени и малкият астероид отплава към далечната светлинка в мрака.

***

Когато пътуването им беше към края си, ненадейно бяха призовани от друг кораб.

Капитан Зелидис нареди да бъде отворен канал за видеовръзка.

На екрана се появи извънземен хуманоид със зеленикава кожа и рогов израстък на челото. Той заговори на непознат език.

Капитанът подръпна проскубаната си бяла брада и премести ръката си върху голото си теме.

- Включете Матрицата на Стоичков! – нареди той.

Новоназначеният адютант на капитана, младши лейтенант Олег Страчевски, стартира универсалната превеждаща програма, кръстена на името на древния спортист, прочут с уменията си да овладява чужди езици.

- ...забранява се преминаването ви по-нататък – заяви зеленото извънземно на екрана. – Всички възможни вътрешни орбити вече са заети. Ако подпишете Пакта за сътрудничество и взаимопомощ, ще ви бъде разрешено да заемете следващата по ред външна орбита и да чакате да ви се освободи място по-навътре.

- Хм. А кога ще се освободи такова?

- През следващата местна година, смятано спрямо сегашната ви орбита при средната орбитална скорост за тази звездна система, най-вътрешният кораб ще довърши своята почивка и дозареждане със суровини, след което ще отпътува. След отпътуването му всички кораби ще преминат с една орбита по-навътре. Разбира се, още отсега ще можете да използвате всички ресурси, достъпни за настоящото ви местоположение.

- Има две комети, чиито орбити достигат дотук, сър – обади се научният офицер.

Капитанът се замисли, като че ли имаше някакви алтернативи.

- Е, добре – каза той най-накрая. – Дайте го насам този Пакт за сътрудничество.

***

- Приближава се кораб, сър!

Капитан Страчевски се затрътри към командната зала, като разбутваше с бастуна си пъплещите по пода итериански бебета. Когато свърна по коридора към залата, за малко да се блъсне в простира, на който зибарските бежанци бяха окачили прането си, а при влизането си в залата беше принуден да премине през изплетената от пежабския посланик паяжина.

- Отворете канал за връзка! – извика той, докато прогонваше настанилия се нахално в креслото му малиарски зъбел. – И веднага щом подпишат Пакта, им пробутайте тарийските просяци и сломанските монахини!

В илюминатора се виждаше местната звезда – все още една малка светлинка в мрака.

Филип Дик, „Света, който Джоунс създаде”

2011-11-25T14:46:00.008+02:00

Когато, в статията ми за „Слънчева лотария”, изброявах характерните особености на прозата на Филип Дик, вероятно съм пропуснал много от тях, и тепърва ще попълвам списъка. Безспорно в него трябва да присъстват и хората с паранормални способности. Такива има и в „Слънчева лотария” (армията от телепати на Quizmaster-а), и в „Юбик”, и в много други романи. Подобен тип герой е и Джоунс от „Света, който Джоунс създаде” (The World Jones Made – 1956). Почти винаги тези паранормални хора не са изолирани явления, а се срещат масово – образуват отделни касти в обществото. Джоунс е малко по-различен случай, защото способностите му са уникални, но от друга страна, той също произхожда от една особена прослойка в обществото – мутантите, пръкнали се след атомната война от 1994 г. (далечно бъдеще спрямо 1954 г., когато е писана книгата, и отдалечаващо се вече минало спрямо нашата действителност).

Действието на романа се развива през 2002, когато на планетата властва релативизмът – някаква странна смесица от нихилизъм и тоталитаризъм. Уж всеки е свободен да прави каквото си иска (включително да използва наркотици и да практикува открито всякакви сексуални странности), но противниците на релативизма отиват в концлагери. Когато главният герой, работещият в тайната полиция Кюзик среща Джоунс на един панаир, в който мутанти демонстрират своите чудатости, той изобщо не предполага, че много скоро същият този Джоунс ще стане нещо като месия, и последователите му ще свалят правителството и ще го издигнат в едноличен властелин.

Джоунс има дарбата да вижда бъдещето – но само една година напред. Той знае как да избегне всички опасности и как да манипулира настоящето така, че видяното от него бъдеще да се сбъдва. Картината се усложнява от присъствието на Земята и в околоземна орбита на странни извънземни същества – гигантските едноклетъчни, наречени дрифтъри. Дрифътрите са особено оригинални за тогавашните времена – Дик, който по принцип е обърнат повече към Земята, отколкото към космоса и рядко се занимава с извънземни, тук е проявил саймъковска изобретателност при създаването им – както в случая с дрифтърите, така и с някои венериански същества (като например един вид летящо товарно животно). Джоунс повежда последователите си срещу дрифтърите, заблуждавайки всички, че извънземните имат завоевателски стремежи (една от многобройните му грешки).

В романа има и други сюжетни линии – на фона на обществените събития Кюзик се сблъсква с проблеми в личния си живот, съпругата му го напуска и преминава в редовете на последователите на Джоунс. Друга линия проследява живота на няколко мутанти, родени след 1977 г. – те са продукт на генно инженерство и живеят в специално Убежище, пресъздаващо условията на Венера. Докато те си мислят, че са обикновени мутанти, продукт на войната, всъщност чрез тях се подготвя колонизирането на Венера.

Подобно на „Слънчева лотария”, в „Света, който Джоунс създаде”, друг ранен роман на Дик, авторът също не е изградил стила си и е малко хаотичен, хвърля купища идеи, играе си със социални модели и философски теории. В този роман се появяват и първите му опити за по-задълбочен психологизъм – чрез сложните взаимоотношения на Кюзик и съпругата му Нина, начина, по който се разпада брака им, лутанията на Нина, чиито илюзии са разбити повторно след присъединяването й към култа на Джоунс. Не по-малко драматичен е и образа на самия Джоунс, който наглед е всемогъщ, но всъщност не може да се бори със съдбата си и покорно я следва. Романът няма сложността на по-късните произведения на Дик, на моменти изглежда много накъсан, като компилация от отделни разкази. В същото време се виждат някои наченки на структура – например финалът е нещо като огледално повторение на началото, но вместо мутанти на Земята, в Убежището на Венера има хора. Кръгът се затваря, и по този начин Дик внушава оптимизма си за бъдещето на човечеството. Интересна цикличност има и в живота на Джоунс до момента, в който узнава съдбата си, и след това. Докато в първия период способностите му му помагат да оцелее, във втория период те го водят до така очакваната гибел и изкупление.

„Света, който Джоунс създаде” е история за това, че свалянето на един тоталитарен режим не е гаранция, че следващото управление ще е по-добро. Той е и история за фатализма и за опълчването срещу съдбата (демонстрирано чрез образа на Кюзик), за демоните, които всеки носи в себе си.

„Света, който Джоунс създаде” е написан през 1954 г. и излиза в същата поредица на Ace Books – Double Ace, в комбинация с романа на Маргарет Клеър Agent of the Unknown (по-долната корица е на оригиналното издание от 1956 г.).

Робърт Хайнлайн, „Фермер в небето”

2011-11-02T14:44:00.006+02:00

Все по-надалеч в Слънчевата система – и следващата спирка е Ганимед, който е в процес на тераформиране и заради парниковия ефект е напълно годен за живот. Е, условията не са райски...

Преди обаче да се доберат до Ганимед, главният герой Бил и баща му Джордж живеят на една Земя, където учениците се учат да пилотират коптъри (copters) и провеждат уроците си по география в Антарктида, но и където е пренаселено и цари жесток недоимък, а властите са принудени периодично да намаляват известен брой калории от дневните дажби (макар и от солидарност към китайския народ).

Бил и Джордж още не могат да се съвземат след смъртта на Ана (майката на Бил), когато чуват по новините, че поредният преселнически кораб за Ганимед е готов за полет и се съставят списъци с емигранти. Постепенно назрява решението им да заминат за Ганимед, въпреки проблемите, които срещат, докато вземат това решение. Например отначало Джордж иска да замине сам, за да може Бил да завърши училище. Бил обаче не е съгласен – той твърди, че ако остане на Земята, няма да завърши училище, а ще добие права на гражданин и ще започне работа. И това, че Джордж се опитва да събуди у него скаутските ценности за подчинение пред висшестоящите, не го спира: „Докато съм в дома ти, ще ти се подчинявам, но ако ме напуснеш и си тръгнеш, ще загубиш всичките си права над мен”. Накрая постигат споразумение, при което се разбира, че всеки от двамата е отстъпил – Бил е съгласен да остане и да учи, а Джордж вече е подал молба за емиграция от името на двамата.

Друга криза настъпва, когато Бил разбира, че баща му ще се ожени отново – за Моли Кениън, негова колежка, която има дванайсетгодишна дъщеря, Пеги. Бил смята, че това е предателство към паметта на Ана, а после пък решава, че Джордж го прави, за да могат да изпълнят условията за емигриране на Ганимед. Джордж пък на свой ред се обижда от това предположение.

В края на краищата всички спънки са преодолени, както и всички тестове, и семейството на Бил е одобрено за емиграция. Бил, Джордж, Моли и Пеги се озовават на кораба „Мейфлауър” и след интересно двумесечно пътуване достигат Ганимед, за да разберат, че трудностите тепърва започват...

Фермите, които са обещани на колонистите, не съществуват, те трябва да изградят всичко със собствените си ръце, да построят дом и с много мъки да обработват земята си. Отгоре на всичко се оказва, че Пеги има непоносимост към ниското налягане и трябва да живее при специални условия. След като са на крачка да се откажат и да се върнат на Земята, героите преодоляват много трудности и с помощта на съседите си, семейство Шулц, успяват да стъпят на краката си. Следва нов удар на съдбата – по време на парад на спътниците на Юпитер (изключително рядко събитие, при което големите спътници на планетата се построяват в една линия) става земетресение, което заличава почти целия труд на колонистите и взема много жертви (между които и Пеги). Точно това обаче сплотява колонистите и им помага да извършат истински геройства при възстановяването на колонията.

Бил преживява още много приключения през следващите години, а при една изследователска експедиция, когато едва не умира от апендицит, заедно със спътника си откриват техника, останала от някогашни обитатели или посетители на Ганимед. Когато е изправен пред дилема дали да се върне на Земята и да следва в някой престижен университет, или да остане на Ганимед, той избира второто – със съзнанието, че ако има желание, човек може и да се самообразова, но по-важното е в точния момент да бъде там, където трябва. В новата си родина.

„Фермер в небето” (Farmer in the Sky, 1950) получава много добри рецензии, но според мен е малко небалансирана книга. Тук за пръв път Хайнлайн използва личната форма при водене на повествованието – едно много добро решение, защото живият му, динамичен стил е подходящ за целта. Началото и краят на романа са много силни и убедителни, но в следата има един доста дълъг пасаж, изпълнен със селскостопански подробности, които биха били много полезни, ако на читателя му предстоеше реално преселване на Ганимед, но в противен случай са леко досадни. В този смисъл „Фермер в небето” е крачка назад от „Червената планета”, първия пълноценен роман от юношеската поредица на Хайнлайн. От друга страна, Хайнлайн постига такъв реализъм при описанието на събитията след злополучното земетресение, че присъждането на романа на Рето-Хюго за 1950 г. е напълно разбираемо, като се има предвид какво е средното ниво на писаните по онова време романи.

Интересни са отношенията на Бил и баща му – те живеят задружно и в хармония, обръщат се помежду си на малко име, и въпреки че често между тях прелитат искри заради различните им възгледи, при по-внимателното премисляне на нещата всеки проявява разбиране и уважение към гледната точка на другия. За пръв път се появява цяла галерия от второстепенни греои-тийнейджъри. Любопитен характер е Ханк, с когото Бил има сблъсък в началото на романа и е подразнен от наглостта и капризите му, но впоследствие, когато се срещат на преселническия кораб, се оказва, че юношата има и своите положителни черти, и двамата стават най-близките приятели. Много необичайна е реакцията на Бил към отрицателния юношески персонаж в романа, който му нанася побой само от яд заради това, че Бил се проявява като герой и спасява част от екипажа на кораба при пробив на корпуса. Бил, който при опасности проявява голяма храброст, в случая се поколебава, и впоследствие по-важни дела все му пречат да се заеме с отмъщението. Когато след земетресението вижда името на врага си сред първите желаещи да напуснат Ганимед и да се върнат на Земята, това го амбицира да не се предава: „Аз нямам място сред тези страхливци”.

„Фермер в небето” е позициониран в същата вселена, в която се развива действието на „Космически кадет” и „Червената планета” – споменават се Космическият патрул и колониите на Венера и Марс. От своя стана трите романа са свързани с цикъла произведения от Историята на бъдещето на Хайнлайн – във „Фермер в небето” става въпрос за Рислинг, слепия певец на космическите друмища, героите пеят „Зелените хълмове на Земята”. (Само „Ракетата „Галилео” остава извън канона, въпреки споменаването на някогашните жители на луната, селенитите, в „Червената планета"; в Историята на бъдещето първият полет до Луната е друг.) В заключителните страници на романа витае предчувствието за бъдеща междупланетна война – тази война, която ще се разрази в следващия роман от поредицата, „Между планетите” (Between Planets, 1951).

Филип Дик, „Слънчева лотария”

2011-10-23T13:15:00.005+03:00

След някои добри отзиви, които получих за поредицата ми за Хайнлайн, реших да започна още една серия, този път за друг от най-любимите ми автори, Филип Дик. Напоследък установих, че съм започнал да позабравям подробности от някои книги, включително такива от любими писатели, така че по този начин ще мога да препрочета и да си припомня доста от романите на Дик, а и ще използвам случая да издиря и прочета произведенията, които по-рано не са ми попадали.

Тъй като имам намерение да представя последователно всички романи на Филип Дик, известно време се колебах коя от двете различни хронологии да следвам: реда на написване на книгите или реда на издаването им. Първият начин е много труден, защото за някои от произведенията има само предположения кога са написани – много от ранните романи на Дик не са научна фантастика, а мейнстрийм, и са издадени през осемдесетте години на миналия век, едва след смъртта на автора. Аз самият не само че още не съм чел повечето от тези книги, но някои от тях някои дори не съм ги виждал – независимо дали в книжен или електронен вариант. Така че бях принуден да тръгна по другия път – по ред на издаване на романите, с надеждата, че през следващите месеци и години ще успея да събера пълната библиография на Дик и ще извървя успешно пътя, по който тръгвам сега.

Първият издаден роман на Филип Дик е „Слънчева лотария” (Solar Lottery, 1955). Предполага се, че написан през 1954 г. Излязъл е през май 1955 г. в известната за времето си поредица на Ace Books – Double Ace, в чиито книги са били включвани по два романа на различни писатели (в същата поредица излизат и няколко от следващите романи на Филип Дик). „Слънчева лотария” е комбиниран с The Big Jump на Ли Брекет (долната корица е на оригиналното издание от 1955 г.). За това издание романът е бил редактиран от Дик под натиска на редакторите на издателството и е с дължина 131 стр. През 1959 г. романът излиза и в цялостния си вид, с дължина 188 стр. Във Великобритания произведението е издадено под заглавие World of Chance.

Обществото в „Слънчева лотария” е преминало през период, в който излишъците от производството първо са били унищожавани, а после са започнали да се разиграват чрез лотария. Постепенно лотарията е започнала да се разраства и към момента на действието (2203 г.) е станала всеобхватна, като се разиграват дори и социалните позиции на индивида. Властелин на този свят е така нареченият Quizmaster – позиция, която също се печели от лотарията (всъщност голямата й награда). Всеки може да стане Quizmaster, но има една уловка – може да бъде организирано законно убийството му чрез избирането на убиец от специално събрание. От друга страна, всеки Quizmaster има армия от телепати, които го пазят от евентуалните убийци, като прочитат мислите им и знаят следващите им ходове. Но има и друга уловка – някой ден внезапно може да се окаже, че някой друг е спечелил голямата награда и е станал новият Quizmaster. Както се случва и в началото на романа.

Младият идеалист Тед Бентли, който е недоволен от социалния си статус, предлага способностите си на Quizmaster Риз Верик (това става чрез специален социален ритуал, при който Тед предава личната си карта на Верик и става един вид негова собственост). Това, което Тед в този момент не знае е, че вече се е извършила смяна на властта – Верик е свален, а най-отгоре в обществената пирамида се е изкачил наглед невзрачният Леон Картрайт, човек с по-скромни способности от Варик, религиозен фанатик, последовател на Престън. Престън е човек, открил някога Огнения диск, станалата легенда десета планета от Слънчевата система. Почти цялата енергия на Картрайт е насочена към изпращането на кораб към Огнения диск, където се вярва, че Престън още е жив (Пътешествието на този кораб е една от сюжетните линии).

Верик не може да се примири със загубването на властта – той мечтае да възглави диктатура, и затова логично е първият, който изпраща убиец срещу Картрайт. След като Тед Бентли е неприятно изненадан, че вече не служи на Quizmaster-а, един ден с ужас установява, че се намира в тялото на убиеца Пелиг. Верик е намерил гениален начин да надхитри системата – един от служителите му е конструирал андроид, който може да се управлява от множество личности. По пътя си към мишената, който стига чак до Луната, Пелиг сменя личността си във всеки момент, в който е засечен от телепатите, и така намеренията му остават тайна за екипа на Quizmaster-а, в тях не може да се намери никаква логика или модел. Важно обстоятелство се оказва, че тук имаме не просто управляване на тялото на андроида чрез отдалечено устройство за контрол, а мистично прехвърляне на нечие съзнание в тялото на Пелиг. Така когато тялото на един от „операторите” на Пелиг е убито, съзнанието му остава в андроида.

Важна роля за развръзката изиграват честността на Бентли и неочакваната обиграност и осведоменост относно социалните ритуали на Картрайт. Показателно е, че антагонистът, който има по-големи ресурси на своя страна, е победен от наглед незначителен човек, който умее да използва по-добре скритите механизми, движещи обществото.

Макар и „Слънчева лотария” да е първият издаден роман на Филип Дик, в него откриваме много от концепциите и идеите, които се срещат и в по-късните му романи. Характерни черти на поетиката на Филип Дик са: мрачна, тягостна атмосфера, много сложен социален модел на бъдещето, социална критика, вплетени в повествованието философски концепции и психологични/психиатрични теории. Малко по-късно идва и устойчивият мотив за манипулиране на реалността, множествените реалности и взаимодействията между тях, наркотиците (и не само те) като генератори на реалности, мистицизмът и божествените откровения. Дик е много сюжетен автор, и в същото време „руши” сюжета – причината за този парадокс е ирационалното поведение на героите, което води до много нестандартни сюжетни ходове. Много често човек се пита дали причината в нелогичността на действията на героите не се дължи на психическата им неуравновесеност. Чудесно въплъщение на този мотив в творчеството на Дик е героят на „Слънчева лотария” Пелиг, който е командван от различни личности в различните моменти (Алегория на множествено разстройство на личността?).

„Слънчева лотария” не блести в сравнение с по-късните класики на Дик, но е на доста по-добро ниво от повечето от неговите по-рано написаните романи (които излизат по-късно). Явно редът на издаване на романите също играе своята роля – след като Дик вече е получил няколко отказа за издаване на романи и не е имал никаква сигурност какво ще успее да пласира в бъдеще, се е опитал да вплете в романа колкото се може повече от философските и социологическите си възгледи и разбирания. Експериментът му се е оказал успешен.

Това и едно от произведенията на Дик, в което най-силно си личи влиянието на Ван Вогт (в случая – на „Светът на не-А”).

Задава ли се големият роман на българската фантастика?

2011-10-07T11:02:00.008+03:00

Първата публикация на статията е в списание "Сборище на трубадури", брой 0, 2011 г.

Преди три години Ина Григорова се появи сякаш от нищото и даде едно необичайно интервю, което предизвика широк отзвук в българското интернет пространство. Не се беше появявала от години и тази изява дойде тъкмо навреме, за да задоволи големя глад за информация по отношение на нея.

В това интервю Ина Григорова показа респектиращи познания в областта на актуалната съвременна западна фантастика, като даде няколко лаконични и изключително точни характеристики на забележителни произведения в жанра. Разказа и за своя проект за научно-фантастичен роман, върху който е работила през последните няколко години.

Както казах, интервюто доста нашумя, но като че ли акцентите му не бяха разчетени съвсем правилно от нашата общественост. Работата е там, че в това интервю Ина Григорова говори като експерт по теми, познати на сравнително тесен кръг от хора. А сред някогашната й аудитория няма експерти в тази област (или ако има такива, досега не са го показали). Такива експерти има само в някои специализирани сайтове и блогове за фантастика. Разбира се, Дилейни и Гибсън не са просто фантасти, те са явления в съвременната западна култура, но до тях могат да достигнат само феновете на фантастиката, и то далеч не всичките (другият път до тях, през мейнстрийма, е още по-труден). Така че всички се възхищаваха на таланта на Ина, на умението й да си служи с думите и да визуализира по уникален начин необичайни концепции за света и живота, но за огромна част от аудиторията тя си оставаше журналистът от „Егоист”, поетесата и авторът на текстове на популярни песни, а не изключително перспективен писател-фантаст (впрочем сега, три години по-късно, тази тенденция не се е променила).

Така че идеята, че тя може да напише особено стойностен научно-фантастичен роман, който да донесе голям успех за нея и за страната ни, не започна да витае веднага в публичното пространство, но онези, които разбраха за какво става въпрос, зачакаха, изпълнени с надежда.

Кой можеше да предположи тогава, ще тя че изчезне за още три години?

Преди няколко дни в новото предаване на Елена Розберг „Преди обяд” по bTV видяхме ново интервю, в което, макар че най-важният въпрос беше засегнат само бегло, стана ясно, че романът като че ли е написан и предстои премиерата му.

Българската фантастика все още чака своя голям роман. Като под голям роман имам предвид роман, който да постигне голям международен успех – да бъде преведен на много езици, да получи международни награди и признание, за него да се говори и да се пише, да получи положителни отзиви от критиката. Досега единствено „Пътят на Икар” на Любен Дилов се е доближавал до това определение, но само частично – поради спецификата на времето, в което е написан, и заради това, че тогавашната фантастика в източния блок е била откъсната от процесите и тенденциите в западната фантастика. При това не са малко и критиките към него, че тогавашната ситуация в България е помогнала за успеха на романа. Лично аз не съм съгласен с тези критики, но така или иначе, това далеч не е книга, за която се говори в целия свят и която се включва в учебниците по фантастика. Сега имаме и брилянтния „Запали свещ на дявола” на Янчо Чолаков – той заслужава световна известност заради литературните си качества (максимално освобождаване от шаблони в изказа, уникален лингвистичен експеримент с използването на преизказна форма на глаголното действие в първо лице единствено число, виртуозно боравене с митовете и архетипите на нашата култура). Но както неведнъж се е отбелязвало при обсъждания във форумите по фантастика, този роман е твърде български и би бил трудно разбираем за хора, които не познават контекста му (да не говорим за трудностите, които биха възникнали при евентуалното му превеждане). Тоест това е роман, който заслужава световна известност, но е практически невъзможно да достигне в неосакатен вид до международната сцена и да бъде разбран правилно.

При Ина Гриророва този проблем няма как да съществува, така че аз бих заложил на нейната книга като главен претендент за големия роман в българската фантастика.

Разбира се, много е смело, даже донякъде безразсъдно е да се възлагат големи надежди на роман, който още не е издаден и изобщо не се знае какво ще излезе от него. Но литературният талант на Ина и задълбочеността на познанията й в областта на фантастиката, демонстрирани в това интервю, ми дават основание да мисля, че може би вече е дошло времето за голям пробив на българската фантастика на международната сцена.

Впечатляващ момент в интервюто в „Капитал” е точният анализ на Brasyl на Йън Макдоналд и високите критерии на Ина Григорова. Разбира се, Brasyl е един от големите романи в научната фантастика през последното десетилетие, номиниран за Хюго, Небюла и Локус, спечелил British Science Fiction Award за роман през 2008 г., донесъл много известност и доста прилична парична премия на автора си. Мнозина биха се гордели да имат такъв роман сред активите си, но не и Ина. Макар и блестящ роман, той е написан по законите, диктувани от пазара – нещо, което рано или късно вкарва и най-блестящи замисъл в някакъв калъп. Ина Григорова явно не иска да тръгва по този път, за нея не е достатъчно просто романът й да има успех. Тя не иска да напише нещо стандартно, по-скоро се цели в нещо като Dhalgren на Самюъл Дилейни – необичаен, невместващ се в никакви рамки роман, който да бъде приет добре от менстрийма и да бъде стилистичен шедьовър.

Ина Григорова казва топли думи за Dhalgren в интервюто си в „Капитал” („От фантастите на английски Самюъл Дилейни примерно пише наистина литература. Dhalgren е нещо прекрасно, лунатично, дърпат те едни странни посоки, ама не ти се бяга много”.). Любопитно е, че романът й, още преди да е излязъл, има някои сходства с Dhalgren. И двете произведения се появяват след 7-8 години писане и пътувания из интересни, непривични за по-раншния живот места; забулени са в слухове и са съпроводени с напрегнато очакване сред фендъма (като се вземат предвид различните мащаби на сай-фай феновското движение в България и САЩ). Символичен е дори и посоченият от Ина Григорова в последното интервю брой страници на романа – 900 (число, добре познато на онези, които някога са разгръщали култовото изделие с голямо червено слънце на корицата). Разбира се, това не означава, че Ина ще създаде роман, подобен на Dhalgren (или поне не е задължително да е така). Но такива сходства не може да са абсолютно случайни – те свидетелстват, че подходът на Ина е подобен на този на Дилейни, а е възможно и тя да се идентифицира с него в някаква степен. Впрочем, това, което сближава най-много Ина Григорова с Дилейни (който е бил уличен музикант и изобщо, е водил много авантюристичен живот в определени моменти) е стремежът й към усвояването на истините за живота чрез личен опит. (Из интервюто в „Капитал”: „Иска ми се догодина да дойда за повече време и да открия къде са базовите лагери, да чуя мислите и разговорите нa България. Сега, като съм тук, искам да отида на морето, палатки, огньове, да намеря някакви интересни събирания, хора и места. Винаги са ме привличали тези кръгчета, в които се коват лафове, измисля се език или просто живота го живеят сякаш не е нещо за омръзване. Все едно току-що са я населили тази планета и още им е интересно как водата тече нагоре и бута цветовете да се отворят. Изследователи на забързаното дишане, мореплаватели с вътрешно горене, това искам да направя, ще обикалям стари и нови места, плажове край Созопол, села в Родопите, да гледам старите и младите хора”.)

Много интересен е въпросът дали романът на Ина Григорова ще може да се смята за български, при положение, че е написан и явно дори е мислен на английски? Разбира се, Ина Григорова е продукт на нашата култура, тръгнала е оттук и ние винаги ще си я обичаме, както поляците обичат Джозеф Конрад, въпреки че строго погледнато, той си е английски писател. Но за да бъде романът български (или поне и български), необходимо условие ще е „вариантът Набоков” – тоест Ина сама да си го преведе на български. Впрочем, в интервюто си в „Капитал” тя категорично заявява, че след излизане на романа на английски ще го преведе на български, което дава и отговора на нашия въпрос.

Има ли възможност очакванията да надхвърлят реалността? Разбира се, подобен риск винаги съществува, още повече при писателка, която се изявява в нетипично за нея амплоа, при това не на майчиния си език. От друга страна, явно става въпрос за романа на живота на един изключителен талант. Освен това по всичко личи, че Ина Григорова е направила нещата по правилния начин: с дълги години писане и опустошителни редакции, с много задълбочена подготвителна работа (включваща овладяването на цели науки!), с четене на правилните образци в жанра и дълбоко вникване в тях. Така че аз съм оптимист.

Робърт Хайнлайн, „Червената планета”

2011-09-29T14:25:00.012+03:00

Също както и в малко по-късната (и несъмнено повлияна от Хайнлайн) поредица на Азимов за Лъки Стар, Хайнлайн се придвижва все по-надалеч из Слънчевата система в юношеските си романи. След Луната и Венера идва ред на Марс.

Джим Марло и Франк Сътън са колонисти на Марс – юноши, на които им предстои началото на учебната година. Налага се да напуснат семейните си куполи и да отпътуват до училището-интернат, което се намира доста надалеч. Джим взима със себе си домашния си любимец Уилис, марсиански bouncer (скокльо или тупчо; наречен е така вероятно заради формата си – един от героите го обърква с волейболна топка – и заради начина си на придвижване: чрез търкаляне и подскачане).

Когато двете момчета пристигат в училището, остават неприятно изненадани – новият директор Хоу се опитва да наложи казармени правила за реда в училището, включително и забрана за отглеждане на домашни любимци. Уилис е конфискуван от Хоу. Тъй като марсианското създание може да възпроизвежда разговори с точността на грамофон, момчетата скоро разбират, че Хоу се готви да продаде Уилис на Лондонския зоопарк, а неговият съучастник, корумпираният ръководител на колонията, се кани да възпрепятства сезонната миграция до по-топлата част от планетата на част от колонистите – сред които и родителите на двамата. Джим и Франк избягват заедно с Уилис. Принудени са да пътуват с кънки из марсианските канали, в изключително неблагоприятни условия – на Марс тепърва му предстои тераформиране, налягането е много ниско и не може да се понесе без скафандър, температурите са минусови.

По време на пътуването момчетата се сприятеляват с коренните жители на Марс, разумни същества, странящи от хората. С тяхна помощ успяват да спасят от сигурна смърт колонистите, на които е попречено да мигрират, и да поставят началото на борбата им за независимост на Марс от Земята. Когато всички хора се оказват заплашени от прогонване от Марс или унищожение, приятелството на Джим с Уилис се оказва ключовият фактор, който помага на колонистите.

Макар и да не е едно от онези четири-пет произведения, които са най-големите шедьоври сред юношеските романи на Хайнлайн, „Червената планета” (Red Planet, 1949) е първият безспорно добър роман от поредицата. В него Хайнлайн за пръв път въвежда голямата тема за противоречията между поколенията и постига голяма убедителност при внушаването на чувство за възмущение у читателя към директора Хоу и неговите методи. Възрастните, които служат за пример и опора на момчетата (двамата им бащи и особено доктор Макрей) са с ненатрапливо присъствие – те по-скоро подкрепят децата във всичко, отколкото да им дават някакви предписания за това как трябва да живеят живота си. Не случайно един от ярките моменти в книгата е начинът, по който доктор Макрей защитава правото на децата да носят оръжие.

Без действието да се развива в една вселена с други произведения на Хайнлайн, свързани с Марс и марсианците, то има някои общи факти и концепции с някои от тях. „Старите” марсианци и пребиваването им в „другия свят” се споменават още в предишния роман от поредицата, „Космически кадет” (Space Cadet, 1948). Марсианската физиология е сходна с тази на марсианците от „Двойната звезда” (Double Star, 1956), макар и да има известни разлики между обществата на жителите на Червената планета в двата романа. И най-накрая, но не и на последно място по значение, са приликите със „Странник в странна страна” (Stranger In A Strange Land, 1961). Животът на марсианците в Странника преминава през същите етапи като в „Червената планета” (наистина, в „Червената планета” не се разбира със сигурност какъв е жизненият цикъл на марсианците, само доктор Макрей изказва някои предположения). В „Червената планета” марсианците споделят вода с Джим и стават „водни приятели”; в Странника го има същият ритуал и преминалите през него стават „водни братя”. В Странника си проличава голямото свободолюбие в марсианската култура, което в „Червената планета” даже води до крайности (марсианецът Геко прави така, че директорът Хоу да „изчезне”, когато разбира за намерението му да изпрати Уилис в Лондонския зоопарк). Карането на предмети и хора да изчезват също е общо умение на марсианците от двата романа.

„Червената планета” има големи сходства с още един роман на Хайнлайн, добре познат на българския читател – „Звездния звяр” (The Star Beast, 1954). Но за това ще говорим скоро. :)

„Червената планета” е един от четирите романа на Хайнлайн, които имат по два варианта (заедно със Странника, „Подкейн от Марс” (Podkayne of Mars, 1963) и „Кукловодите” (The Puppet Masters, 1951) ). Тук обаче не става въпрос за големи различия, както при останалите три романа, а само за съвсем малки поправки на редакторите преди първото излизане на романа (в тях влиза например моментът, в който доктор Макрей изразява схващанията си за правото на юношите да носят оръжие). След смъртта на Хайнлайн е възстановени авторският вариант на романа и понастоящем „Червената планета” се издава само в тази редакция.

За този роман може да се каже още, че е по-динамичен от предишните два, вече липсват големи инфодъмпове, сред юношите започват да се появяват интересни второстепенни типажи (предприемчивият Смайт, който отървава учениците от разни затруднения, срещу заплащане, разбира се). Светът е още по-детайлно изграден. Изобщо, Хайнлайн започва да се чувства все по-уверено в ролята си на автор на детско-юношеска фантастика.

Робърт Хайнлайн, „Космически кадет”

2011-09-16T20:35:00.006+03:00

Вторият от юношеските романи на Хайнлайн, „Космически кадет” (Space Cadet, 1948 г.), заема междинно място в поредицата – той е крачка напред от не особено сполучливия първи роман „Ракетата „Галилео” (Rocket Ship Galileo, 1947) към зрелите юношески романи на автора, които започват още от третата книга, „Червената планета” (Red Planet, 1949 г.). „Космически кадет” е историята на Мат Додсън, който през 2075 г. кандидатства в Космическия патрул, след редица тестове е приет и продължава обучението си на гигантския космически кораб „Джеймс Рандолф”. Мат и приятелите му, с които се запознава в началото на обучението (Текс от Тексас, Оскар от Венера и Пиер от Ганимед) преминават през редица интересни приключения, свикват с безтегловността и големите натоварвания, учат се да ходят по външната обшивка на кораба и да пилотират, не остава по-назад и теоретичната подготовка – изучаване на многобройните езици на планетите от Слънчевата система, занимания с астрогация (слабото място на Мат). Накрая кадетите са преместени на нормален патрулен кораб и започва службата им из Слънчевата система. След като намират аварирал патрулен кораб в астероидния пояс и го ремонтират, екипажът се разделя на две; повечето по-опитни офицери закарват намерения и ремонтиран кораб до Земята, а кадетите, вече изпълняващи задълженията на офицери, се отправят към Венера, където трябва да разрешат конфликт между земен кораб и местните жители-амфибии.

В „Космически кадет” си личат очертанията на „Звездните рейнджъри” (Starship Troopers, 1959 г.) – по-късния роман, в който се разказва за Звездната пехота. Както и в Рейнджърите, и тук героите са едва навършили пълнолетие младежи, които от уютния си дом се озовават в суровата казармена действителност. И тук виждаме суровото отношение на старшите по звание, сблъсъка с непознати досега трудности, възмъжаването на героите. Но за разлика от Рейнджърите, тук действието протича в мирно време и всичко е някак по-културно, по-човечно. Звездната пехота присъства и в този роман, но докато служещите в Патрула са дипломати, опитващи се да разрешат по мирен път възможните спорове и конфликти в Слънчевата система, Пехотата идва когато дипломатическите ресурси се изчерпят и дойде време да се действа с твърда ръка. Главният герой по едно време дори иска да се откаже от Патрула и да постъпи в Пехотата, но след едно посещение вкъщи, в което се сблъсква с неразбирането на близките си относно същността и функциите на Космическия патрул, се отказва от това решение. Към момента на написване на „Космически кадет” Хайнлайн е симпатизирал повече на Патрула, но няколко години по-късно възгледите му явно се променят.

Присъствието на възрастния-ментор в този роман не е толкова набиващо се в очи, но не по-малко важно – именно благодарение на общуването със своя началник, лейтенант Уонг, Мат взема решение да се справи с астрогацията и да остане в Патрула, вместо да го напусне и да отиде в Пехотата. „Хората се делят на три психологически типа, всеки от които има различна мотивация – казва лейтенант Уонг в девета глава на романа, където е диалогът му с Мат относно Патрула и Пехотата. – Единият тип е мотивиран от икономическите фактори, от парите... Има и тип, мотивиран от това как изглежда в очите на хората, от гордостта. В този тип влизат прахосниците, побойниците, самохвалковците, любовчиите, спортистите, комарджиите. Те се стремят към власт и копнеят за слава. И най-сетне, има и тип, в който влизат професионалисти, които предпочитат да следват етичните закони пред това да търсят пари или слава – те са министрите, учителите, учените, лекарите, някои художници и писатели. Тези хора вярват, че човек трябва да посвещава живота си на по-важни цели от собственото си благополучие”. Уонг смята, че служителите на Патрула се състоят изключително от третия тип хора, докато пехотинците са от втория.

Разбира се, романът не е лишен от слабости: и тук присъства известна наивност и предвидимост при някои от сюжетните ходове, особено в развръзката, където нещата стават по най-лесния начин (оказва се, че венерианските амфибии могат да произвеждат всякакви материали – включително и необходимите на героите, за да напуснат Венера и да се върнат на Земята). Подобно на „Ракетата „Галилео”, и тук има страници, сякаш взети от ученик по физика, отрицателният герой е много шаблонен. Но за разлика от предишния роман, положителните герои тук вече са живи – те се отличават помежду си дори и по физическите си характеристики (произхождат от различни планети с различна сила на притегляне), което е дало своя отпечатък и върху някои черти на характерите им. Светът е по-достоверно изграден, и въпреки че не влиза в канона на по-късната „История на бъдещето”, реалността в него се преплита с реалностите в някои други произведения на Хайнлайн (разказът „Дългата вахта”, следващият от юношеските романи „Червената планета”). В повествованието на Хайнлайн виждаме и романтика, и носталгични спомени от времето, когато самият той е служил във военна академия. Макар и още да не е шедьовър, „Космически кадет” е стъпка в правилната посока.

Робърт Хайнлайн, „Ракетата „Галилео”

2011-07-29T14:35:00.004+03:00

Рос Дженкинс, Арт Мюлер и Морис Ейбрамс са трима юноши, току-що завършили гимназия, на които им предстои влизане в колеж. Рос си пада по химията, Арт е маниак на тема фотография, а Мори е любител-астроном. Тези им интереси се съчетават прекрасно в общото им хоби – тримата имат ракетен клуб и правят изпитания с ракети на направен от тях полигон. Там, по време на едно от изпитанията, ги намира вуйчото на Арт, Дон Каргрейвс, с изненадващо предложение – да му помогнат да построи ракета за полет до Луната, и да го придружат в пътуването. Каргрейвс пристига на полигона точно когато младежите правят изпитание на ракета, и при взрива й една от отломките удря учения и го поваля в несвяст. По-късно обаче момчетата ще си спомнят, че Дон Каргрейвс е паднал не с краката към полигона, а в обратна посока – факт, който впоследствие ще се окаже важен...

Действието се развива някога скоро след Втората световна война – не се упоменава точната година, но край изоставения военен полигон в Ню Мексико, където Каргрейвс отвежда децата, за да строят ракетата, има кратер от опит с ядрено оръжие, извършен през 1951 г. (четири години след написването на романа). Необходимостта ученият да използва трима юноши за проекта е добре обоснована икономически – бюджетът на Каргрейвс е ограничен, правителството е отказало да осъществи проекта, а корпорациите, към които се е обърнал, са сметнали, че полетът няма да донесе печалба. Дон смята, че руснаците са на път да го изпреварят, така че се заема с това рисковано начинание. Намира излязла от употреба трансатлантическа ракета и я преработва, успява да получи торий от комисията на ООН по атомна енергетика (за изследователски цели) и след няколкомесечна усилена работа ракетата е готова за полет до Луната. Подготовката не минава без произшествия – тайнствени гости се опитват да се промъкнат в полигона през нощта, принуждавайки героите да монтират алармена инсталация, а когато полетът наближава, фалшив инспектор (уж от Министерството за гражданска авиация) навестява кораба и на следващия ден избухва взрив, ранил Дон и Рос. Ученият решава да се откаже, но юношите проявят мъжество и го разубеждават.

Накрая и ториевият реактор (задвижващ ракетата с реактивна струя от нагорещен цинк) е готов. В последния миг отново се опитва да ги спре фалшив чиновник, но не успява – ракетата, наречена „Галилей” (като ракетния клуб на момчетата) излита.

Скоро след пристигането на Луната саботажите намират своето обяснение – докато астронавтите строят лунната си база, попадат на радиоизточник, който предава съвсем отблизо. А когато се свързват с него, отнякъде пристига космически кораб, който просто пуска една бомба върху „Галилей”, без да даде никакъв шанс за спасение на астронавтите. За щастие в този момент те са в базата, и не са готови да се предадат толкова лесно. Скоро обаче, след разпита на първия пленен, те разбират страшната истина – предстои им да воюват срещу нацисти, изградили своя база на Луната и планиращи да засипят с атомни бомби човечеството...

Излитане със самоделна ракета едва ли не от задния двор, тайни нацистки бази, преследване и стрелба с автомати по лунната повърхност – „Ракетата Галилео” звучи доста архаично, макар и не чак колкото „От Земята до Луната” на Жул Верн. Не са по-добри нещата и в чисто литературно отношение – образите на тримата юноши са доста схематични, нацистите са обрисувани като въплъщение на злото, на много места Хайнлайн звучи като пропагандист от онези години. Но се забелязват и наченки на нещата, които стават запазена марка на Хайнлайн в по-късните романи от поредицата – добре е описана мечтателността на момчетата (те четат стара фантастика, Жул Верн и Хърбърт Уелс; Каргрейвс си спомня с носталгия за детството си, когато разглежда библиотеката в клуба им), конфликтът между поколенията си проличава в сблъсъка между родители и деца по повод отлагането на постъпването в колежа заради полета до луната. Каргрейвс е ментор на юношите, но в много случаи те са по-силни от него (например когато той се побоява да приземи „Галилео” на Луната, Мори не се поколебава да вземе нещата в свои ръце и свършва работата безупречно). Малко е стряскаща готовността на младежите да отнемат човешки живот, но това е донякъде разбираемо, като се има предвид времето, в което е написан романът, пък и така е само на думи – на дела не се стига до хладнокръвно убийство на невъоръжени хора, макар че доста загиват в резултат на военни действия.

И така, първият от юношеските романи на Хайнлайн, макар и нелишен от някои достойнства, излиза доста несполучлив. Какво пък – всеки се учи; въпреки че Хайнлайн вече е бил майстор на разказа, явно още е изпитвал затруднения с романите, особено с юношеските. Ще видим обаче колко бързо той еволюира и как усилията му много скоро дават резултат.

Юношеските романи на Хайнлайн

2011-07-15T15:24:00.025+03:00

За „юношески романи” на Хайнлайн се смятат дванайсет романа, публикувани в издателство Scribner’s между 1947 и 1958 година (кориците по-горе са на оригиналните издания на някои от романите от края на 40-те години). Към тях обикновено се прибавя още един роман – малко по-късният „Подкейн от Марс” (1963 г.), който не е причисляван от самия Хайнлайн към поредицата, но се е получил сходен по дух и съдържание с романите в нея. Можем да броим и „Променлива звезда”, написан през 2006 г. от Спайдър Робинсън, който е използвал записки на Хайнлайн. Друго произведение, свързано с цикъла, е „Звездните рейнджъри” (1959 г.) – той пък е замислен като последен роман от поредицата, но се получава твърде „кървав”, затова обикновено не е смятан за част от серията.

Ето пълен списък на юношеските романи:

Rocket Ship Galileo (Ракетата „Галилео”) – 1947;
Space Cadet (Космически кадет) – 1948;
Red Planet (Червената планета) – 1949;
Farmer in the Sky (Фермер в небето) – 1950;
Between Planets (Сред планетите) – 1951;
The Rolling Stones (Семейство Стоунс)– 1952;
Starman Jones (Астронавтът Джоунс) – 1953;
The Star Beast (Звездният звяр) – 1954;
Tunnel in the Sky (Тунел в небето) – 1955;
Time for the Stars (Звездно време) – 1956;
Citizen of the Galaxy (Гражданин на Галактиката) – 1957;
Have Space Suit – Will Travel (Имам скафандър – ще пътешествам) – 1958;
Starship Troopers (Звездните рейнджъри) – 1959;
Padkayne of Mars (Подкейн от Марс) – 1963;
Variable Star (Променлива звезда) – 2006 (в съавторство със Спайдър Робинсън).

Заслужава да се отбележи още, че "Подкейн от Марс" има два варианта - за първото издание на романа издателите карат Хайнлайн да промени финала. След смъртта на писателя романът излиза и в авторовата версия.

Наименованието „юношески романи” е донякъде условно – наистина, във всички тях героите са юноши, но това са си нормални фантастични романи, наситени с приключения, и могат спокойно да си се четат от възрастни. Нещо повече – според мен именно сред тях са някои от най-добрите романи на Хайнлайн изобщо. Явно това мнение се споделя не само от мен – условно влизащият в поредицата роман „Звездните рейнджъри” е носител на наградата Хюго за 1959 г. и е смятан за един от най-влиятелните романи на Хайнлайн и във фантастиката изобщо, „Фермер в небето” е носител на Ретро-Хюго за 1951 г., а „Гражданин на Галактиката” и „Имам скафандър – ще пътешествам” са посочени в официалния сайт на автора сред произведенията, с които се препоръчва читателите да започват запознанството си с Хайнлайн (останалите творби от списъка са „Двойната звезда”, „Врата към лятото” и разказите от цикъла „История на бъдещето”).

Хайнлайн е един от най-любимите ми автори и навремето харесвах повече късните му романи, но напоследък забелязвам, че са ми станали леко досадни. След 1970 г. Хайнлайн става твърде многословен; сексуалните теми, които засяга, може и да са шокирали публиката през 60-те и 70-те години на миналия век, но сега не биха учудили никого, а в някои отношения са дори дразнещи. Не че искам да отрека напълно късния Хайнлайн („Достатъчно време за любов”, „Числото на звяра” и „Котката, която минава през стени” си остават едни от любимите ми романи), но произведенията му от този период повече или по-малко са изгубили своята актуалност. Докато при юношеските романи не е така.

Действието на първите романи от серията се развива на Луната и на близките планети, в средата на 50-те години достига междузвездните простори, а в края на 50-те, в романа „Имам скафандър – ще пътешествам”, ставаме свидетели на история от вселенски мащаб. Темите на романите са разнообразни – от актуални за подрастващите въпроси, като противоречията между поколенията („Червената планета”, „Звездният звяр”) до темите за свободата и личното достойнство на човека (романът „Гражданин на Галактиката”, в който става въпрос за междузвездна търговия с роби). Романът „Тунел в небето” си кореспондира с произведения от златния фонд на детско-юношеската литература („Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг, „Две години ваканция” на Жул Верн), а в „Имам скафандър – ще пътешествам” е един от първите във фантастиката „съд” над човечеството заради слабостите и грешките на цивилизацията ни. Устойчиви мотиви в романите са израстването на детето и превръщането му във възрастен чрез борба и преодоляването на трудности, както и наличието на ментор – възрастен, който не е изгубил връзката с младото поколение, знае правилния начин за вършене на нещата и служи за пример и опора в трудните моменти. Освен че са завладяващи и изпълнени с напрегнати приключения, романите имат и висока педагогическа стойност – не случайно Пол Андерсън казва за тях, че са възпитали цяло едно поколение.

За съжаление тези книги, повечето от които са шедьоври в жанра на детско-юношеската фантастика, си остават непознати на българския читател, и опитите ми през годините да ги препоръчам на някое издателство неизменно се увенчават с неуспех. На български са излизали само „Звездният звяр” – през далечната 1989 г. (в чудесен превод на Огняна Иванова) и „Звездните рейнджъри” (който, както споменах, обикновено не се смята за част от поредицата). Лошото е, че книгите са четени от твърде малко хора и нямат достатъчно популяризатори (етикетът „юношески” явно отблъсква, когато човек не е наясно за какво става въпрос). През годините съм срещал и доста хора, които, въпреки че четат само на български, са сигурни, че са чели „Гражданин на Галактиката” (а всъщност го бъркат с „Гражданин на космоса” на Робърт Шекли). Надявам се настоящата публикация да спомогне да бъде поправена тази несправедливост и най-после българският читател да се запознае с някои от тези шедьоври.

Явно писането на детско-юношеска научна фантастика не е толкова лесно – за това свидетелства фактът, че произведенията на Хайнлайн от този цикъл си остават относително самотни в световната фантастика и не раждат вълна от последователи, въпреки че са харесвани от много хора. Сред малкото успешни опити в поджанра си заслужава да се отбележи силно повлияната от Хайнлайн поредица на Джон Варли Red Thunder, състояща се от романите Red Thunder (2003), Red Lighting (2006) и Rolling Thunder (2008), а също и някои романи на Сергей Лукяненко, като „Танци върху снега” (2001). Една от частите на романа на Лукяненко „Конкуренти” се нарича „Имам компютър – готов съм да пилотирам” (това е и работното заглавие на романа, докато Лукяненко го пише) – явен реверанс към „Имам скафандър – ще пътешествам” на Хайнлайн.

Между 2003 и 2006 г. издателство SFBC (Science Fiction Books Club) издаде четири омнибуса, съдържащи всичките юношески романи на Хайнлайн (включително „Звездните рейнджъри” и „Подкейн от Марс”). В колекцията липсва само „Променлива звезда” (довършен от Спайдър Робинсън след излизането на омнибусите).

Ето съдържанието на четирите тома:

Four Frontiers:

Rocket Ship Galileo
Space Cadet
Red Planet
Farmer in the Sky

To the Stars:

Between Planets
The Rolling Stones
Starman Jones
The Star Beast

Infinite Possibilities:

Tunnel in the Sky
Time for the Stars
Citizen of the Galaxy

Outward Bound:

Have Space Suit – Will Travel
Starship Troopers
Padkayne of Mars (с двата варианта на финала).

Преди няколко дни получих поръчания през Abebooks Four frontiers, съдържащ първите четири юношески романа. Солиден, дебел том, добре оформен, с хубава хартия – истинско пиршество за окото на колекционера. Това е един удобен повод да препрочета романите и да напиша ревю за всеки от тях. Така че... наред е Rocket Ship Galileo. :)

Учителската професия като приключение (За филма „Историята на Рон Кларк”)

2011-06-03T11:11:00.005+03:00

От биографията на Рон Кларк научаваме, че той е човек, търсил приключенията. Нищо чудно, че в края на краищата се е спрял на учителската професия – какво по-голямо предизвикателство от това да спечелиш доверието на враждебно настроени деца от трудни семейства, които са прогонили предишните няколко учители и не проявяват никакъв интерес към учебния процес?

Рон Кларк е учител от четири години в един провинциален град в щата Колорадо и въпреки явните успехи, които е постигнал, и признателността на учениците и колегите си, не е удовлетворен – усеща, че е навлязъл в коловозите на рутината и еднообразността, спрял е да се развива. В търсене на предизвикателства напуска родното си градче и пристига в големия град, Ню Йорк, и започва да обикаля училищата в търсене на работа. Насочва се към Харлем, въпреки предупрежденията, че ще му бъде трудно. Нещо повече - когато най-накрая попада на свободно място, настоява да преподава на класа с „най-трудните” деца, произхождащи от семейства с проблеми, при които нито един учител не е способен да се задължи за дълго време.

Рон Кларк прави всичко възможно да предразположи децата – посещава ги по домовете, за да ги опознае, променя интериора на класната стая, за да я направи по-приветлива и уютна, поощрява децата. Но нито учениците, нито родителите им оценяват това. За децата всичко е една игра – той е поредният учител, когото трябва да накарат да се откаже от мястото си. И почти успяват.

След като е доведен до състояние на истерия, Рон Кларк е на път да се предаде. Но след като се отдръпва за малко да осмисли нещата (и това е един от многото полезни практически „съвети”, които ни дава Рон Кларк във филма), той се завръща отпочинал, освежен и изпълнен с нови сили и с идеи.

Той отново е готов на всичко – дори да се направи на шут, за да спечели благоразположението на децата. Чрез множество смели стъпки, някои дори унизителни за него (като изпиването на голямо количество шоколадово мляко, за да задържи вниманието на учениците), той успява да постигне целта си. Но това е едва началото на пътя.

За да доразвие успеха си, той прилага някои новаторски, революционни педагогически техники. Прекрасна илюстрация на находчивостта му е начинът, по който кара децата да научат имената на американските президенти – като съчинява „Президентски рап”, песен в предпочитан от повечето ученици стил. По този начин той превръща ученето в нещо увлекателно. Епизодът с песента „Президентски рап” е показателен и за това как Рон Кларк черпи идеи от ежедневието – идеята му хрумва, докато пусната силно рап музика му пречи да работи. След първоначалното неудобство неприятната случка се превръща в извор на вдъхновение.

Но дори и това не е достатъчно за всички ученици. Той се опитва да надникне в душите на учениците, да разбере какви са мотивите, които ги карат да се държат така. Разговаря с някои от децата, дискретно наблюдава други и открива, че повечето не получават дължимите внимание и любов в семействата си, което ги кара да се чувстват отхвърлени и неуверени в силите си. Рон Кларк се опитва да реши проблемите им, да им помогне по всякакви начини – преподава им в свободното си време, дори започва да помага в къщната работа, за да има време една от ученичките му да учи. Но най-вече ги кара да повярват в себе си, да следват мечтите си. Обръща специално внимание на всяко дете, учи ги на уважение, достойнство. Учи ги да бъдат по-добри хора.

Когато се налага, Рон Кларк се намесва и в личния живот на децата. С негова помощ една от най-талантливите му ученички получава необходимото свободно време, за да развие потенциала си, а ученик с художествени заложби е отърван от семейна среда с домашно насилие. В други случаи учителят успява да насочи енергията на децата в правилната посока благодарение на доброто познаване на интересите им.

Рон Кларк е изключително изобретателен, енергичен и самоотвержен. Води уроци тежко болен, и дори когато буквално е повален от пневмонията, намира начин да преподава на децата чрез учебни видеозаписи. И накрая на учебната година резултатите надхвърлят и най-смелите очаквания.

„Историята на Рон Кларк” е вдъхновяващ филм за това как човек с много търпение и много любов може да постигне високи резултати в учителската професия. Той е история за това, че в училище учителят не бива да учи само на предмета, по който преподава – той трябва да мотивира учениците, да ги учи на човечност и уважение. И това е най-трудният урок – когато го усвоят, децата могат да се справят сами с всичко останало.

"Кървав ренесанс" и "Сезонът на пясъчните бури" в издателство "е-Книги"

2010-09-28T15:38:00.011+03:00

Романите ми „Кървав ренесанс” и „Сезонът на пясъчните бури” вече могат да се намерят и в електронен вариант – днес вторите им издания излязоха в издателство „е-Книги”. При закупуване са достъпни във форматите PDF и EPUB, а също така могат да се четат от екрана като разлистващи се електронни книги или да се разпечатат на принтер.
Няколко думи за издателството, виновник за това събитие. Основателите му Вихра Манова и Йордан Янков са добре познати в средите на феновете на фантастиката и фентъзито в България. Вихра е редактор в издателство „Весела Люцканова”, превела е и е редактирала множество култови книги в жанра. Данчо е графичен дизайнер и философ и от дълги години се занимава с поддръжката на сайта на клуб „Иван Ефремов”.
В плановете на издателството засега влизат книги предимно от български автори, както излизали по-рано, така и такива, които се появяват за пръв път. На сайта на издателството вече се предлагат книги на някои от най-добрите български писатели-фантасти, като Любомир Николов, Георги Малинов, Янчо Чолаков. В плановете на издателството влиза и работа с други издателства по издаване на продукцията им в електронен вид. Цените са минимални (за повечето книги – 2,40), като при желание купувачът може да избере няколко бройки от дадена книга, спонсорирайки по този начин автора. Същото се отнася и за някои книги, които ще бъдат предлагани абсолютно безплатно.
Издателство „е-Книги” се появява точно когато е необходимо – когато темата за електронните книги е много актуална и пазарът им се разраства, а в същото време пазарът за българска литература се е свил неимоверно. Така че да пожелаем на издателството и на авторите му на добър час.

За романа „Бялата дама” на братя Стругацки

2010-09-20T11:01:00.005+03:00

„Бялата дама” е последният роман, замислян от братя Стругацки, преди Аркадий Натанович да си отиде от този свят сравнително рано, едва на 66 годишна възраст, на 25 октомври 1991 г. Ето какво казва за този ненаписан роман Борис Стругацки в сборника с нереализирани чернови „Неизвестните Стругацки” (2008 г.):
„В последния роман на братя Стругацки, който беше измислен в голяма степен, но чието написване изобщо не започна, в романа, който е лишен дори от собствено заглавие (даже и такова, което навремето в заявките обозначаваха като „условно заглавие”), в романа, който сега вече никога няма да бъде написан, защото братя Стругацки вече ги няма, а С. Витицки [* С. Витицки – псевдоним на Борис Стругацки. – Бел. прев.] не иска да го пише сам, та в този роман авторите бяха съблазнени главно от две свои хрумвания.
Първо, на тях им харесваше (изглеждаше им оригинален и нетривиален) светът на Островната империя, построен с безмилостната рационалност на Демиург, отчаял се в опитите си да изкорени злото. Този свят се разполага общо взето в три кръга.
Външният кръг е клоаката, канавката, адът на този свят – цялата измет на обществото се стича там, всички пияници, дрипльовци, мърльовци, всички садисти и убийци по призвание, насилници, агресивни грубияни, извратеняци, зверове, нравствени изроди – гнойта, шлаката, фекалиите на социума. Външният кръг е ТЯХНОТО царство, там са безнаказани, там живеят по законите на силата, подлостта и омразата. С този кръг Империята се е озъбила на целия останал обитаем свят, чрез него се отбранява и нанася удари.
Средният кръг е населен с обикновени хора, незабележителни с нищо, такива като ние с вас – някои малко по-добри, други малко по-лоши, още далеч не ангели, но и вече не бесове.
А в центъра цари Светът на Справедливостта. „Пладне XXII век”. Топъл, приветлив, безопасен свят на духа, творчеството и свободата, населен изключително само с талантливи, мили, дружелюбни хора, свято следващи всички заповеди на най-висшата нравственост.
Всеки, роден в Империята, неминуемо се озовава в „своя” кръг, обществото деликатно (а ако се наложи – и грубо) го изтласква там, където му е мястото – в съответствие с талантите му, темперамента и нравствения му потенциал. Това изтласкване се осъществява и автоматично, и с помощта на съответния социален механизъм (нещо като нравствена полиция). Това е свят, в който тържествува принципът „всекиму заслуженото” в най-широкия смисъл на тълкуването му. Ад, Чистилище и Рай. Класика.
И второ, на авторите им харесваше измисленият от тях край. В него Максим Камерер, след като преминава през всички кръгове и се добира до центъра, смаяно наблюдава този райски живот, с нищо неотстъпващ на земния, и в разговор с високопоставен абориген с високо чело узнава от него всички подробности за устройството на Империята, и докато се опитва да смири несмиримото, да осмисли немислимото, да сглоби несглобяемото, изведнъж чува учтивия въпрос: „А нима вашият свят е устроен по различен начин?”. И той започва да говори, да обяснява, да разяснява: за висшата Теория на възпитанието, за Учителите, за грижливата, търпелива работа над всяка детска душа... Аборигенът слуша, усмихва се, кима, а после отбелязва, сякаш между другото: „Изящно. Много красива теория. Но за съжаление, абсолютно нереализируема на практика”. И докато Максим го гледа, изгубил дар слово, аборигенът произнася фразата, заради която братя Стругацки до самия края все пак искаха да напишат този роман:
- Светът не може да устроен по начина, който сега ми описахте – казва аборигенът. – Такъв свят може само да бъде измислен. Боя се, приятелю, че вие живеете в свят, който някой е измислил – преди вас и без вас – а вие дори не се досещате за това...
По замисъла на авторите тази фраза би трябвало да постави точка в животоописанието на Максим Камерер. Тя би трябвало да затвори целия цикъл за Света на Пладнето. Някакво обобщение на цял един мироглед. Негова епитафия. Или присъда?”.
Още малко подробности за романа: той би трябвало да има следната структура:
1. Пролог. Гнилият архипелаг
2. Част I. Крайбрежна зона
3. Част II. Гори и поля
4. Част III. Слънчев кръг
5. Епилог
Действието на романа би трябвало да се развива около пет години след „Бръмбар в мравуняка”, и дълго преди Голямото откровение, но външният слой на книгата (прологът и епилогът, които са спомени и обобщения от Максим Камерер или някой негов съвременник) е от времето след „Вълните усмиряват вятъра”, някъде от началото на XXIII век.
За този роман започна да се говори след излизането на първия сборник „Время учеников”, през 1996 г., когато Борис Стругацки обяви, че е дал записките и благословията си на един писател, който се е заел да напише „Бялата дама”. Логично е да се предположи, че този писател е някой от неговите ученици. С течение на годините за тази книга започнаха да се говорят легенди, но дълго време нямаше никаква конкретна информация. На сайта на братя Стугацки, където от години тече оф-лайн интервю с Борис Натанович, многократно е задаван въпросът кой е този писател. След като Б. Стругацки отрича, че това е Вячеслав Рибаков, Андрей Лазарчук, М. Успенски и С. Логинов, той заявява, че с такова налучкване рано или късно ще се стигне до истинския автор, и затова повече няма да отговаря на подобни въпроси. Това изявление е от 14 май 2000 г. – преди повече от десет години. Оттогава досега за този роман става дума съвсем рядко – някъде през 2003-2004 г. Б. Стругацки казва, че са готови три четвърти от романа, а преди 3-4 години твърди, че според автора романът е почти готов, останали са само разни дреболии за оправяне. Междувременно годините си минават, излизането на филма „Обитаемият остров” беше съпроводено с подозрително мълчание от страна на неизвестния автор, и по думите на Андрей Чертков (руски писател, координатор на проекта „Время учеников”) вече са пропуснати всички удобни случаи за издаване на романа.
Наскоро, след излизането на филма „Обитаемият остров”, известна светлина по въпроса хвърли писателят Андрей Лазарчук. След като посочва в блога си някои слабости и несъответствия в литературния първообраз на филма, Лазарчук отбелязва с горчивина: „Жалко, че Натанич не разреши на нас с Успенски да напишем „Бялата дама”. По онова време ние много обичахме да разнищваме загадките на историята”. На въпросите какво е станало с проекта Лазарчук казва, че според него всичко е умряло и добавя: „Според мен момъкът се зае с нещо, което не му беше по силите”. Някои изказват предположение, че Борис Стругацки нарочно е дал романа на безперспективен човек, за да погребе проекта завинаги, на което Лазарчук отговаря: „Подозирам, че не е така. Това беше любимият ученик на БС и маестрото явно е разчитал на бърза и адекватна работа”. На въпрос дали е възможно все пак Борис Стругацки да промени мнението си и да даде романа на Лазарчук и Успенски, Лазарчук отговаря: „Изключено. Първо, ние сме горди хора, не молим два пъти. И второ – изгоря, вече не ни е интересно”.
И така, вече близо петнайсет години този роман, притежаващ потенциала да стане култов, не е написан. Малко множко време за написването на една книга. Изпуснати са всичките благоприятни моменти за издаването му, все повече специалисти смятат, че едва ли някога ще бъде написан, пък дори и да бъде написан, едва ли ще има ефекта, който би имал някога.
Не е необходимо човек да бъде голям детектив, за да се разрови из Рунета и да открие самоличността на този мистериозен писател, „любимия ученик” на Борис Натанович Стругацки. Оказва се, че това е Николай Ютанов – писател, чиято единствена книга е излязла през 1990 г., след което е преминал към редакторска и издателска дейност. Бизнесмен, един от основателите на интернет-магазина „Озон”, заемал ръководни длъжности в редица издателства, в момента – директор на „Terra Fantastica”. Превел повече от десет книги от английски, автор на научни разработки в областта на общата теория на административните системи. Явно човек с много таланти и дейности и с малко свободно време.
Защо, Николай Юриевич? Защо си обсебил нещо, с което явно не можеш да се справиш, и не остави тази работа на можещите хора?

Иван Попов, "Хакери на човешките души"

2010-08-23T11:15:00.006+03:00

При почистване на разни папки в компютъра си попаднах на един стар мой текст – послеслова към романа „Хакери на човешките души” на Иван Попов. Отдавна имам желание да представям в блога си книги на български автори (те се нуждаят повече от това, отколкото чуждестранните писатели, защото имат много по-малка аудитория) и сега е подходящ момент да положа началото (още повече, че „Хакерите” е една от любимите ми български фантастики).

Заслугата за този послеслов не е изцяло моя – той се роди след няколко разговора с Иван Попов и след много задълбочено четене на някои негови записки. Аз по-скоро подредих мислите му и добавих някои неща, например биографични данни, които той самият никога не би написал за себе си (Иван е изключително скромен човек). Наистина, той предпочиташе гледната точка в послеслова да бъде различна от неговата, но след обясненията му моята позиция нямаше как да бъде различна (освен че е скромен, той умее да бъде и доста убедителен).

Разбира се, с течение на годините мнението ми по някои въпроси се е променило и днес може би бих написал различен текст. Но послесловът се получи информативен и мисля, че ще е полезен за хора, които не са чели книгата, освен това все още не е качван в интернет, затова го публикувам в тогавашния му вид, без да правя никакви промени.
Една забележка относно подзаглавието на романа и заглавието на послеслова. Иван Попов е сложил подзаглавие на романа си „Хуманитарен киберпънк” (в което има дълбока логика, ако човек е навътре в материята, за която става въпрос в романа). Обаче издателят на книжния вариант на романа, Емануил Икономов, решил, че няма такова нещо като „хуманитарен киберпънк” и оставил подзаглавие „киберпънк роман” (което, освен че е некомпетентно, е непростима намеса в авторовата воля). Като при това не е променил заглавието на моята статия, сочещо към оригиналното подзаглавие на романа.
Това го съобщавам за пояснение за онези, които притежават романа в книжния му вариант. Естествено, в електронния вариант, който лично е разпространил из интернет, Иван Попов си е сложил коректното подзаглавие.
Ето и самата статия:

За хуманитарния киберпънк и неговата почва
в подмандатната територия на злото
(Послеслов към романа „Хакери на човешките души” /„ХЧД”/ на Иван Попов)

Фантастиката не може да стои на едно място. Тя постоянно нещо търси, експериментира, прекрачва собствените си граници, сменя темите, визиите, похватите. Несъмнен експеримент с границите на жанра е и романът на Иван Попов „Хакери на човешките души”.
Впрочем неговите жанрови и идейни корени могат да се открият твърде лесно. От едната страна безспорно е прословутият киберпънк (заглавието на първата част е доста явен „линк” към „Невромантик” на Уилиям Гибсън). Много по-силно е влиянието на слабо известния в България турбореализъм – жанр, в който работят няколко талантливи руски фантасти от 90-те години: Андрей Лазарчук, Андрей Столяров и най-нашумялото име – Виктор Пелевин. Иван Попов не само че е голям почитател на Пелевин и е направил много за популяризирането на този извънредно интересен писател у нас, но и възприема цялата философска, идейна и художествена платформа на турбореализма.
„Обществото е изградено върху КОЛЕКТИВНИ ХАЛЮЦИНАЦИИ” – твърди Иван Попов в една своя статия от 2000 г. със същото заглавие – „Хакери на човешките души” (явно авторът доста си го обича). "Турбореализмът подразбира следното: нашият свят общо-взето е КОЛЕКТИВНА ИЗМИСЛИЦА, или най-малкото описание, текст, информационен пакет...” – споделя Андрей Лазарчук в интервю за списание „Если”. "Свойствата на реалността са свойства на нашата гледна точка" - казва един от героите на „ХЧД”; "Организираната реалност представлява определен набор от езикови шаблони" - пояснява друг от тях. Тези и подобни на тях идеи се срещат както в турбореализма (особено при Пелевин), така в неговите жанрови предшественици (най-вече Филип К. Дик), и в психеделичната философия (Тимоти Лийри, Робърт Антон Уилсън). Впрочем същото твърдят и съвременните хуманитарни науки -структурализъм, транзакционна психология, невролингвистично програмиране... Така че турбореалистите и „Хакери на човешките души” съвсем спокойно влизат в границите на НАУЧНАТА фантастика. Те разкриват пред читателя виртуалната природа на социалната реалност, дават едно по-популярно разбиране за „хуманитарните технологии”, формиращи света, в който живеем.
И тъй, от една страна киберпънк, а от друга – турбореализъм. Двата жанра сами по себе си вече не са новост, техните идеи са проигравани нееднократно в американската и руската фантастика и за съжаление влизат у нас с голямо закъснение (добре поне, че не е „100 години след маймуните”).
В „ХЧД” обаче има една значителна иновация – и това е комбинирането на двата пласта. Действието е пренесено в онзи момент от близкото бъдеще, когато информатиката и изкуственият интелект ще се срещнат с хуманитарните науки и технологии. За автора и неговите герои социалната реалност е операционна система, която трябва да бъде хакната, кракната и позакърпена (тук си спомняме филма „Матрицата”). И този процес е пресъздаден с най-дребни технически подробности.
По принцип Иван Попов е доста дисциплиниран фантаст. Научното му образование (той е завършил физика) го кара да държи на технологическия реализъм – почти като ранния Лем или класическите американски фантасти (А. Азимов). Той не крие знанията си в информатиката и изкуствения интелект (на места дори прекалява с тях). В текста са споменати реално съществуващи днес технологии – латентно семантично индексиране, агорични процесори, както и съвсем млади науки като меметиката и езиковото инженерство (компютърна обработка на естествен език). Описваните технологии са само на няколко крачки пред съвременното състояние на компютърните науки. Изобщо, „ХЧД” може да се чете като производствен роман за бъдещето на „хумтека” – в същия смисъл, в който Кирил Есков нарича „производствени романи” произведенията на Пелевин, където могат да се открият доста подробни описания на технологиите за създаване и манипулиране на социалната реалност.
Но освен технически познания авторът несъмнено притежава и чувство за хумор. Дори в най-кошмарните си компютърджийски диалози героите пускат по някой сочен лаф. Даже най-сложните философски прозрения са построени на границата на майтапа; читателят постоянно се чуди – сериозно ли мисли така Попов, или само се шегува? Романът има твърде богат сатиричен пласт: всеки читател лесно ще разконспирира „финансиста филантроп” Дьорд Лукач, групировката „Агнешки главички” и политолъга Евген. Особено се откроява в това отношение главата „Подмандатна територия на злото”, където Дракула е наречен граф освободител и му е построен паметник на булевард „Влашки” – сещате се коя е територията, нали?
Авторът е избрал една твърде интересна гледна точка към България – поглед отвън, от някой си Джон Дж. Дж. Сидорчук от Комитета „Лукач”, Хуманитарния департамент и корпорацията „Дженерал Лингвистикс”. Тук се открива възможност за антиглобалистки и антиутопичен прочит (макар че антиутопия и утопия са едно и също нещо, но видяно от различни гледни точки, както биха казали туземците от „подмандатната територия на злото”). Животът в тази подмандатна територия е описан с любопитни детайли – от вестник „Безсмислен труд”, партиите на нашистите и вашистите, до реални фолк-песни, като „Смукача” например. А към края на романа изведнъж изникват персонажи и реалии от предишното голямо произведение на Иван Попов – сатиричната повест „Нашите марковски процеси” (публикувана в сборника „Моделириум”, 2001). Оттам изскача бандитът олигарх по прякор Търтея, програмистът Лука (а може би Тома?) и тайнствената Лаборатория по езиково инженерство. Впрочем идеята за синтез между компютърната и хуманитарната област се появява у Попов още в „Марковските процеси” в лицето на същата тази Лаборатория...
Твърде интересен е героят Балабан - тъмен балкански хакер, бай Ганьо на високите технологии (една сцена от главата "Всеобща коктейлна повинност” напомня за "Бай Ганьо в банята"). Но едновременно той е представен и като свръхчовека на Ницше (главата "Казан на домашно варене на мироглед"). Тази кръстоска на свръхчовека с бай Ганьо е новаторска и много интригуваща. Робърт Пен Уорън някога беше казал, че добро трябва да се прави от злото, защото няма от какво друго да бъде направено; по същия начин българския писател трябва да прави свръхчовек от подръчния материал, а в момента той разполага само с различни производни от безсмъртния Алеков герой... Но сюжетът на „ХЧД” се завърта така, че високотехнологичният бай Ганьо се оказва борец срещу антиутопията (а впрочем и срещу утопията, нали това е едно и също). Ето още една от новаторските идеи на автора.
Като създател на „Лабораторията по езиково инженерство” Иван Попов е голям любител на лингвистичните експерименти. Действително, ако "организираната реалност представлява определен метод за комбиниране на думите", както казва един от героите, то изграждането на "алтернативна реалност" минава през промяна на езика. И авторът използва това твърде широко. Смисълът на някои думи е изместен доста встрани от обичайния („интелигент” тук значи разузнавач, а „хуманитарен” – съвсем не онова, което значи по телевизора!); отделни изрази звучат съвършено абсурдно, тъй като в тях са съвместени несъвместими на пръв поглед стилове, и всичко това създава впечатление за наистина алтернативна реалност. Освен това в текста присъства голямо количество технически и друг жаргон - предимно от английски термини, но примесен с руски думи ("изчисленец") и с някои български архаизми и неологизми. Една от любимите игри на автора е да заменя думи в дадена шаблонна фраза, съвсем като субституция в математическа формула, при което се получава нещо твърде различно: „езопов комплекс”, „бръмбар в мобилника”, "Учението на Лукач е всесилно, защото е вярно" (преправен лозунг за Ленин).
Двете части на книгата са съвсем различни, написани почти в противоположен стил, като два полюса на магнит. Първата част е в сегашно време, с кратки изречения, накъсана, трескава; втората - в минало време, по-спокойна, описателна. Контрастът подчертава разликата между местата на действието: в митрополията (Армадильо Сити) всичко е бързо, задъхано, технологично и същевременно подредено; в подмандатната територия пък всичко се точи бавно, хаотично, без смисъл.
Първата част представлява седем почти самостоятелни етюда, седем зарисовки на живота в Армадильо Сити; описанието е неравномерно, непоследователно, понякога с едри щрихи, друг път с дребни детайли – т. е. както човек реално възприема живота наоколо. Втората част е по-равномерна, ориентирана около детективския сюжет, формиран в първата. Авторът проявява преднамерена небрежност към правилата на композиция: много сюжетни линии са оставени недовършени и задънени, доста детайли (най-вече технологични) не изпълняват никаква функция в сюжета. Напук на Чехов, който казва, че ако на стената виси пушка, на финала тя непременно трябва да гръмне, тук е претъпкано с "пушки", които не гръмват до края ("афтокефалният тип" Лорънс Блум, историята със смъртта на Сингх и др.). Така текстът се претоварва, но за сметка на това става твърде реалистичен.
Книгата е изпъстрена със скрити цитати и интертекстуални „линкове”, понякога към съвсем несвързани с темата автори. Например на една картина, висяща в кабинета на главния герой, най-изненадващо се появява Радичковият верблюд (или, по-точно, така и не се появява, макар че картината се нарича „Верблюдът мъти”). От книгите на руския фантаст Александър Тюрин е излязъл Отделът за особена информация; от „Евразийската симфония” на Холм ван Зайчик – човекоохранителните органи; от В. Пелевин – Фронтът за пълно и окончателно освобождение. Развити са някои идеи, оригинално принадлежащи на Станислав Лем.
Но най-силната връзка сочи към „Хищните вещи на века” на братя Стругацки. Няколко пасажа от втората част на „Хакери на човешките души” имат буквални съответствия в „Хищните вещи”; финалните изречения в двете повести са едни и същи, само че изказани от противоположна гледна точка, и авторът сякаш лукаво подпитва – няма ли някъде в системата на „Лукач” агент на име Иван Жилин?
Романът „Хакери на човешките души” може се чете и тълкува по нееднакви начини, в зависимост от познанията и интересите на читателя. Програмистът (приложният математик) и непрограмистът (например хуманитарист) вероятно ще видят в книгата доста различни неща. Текстът е твърде многопластов; единствено от желанието и от културния багаж на отделния читател зависи докъде ще стигне той в тълкуванията „какво е искал да каже авторът”. А самият автор сякаш нарочно е вплел в творбата си „документация” за някои свои писателски трикове, за способа на въздействие на неговия текст върху публиката (най-вече в главата "Езопов комплекс").
Романът съвсем спокойно може да се разглежда и като информационен вирус - в него са втъкани страшно много нови идеи, сякаш целта е била да се зарази съзнанието на читателя, да се преустрои по някакъв начин, да стартират вътре някакви нови процеси, да се променят някакви асоциативни вериги. Самият Попов обича да цитира Александър Тюрин, според когото добрият писателски текст трябва да прилича на компютърен вирус. А може би Иван Попов, също като своите герои, е "хакер на човешките души", поставил си задача да изхвърли от нашите глави някои колективни халюцинации?!

Васил Велчев, 2004 г.

P.S.: Напълно в духа на романа, Иван Попов написа в моя екземпляр от книгата следното посвещение: „На героите на пернишкия космос” (отпратка към „Омон Ра” на Пелевин :)).

Кир Буличов, "Селището"

2010-08-08T16:22:00.014+03:00

Романът „Селището” на Кир Буличов привлече вниманието ми, когато сайтът „Лабаротория фантастики” въведе рейтинговата си система и се оказа, че малко изненадващо за мен Буличов е на четвърто място сред рускоезичните фантасти, а „Селището” е на второ място в класацията за руски романи, непосредствено след „Майстора и Маргарита” на Булгаков.

Няколко думи за „Лаборатория фантастики” – това е един от най-интересните сайтове в руския интернет, свързани с фантастиката. В него увеличаваща се армия от ентусиасти години наред събира информация за писателите фантасти в Русия и по света и изготвя биографиите и библиографиите им, създадена е система за писане на оценки и рецензии на произведенията, на сайта има и голям форум, в който се обсъждат произведенията на любими фантасти и се съобщават новостите в света на фантастиката. Напоследък сайтът се посещава от все повече и повече хора, форумът става арена на дискусии, намерили широк отзвук из руския интернет. В много случаи биографиите и библиографиите на писателите са най-ценният ресурс за дадения автор, който може да се намери в интернет, превъзхождащ дори Уикипедия.

Когато рейтинговата класация на „Лаборатория фантастики” се появи, мнозина бяха не изненадани, а шокирани. Ето например как изглежда класацията за руски автори: http://www.fantlab.ru/rating0rus. Прави впечатление, че в челото на класацията само присъствието на братя Стругацки изглежда логично, при това е голяма изненада изпреварването им от Крапивин. Най-популярният в момента руски фантаст Сергей Лукяненко е едва трийсет и втори, а неговите подгласници Перумов, Василиев, Громов, Дивов, Лазарчук, са някъде след шейсето място (някои от тях – и след стотното!). Голямото име в руската литература (не само фантастична!) през последните години, Виктор Пелевин, е деветдесет и осми! За сметка на това в първата десетка фигурират някои доста странни имена (Зиков, Пехов, Громико, Садов, Шумил), повечето от които сигурно са съвсем непознати за любителите на фантастиката в България. Веднага из руската блогосфера се появиха критики, собствениците на сайта бяха обвинени, че допускат гласуването с ботове. Другата гледна точка е, че когато е възможен и отрицателен вот, е нормално някои от най-популярните автори да отидат по-назад и да бъдат изпреварени от такива, които са четени изключително от свои хард-фенове и няма кой да им даде ниска оценка. Факт е, че класацията на западните автори (в която начело е Толкин, следван от Сапковски и Джордж Мартин), изглежда доста по-нормално. Но пък, от друга страна, на сайта гласуват огромен брой хора – от няколкостотин души при по-непопулярните автори до хиляди и десетки хиляди при най-известните имена. Така че една такава класация не може да се пренебрегне с лека ръка. Затова реших да изпробвам някои от най-напред класираните автори и произведения и в бъдеще ще споделям тук впечатленията си от тях.
Честно казано, преди да прочета „Селището”, доста подценявах Кир Буличов. За мен това беше авторът на Алиса и „Гуслярски истории”, тоест не особено сериозна детска и хумористична фантастика. Първата изненада беше, че когато зачетох книгата, историята ми се стори позната. Оказа се, че в детските си години съм чел първата част на романа – повестта „Проходът”, която е излизала на български през 80-те години на миналия век в този сборник:

Спомням си, че още тогава повестта ми беше харесала страшно много, но през изминалите години оттогава досега някак не съм я свързвал с името на Буличов. Явно Алиса-Гусляр-рамките изцяло са ми изкривили възприятието на този толкова интересен автор.
Няма нищо чудно, че в „Среща с медуза” е излязла само повестта (която е около една трета от обема на романа) – справката (естествено, направена в „Лаборатория фантастики”) показва, че Буличов първо е написал повестта „Проходът” („Перевал”, 1980 г.), а по-късно я е разширил до романа „Селището” („Поселок”, 1988 г.).
Ето първото му издание:

Преди шестнайсет години научно-изследователският кораб „Полюс” е претърпял корабокрушение на неизвестна планета. Поради високата радиация оцелелите членове на екипажа са били принудени да бягат, взимайки само децата и най-необходимото със себе си. Но планетата се е оказала неочаквано сурова. Наложило се е да извървят дълъг път, докато намерят място, подходящо за заселване. И през това време са продължили да дават жертви...
Години по-късно: оказало се, че на планетата има дълга зима, траеща 2-3 земни години, и само през краткото двуседмично лято е възможно да се направи експедиция до кораба, за да се вземат животоспасителни провизии, и не по-малко необходимите книги и хартия – без тях селището е обречено на подивяване в следващите поколения...
Планетата е невероятно враждебна – освен студа срещу хората са изправени многобройни врагове, като от животинския, така и от растителния свят (подобни на чакали хищници; летящи топки, които при допира с човек експлодират и го надупчват с отровни игли; зловещата снежна бълха, чието ухапване води до временна лудост). Жителите на Селището вече са направили един опит да се доберат до кораба – неуспешен... Но сега на ход е новото поколение жители на Селището – нежната Мариана, любознателният Олег и ловецът Дик. След като губят придружаващия ги възрастен, те остават единствената надежда за жителите на колонията за достигане до кораба...
Първата част на романа – преведената на български повест „Проходът” – приключва с края на експедицията на Мариана, Олег и Дик до „Полюс”. Втората част, с малко по-усложнена композиция, с увеличен брои герои и няколко сюжетни линии, започва непосредствено в месеците след експедицията. Буличов въвежда нов, много интересен герой – момчето Казик, няколко години по-малък от Дик и Олег, за разлика от тях – роден на планетата. Докато жителите на Селището изграждат балон, с който да могат да правят по-лесни пътувания до кораба, на планетата пристига изследователска станция с тричленен екипаж, не подозиращ, че това е планетата, приютила отдавна изчезналия кораб „Полюс”. Жителите на Селището забелязват приземяването на станцията и изпращат едновременно две експедиции – едната, в която са Олег и един от възрастните жители на Селището, тръгва пеша към кораба, за да се опита да установи радиовръзка със станцията; а другата, съставена от Мариана, Дик и Казик, поема с балона директно към станцията, но след като претърпяват крушение, те са принудени също да продължат пеша. В същото време екипажът на станцията безгрижно изследва чудесата на планетата. Кулминацията на книгата е драматичният край на двете експедиции...
Романът е част от поредицата за доктор Павлиш (който се появява във втората част на романа като един от участниците в изследователския екип, пристигнал на планетата). Доктор Павлиш е първият постоянен герой в творчеството на Буличов. Негов прототип е истински лекар, срещнат от Буличов по време на експедиция по северните морета, в която Буличов е бил кореспондент на добре познатото списание „Вокруг света”. Поредицата съдържа няколко повести и романи, сред които и преведените на български
„Последната война” („Последняя война” 1970) и „Великият дух и бегълците” („Великий дух и беглецы” 1972, част от преведения на български сборник „Хора като хора”). Вероятно това ще бъдат и следващите творби на Буличов, с които ще се запозная.
Повестта „Проходът”, а по-късно и романът „Селището”, стават изключителни популярни в Русия, по тях е направен анимационен филм, претърпяват и редица издания:

Трудно е да се предположи защо произведението на Буличов се радва на такава популярност (то не е лишено от слабости – темата не е нова, сюжетът е предвидим). Буличов залага на романтичната атмосфера при описанието на космическото бъдеще на човечеството, като и на мистерията при изграждането на света: читателят дълго време не знае къде и кога се развива действието, неизвестната планета се разкрива постепенно чрез заплашителните си обитатели и обрисуване на последствията от сблъсъците, които са имали хората с тях (белези, липсващи крайници). В текста на книгата са вплетени ненатрапчиви философски размишления за това как би могла да се развие подобна колония и за начините, по които може да се избегне подивяването. Едно от основните достойнства на романа е, че е изключително жизнеутвърждаващ – попаднали в беда, корабокрушенците на планетата не дават воля на тъмната си страна; множеството грозни сцени от редица произведения с подобна тематика нямат място тук. Всички герои са обединени от идеята за оцеляването и просперитета на Селището. Разбира се, не липсват конфликти, но те са по-скоро идейни, и при опита им да ги разрешат героите не излизат ни най-малко от коловоза на своята човечност. Резултатът от противопоставянето между учения (Олег) и ловеца (Дик) е с ключово значение за бъдещето на колонията. Макар и Буличов да не застава твърдо на страната на Олег (просто наистина има моменти, в които оцеляването на хората зависи от уменията на ловеца), очевидна е симпатията му към човека на науката, без който колонията след едно-две поколения би поела по пътя на дивачеството; и може би затова във втората част авторът въвежда образа на Казик – който може и да не е силен като Дик, но познава по-добре гората и се чувства в нея като в свой дом (какъвто тя всъщност е); и може и да не е умен като Олег, но е не по-малко любознателен от него. И според Буличов именно Казик е човекът на бъдещето, който би спасил колонията при друго развитие на събитията (тоест ако не дойде спасителната експедиция).
Не липсват конфликти и в другата част от героите (екипажа на изследователската станция), макар и да са по-тривиални. Заменил в последния момент третата членка на изцяло женски екипаж, веселият и леко нехаен доктор Павлиш се сблъсква с прекомерните амбиции на отдадената изцяло на работата си Клавдия. Праволинейността на характера на командирката на станцията не само че й донася нещастие в личен план (Павлиш, в когото е влюбена, предпочита кампанията на не толкова умната, ала по-човечна Сали), но за малко да има и печални последици за съдбата на някои от героите на произведението.
Накрая – един любим цитат, с който ще се опитам да представя поетичния изказ на Буличов (преводът е мой):
"Стария ги последва. Той тежко се подпираше на бастуна си. Бастунът беше нов, непретенциозен. Предишния бастун – красив, сребрист – му го отсече през есента Дик в съскащата горичка. Но когато дойде пролетта, в един прекрасен ден бастунът издаде бодливи лепкави филизи и се опита да изпълзи от къщата, докато Стария преподаваше урок. Целият клас хукна подир бастуна, а после, след като го хванаха, го пуснаха на свобода. Бастунът се добра до оградата, там пусна корени и се превърна в разкошен храст. Стария веднъж чу как малчуганите се готвят да ходят за риба и се уговарят да се срещнат при „бастуна”, и се досети какво имат предвид".

Сън - домат - плазма

2010-02-09T11:40:00.003+02:00

Първата публикация на разказа е в алманаха "Български фантастични ВАЯНИЯ 2007"

Васил Велчев
Сън – домат - плазма

От дълбините на ароматните си картонени сънища Полуопашка чу как часовникът го вика. Отвори очи и се надигна недоволно. От толкова отдавна не беше сънувал нещо тъй хубаво – картон, купчини от картон, кашони, планини от кашони, и той яде, яде, яде…
Изправи на тънките си крачета и погледна със съжаление леглото си. “Ако нещата продължават така, утре ще трябва да го изям” – каза си Полуопашка и изтръпна при мисълта за неприятния вкус на тиквената кора. Затътри се тромаво към буркана със скачачите, бръкна вътре и извади няколко. Стисна ги умело в лапа и после отнесе вече умъртвените насекоми при клетката на часовника. Захвърли ги в чинийката на дъното и радостно пърхащият с криле часовник започна да ги поглъща лакомо. “А когато след няколко дни свършат скачачите, ще трябва да изям и часовника.”
Часовникът дояде скачачите и потъна в сладката си дрямка. До следващия ден, когато, точно в шестстотин четирийсет и пет часа сутринта гладът щеше да го събуди и той щеше да повика Полуопашка за следващата порция храна.
“Дали часовникът сънува как яде цели рояци скачачи?” – запита се Полуопашка, докато си обуваше новите бирени капачки. Обърна се към изхода на дупката и след малко лапите му задрънчаха по тесния тунел.
Когато се измъкна навън, червеното слънце вече беше изгряло наполовина и закриваше четвърт от небето.
“Учените казват, че един ден Слънцето ще изгасне – помисли си Полуопашка и закрачи по голата пръст, надупчена от безброй кръгли следи. – Само че нас, плъховете, тогава вече няма да ни има. Защото отдавна ще сме изяли всичко, което става за ядене. Обаче доматите още ще ги има. Ще оцелеят те до този последен ден, защото ядат само слънчеви лъчи. Единствената ми утеха е, че тогава и те ще измрат. Защото също ще останат без ядене.”
Изобщо не обичаше доматите. Те изпитваха абсолютно същите чувства към неговата раса. И това беше разбираемо.
“Никога няма да забравят старата вражда – каза си Полуопашка. – И защо? Защото ни няма в Рецептите на “Книгата на Злото”.
“Изчадията не са се хранили с вас - казваха доматите. – Хранили са се с нас, хранили са се с часовници, с пълзачи и с плувачи. Само с вас не са се хранили. Следователно в дълбока древност, преди да отидат към звездите, Изчадията са били в съюз с вас. А това е много тревожно. Може би при някои от следващите археологически разкопки ще открием, че и вие сте яли домати.”
Полуопашка потрепери при тази мисъл. Само глупави същества като доматите можеха да измислят такова нещо. Да, въпреки гладните времена, които бяха настанали, и въпреки че бяха почти всеядни, плъховете не ядяха всичко. Просто имаше неща, които бяха прекалено гадни, за да се ядат. Плъховете не ядяха екскрементите си. Не ядяха и домати или доматени трупове. Пфу, каква гадост.
Макар че… Ако не беше смъртоносната кръвна плазма, която обичаха да изстрелват по тях доматите, Полуопашка… Не, не би изял никой домат, но би го убил. С удоволствие би прегризал екватора му. След което, разбира се, щеше да отиде в някой поток и с часове да си мие муцуната…
Той продължаваше да крачи по тясната клисура и след малко излезе на открито. Пред него се виждаше огромно поле, от което стърчаха тънките стебла на доматените дървета. Където малките доматчета израстваха, преди да се откъснат и да започнат да се търкалят по земята.
Започваше още един безкраен ден, който Полуопашка щеше да прекара в търсене на храна. Плъхът въздъхна, обърна гръб на полето и се насочи към осеяната със ситни камъни пустош. Естествено, сред доматените дървета нямаше да намери нищо за ядене.
След много часове търсене, докато разместваше поредните камъни, той забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. Полуопашка вдигна глава и видя огромен домат, който го гледаше високомерно.
- Какво виждам? – долетя до него шумът от вибрациите на люспата на домата. – Някаква сивилка. Кой ти е разрешил да минаваш през моето имение, сивилко? Това е частна собственост.
Полуопашка понечи да се озъби, но в този момент доматът започна бавно да се търкаля напред. Полуопашка осъзна, че след малко, когато екваторът на домата докосне камъните, дръжката на домата ще се озове точно пред лицето му, готова да изстреля смъртоносна доза кръвна плазма. Затова плъхът отстъпи назад, наведе смирено глава и изрече:
- Съжалявам, сър. Не знаех, че е ваша собственост, сър. Веднага си тръгвам.
Доматът спря търкалянето си, после бавно направи полуоборот назад.
- Бъди така добър. По-късно този ден ще обикаля пак този район. Ако те мерна – спукан ти е трудът.
- Какво? – примигна Полуопашка. – Не го разбрах този идиом.
- Това е от древните книги – обясни надуто доматът. – Така са казвали Изчадията на някого, когото смятат да нарежат.
- А – отстъпи Полуопашка, после се обърна назад и хукна.
- Ако те видя още веднъж тук, за теб ще настане Денят на Салатата! – провикна се доматът след него.
Полуопашка продължаваше да бяга и след малко навлезе в тясно дере. Със закъснение се досети, че вече е идвал тук и дерето няма изход. Така че рано или късно щеше да му се наложи да се върне в каменната пустош и да мине през имението на домата.
“Нищо – рече си Полуопашка. – После ще мисля за това. Има много време до залез слънце. Ще претърся това дере отново, може да съм пропуснал нещо предишния път.”
Много часове по-късно, когато вече беше отчаян и стомахът му издаваше звуци на ранен часовник, Полуопашка реши, че е крайно време да се връща. В този момент щастието му се засмя, както обичаха да казват начетените домати.
Видя да се подава нещо между два камъка. Но това беше… Не, не може да бъде! Той започна да разравя трескаво камъните и след малко извади плосък предмет, който едва не се разпадна в ръцете му.
Това беше книга!
“Не е възможно – помисли си Полуопашка. – Това е чудо! Никоя книга не може да е оцеляла толкова дълго на подобно място.”
Наистина, малкото оцелели досега книги бяха откривани от доматите само в специални сейфове в руините на градовете на Изчадията.
След като се почуди известно време, накрая Полуопашка реши, че книгата е била опакована в нещо, което с течение на вековете се е разпаднало, и така се е озовала тук.
Междувременно книгата беше започнала да се мокри от вадичките лиги, които се стичаха от муцуната на Полуопашка. Той въздъхна сладострастно и понечи да захапе книгата.
В този момент видя заглавието.

ДЪРВЕСИНА ЗА ЦЕЛУЛОЗА
Издание на Българската академия на науките

Без да осъзнава защо го прави, Полопашка разтвори книгата, положи я на земята, разположи се удобно и започна да чете.
Чете до късно вечерта, докато последното парче от слънцето се скри сред канарите.
Прекара нощта на открито, свит на топка върху книгата, а на другия ден продължи да чете от ранни зори, като от време на време си похапваше по някоя от вече прочетените страници.
А късно следобед се изправи, взе книгата под мишница и се запъти към изхода на дерето.
Когато наближи полето с доматените дървета, той забеляза пред себе си да се червенее огромно туловище. Доматът го чакаше и се усмихваше злорадо. Полуопашка продължи да крачи спокойно към него.
- Казах ли ти да не идваш пак, сивилко? – завибрира доматът с люспата си.
- Извинявайте, сър – отвърна плъхът, - но знам, че събирате тези неща. Затова си позволих да ви го донеса.
Той положи книгата на земята и отстъпи назад.
Доматът го погледна учудено, после от екватора му излезе псевдокрайник, който взе книгата и я вдигна.
- Това е похвално, плъхчо – каза доматът. – Заслужаваш да те пощадя. Но… Плъховете никога не ни носят книги. Те ги изяждат, както и всичко останало, което намерят. Какво те накара да тръгнеш срещу природата си?
Без да каже нищо, Полуопашка се обърна и тръгна към доматените дървета. Когато навлезе достатъчно навътре, за да не може да бъде достигнат от кръвната плазма на домата, той се обърна и рече:
- Донесох ти я за утеха. Да не страдаш много, като разбереш, че нашата раса ще надживее вашата.
Плъхът пристъпи към най-близкото доматено дърво и заби зъби в кората му. Отначало вкусът беше странен, но постепенно започна да му харесва.
Откъм края на полето с дърветата се чу яростен вик, после нещо изплющя недалеч от Полуопашка. Струя кръвна плазма. Последва я втора, след това още една. Но всяка от тях беше по-слаба от предишната.
Най-накрая настана тишина. Чуваше се единствено звукът от хрупането на зъбите на Полуопашка.

Звездоброеца 1-07

2010-01-31T15:39:00.003+02:00

7.

Докато вървях по крайбрежната алея и се заглеждах по пъстрите сергии, а наоколо сновяха необичайно много монаси от Църквата на Звездоброеца, вещаещи края на света, усещах как ме обзема тревога. Работата е там, че до момента бях избягвал да мисля за Ая. Знаех, че рано или късно щеше да се наложи да я напусна – не си падах по сериозните обвързвания. За пръв път в живота си обаче се притеснявах от момента на раздялата и непрекъснато го отлагах във времето. И когато разбрах, че ще участвам в Поклонението, приех тази новина с облекчение. Нещата се разрешаваха от само себе си. Щях да тръгна, без да й се обадя, и с течение на времето тя щеше да ме забрави (дълго след като аз съм забравил нея). Но сега започнаха да ме гризат съмнения дали постъпвам правилно.
Ая беше различна от другите момичета именно с това, че нямаше никакви претенции към мен. Бяхме се запознали случайно, на крайбрежната алея, където тя седеше и рисуваше всяка сутрин морето, докато профучавах оттам с плъзгалото. Постепенно започнахме да си кимаме, и беше неизбежно да я заговоря – аз не пропускам възможността да установя по-близък контакт с красивите момичета, с които се познаваме по физиономия. Постепенно започнахме са се разхождаме заедно, дойдоха вечерите, продължителните разговори, а накрая, след една приятна вечеря в ресторант на крайбрежната алея, придружена с малко повече вино, завършихме вечерта в нейната квартира.
Започнах да се плаша, когато се улових, че неволно се замислям кога ще я представя на приятелите си – а аз не афиширам връзките си. Купоните с приятелите ми са едната страна на нощния ми живот, другата му страна са случайните връзки. Гледам да не смесвам двете неща.
Потънал в подобни хаотични мисли, неусетно стигнах до отсечката към Площада на керваните и противно на първоначалното ми намерение да я отмина, свих по нея.
Когато излязох на площада и доближих сградата на Ая, ме обзеха други притеснения. Някак неусетно вече бях сигурен, че ще навестя Ая, за да се сбогуваме, и даже бях започнал да изпитвам тъга от раздялата ни, и това също беше едно нелошо разрешение на ситуацията – при това по-достойно и каращо ме дори да се изпълня с някаква гордост заради моята доблест. Обаче започнах да се питам дали снощните стрелци няма да дебнат пак наоколо. Направо се ядосах на себе си, че не съм се сетил по-рано за това. Спомних си с каква сила се заби стрелата на арбалета и изтръпнах – опасността изобщо не беше за подценяване. Разбира се, около сградата можеше да дебне и кралската охрана, което да е подплашило евентуалните атентатори, но далеч не беше сигурно, че те ще се стреснат толкова лесно. Да не говорим, че ако нямаше атентатори, а само охранители, се очертаваше нова неприятност – охраната можеше или да ме върне в Двореца, което в никакъв случай не биваше да допускам, или да се залепи за гърба ми за цялата нощ, което също исках да избегна.
Все пак в момента страхът взимаше връх – другите проблеми щях да разрешавам един по един, когато възникнат. Сега въпросът беше дали ще вляза и изляза от сградата жив.
След като се борих известно време със страха си, накрая емоцията ми към Ая надделя, аз решително се приближих към отворената входна врата и се шмугнах вътре.
Обикновено вечер на всяка от стълбищните площадки гореше факла, която по-късно вечерта загасваха. Обаче сега беше тъмно като предишната нощ, когато си тръгвах. Това веднага ме накара да застана нащрек. Разбира се, при вероятност на площада да присъства и кралска охрана, евентуалният атентатор едва ли би рискувал да влезе в капан във входа и по-скоро би останал отвън, за да дебне сред все още многолюдната тълпа, но въпреки това логично допускане аз се изкачих догоре бавно, много предпазливо, почти без да дишам, опипвайки всяка педя от пътя.
Когато стигнах до таванския етаж, почуках по вратата на стаята на Ая. През процепа отдолу не се виждаше светлина, а беше все още рано, за да си е легнала тя, и това също ме накара да застана нащрек – не беше в навиците й да излиза вечер; винаги, когато идвах, я заварвах, дори и когато не се бяхме уговаряли. Извадих ключа си, мушнах го в ключалката – влезе свободно, значи нямаше ключ откъм вътрешната страна. Поех си дъх, рязко отключих и пристъпих в малкото ателие.
Капакът на тавана беше широко отворен и лунната светлина се спускаше на широки вълни в помещението.
Стаята беше абсолютно празна. Нямаше го широкото легло, нямаше ги палитрите и боите на Ая, нямаше го гардеробът й и огледалото. Стаята беше празна, сякаш никога не е имало никого тук, сякаш всичките тези вечери и нощи, преживени на това място от мен и Ая никога не са се случвали, а са плод на могъщото ми въображение. Дори прах нямаше на местата, където тя обикновено се събира – там, където бяха стояли леглото и гардеробът.
Дълго време стоях така, неспособен да помръдна, неспособен да проумея какво става. Когато се съвзех, просто реших да си тръгна. Нямаше смисъл да търся някакви следи. Явно всичко е било изнесено, след което квартирата е била идеално изчистена. Надникнах за всеки случай в стаичката с банята и тоалетната, само за да установя, че и оттам всичко е изнесено, и тръгнах надолу по стълбите, потънал в размисли. Поне бях спокоен, че в тълпата не ме чакат убийци или кралски охранители.
Сигурно са били тук по-рано днес. Стояли са сред тълпата или в околните сгради и са дебнели. Но после е започнало изнасянето. Не се съмнявах, че с дейното участие на Ая. Ако беше отвлечена, никой нямаше да си прави труда да изнася и мебелите. Дошли са помагачи, натоварили са цялата покъщнина във фургон и са потеглили неизвестно накъде. Съответно кралската охрана и убийците сигурно също са потеглили след фургона. Или са се отказали. Във всеки случай сега не бяха тук долу. Едва ли някой би могъл да предположи, че Ая е направила подобно нещо без мое знание.
Но какво беше станало всъщност? Защо го беше направила? Дали беше разбрала за участието ми в Поклонението и за опита за покушение и се беше опитала да ме предпази? Или моята несериозност и безхарактерност й бяха омръзнали и най-накрая беше решила да си тръгне, без да ми се обади?
Площадът все още беше оживен – това беше едно от местата в столицата с най-голямо съсредоточаване на хора. Керваните заемаха цялата по-далечна половина на площада, там, където се намираха конюшните. От по-близката страна бяха хотелите, в които почиваха търговците, преди да поемат отново на път; тук се намираха и многобройните ресторанти, предлагащи вкусна храна, както и дюкяните, специализирани в оборудване за фургони, каруци и впрягове. Немалко място беше отделено и за сергиите, на които пътуващите търговци предлагаха стоките си. Между тези сергии и района с ресторантите и дюкяните постоянно сновяха хора – преминаващи местни жители и спекуланти; проститутки, дебнещи новопристигащите кервани; скитници и авантюристи, чакащи да потегли поредният керван, с надеждата да ги вземе донякъде със себе си.
Вгледах се в лицата. Повечето ми бяха познати – или като личности, или поне като типажи. Не че нямаше опасни хора сред тях – но това бяха просто обичайните отрепки, които ще измамят някой наивник с фалшиви монети или ще ограбят пиян чужденец, объркал пътя и свърнал в някоя тъмна пресечка. Не усещах върху себе си студените, изпитателни погледи на евентуални професионални убийци, не чувствах никаква заплаха, насочена конкретно към мен. Обърнах се към сградата. Дюкяните на приземния етаж все още работиха. Влязох в един оръжеен магазин и научих къде живее собственикът на сградата. За щастие се оказа, че е в района на работилницата на Мухата, и нямаше да изгубя много време от неочакваната промяна в маршрута.
Притеснявах се, че човекът – някой си Амерукс – сигурно вече си е легнал и може да имам проблеми с убеждаването му, че разговорът е толкова важен за мен, че не търпи отлагане до следващата сутрин. Опасенията ми се оказаха напразни – на посочения адрес имаше кръчма, а явно бизнесът беше в кръвта на Амерукс; освен че даваше квартири под наем, той беше и притежател на кръчмата, че даже и работеше в нея като барман. Наложи се да си взема една бира, за да туширам донякъде подозрителността му (бях твърде млад в сравнение с редовната му клиентела), и след кратко встъпление го попитах дали знае нещо за наемателката на ателието му на Площада на керваните.
- Наемателка?! – изгледа ме Амерукс учудено. – Младежо, сигурно си се объркал нещо. Наемателят на ателието беше мъж.
- Мъж?! – Сега беше мой ред да се изненадам. – Да не е станала някаква грешка? За едно и също ателие ли говорим?
- Ъхъ. – Червендалестият мустакат мъж отново ме изгледа подозрително, тупна се по огромния корем и заяви: - Имам само едно ателие на Площада на керваните. Разбира се, не съм следял колко души живеят там – плаща се за помещението, не за брой хора. А и понеже се предплащаше, изобщо не ходех там – уговорката ни беше, че ако някой път не получа предплатата си до десето число на предходния месец, ще отида, ще сменя бравата и ще съм свободен да си търся нови наематели. Така че може и да е живеело някакво момиче там – не изключвам такъв вариант. Но ми плащаше мъж. Едър, мускулест, с брада и загар по лицето. Не съм сигурен, но подозирам, че е моряк. Нищо не знам за него, освен името му – Хансен. Днес на обяд дойде да ми остави ключа – налагало му се да пътува, нямало да ползва квартирата повече. Тъй като е платил до края на следващия месец и не си поиска парите, нямах нищо против. Още не съм ходил там, сигурно ще отскоча утре. Но каза, че си е взел всичко.
Бирата не беше особено качествена, но я изпих докрай – просто не бях способен веднага да стана и да си тръгна, толкова бях разтърсен. Седях и гледах в кабините с неясно предназначение, наредени покрай стената на кръчмата, и се питах: какво става, по дяволите? Кой е този мъж? Защо не знам нищо за него? Коя, в края на краищата, е Ая? Дадох си сметка, че през няколкото месеца, през които бяхме заедно, говорех предимно аз, и така и не бях научил почти нищо за нея. Да, знаех кой е родният й гард, знаех, че е дошла да учи в художествената академия, беше ми казала имената на родителите си, но си дадох сметка, че това бяха оскъдни, повърхностни данни, дадени ми сякаш колкото да се отбие номера. Не знаех нищо за града, в който е родена, не знаех какви са професиите на родителите й, не знаех с какво се е занимавала и как са минавали дните й, кои и какви са били приятелите й. Заслепен от любовта ми към самия себе си, през тези няколко месеца бях говорил изключително за себе си, а Ая ме беше насърчавала. Запитах се дали не е било целенасочено...
Вратата на една от странните кабини се отвори и отвътре излезе леко клатушкащ се мъж. Опулих се като видях, че вътре има мивка, а над нея, на височината на гърдите, стои етажерка, върху която е поставена една от познатите ми метални кутии. До нея лежеше кафеникава раковина от лекун. Явно предприемчивият кръчмар беше решил да е в крак с модата и да вкара средствата за магическо общуване в заведението си. До кутията и раковината не се виждаше познатият комплект със съставки за разтвори, но сигурно не беше и необходим – вероятно всеки от гостите на заведението носеше със себе торбичка със смес от използвания вкъщи разтвор, и така можеше, например, да съобщи на жена си, че ще закъснее мъничко („Да знаеш каква изгодна сделка изскочи, ще се забавя малко да се уговорим с продавача!”).
Досега бях виждал в заведения да се използват само обществени лаф-дъски – каквито имаше и в „Рибарска среща”. Парадоксалното беше, че „водният разговор” е по-наскоро открито средство за магическо общуване от отдавна познатите лаф-дъски; обаче излизаше, че младежите използваха масово по-отдавна познатото средство, а по-възрастните, и съответно по-консервативните, бяха в крак с новостите. От друга страна, грамотността сред населените нарастваше с големи темпове напоследък, с което се обясняваше масовото навлизане на дъските сред младото поколение. По-възрастните, сред които се ширеше неграмотност, предпочитаха по-лесно осъществимия воден разговор.
Допих си бирата, откъснах се с известно усилие от един залепил са за мен пияница, който не особено членоразделно се опитваше да ми обясни нещо, и излязох от кръчмата.
Мухата ме чакаше търпеливо в работилницата си и когато му обясних какво искам да направи, зяпна.
- Брат, знаеш ли колко е трудно това? – каза той, разглеждайки лаф-дъската ми. - Ще трябва да я затворя отгоре и отдолу с много здрави дъски, в които предварително са издълбани улеи. Ще трябва да прикрепя дъските една към друга с четири винта, които само ти да можеш да развинтваш – следователно ще ти трябва и отверка. И въпреки всичко ще си личи, че плъзгалото е малко по-различно. Освен това има риск да се счупи по-бързо, защото няма да мога да прихвана колелата толкова добре. Но по принцип е възможно. Ще стане за около седмица.
- Трябва ми за утре сутринта – заявих аз твърдо.
- Невъзможно!
- Муха, утре сутринта тръгвам на път. Спътниците ми не трябва да знаят, че лафя, докато пътувам. Това е единственият начин.
- Добре, ще се опитам... Но отверката...
- Ще ми дадеш и отверка!
- Приятел, знаеш ли колко ще ти струва това? Имаш ли...
Извадих от раницата си втората лаф-дъска, която бях взел от стаята си, и му я подадох.
- Твоя е. Освен това – посочих плъзгалото си – когато дойда сутринта, ще ти оставя и него.
- Дадено – ухили се широко Мухата. – Утре сутринта те чакам с модифицираното плъзгало!
- И да е поне половин частоден преди изгрева. По изгрев слънце трябва да съм долу, на крайбрежната алея.
- Веднага се захващам.

Not too much left of Millville...

2009-12-27T11:40:00.003+02:00

„Но някой бе омагьосал тази долина, защото по-късно, когато се върна там, тя бе изчезнала или по-точно на нейното място той намери нещо съвсем друго...”

Клифърд Саймък, „Пръстен около Слънцето”

Когато преди време се регистрирах във Фейсбук, едно от първите неща, които направих, беше да проверя има ли група, посветена на Клифърд Саймък. Нямаше. След време се появи. Много ме радва, че голяма част от членуващите в нея са българи.
Човекът от снимката, Патрик Пфундстийн от Сейнт Пол, Минесота, който е мой приятел във Фейсбук, също е член на тази група – така се запознахме. Снимката му, в комбинация с наименованието й – „Not too much left of Millville...” (Не е останало много от Милвил...) доста ме впечатли, а на друго място, в собствения му профил, под същата снимка е написано „Patrick in Millville, WI in honor of Clifford Donald Simak” (Патрик в Милвил, Уисконсин, в чест на Клифърд Доналд Саймък). Вярно е, че Патрик не живее много далеч, в съседния щат, но все пак подобно пътуване буди уважение. Така че му писах, за да го попитам наистина ли „not too much left of Millville” и знае ли какво е населението на Милвил в момента (според последните данни в Уикипедия, през 2000 г. там са живели 147 души). Ето какво ми отговори Патрик: „Васил, може и да живеят 147 души в района, но там, където съм застанал до знака, нямаше абсолютно никой, нямаше къщи, нямаше никакво улично движение. При влизането си в Уисконсин разговарях със служителката на граничния пункт, която живее в района, и тя ми каза, че постоянно минават фенове на Саймък, но не мисля, че изобщо е останало нещо от Милвил. Ако отвориш MapQuest или GoogleMaps, ще видиш, че има само няколко сгради край пътя”. Отворих Google Earth и хвърлих един поглед (координатите ги има в статията за Милвил в Уикипедия). Наистина, виждат се само няколко сгради. Всичко останало са уисконсинските хълмове и гори, реката наблизо...
„Всичко живо е трева”, чието действие се развива в Милвил, е написан през 1965 г. – преди по-малко от петдесет години. Но оттогава насам много неща са се променили. Няма го вече имението Шерууд на хълма, където Брад ще срещне завърналата след дълго отсъствие своя някогашна любов Нанси. Съвременните Брадовци и Нансита са се пръснали по огромните мегаполиси и вече никога няма да се върнат тук. Няма я кръчмата, в която се събират местните уникати. Няма ги едноетажните сгради на полицията и кметството, където ще си придават важност полицаят и кметът. И пощенският служител няма да дойде да изключи ничии телефон за неплатени сметки. Няма я барачката край реката, в която живее градския пияница. И когато Ашър Сътън мине наблизо, няма да завари край реката някое бъбриво старче да лови риба.
Светът се е променил. Наистина, станал е по-шарен, по-пъстър, по-богат, по-достижим. Но сякаш и някак по-бездушен.

„Ако светът на мравките е Земята, то тогава изолираният град Женева и имението върху Уебстър Хил са изгубени за нас завинаги”.

Клифърд Саймък, „Градът”

"Ранният Азимов" и Саймък в него

2009-11-30T20:41:00.004+02:00

Продължавам статиите за Саймък с представянето на сборника „Ранният Азимов” („The Early Asimov” - 1972) и с превод на пасажа, в които Азимов говори за Саймък.
В началния си стадии саймъкологията ми съдържа големи дози азимология. Разбира се, в това няма нищо чудно, нито пък има нещо лошо. А и ще бъде добра отправна точка, ако някой ден се заема сериозно с изследването на творчеството на Азимов (което не е изключено).
„Ранният Азимов” е сборник, много подобен по структура на „Before the Golden Age” („Преди златната ера”). Само че този път разказите са си на Азимов. Но също както и в другия сборник, между отделните произведения има автобиографични бележки.
Първото издание на сборника от септември 1972 г. изглежда ето така:

Посвещението на първата страница гласи: „В памет на Джон У. Кембъл (1919 – 1971 г.), по причини, които тази книга ще направи напълно очевидни”.
В сборника намират място първите продадени от Азимов разкази, публикувани между 1939 и 1942 г. По-късно Азимов разширява изданието до тритомник, като включва и разкази от следващите години.
Както написах в предишната статия, кариерата на Азимов във фантастиката стартира в началото на трийсетте години, когато той започва да чете научно-фантастични разкази и да ги преразказва с голям успех на съучениците си. В „Ранният Азимов” Маестрото посочва дори още по-ранна година – 1929. Всъщност Азимов още от малък е обожавал четенето. Но семейството му е било бедно (емигрирали са от СССР през 1926 г.) и не е можело да си позволи никакви книги, дори най-евтините. Азимов си спомня, че с нетърпение е чакал началото на учебната година, защото тогава е получавал новите учебници, и набързо ги е прочитал от корица до корица. Заради отличната му памет това е напълно достатъчно, за да изкара учебната година, без да учи допълнително. Този факт е и главната причина да завърши толкова бързо училище и да направи шеметна научна кариера. За него е истински празник, когато се записва в библиотеката и започва да взима полагащите му се две книги седмично. Но и това му е недостатъчно, така че решава да пише свои произведения – за да може, като ги препрочита, да запълва свободното си време. През трийсетте години започва да пише романи, но надраства всеки следващ от тях, губи интерес към него, след няколко месеца започва нов – и т. н. На четиринайсетгодишна възраст изкарва първия си курс по творческо писане – от който са му останали много тягостни спомени, защото всички останали участници били с няколко години по-големи и са се държали пренебрежително към него. Затова пък в резултат на курса се осъществява първата му публикация – разказът „Малките братя”, отпечатан в полугодишния сборник на училището; за късмет на малкия Азимов всички останали участници в курса пишат досадни мелодрами, а той е единственият, написал хумористичен разказ, и благодарение на това намира място в сборника.
През 1937 г. е първият му опит за фантастичен разказ - “Cosmic Corkscrew”, а от началото на 1938 г. започва да си води дневник – ето защо събитията от първите му години във фантастиката са много добре документирани и години по-късно той успява да вплете в книгите си тези толкова важни свидетелства за Златния век на фантастиката. През пролетта на 1938 г. любимото му списание “Astounding Science Fiction” на Джон Кембъл отлага излизането на един от броевете си, и Азимов прави паническа разходка до издателството, за да разбере какво става. Служителите го успокояват, че броят ще излезе, само че няколко дни по-късно. Окрилен от тази случка, Азимов довършва разказа си, прави нова разходка до издателството и се среща за пръв път на живо с Джон Кембъл. И така започва кариерата му във фантастиката. Но това е друга история, към която ще се върна след време, а сега ни интересува преди всичко как се пресичат пътищата на Азимов и Саймък.
Ето какво разказва Азимов по този повод в сборника (преводът е мой):

***

„След като през 1938 г. се уплаших, че “Astounding” ще бъде спряно, започнах да изпращам на списанието ежемесечни писма, в които грижливо оценявах разказите. (Спрях да върша това, когато аз самият започнах да продавам разказите си.) Всички тези писма бяха публикувани – всъщност първото ми писмо до “Astounding”, което беше публикувано, изпратих още през 1935 г. Двама утвърдени писатели-фантасти ми писаха лично в отговор на забележките, които имах към разказите им. Това бяха Ръсел Р. Уинтърботъм и Клифърд Д. Саймък.
И с двамата поддържах кореспонденция, в началото – доста редовна, а в по-късните години – през големи интервали. В резултат на това се появи трайно приятелство между нас, макар и да ни разделяше голямо разстояние. Срещнах се лично с Ръс Уинтърботъм само веднъж, на Уърлдкона в Кливлънд през 1966 г. Той почина през 1971 г. Със Саймък сме се срещали три пъти, последния път беше на Уърлдкона в Бостън през 1971 г., където той беше почетен гост.
Първото писмо на Саймък до мен беше в отговор на моето писмо, публикувано в “Astounding”, което даваше ниска оценка на неговия разказ „Правило 18” (Rule 18), излязъл в юлския брой през 1938 г. Саймък ми пишеше, за да помоли за подробности, така че той да може да обмисли моята критика и евентуално да се поучи от нея. (Дали аз бих реагирал толкова спокойно и разумно на негативна критика?) Препрочетох разказа, за да мога да отговоря коректно, и за своя изненада установих, че в него всичко си беше наред. Саймък беше написал разказ с отделни сцени, между които нямаше свързващи пасажи. Не бях свикнал с тази техника и разказът ми изглеждаше накъсан и непоследователен. При повторното прочитане осъзнах какво беше направил той и си дадох сметка, че не само че разказът не е непоследователен, но е и далеч по-гладък, отколкото щеше да е, ако бяха включени всичките скучни, прозаични преходи.
Написах обяснение на Саймък и възприех същия метод в собствените си разкази. Нещо повече – започнах да се опитвам, доколкото е възможно, да наподобявам свежия и неразкрасен стил на Саймък.
Понякога съм чувал писатели-фантасти да казват, че стилът им е повлиян от такива значими фигури в литературата като Кафка, Пруст и Джойс. Не знам дали това е поза или истина, но аз нямам подобни претенции. Аз се учих как да пиша научна фантастика чрез внимателно четене на научна фантастика, и сред онези, които повлияха най-много на стила ми, беше Клифърд Саймък.
Саймък беше особено насърчаващ в онези неспокойни месеци, през които се опитвах да продам първия си разказ. В деня, в който успях да го направя, имах приготвено писмо - запечатано, адресирано и с печат, - чакащо да бъде изпратено до него. Отворих плика, за да добавя новините, и повредих печата, като по този начин изгубих няколко цента – нещо, което не правех с лека ръка в онези времена. Но винаги ми е било приятно, че в първия ми разказ, продаден на Кембъл, повествованието се води от първо лице, и героят е кръстен в чест на Клифърд Саймък”.

***

Става въпрос за разказа „Trends”, чиито главен герой се нарича Клифърд.
Още няколко думи за „Ранният Азимов” – тези автобиографични бележи на Азимов, освен че пресъздават атмосферата на епохата и са много ценни за историците-искуствоведи, също така са и доста интересни и емоционални. А и повечето разкази не са ми познати – доколкото знам, само няколко от тях са превеждани на български. Страшно се увлякох в четенето, и смятам в близко бъдеще непременно да се върна към сборника и да го дочета.

Лукяненко - "Недотепа"

2009-11-26T15:01:00.006+02:00

Ето го и обещаното представяне на последния роман на Лукяненко, „Недотепа” (още не съм решил кой би бил най-добрият превод на български – може би „Карък”).
Лукяненко отдавна не беше писал детски романи. Даже може да се каже, че това е първият му напълно детски роман – защото „Хлапакът и тъмата” и „Рицарите на четирийсетте острова” в най-добрия случай могат да се нарекат юношески произведения.
Трикс е син и единствен наследник на съхерцога в едно херцогство. Но една сутрин другият съхерцог извършва преврат, бащата на Трикс е убит, майка му се самоубива, а той самият е хвърлен в затвора. Малко по-късно му помагат да избяга при съмнителни обстоятелства. И наистина има нещо гнило – оказва се, че това е педагогическа операция на новия херцог, желаещ мързеливият му син да има опасен враг, който да го накара да се вземе в ръце и да бъде нащрек.
Трикс се заклева да си отмъсти и тръгва да търси помощ – от повече или по-малко значими владетели, пред които да предяви претенциите си. Оказва се, че това ще е по-трудно, отколкото е очаквал – изгорял е приют за деца-сирачета, около шейсетина, всичките на възрастта на Трикс. Преди пожара хората на херцога предвидливо са им раздали дрехите от гардероба на Трикс, а след пожара, когато приютът е закрит, вестта за бягството на Трикс се разчува и някой подхвърля на децата гениалната идея всяко от тях да се представя за избягалия принц и да предяви претенции към престола...
Разбира се, Трикс, придружен от едно от тези деца – Йен, който му става оръженосец - не губи надежда, и се забърква в поредица от приключения. Първо става оръженосец на истински рицар, после се оказва, че има усет към магията и става чирак на магьосник, а накрая се забърква и в приключение, в което спасява от злите безсмъртни витаманти една истинска принцеса, към която, между другото, не е безразличен.
Много оригинална и интересна е системата на магия – магията се извършва чрез слово, и то оригинално – клишетата не вървят. Магьосникът просто трябва да каже какво иска да се случи, но да го каже по начин, по който досега не е казвано. Ето какво казва по този повод магьосникът Щавел, учителят на Трикс: „Магията – това е изкуството да се променя света с думи... Светът е само представата на хората за него... Някога хората са се договорили какъв да бъде светът. И са се договорили, естествено, с помощта на думи. Измислили са обяснение за всичко на света. Но думите могат да бъдат различни. И силата в тях е останала! Ако подбереш правилните думи и кажеш нещо много убедително, светът може да ти повярва. И да се промени”. За целта почти винаги са нужни слушатели – дори и по-тъпички. Чираци, например – колкото по-простодушни и доверчиви са, толкова по-добре действа магията. Измисленото веднъж заклинание може да се използва многократно, но от честото произнасяне се износва, светът вярва все по-малко и по-малко в думите му, вълшебството работи все по-слабо и по-слабо. А ако човек го запише и започне да го раздава на когото му падне, след няколко месеца и най-могъщото заклинание вече не става за нищо. Затова заклинанията се пазят и се употребяват когато наистина е наложително; по-често се импровизира, а за дребните битови задачи не се използва магия. Лоша новина за Трикс, който в началото на чирачеството си трябва предимно да чисти и да прави кафе на учителя си...
И така, започва се едно творчество, едно редене на красиви думи - обучението на Трикс на моменти прилича на доста забавен курс по творческо писане...
Разбира се, този мотив не е нов – още при Урсула ле Гуин словото има изключителна сила (когато знаеш истинските имена на нещата – можеш да правиш магии, „Магьосникът от Землемория”). Но Лукяненко не борави само с отделни думи, а с реч. И клишето губи смисъл, а напреден план излиза търсенето на оригинални конструкции. Идея, която авторът използва с успех и в „Спектър” (отскоро вече и с български превод).
Друго интересно нещо в магическата система е, че за нея важи и законът за запазване на енергията. Когато се създават предмети, материалът се взима от веществата, които са наоколо. Затова трябва да се внимава например с желязото, защото ако наблизо няма железни предмети, магията може да го вземе от кръвта на човек и да застраши здравето му. Могат да се превръщат само по-тежки вещества в по-леки. Златна монета в желязна – но не и обратното. Гвоздеят може да стане дървен, но не сребърен или златен.
Лукяненко се е погрижил в света на Трикс да важат и някои икономически закони. На маговете категорично е забранено да плащат с медни монети, за да няма девалвация на паричната маса. Магьосникът Щавел има три сандъци с медни монети – но те са неизползваеми (наистина, в началото, докато хората още не са научили за чирачеството на Трикс, магът му дава пари да купува това- онова). Като се има предвид невъзможността за превръщането на медта в злато или сребро – финансовото състояние на магьосниците изобщо не е за завиждане...
Книгата е много забавна, написана с прекрасно чувство за хумор - пародират се както много от образците в жанра, така и елементи от нашата действителност. Например Трикс записва магиите си в малка книжка с бродирана в ъгълчето й зелена нахапана ябълка. Тази книжка се нарича „айпод” (защото отговаря на първите думи, които чуе от притежателя си, а първите думи на Трикс при съприкосновението с нея са: „Ай, под обложкой игла!”).
Заслужава внимание и оформлението на едно от изданията – освен в традиционните формати на издателство АСТ, излиза и едно специално издание, илюстровано от Евгения Стрелигова (известна със знаменитите си илюстрации на книгите на класика на детската фантастика Владислав Крапивин).

Много красив е завършекът на книгата. Както вече казах, магията си има система. Тя се придържа към определени правила. Не можеш да направиш небето червено, а слънцето синьо. Но понякога, когато много желаеш нещо, и вярваш, тогава можеш да промениш света. И колкото по-силно е желанието на мага и вярата му, че може да направи нещо, толкова по-вероятно е то да се сбъдне. Именно това успява да направи Трикс – да извърши чудо. За съжаление този номер минава само веднъж – магията трябва да е неосъзната, за да сработи. Трикс няма да може да го използва в следващите си приключения...
Безспорно, „Недотепа” е крачка напред в сравнение с предишния роман на Лукяненко, „Конкуренти”, който се оказа доста неудачен (всъщност аз го прочетох с голям интерес и може да напиша нещичко и за него скоро). Получило се е наистина интересно детско произведение, но твърде детско за моя вкус. Наистина, никой не оспорва, че децата също се нуждаят от хубави книги, факт е и че много от по-младите читатели на Лукяненко искаха продължение на историята за Трикс. Е, станалото – станало, продължението се пише, и то в бързи темпове. Да се надяваме обаче, че Лукяненко няма да се превърне в изцяло детски писател, а след написването на „Непоседа” ще се върне към нещата, в които е най-силен.

Звездоброеца - Карта и речник

2009-11-11T11:50:00.012+02:00

Докато пишех статията за „Ловец на видения” на Лукяненко и обяснявах, че приликите между този роман и „Звездоброеца” са случайни, все пак си харесах нещо в произведението на Лукяненко, което реших да си открадна нарочно – неговия речник. Още повече, че речници има в не една или две книги. Камък ми падна от раменете – речникът е невероятно улеснение. Толкова много неща, които човек трябва да се мъчи как да обяснява, си идват наготово. Щом жанрът го позволява – защо не? И в този момент се сетих, че мога да си направя и карта – което още повече би ме улеснило. Имах известни трудности първите няколко минути, докато се чудех с коя програма да я направя и по какъв начин. После ми хрумна блестящата идея просто да я нарисувам и да я сканирам – защо да се мъча излишно? :D
Предполагам, че както картата, така и речникът ще бъдат допълвани периодично. Но засега информацията е достатъчна, за да може читателят да навлезе по-лесно в романа.

Речник на термините

1. Географски понятия

Континент – единственият континент на планетата Ясан.
Море – единственото море на планетата Ясан.
Кралство Дасен – човешката държава на Ясан. Късен феодализъм с бурно развиваща се наука.
Чила – столица на Кралство Дасен.
Горно море – увиснала в празното пространство прозрачна (или невидима) твърд, която е позната на хората още от древни времена. По Горното море може да се върви и да се пътува, но човек вижда през него (тоест все едно ходи или пътува по въздуха). Над Горното море духат силни ветрове, което позволява да бъде прекосявано от кораби с платна и колела.
Айфан и Сталан - градове-държави с разнородно население, изградени отчасти на върхове на Тент, отчасти върху Горното море, които процъфтяват, заради големия поток кораби и кервани, прекосяващи Горното море, за да осъществяват търговията между Кралство Дасен и Елда.
дългоухи и кентаври – враждебни на хората раси, които понастоящем воюват помежду си.
летачи – дребни на ръст хуманоиди, приятелски настроени към хората. Живеят в Елда и по склоновете на Тент.
бръмери – полуразумни едри птици. Летачите летят с тях, седнали на гърбовете им.

2. Магическо общуване

Страна на сънищата - различна реалност с неясна същност, която съществува отделно от света или паралелно с него. Жителите на Ясан могат да я посещават насън или чрез специални халюциногенни наркотици, които се извличат от различни растения. При посещенията насън процесът е хаотичен и неуправлаем, а при употребата на халюциногени – целенасочен.
Магически средства за общуване:
медальон и кристално кълбо - служат за предаване на разстояние на визуална информация от единия предмет на другия (например гледката пред медальона се вижда в кристалното кълбо);
разговор чрез вода – предава се акустична информация между двойка метални кутии, изработени от специална сплав, и напълнени с вода с разтворени специални съставки. До кутиите се прилепва раковина от морското мекотело лекун, и в тази раковина може да се говори или слуша;
разговор с лаф дъски – дъски, изработени от дървото гигантска сламила, върху които се пише със специални разтвори. Хората, които пишат с един и същ вид разтвор, могат да четат взаимно съдържанието на дъските си;
прехвърляне - чрез специални вещества човек може да прехвърли за кратко време съзнанието си в друг човек или в животно, намиращи се на далечно разстояние. Рискована процедура, защото има опасност, ако човек не се измъкне навреме, духът му да остане завинаги в чуждото тяло и с течение на времето да бъде асимилиран от чуждото съзнание;
скитници - хора, които някога нарочно или несъзнателно са загубили духа си в чуждо тяло. За да оцелеят като личности, те са принудени непрекъснато да се прехвърлят в чужди тела, преди да е дошъл моментът, в който чуждото съзнание започва да взема връх над тяхното.
слухари – хора с големи познания в магическото общуване, които използват уменията си, за да „подслушват” чужди магически комуникации.

За „Светът на червеното слънце”

2009-11-06T14:07:00.017+02:00

Логично беше да започна преводите на Саймък с първото му публикувано произведение – новелата „Светът на червеното слънце” ("The World of the Red Sun" - 1931 г.). Структурата на произведението е следната: три глави (първата е без цифра и заглавие, а втората и третата са цифрови и със заглавия) и епилог. Така че ще мога да го публикувам на четири части. Смятам да продължавам да се придържам към този принцип и по-нататък – всички по-големи творби на автора са разделени на глави с нормална големина за четене на един дъх, и по този начин ще дам възможност на хората, които искат, да си четат глава по глава, а не да чакат да стане готов целият превод (защото при романите ще си е доста чакане).
През годините имах много големи трудности с откриването на оригинала на „Светът на червеното слънце”. Дори в интернет, където вече се намира всичко, новелата я нямаше. По-късно се оказа обаче, че всъщност я е имало, но никой не се е сетил да я извади от сборника, в който се намира.
„Светът на червеното слънце” има две издания (възможно е да има и още някое в последните години, но значимите за историята на фантастиката са само две). Първото е в списание „Wonder Stories” през декември 1931 г. Второто (откъдето всъщност взимам произведението, за да го превеждам) е в сборника „Before the Golden Age” („Преди златната ера”), излязъл през април 1974 г. Тъй като това е една много интересна книга с изключително значение за историята на научната фантастика, използвам случая да кажа няколко думи за нея.
Ето как изглежда първото издание на сборника:

„Преди златната ера” е един обемист сборник (912 стр. в първото си издание), съставен от Азимов и представящ фантастиката на 30-те години, преди да настъпи ерата на Джон Кембъл. Година преди излизането на книгата Азимов е сънувал сън, в който издава сборник с любимите си разкази от детските си години, давайки шанс на читателите да ги прочетат отново. Идеята го вдъхновява, и той се заема наистина да направи сборника.
Азимов е роден през 1920 г. – през 30-те години е бил ученик. Имал е навика да чете фантастични разкази и да ги разказва на другарчетата си в училище. Тези преразкази се радвали на огромен успех и Азимов станал много популярен в училището. Точно това го подтикнало да направи първите си литературни опити.
Именно тези разкази, които е разказвал на съучениците си, са влезли в сборника. Повечето автори са тотално неизвестни – и точно това е най-ценното в тази книга. Тя пресъздава атмосферата на най-ранните години на американската фантастика. Всеки от разказите е придружен с кратка статийка на Азимов, в която той разказва по нещичко за авторите и за това с какво се е занимавал самият той в съответния период и как му е повлияло даденото произведение. Сред по-известните автори, включени в сборника, са един от създателите на спейс-операта Едмънд Хамилтън (първият човек, пратил хората към звездите), Джак Уилямсън, Мъри Лейснър и самият Джон Кембъл. И Саймък, разбира се. Бележките към разказа на Саймък са интересни, и затова ги публикувам тук (преводът е мой):

***

„Клиф Саймък е особено бележита фигура в света на научната фантастика. „Светът на червеното слънце” е първият му публикуван разказ, и той е разказан простичко и откровено. Също така има и тъжен край, и аз си спомням, че това ме впечатли навремето. Не можех да не оценя силата на драматичния и ироничен край („The Man Who Evolved” на Едмънд Хамилтън също има такъв).
Саймък заемаше необичайно място сред ранните автори с това, че дочака идването на Кембъл. Повечето ранни автори не го направиха. (То доста приличаше на идването на звуковото кино, довело до залеза на множество актьори, които бяха изучили занаята си в света на нямото кино).
Мийк, например, не написа почти нищо след 1932 г., а Милър пишеше изключително рядко. Джоунс и Хамилтън продължаваха да пишат редовно, но почти нямаха публикации в списанието на Кембъл “Astounding” ("Astounding Science Fiction" – "Поразителна научна фантастика" – Бел. прев.), което беше единствената значима периодика през 40-те години.
Саймък беше съвсем различен. Той публикува още четири разказа през 1932 г. и след това – нищо до 1938 г., когато започна ерата на Кембъл. Тогава той започна да пише професионално за различни списания, включително и “Astounding”, и скоро беше причислен към бележитите членове на „отбора” на Кембъл – авторите, които е открил или подпомогнал (или и едното, и другото).
Наистина, Саймък израстна още повече през 50-те и 60-те години, когато Кембъл вече не държеше монопола и възможностите за изява се разшириха. Саймък беше почетен гост на Уърлдкона (World Science Fiction Convention, или накратко WORLDCON – Бел. прев.), проведен в Бостън през 1971 г., а буквално онзи ден (статията е написана през 1973 г. – Бел. прев.) получих изданието с твърди корици на най-новата му книга „Гробищен свят”.
В „дупката” между 1932 и 1938 г. бях забравил за Клифърд Саймък, но не и за „Светът на червеното слънце”. Преоткрих Саймък, когато той написа „Правило 18”, появило се в броя от юли 1938 г. на “Astounding Science Fiction”. За това какво произлезе от този факт и как станахме близки приятели, съм споменал в „Ранният Азимов” („The Early Asimov” – сборник с ранни разкази на Азимов, придружен с негови автобиографични бележки. – Бел. прев.).
Няколко години след като бяхме станали приятели с Клиф, аз открих, напълно случайно, че той е човекът, написал разказа, който някога бях преразказвал с такова удоволствие и толкова голям успех на моите съученици от прогимназията. Какво щастливо откритие беше това!
Саймък беше първият, който ме научи, например, да ценя неразкрасения стил. Обясних това в „Ранният Азимов”, но искам да го спомена и тук”.

***

Издирих и споменатия от Азимов сборник „Ранният Азимов” и установих, че написаното там за Саймък също е много любопитно – ще го преведа и ще го постна в някой от следващите дни.
А след като завърша работата по настоящия ми превод, ще се захвана и със „Светът на червеното слънце”.

Лукяненко – „Ловец на видения”

2009-10-31T09:54:00.010+02:00

Вече споменах за този наскоро започнат роман на Лукяненко в уводния пост на този блог, във връзка с това, че в романа има идеи, сходни с някои мои хрумвания в „Звездоброеца”. Междувременно Лукяненко засега се отказа от „Ловец на видения” в полза на „Непоседа”, продължението на „Недотепа”. Тъй като следях с интерес „Ловец на видения”, реших да напиша няколко думи за него – нека всеки сам да прецени дали Лукяненко е бил прав да вземе такова решение (за онези, които не са чели „Недотепа” – скоро ще напиша нещичко и за този роман).
...От векове хората посещават Страната на сънищата. Повечето от тях – наричани „туристи” или по още няколко други начина – го правят случайно и без да осъзнават реалността на този свят. Но съществуват и други хора – наречени „съноходци” – които имат свобода на волята в Страната на сънищата и могат да попаднат напълно съзнателно там. Страната на сънищата има и други видове обитатели: „сънотворците”, живеещи постоянно там, след като вече са умрели в реалния свят, и то насън (това е единственият начин да станеш „сънотворец”). Те могат да манипулират околното пространство (наричано „релеф”) и собствените си тела. Могат и да създават части от Страната на сънищата (неодушевени или притежаващи съзнание) – така наречените „симулакри”. Докато „релефът” е рожба на колективното съзнавано (т. е. сънувано) на всички хора и съществува определено време (докато мнозинството не престане да го сънува), „симулакрите” са на практика вечни и изчезват едва след като създателят им „сънотворец” умре (в Страната на сънищата).
Страната на сънищата има две главни части – Градът и Покрайнините. Градът е мястото, където живеят „сънотворците” и където отиват „съноходците” и туристите. Общо взето комфортно за обитаване място, разделено на квартали според типа сънища, които сънуват повечето хора (кварталът на Вечната война, кварталът на Лятното море, кварталът на Девическите сълзи, кварталът на Неудържимия секс). „Сънотворците” (някои от които са демиурзи) имат ясно определени сфери на влияние (район, обикновено цял квартал) и губят част от способностите си извън тези райони.
Покрайнините са слабо населени. Там попадат болните, сънуващите кошмари и наркоманите, например.
Разстоянието и времето в Страната на сънищата нямат особено значение, защото не са абсолютни – при всеки сънуващ са различни.
Главният герой Григ (Григорий) е „съноходец”, но особен – може да манипулира тялото си в някакви граници. След като неволно е въвлечен в конфликт между „сънотворци”, той е принуден от единия от тях да събере отряд от „съноходци” и да се впусне в опасна мисия – намирането и унищожаването на артефакт, който би направил всички хора „сънотворци”...
Силната страна на романа е безспорната прилика с една от най-успешните и обичани книги на Лукяненко - „Лабиринтът на отраженията”. Отново имаме виртуална/илюзорна реалност, понякога приказна, понякога отражение на нашия свят, отново имаме хора със свърхспособности, остър сюжет и много сражения и силни усещания. Разликата от света на Дълбината, поне в началото на романа, е, че действието се развива почти изцяло в Страната на сънищата – реалният свят е напълно пренебрегнат.
Основната слабост на романа обаче е в прекалената прилика с Лабиринта. Романът започва със сцена, сходна с началото на Лабиринта (двубой с трол, наподобяващ ифрита в Лабиринта; дори има сходна игра на въпроси и отговори). След това има случаен разговор с жена-туристка в кръчма, наречена „Трите звезди” (Льоня от „Лабиринтът на отраженията” има сходен разговор във виртуалната кръчма „Трите прасенца”). „Сънотворецът” Клиф (човек със свръхспособности, подобно на Дибенко от Лабиринта) възлага на главния герой да намери артефакт, даващ всемогъщество (тук могат да се направят паралели с Медала за всепозволеност). Самият Григ също не е типичен "съноходец" (подобно на дайвъра Льоня).
Въпреки тези прилики с Лабиринта, „Ловец на видения” имаше потенциал да се превърне в нещо по-различно, заради спецификата на вида илюзорна реалност. Но точно когато нещата започнаха да стават много интересни, Лукяненко внезапно се отказа от „Ловец на видения” и се зае да пише продължение на „Недотепа”. Дали наистина просто е осъзнал, че му се пише не остросюжетен, а детски роман (каквото оправдание даде в блога си самият той)? Или е усетил, че „Ловец на видения” се получава вторичен, твърде сходен с Лабиринта, и заради това се е отказал от него? А може би е бил окуражен от големия успех на „Недотепа” и затова е решил да напише продължение? Бъдещето ще покаже. Аз се надявам след „Непоседа” той да се върне към „Ловец на видения” и да го довърши.
Някои любопитни подробности около „Ловец на видения”:
• Лукяненко отначало започна да го пише в първо лице, след това премина на трето. В края на краищата реши да го пише в два варианта – и от първо, и от трето лице. Като между двата варианта има известни разлики, и то не само в промяната на гледната точка; в „аз” варианта читателят узнава повече за мотивацията на героя, а в „той” варианта му се разкриват някои подробности, които остават неизвестни на героя. Идеята на Лукяненко беше и двата варианта да излязат на книга и читателят сам да реши кой от вариантите да си купи - а защо не и двата? Интересно хрумване, което си заслужава да бъде реализирано.
• Тримата „сънотворци”, които се появяват в готовата до момента част от романа, се казват Клиф, Робърт и Фил. Може би не е случайно. :)
• Миналата година сред феновете на Лукяненко упорито се говореше, че действието на следващия (след „Недотепа”) роман ще се развива в света на Кей Дач. В блога на автора неколкократно го попитаха дали Григ е преминалият през Линията на бляновете император Грей. Лукяненко се измъкна с многозначителни шеги, но не отрече. Дали „Ловец на видения” е част от цикъла „Линията на бляновете” – „Императори на илюзиите”? Още един въпрос, чиито отговор се надявам да научим в близко бъдеще.

Звездоброеца 1-06

2009-10-27T17:15:00.007+02:00

6.

Обаче аз нямах намерение да спя.
Докато се качвах обратно към вила “Приспивна песен”, се чудех дали мога да се доверя напълно на краля и накрая реших, че не мога. Въпреки думите на чичо Арен за това колко много държи да оцелея, аз подозирах, че за него е по-важно да изпълня мисията си. За мен самия обаче най-важното беше собствената ми кожа, а мисията оставаше на второ място. Така че нямаше да е зле да си осигуря алтернативни източници на информация тук, в Кралството, и да не докладвам всичко, което науча, а да запазвам част от информацията за себе си. В края на краищата не беше изключено да се окаже, че нещата, които щях да науча за Звездоброеца, могат да свършат работа не само на краля, но и на самия мен…
Когато стигнах до вилата, със задоволство установих, че охраната не е подсилена. Кралят явно смяташе, че е достатъчно да защити Двореца отвън и не е необходимо да се засилва вътрешната охрана. Освен това той явно държеше на думата си, че ще приеме решението ми, ако реша да се откажа от Поклонението, и затова нямаше намерение да ме дебне и да нарежда да ме докарат насила на мястото на срещата следващата сутрин.
Прибрах се в стаята си, залостих вратата и огледах внимателно новата си раница. Беше майсторска изработка, с множество джобове и отделения. Разпределих из тях всичките си билки и съставките за разтвора на лаф-дъската, а също и торбичката за водния разговор. После сложих вътре някои от най-необходимите дрехи, след което извъдих една от лаф-дъските си. Заредих я с червения разтвор и върху нея веднага се появи надпис:

ВСИЧКИ: Юджън, хайде довличай си най-накрая кльощавия задник тук! Омръзна ни да те чакаме!

Знаех, че са събрали в Пел и ме чакат, за да отидем заедно в “Рибарска среща”. Взех четката и написах:

ЮДЖЪН: Извънредни обстоятелства. Не ме чакайте, тръгвайте без мен. Ще дойда в след един-два часа.
ВСИЧКИ: Ти луд ли си? “Изгубени в сънищата” вече са започнали да свирят!
ЮДЖЪН: Сега не ми е до “Изгубени в сънищата”. Нали ви казах – извънредни обстоятелства. Идете да ги гледате, аз ще дойда по някое време. Не ме питайте нищо повече, само чакайте!

Не ги изчаках да ми отговорят, веднага изтрих надписа и заредих дъската в синьо. За жалост Тайнствената непозната я нямаше. Заредих черен разтвор и написах:

ЮДЖЪН: Муха, още ли си в работилницата?
МУХАТА: Юджън, тъкмо си тръгвам, брат. За малко да ме изпуснеш.
ЮДЖЪН: Можеш ли да ме изчакаш? Имам спешна поръчка.
МУХАТА: За тебе винаги, брат. Ако беше някой друг, щях да му тегля една.
ЮДЖЪН: Благодаря, брат. Ще се отблагодаря щедро. До половин-един час съм при теб.

Избърсах надписа, после мушнах дъската и четката в раницата, поколебах се малко, след това извадих още една лаф-дъска и сложих и нея в раницата. Духнах свещта, изчаках часовоят да премине между двете крила на вила “Приспивна песен”, метнах раницата на рамо, взех плъзгалото си и се измъкнах от стаята.
Вече беше нощ, луната беше изгряла и полъхваше ветрец. Все още беше сравнително топло за месец листопад, но знаех, че скоро ще захладнее и че не съм добре екипиран за пътешествието, което ми предстои. Трябваше да помисля и за това през следващите часове.
Промъкнах се до сенките на дърветата, но не тръгнах по обичайния си маршрут – надолу през храстите – а продължих по пътеката, успоредна на лабиринта от стълбища. За момент ми се стори, че някой ме наблюдава от стълбите отдолу, но не бях никак сигурен. Обаче след малко чух подозрително изпукване на клонче.
Когато стигнах до края на пътеката и се канех да се спусна надолу по стълбите, се поколебах за миг. Имах представа кой ме дебне долу, в мрака, и това изобщо не ме притесняваше, даже желаех срещата, която ми предстоеше. Но за момент се запитах: ами ако не са принцовете? Ако е някой друг? Някой от онези организации, за които говореше кралят? Някой като онзи, който беше стрелял срещу мен предишната нощ? Веднага отхвърлих тези мисли. Ако някой враг ме преследваше, в момента бях лесна мишена. Щеше да ме убие, дори и да не сляза по стълбите. Така че пристъпих решително напред и тръгнах към долната площадка.
Когато стъпих върху нея, от мрака излезе една сянка.
- А така! – възкликна принц Алекс театрално. – Какво виждам? Така ли се отблагодаряваш за доверието, което ти оказахме, братко Юджън? Не можа и да издържиш ден, след като ни обеща да престанеш с тези нощни разходки, и ето че пак се опитваш да се измъкнеш. Явно ще трябва да сменим подхода…
- Точно така! – възкликна принц Нико, който се изкачваше по стълбите откъм долната площадка, отрязвайки ми пътя за бягство. – Този път ще се наложи да проверим багажа ти, колкото и да ни е неприятно.
- Ама сега нали съм тръгнал да излизам, значи не е възможно да внасям забранени вещи – възразих аз, опитвайки се да звуча колкото се може по-изплашено. Това вдъхна на Нико още по-голяма увереност.
- Но може да се опитваш да изнасяш забранени вещи. Може например да искаш да продадеш собственост на Двореца.
- Разбира се, ние не вярваме, че е така – заяви мазно Алек. – Но трябва да сме сигурни. Ще ни докажеш, че си чист, ако ни предадеш раницата си, без да оказваш съпротива. След като се уверим в това, ще те пуснем. Да се върнеш в стаята си, разбира се. С нощните разходки е приключено веднъж завинаги, трябва да го разбереш.
Отстъпих назад, към алеята, противоположна на посоката, от която идваше Алек. Явно голяма грешка според тях двамата, защото така нямаше накъде да избягам – тази алея беше глуха, и водеше направо към храма на бог Пелон, без никакви странични разклонения.
Нико се качи на площадката и двамата тръгнаха напред, отрязвайки ми пътя за бягство към стълбите за нагоре и надолу. Алек посегна към раницата ми и в този момент аз го ударих с всичка сила по лицето с плъзгалото. Мисля, че уцелих скулата му и ми се стори, че дочух изпукване на кост. Той спря, шокиран, и се хвана за лицето. В следващия миг Нико се хвърли разярено към мен и спря, не по-малко изненадан, когато го изритах в слабините. Той се преви и нямаше как да избегне удара на юмрука ми в носа му. Отново чух изпукване на кост и Нико изрева и се строполи на земята.
Обаче окопитилият се Алек вече пристъпваше решително към мен, заел бойна стойка и давайки ми да разбера, че няма да мога да го изненадам отново по същия начин. След миг и Нико се надигна.
Хвърлих раницата и плъзгалото и хукнах по тъмната алея. Принцовете затопуркаха след мен.
- Няма къде да избягаш, нищожество! – изкрещя Нико подире ми.
Аз продължавах да тичам и след малко достигнах вратата на храма на Пелон. Отворих металната решетка и се шмугнах в мрака.
Не виждах абсолютно нищо, но познавах толкова добре мястото от детските си игри, че без проблеми стигнах до стълбите в ъгъла на помещението и се спуснах на долния етаж. Чух как горе принцовете влизат в залата. След кратко объркване те бързо съобразиха, че помещението е не по-широко от разперените им ръце, когато застанат един до друг. По репликите, които си разменяха, предположих, че са направили точно това и бавно пристъпват напред. Рано или късно щяха да намерят стълбите за надолу.
Аз се обърнах към тясното коридорче и тръгнах бавно напред, опипвайки стените. След малко стигнах до дупката в стената, позната от детските ми години. Наведох се и мушнах глава в нея. В следващия миг изтръпнах от ужас.
Бях си представял, че дупката е по-широка. Но все пак спомените ми за нея бяха от времето, когато бях малко момче. А сега бях вече голям човек и установих, че едва ли ще успея да се промъкна. Чух, че принцовете вече слизат по стълбите надолу и отчаяно се хвърлих напред. Ожулих си раменете, но все пак успях да пропълзя няколко метра нататък, към края на тунела. За щастие това, че съм голям човек, този път ми направи услуга – според спомените ми от детските години тунелът беше по-дълъг, но сега свърши внезапно и аз подадох глава от дупката. Пред очите ми беше долното ниво на лабиринта от стълбища, едва осветено от подаващата се между клоните бледа луна. В този момент си помислих доволно, че е хубаво, че тунелът е толкова тесен – двамата дебелаци със сигурност нямаше да успеят да се измъкнат през него.
Знаех, че няма да имам време да скоча долу и да тичам до стълбището, през което Нико се качи при мен на площадката, а после да се връщам обратно до храма по горната алея – принцовете много по-бързо щяха да се качат горе и да се измъкнат от храма, а тогава лошо ми се пишеше. За щастие обаче дупката беше доста високо над земята и близо до горното ниво на алеите. Така че се измъкнах до кръста от дупката, после успях да се хвана за парапета на горното ниво, набрах се и се качих горе, точно пред входа на храма. Затръшнах металната решетка и я заключих с резето. От опит знаех, че резето е доста далеч, за да може да го достигне с протегната между решетките ръка човек, намиращ се вътре в храма.
След малко принцовете, които се бяха убедили, че е безнадеждно да се опитват да се промъкнат през дупката, се качиха по стълбите, дотичаха при вратата и започнаха да блъскат решетката.
- Можете да блъскате до утре – успокоих ги аз. – Няма как да се измъкнете.
- Ще викаме! – заплаши ме принц Нико.
- А, викайте колкото си искате – свих рамене аз. – Това място е доста далеч от всички вили, а също така от постовете и от постройките на слугите. Сигурен съм, че преди малко, когато тичахте насам след мен, сте били доволни, че няма да има кой да чуе виковете ми. Е, уверявам ви, че и с вашите викове положението ще е същото. Обаче има надежда през следващите часове все някой от патрулите да ви чуе и да дойде. Маршрутът при смяната на караула минава наблизо. Това е добре, защото ще станете за смях пред доста хора.
Обърнах се и си тръгнах.
- Ти си мъртъв, Юджън! – изсъска Нико подире ми. – Просто си мъртъв! Вече нищо не може да те спаси!
Не се съмнявах, че наистина го мисли. Ако не ми предстоеше да се махна оттук, щеше да се наложи да решавам много сложни проблеми.
Само че аз се махах. Така че не ми пукаше.
Само дето беше добре все пак да преспя някой друг час. Но това явно не можеше да стане в Двореца. Ако се върнех по някое време сутринта, принцовете вече щяха да са свободни и много опасни. Така че, ако изобщо ми останеше време за сън, щеше да е на друго място.
Явно излизах от Двореца за последен път и повече нямаше да се върна тук. По изгрев слънце щях да дойда направо на мястото на срещата.
Върнах се на площадката и си взех раницата и плъзгалото. После се спуснах по стълбите до Моста на стоновете, под който минаваше рекичката, прекосяваща района на Двореца по пътя си към морето. Само че не тръгнах по моста, а свърнах встрани, по пътечката към градинарската къщурка. Минах покрай нея и стигнах до водопада, по който реката се спускаше към моста. Оттам поех по една пътечка, скрита сред храстите и скоро се спуснах до самата река. Тръгнах по тясната пътека покрай брега, минах под моста и продължих нататък. След малко достигнах до подземния тунел, по който реката минаваше под крайбрежната алея и се вливаше в морето. Навлязох сред мрака и няколко стъпки по-нататък достигнах до металната решетка, преграждаща достъпа по море до Двореца.
Промуших през решетката плъзгалото и раницата си и ги оставих на пътеката от другата страна на решетката. После се съблякох гол и оставих дрехите си върху раницата.
Потопих се в студената вода и се гмурнах надолу.
В единия край на решетката водата беше откъртила част от скалата и се бе образувал отвор, достатъчен, за да се промъкне човек. Бях открил това още като дете. Разбира се, и тук имах проблеми с преминаването, заради увеличените ми размери, но все пак успях да се промъкна, без да се одраскам сериозно.
Излязох на пътечката от другата страна на решетката, подсуших се с кърпата, която предвидливо бях взел със себе си и се облякох. После взех раницата и плъзгалото и тръгнах в мрака. След малко излязох на морския бряг.

За и против имитаторите 1 – Murasaki

2009-10-25T17:19:00.013+02:00

Отива си една епоха в музиката. Повечето от членовете на класическите хард рок групи наближават или вече са навършили шейсетгодишна възраст и през следващите години активността им неминуемо ще намалее (дано да са живи и здрави още дълги години). Вече никога няма да видим нови албуми на Led Zeppelin или на Black Sabbath (поне не под това име); Deep Purple се канят да за пишат може би последния си албум; Ковърдейл има сериозни проблеми с гласа си и е твърде вероятно Good To Be Bad да е бил последният албум на Whitesnake.
Бъдещето на хард рока е неясно. Според някои той тотално се е изчерпал и трябва да отстъпи мястото си на други стилове музика, а всичко, което се създава в наши дни и носи марката „хард рок”, е имитация на стари образци.
С уговорката, че истинността на това твърдение е доста съмнителна, да видим все пак толкова ли е лошо да се имитират образците в жанра. Ще се опитам да отговоря на този въпрос с поредица от статии, в които ще представя някои повече или по-малко не чак дотам известни рокгрупи, пунктиращи класиците в жанра.

Не, това не е Lady Double Dealer на Deep Purple. Това е Double Dealing Woman на японската рокгрупа Murasaki, основана от George "Lord" Murasaki и братята близнаци Shiroma в най-южната японска префектура Окинава през 1970 г. Освен че е част от името на създателя на групата, думата „murasaki” означава на японски лилаво или виолетово (което, разбира се, едва ли е случайно). След като записват два студийни албума със собствен хард рок материал (Starship '75 и Impact '76) и един двоен концертен албум (Doin' Our Thing at the Live '77), през 1978 г. Murasaki се разделят. През следващите години George Murasaki създава първо групата George Murasaki & Mariner, а по-късно – George Murasaki & Okinawa и George Murasaki Progect, но не нямат успеха на Murasaki. През 1998 групата се събира в оригиналния си състав за концертно турне, и издава още един албум, Back to the Roots, в който освен техен материал има и няколко кавъра на Deep Purple.
Murasaki е смятана за най-добрата японска хард рок група. Основателят й George Murasaki е изучавал класическа музика като малък, а през 1967 г. заминава за Лос Анджелис, където изучава математика и компютърни науки в Калифорнийския университет. Три години по-късно се завръща в Япония и основава групата си, която изнася концерти предимно в Окинава, в клубове и пред войници от американските военни бази. В средата на 70-те години Murasaki успяват да подпишат договор с голяма звукозаписна компания и издават двата си оригинални студийни албума, от които са продадени по над 40 000 бройки – цифра, която е огромна в сравнение с тиражите на останалите японски рокгрупи от онова време. Благодарение на Murasaki Окинава се прославя като средище на рокмузиката в Япония. Въпреки че рядко напуска префектурата, в онези години групата често изнася концерти пред многохилядна публика, а Джордж Мурасаки става най-известният рокмузикант в Япония.
В изпълненията на Murasaki се усеща много силно влияние на Deep Purple – дотолкова, че в някои песни освен сходните музикални мотиви могат да се направят паралели и с текстовете на съответните песни на Deep Purple (Stormbringer – Doomsday, Lady Double Dealer - Double Dealing Woman). В албума Starship има любипитна кавър-версия на Lazy. В някои от песните се усеща и силно влияние на Uriah Heep (например Fly Me Away от албума Impact прилича страшно много на Love Machine). Въпреки че по майсторството си японските музиканти явно отстъпват на своите идоли, те си спечелват уважението на публиката с ентусиазма си и с верността си към духа на хард рока, а сред композициите им се открояват и песни (като например Just A Rock'n Roll Band от албума Impact), които се отдалечават от явното подражателство и карат ценителите да съжаляват, че тази група е просъществувала за толкова кратко през 70-те години и не е издала още някой албум.

Оригинален състав на групата:
Masao Shiroma (вокал)
Ikuo Shimoji (соло-китара)
Kiyomasa Hika (китара)
Toshio Shiroma (бас)
George Murasaki (клавишни)
Eiichi Miyanaga (ударни)

Дискография:
Starship – 1975
Impact – 1976
Doin' Our Thing at the Live – 1977
Back to the Roots – 1998

САЙМЪКОЛОГИЯ

2009-10-21T11:56:00.004+03:00

Когато преди около година регистрирах блога си, не бях наясно дали ще го водя редовно, имайки предвид ограниченото ми свободно време; преди всичко исках да имам акаунт, с който да пиша неаноимно по блоговете на приятели и познати. Обаче бях убеден, че ако започна да си водя блог редовно, сред нещата, с които ще се занимавам, ще бъде изследването на живота и творчеството на легендарния американски писател-фантаст Клифърд Саймък. За това свидетелства и името на блога, което си избрах още тогава – Over the River and Through the Woods. Така е озаглавен един разказ на Клифърд Саймък – може би не най-добрият, но определено характерен за него и носещ много прекрасно и запомнящо се име.
Саймък едва ли се нуждае от представяне. Един от предвестниците на Златния век и деен участник в него; носител на Международната награда за фентъзи (International Fantasy Award - предшественикът на наградата Хюго) през 1953 г. за романа „Градът”; носител на Хюго за романа „Междинната станция” и повестта „Големият преден двор”; носител на Хюго, Небюла и Локус за разказа „Пещерата на танцуващите елени”; номинации за наградата Хюго за романите „Проектът” и „Избор на богове”, повестта „Нещото в скалите” и разказите „Хангар за строителна техника” и „Есенна земя”; номинации за Небюла за романите „Времето е най-простото нещо”, „Всичко живо е трева” и „Резерватът на таласъмите”, отново за повестта „Нещото в скалите” и за разказа Over the River and Through the Woods :); награда Юпитер за романа „Наследството на звездите”. Един от най-топлите и човечни американски фантасти, високо ценен от колегите си, един от първите носители на наградата Гранд-мастър...
Саймък се нуждае още по-малко от представяне пред българската публика. Ще дам само един пример: през 1985 г., когато излезе второто издание на „Резерватът на таласъмите”, през междучасието поне 5-6 души от нашия клас (тогава седмокласници) си го купиха и започнаха да го четат по време на час по български език. По едно време преподавателката мина между чиновете, събра ни книжките и ги натрупа на купчинка върху катедрата. Е, не мога да си представя в наши дни това да се случи с никоя книга. Дори с бестселъри като Хари Потър.
Разбира се, Саймък сега не е онова, което беше някога. Времената се промениха, появиха се множество по-актуални писатели, читателите измениха мисленето си. Днес на запад Саймък се е поизгубил сред потока модерни автори, а на изток изглежда като все още оцелял реликт от отишлото си време на социализма (автори като Саймък и Шекли са изключително по-популярни на изток, отколкото на запад, защото бяха едни от малцината аполитични автори, подходящи за издаване тук, и все още се помнят от огромна маса читатели, които сега не четат толкова активно, колкото някога). И все пак аз мисля, че в известен смисъл Саймък никога няма да изгуби актуалното си звучене. Защото той, без да се съобразява много с научната достоверност, създаваше едни фантастични приказки, които оказват огромно влияние върху читателя, намиращ се в Златната ера (защото нали другото определение на термина „Златна ера на фантастиката”, освен енциклопедичното – за авторите, групирани около Джон Кембъл през 1939 – 1942 г. е, че Златната ера е времето, когато читателят е на четиринайсет години). Понякога забравяме, че и ние сме били на четиринайсет. А децата на тази възраст се нуждаят от хубави книги даже още повече от нас – защото тогава изграждат мирогледа си. И въпреки че в романите на Саймък ги няма компютрите, интернет, мобилните телефони и безбройните явления от масовата култура, мисля, че го има онова неуловимо нещо, което кара децата да посягат към книгите и да мечтаят.
Това е основната причина и аз да се заема именно със Саймък, а не с някой друг автор – въздействието, което ми оказа той в детските ми години. Защото именно една книга от Саймък – „Гробищен свят” – беше първата прочетена фантастика, която ме заплени и ме накара да търся други книги от същия жанр и от същия автор; защото в тийнейджърските си години си препрочитах през няколко месеца първите четири томчета на Саймък, излезли на български, и ги носех навсякъде със себе си; защото заради Саймък започнах да чета на руски на много ранна възраст, той беше и един от авторите, заради които започнах да чета и на английски след време. Мисля че повече от всеки друг той е причината аз да се занимавам с фантастика и аз искам по този начин да му окажа своята почит.
Основното, което съм си поставил за цел, е да преведа на български всички непревеждани досега произведения на Саймък. Склонен съм след време да опитам да направя нещо подобно и за други мои любими писатели (най-вече Робърт Хайнлайн и Филип Дик). Но те имат повече непреведени произведения – и при тях имам много по-малко шансове да доведа делото до успешен край. Освен това те понастоящем са по-актуални от Саймък и винаги има шанс още някое тяхно произведение да бъде преведено на български. А за Саймък подобни шансове са нищожни. Така че дори и да предприема опити за преводи на други автори за удоволствие, това ще бъдат само частични опити. Засега Саймък е единственият, с когото ще се заема цялостно.
Ето и другите ми планове относно Клифърд Саймък и творчеството му:
- да прочета в оригинал всички произведения на Саймък, да напиша по нещо за всяко от тях, както и да си кажа мнението за съответния български превод. Това няма да става бързо, защото имам и други неща за четене, но ще гледам да минавам по книжка на два-три месеца. Първата книга, с която ще се захвана, ще бъде „Гробищен свят”.
- да напиша нещо в стил Саймък, а може би и някой фенфикшън (продължение на негово произведение или произведение, развиващо се някоя от неговите вселени). Засега нямам идеи, но имам много голямо желание за първия вариант (роман в стил Саймък). За втория вариант не съм толкова сигурен дали ще се осъществи – трябва наистина да си заслужава, за да се реша да го направя. Някога се опитах да напиша продължение на „Градът”, но не се получи, и унищожих започнатото произведение. Не ми се иска да ми се случва отново. Но ако ми хрумне добра идея – кой знае...
- да напиша изследване за живота и творчеството му – това няма да стане скоро. Като понатрупам материал.
- да направя пълна библиография на българските му издания – това ще стане по-скоро, що се отнася до романите и сборниците с разкази. Но установяването на публикациите на разкази в периодичния печат ще отнеме много време и периодично ще се допълва;
- да превеждам интересни материали за него, които намеря в интернет.
Няколко думи за непревежданото творчество на Саймък и за работата, която предстои. Саймък има 27 романа, 24 от които са преведени на български. Останали са непреведени Cosmic Engineers („Космически инженери” – 1950), Empire („Империя” - 1951) и A Heritage of Stars („Наследството на звездите” – 1977). Първите два са най-ранните романи на Саймък, от още незрелия му период, а последният е един нелош късен Саймък, спечелил наградата Юпитер, и като по чудо убягнал от вниманието на родните издатели. Към този списък някои причисляват и произведенията The Creator („Творецът” – 1946) и The Trouble With Tycho („Неприятности с Тихо” – 1961). Тези две произведения не са романи, а повести, макар и втората от тях да е доста обемна. Това, което ги отличава от останалите повести на Саймък е фактът, че са излизали в самостоятелни книжки (наистина, доста тънички).
Изброените дотук произведения са логичен избор за начало на работата. Мисля, че мога да прибавя към тях и разказа The World of the Red Sun („Светът на червеното слънце” – 1931), защото е първото произведение, публикувано от Саймък – и вече разполагаме с първоначалния списък от творби, с които ще се заема. След приключване на работата с тях постепенно ще продължа с останалите повести и разкази.
Предполагам, че в близките дни ще взема решение кой да бъде първият превод, и скоро след това ще започна работа.
Надявам се феновете на Саймък да се включват със забележки, препоръки или просто за да обсъждаме творчеството на този толкова любим на всички ни автор.

Звездоброеца 1-05

2009-10-14T20:36:00.006+03:00

5.

След края на лекциите направих престорен опит да се отърва от придружителите си и се спуснах с плъзгалото по една от най-стръмните централни улици на престолния град Чила, като по пътя едва не се сблъсках с една карета и разгоних около дузина минувачи, които ме изпратиха с проклятия. Обаче всичко се оказа напразно, защото накрая, когато излязох на крайбрежието, видях как по улицата след мен пристигат двама типа, облечени горе-долу като мен и стъпили върху същите плъзгала като моето. После се огледах и забелязах още двама, които просто си седяха на една пейка на крайбрежната алея и явно ме бяха чакали да пристигна. В този момент отново ме обзе страх, защото осъзнах какви големи ресурси от хора са хвърлени подире ми – в уличките около Университета сигурно ме бяха очаквали още няколко души, готови да ме поемат в зависимост от това в коя посока ще тръгна. Взех плъзгалото си в ръка и закрачих покорно към Двореца, оставяйки двамата телохранители от пейката да се доближат на разумно разстояние от мен. Другите двама – онези с плъзгалата – преминаха покрай мен на високо скорост, сякаш изобщо не ги интересувах, и се изгубиха някъде в далечината, отвъд Двореца.
Влязох в Двореца съвсем културно, отново през главния вход под вила “Тихия кът”. Когато се качих горе и тръгнах към стаята си, ме очакваше поредната изненада – Лок седеше на пейката в задния двор на вила “Приспивна песен”, точно пред басейна, и ме чакаше.
– Здрасти, Юджън – кимна весело той. – Длъжен съм да те уведомя, че тази вечер ще трябва да се простиш с обичайната си разходка из най-долнопробните вертепи в столицата.
– И защо? – попитах аз невинно.
– Кралят ще ти обясни.
– Кралят? – учудих се аз. – Не съм го виждал от седмици.
– Ще го видиш тази вечер. Тук съм, за да ти съобщя, че Негово величество иска да отидеш долу, в покоите му.
– Кога? Преди или след вечеря?
– По време на вечеря. Ще имаш честта да вечеряш с Негово величество.
А това пък не се беше случвало от години. Изненадите продължаваха.
– Добре – свих рамене аз. – Веднага ли да тръгвам?
– Преоблечи се. Чакам те тук. Ще те съпроводя.
Малко по-късно крал Арен ме посрещна в най-разкошната зала на последния етаж на вила “Тихия кът”.
– Радвам се да те видя, Юджън – кимна той и посочи към масата, отрупана с морски деликатеси и изискани сортове вина. – Заповядай.
– За мен е чест, чичо Арен – отвърнах.
Може би аз бях единственият човек в Кралството, освен настоящата кралица, който не се обръщаше към краля с Ваше Величество и му говореше на “ти”. Това не си позволяваха дори принцовете – още една от причините за озлоблението им към мен. Бях придобил този навик още от дете, когато кралят прекарваше доста време в компанията на мен и на майка ми. По-късно продължих да се държа по същия начин, а той никога не ми направи забележка.
Огледах се. Залата беше почти същата, каквато я помнех от едно време. Вратата на терасата откъм Морето беше отворена и вечерният бриз леко поклащаше прозрачните пердета. Предметът, която бе абсолютно нов за мен, беше някакъв огромен блок с формата на правоъгълен паралелепипед, направен от черна материя. Той беше сложен върху голямо бюро до стената. Отстрани до блока беше разстлана черна носна кърпичка, което също ме озадачи. Точно срещу бюрото имаше легло – това също беше новост, кралят никога не бе спял тук, спалните помещения бяха на втория етаж.
Кралят изглеждаше още по-остарял от времето на последната ни среща. Не беше изгубил и частица от своята жизненост и пъргавина, но броят на бръчките около очите му се беше увеличил, а косата му вече бе абсолютно бяла, без нито едно черно косъмче. Запитах се на колко ли години беше. Никой не знаеше точната му възраст, но се говореше, че преди петнайсет години, което е поел престола, вече е бил прехвърлил шейсетте. Така че при всички случаи изглеждаше прекрасно за възрастта си.
Седнах на масата, той се настани срещу мен.
– Нали няма нужда да те подканям, Юджън? Слагай в чинията си всичко, което ти се стори вкусно. От рибите ти препоръчва бралията. Знаеш, че не се среща по нашите брегове, докарват я с рибарски кораби от много далеч. Интата също е нещо, което човек не може да яде всеки ден – тя е сладководна риба, ловят я от една река близо до границата с кентаврите. И, разбира се, има и лекун. Най-вкусният деликатес, който съм опитвал някога. Да, виждам, че лекунът ти е познат по друг повод. После ще поговорим и за това. Но опитвал ли си го някога на вкус? Не? Сега е моментът. А от вината ти препоръчвам синьото, макар повечето хора да предпочитат жълтите и червените вина. Но това е направено от специален сорт грозде, докаран от Елда.
Никога не го бях виждал толкова нервен и припрян, въпреки че се опитваше да демонстрира безгрижие. Напълних чинията с всичките видове деликатеси, които ми беше препоръчал и си сипах чаша синьо вино. Арен, който ме наблюдаваше внимателно, добави:
– Дочух, че напоследък не се храниш много добре. И то си личи – заприличал си на скелет. Така че тази вечер трябва да наваксаш поне малко. Скоро ще се нуждаеш от всичките си сили.
Изтръпнах. Едва в този момент си дадох сметка, че изобщо не разбирам какво става. До последния миг преди да пристъпя прага на вила “Тихия кът”, наивно се бях надявал, че кралят може би ме вика, за да ми направи забележка за излизанията ми от Двореца, за нощния живот, който водя, за заведенията, които посещавам, или за билките, които дъвча или пуша – ако е научил и за тях.
Но сега осъзнах, че не е сериозно в момент, когато само ден по-рано са се опитали да ме убият и са убили един от най-влиятелните благородници в столицата, и когато се говори, че ще започне следващото Поклонение и в града има засилени мерки за охрана, кралят да ме вика по такъв незначителен повод.
Арен напълни своята чиния и ме погледна отново.
– Е, как вървят твоите дела, младежо?
– Всичко е наред, чичо Арен. Днес беше последният ми учебен ден в Университета. Приключвам първи курс с отличен успех.
– Да, да… Дочух за успехите ти в магическото общуване. Това е добре. Може би скоро уменията, които си придобил, ще ти потрябват на практика. – Той отново ме погледна многозначително. – Как върви нощният живот?
– Ами… – измънках аз. – Излизам от време на време с приятели по заведенията, но…
– Искаш да кажеш “по кръчмите”. Всъщност това няма значение – махна великодушно с ръка кралят. – Знаеш какво ми е мнението за тези неща. Младите хора имат нужда от забавления. И ако са разумни, няма проблем. Например Алек и Нико не са особено разумни. И затова винаги им изпращам придружители. При теб няма нужда от това.
Понечих да възразя, спомняйки си за събитията от изминалото денонощие, но Арен, усетил това, побърза да попита:
– Всъщност как се развиват отношенията ти с тях?
– С принцовете? А… Горе-долу добре – изрекох небрежно.
– Ако има някакви проблеми, сега е моментът да ми кажеш.
– Всичко е наред – отвърнах твърдо аз.
– Както и да е, това вече няма особено значение – подхвърли кралят замислено и аз отново изтръпнах. Отношенията ми с двамата принцове нямаше да имат значение само в един-единствен случай – ако не се виждам изобщо с тях.
– Но да знаеш, че не са лоши момчета – продължи кралят. - Просто им трябва още време, за да осъзнаят някои неща…
Той отново напълни чашата си с вино. Настъпи неловко мълчание. Навън вече започваше да се стъмва и далеч на хоризонта, над Морето, изгряваха първите звезди. Кралят натисна звънеца до себе си и след малко се появи икономът Дил и запали свещите върху масата и факлите на стените.
След малко кралят отмести встрани празната си чиния и позвъни на прислугата да разтреби масата. После напълни лулата си, запали я и зачака. След излизането на последния от слугите той се изправи и закрачи бавно из стаята, пуфкайки с лулата си. Аз останах на мястото си.
– Е, очевидно изгаряш от нетърпение да научиш за какво съм те повикал - виждам, че си доста изнервен. Така че няма да те мъча повече. Както знаеш, на всяка седемнайсета година, по време на първото пълнолуние през месец листопад, Звездоброеца изпраща на владетеля на Кралство Дасен списък с участниците в следващото Поклонение. Когато срокът наближи, ние винаги се надяваме, че се е случило нещо, че този път няма да получим известие от Звездоброеца. Но уви. Винаги се оказваме излъгани. Получих списъка снощи. Избран си да участваш в Поклонението.
Кимнах. Подсъзнателно бях очаквал нещо подобно през последните часове, макар и нито за миг да не го бях признал пред себе си.
– Какво мислиш по въпроса?
– Нищо – отвърнах аз. – Все още съм прекалено шокиран, за да съм способен да мисля.
Кралят направи още една обиколка из стаята и после каза замислено:
– Няма да те лъжа. Ще бъда докрай честен с теб. Няма начин да избегнем Поклонението. Ако не знаеш защо, ще ти припомня. Преди около триста години тогавашния крал, Манумор, се е опитал да откаже на Звездоброеца да изпрати поклонниците, защото в списъка били няколко негови лични приятели. Тогава Звездоброеца предизвикал опустошителното земетресение в Чила, следи от което са останали и до днес. Преди сто и седемдесет години крал Уил решил, че по време на крал Малумор случайността е помогнала на Звездоброеца, и че земетресението не е предизвикано от него, и също отказал да изпрати поклонниците. Тогава Звездоброеца за една нощ изпепелил най-плодородната равнина в Кралство Дасен, Алана, която по онова време хранела половината държава. Сега там е пустинята Алана. За да няма никакво съмнение, този път Звездоброеца казал предварително на крал Уил какво ще направи. Има и легенди за други подобни случаи в древността.
Кимнах и казах:
– Знам тези неща. Нямам намерение да се опитвам да избегна участието в Поклонението.
– Длъжен съм да ти кажа още – добави кралят, – че досега не се е случвало поклонник да се върне от замъка на Звездоброеца. Не ни е известна нито целта на Поклонението, нито съдбата на поклонниците. Като се имат предвид фактите, нямаме основания за оптимизъм. Твърде възможно е да изгубиш живота си на края на пътешествието.
– Ще поема този риск – казах. – Все пак винаги има надежда. Няма и доказателства, които да сочат, че Звездоброеца избива поклонниците. Би било прекалено елементарно. Ако иска тези девет души да умрат, може просто да изпрати шпионите си да ги избият. Говори се, че има широка шпионска мрежа тук.
– Имам основание да смятам, че шпионите му не са чак толкова много, но все пак ги има. Както и да е. По принцип си прав. Надежда има.
Кралят направи още няколко крачки и каза:
– Всъщност, макар и да е много трудно и рисковано, има начин самият ти да избегнеш участието в Поклонението. След малко ще ти обясня защо. Но те моля да не го правиш. Необходим си ми сред поклонниците. Даже се зарадвах, че си в списъка.
Погледнах го смаяно. Арен седна срещу мен и сипа още по чаша вино.
– Работата е там, Юджън, че Звездоброеца винаги изпраща по два списъка от по девет човека. Допълнителният списък е за резерви. В случай, че не успеем да убедим някой да приеме участие в Поклонението или на някого от първия списък… му се случи нещо.
– И такива работи ли стават? – учудих се аз.
– Дори по-често, отколкото предполагаш. И сега имаше няколко подобни случая… Предполагам, че вече си чул за лорд Енам. Той беше в първия списък. Всъщност това е най-вероятната причина и за покушението срещу теб.
– Ясно – кимнах аз.
– Лошото е – продължи кралят, – че прекалено много хора научават имената в списъка още през първите часове след получаването му. И започва преследване на поклонниците. Има много мои противници, които са заинтересовани да провалят Поклонението и да стоварят гнева на Звездоброеца върху мен. Те са готови да убият колкото се може повече от поклонниците. И опасността не отминава с потеглянето на Поклонниците от Чила. Още по-активни в първите часове са и други сили – тези, които искат да разберат на какво се дължи могъществото на Звездоброеца и особеното му положение в света. Те се опитват да вербуват поклонниците за свои шпиони и дори могат да убият някого от първия списък, за да вкарат вътре човек от втория.
Подозирам и че има организации, които са разгадали признака, по който Звездоброеца избира поклонниците си и предварително се опитват да му пробутат свои хора – на него, ако избира поклонниците през Страната на сънищата или чрез средствата за магическо общуване, или на шпионите му, ако те избират поклонниците на място тук, в Чила.
Трябва да се има предвид, че много от тези сили и организации са в съперничество помежду си. Така че е възможен вариантът и едната организация да убие шпионин на другата. За съжаление ние не винаги се добираме първи до бъдещите поклонници.
– Разбирам – казах аз.
– Така че ако има някаква сериозна причина, може да избегнеш участието в Поклонението. Например ако претърпиш някаква злополука. Е, трябва да е нещо, което наистина прави неучастието ти наложително. Счупен крак, например. Не мога просто да те скрия или да избягаш. Защото Звездоброеца може да заподозре саботаж на Поклонението. Не бива да има и най-малко съмнение в това, че наистина не си в състояние да участваш в Поклонението.
Е, един счупен крак може би си струва, като се има предвид риска за живота ти. Но за мен има значение и нещо друго. Аз също искам да разбера на какво се дължи могъществото на Звездоброеца. И да спра това изтичане на хора към замъка му на другия край на Континета, в планината Джиран. Така че за мен е златна възможност да имам свой човек сред поклонниците, и то наистина свой, а не някого, когото съм убедил в последните часове преди тръгването и в чиято лоялност не мога да съм сигурен.
Това е всичко. Както виждаш, бях честен с теб. Нищо не ти спестих. Сега решението е твое. Ако искаш, мога да ти дам няколко часа време, за да си помислиш.
– Няма нужда да мисля – отвърнах аз. – Приемам да участвам в Поклонението.
– Сигурен ли си?
– Напълно.
– Наясно ли си какво се очаква да направиш?
– Да тръгна с поклонниците, да стигна до Замъка на Звездоброеца, да оцелея, ако съществува някаква опасност, и да те уведомя на какво се дължи могъществото на Звездоброеца.
– Отлично! Искам само да подчертая, че много държа да оцелееш, и то не само защото така ще можеш да изпълниш успешно задачата. Ето още някои неща, които трябва да знаеш. Както си чувал, поклонниците пътуват сами, без охрана. Отрядът трябва да е малък, за да не привлича внимание. Нали ти е ясно, че и кентаврите и дългоухите не биха имали нищо против да провалят Поклонението?
Знаеш, че е невъзможно да се пътува по море – страните на кентаврите и дългоухите са затворени за нас, а планината Джиран е заобиколена отвсякъде от непристъпни скали. Така че ще трябва да прекосите Кралството, да се изкачите по Тент до Айфан, после да преплувате през Горното море и да се спуснете от Сталан до Елда. Оттам ще продължите до Замъка на Звездоброеца.
По време на пътуването можеш да разчиташ единствено на себе си. Възможно е някои от организациите, за които ти говорих, да са успели да вкарат свои шпиони сред поклонниците. Те могат да решат да саботират Поклонението не тук, а по-късно, когато сте някъде сами, и тогава ще им бъде по-лесно. Трябва да си винаги нащрек и да не се доверяваш на никого, дори и ако сред поклонниците има хора, които познаваш. Не забравяй, че не е изключена възможността и самият Звездоброец да има шпиони сред поклонниците. Искам непрекъснато да си във връзка с мен и да ме уведомяваш за всичко интересно, което се случва. Имай предвид, че всеки от останалите шпиони сред поклонниците също може да се опитва да се свърже по някакъв начин с покровителите си. Ако видиш нещо такова, опитай се да им попречиш, без да се издадеш.
– Ясно – кимнах аз. – А как ще поддържаме връзка?
– Ще ти кажа. – Кралят се изправи отново. – Разбира се, няма да бъде чрез тези лаф-дъски, които ти и приятелчетата ти използвате. И знаеш ли защо? Защото на света няма по-несигурно средство за общуване от тях. От години Звездоброеца изпраща своите послания до кралете именно по този начин. Разтворът, който използва, е тайна, която се знае само от мен, от човека, когото съм определил за свой наследник, и от моите предшественици. Компонентите на разтвора са скъпо струващи и се намират много трудно. И въпреки всичко има доста хора, които узнават съдържанието на списъка скоро след получаването му. Което означава, че твоите събратя, слухарите, са станали много изобретателни и лаф-дъските са най-лесният начин, чрез който могат да получат поле за изява.
Той стана и се приближи до бюрото с големия черен паралелепипед. Хвана черната носна кърпичка и рязко я дръпна. Ахнах от учудване. Предната страна на паралелепипеда веднага се изпълни с голямо и ясно изображение на стаята, в която седяхме, но погледната от странна перспектива. Тогава забелязах, че на мястото, където току-що е лежала носната кърпичка, има пръстен с красив камък. Арен вдигна пръстена и на мен ми се зави свят от шеметното движение върху предната стена на големия паралелепипед.
– Някога, по времето на кардинал Лино, когато някакъв служител на Църквата на Кронън изобретил добре познатите ти медальони и кристални кълба, той направил и някои други двойки предмети, действащи на същия принцип. Това се знаело само от кардинала и от най-близките му приближени и затова по-късно, при бунта срещу Църквата, тези предмети оцелели. Струваше ми много усилия да се сдобия с един от тях. По-удобно е, защото не трябва да се взирам в някакво си ситно кълбо, а и ще си лежа тук на леглото и ще си гледам какво става. И без това напоследък доста се преуморявам и докторите са ми предписали почивка. Така че ще изкарам следващите три месеца – времето, през което трябва да се извърши Поклонението – главно тук, на леглото. А и при теб ще е удобно, защото ако си с медальон, всички ще се усъмнят, а на пръстена ти никой няма да обърне внимание. Гледай да го слагаш винаги по този начин… – Той го сложи на безименния прът на лявата ми ръка и картината върху предната страна на големия черен кристал се нормализира – сега повтаряше моята гледна точка, но от някъде по-ниско. От височината на пръстите ми. – Защото ако го сложиш наобратно, образът ми тук ще е наопаки. Не че ще бъде фатално, но е неприятно. Разбира се, ти ще вършиш с тази ръка много дейности, но се сещай от време на време, че колкото по-дълго я държиш отпусната надолу, толкова по-добре. Веднъж на два дни ще ми докладваш по следния начин: Слагаш юмрука си пред лицето си така, че образът ми тук да е прав – пробвай, сега е моментът! – и ми разказваш всичко, което смяташ, че е интересно. Аз ще разбера думите ти по движението на устните, това го умея още от дете… Знаеш по кое време закусвам, обядвам и вечерям. Ще очаквам докладите ти в някой от тези моменти.
Веднъж на десет дни ще разговаряме, за да мога да ти дам някои задачи, да обърна вниманието ти върху неща, които ти убягват или изобщо да ти кажа каквото сметна за необходимо.
– А как ще разговаряме? – попитах аз.
– Тук вече са намесва нашият приятел лекунът. Какво знаеш за лекуните, Юджън?
– Морско мекотело с отворена отгоре раковина, голям деликатес…
– Раковината, Юджън. Какво знаеш за раковината?
– Раковината се използва при един от начините за магическо общуване…
– Точно така. Учихте ли вече в Университета за водния разговор?
– Не още, ще го учим догодина, но аз вече имам известен опит…
– Отлично. Най-трудното при водния разговор е, че човек трудно се научава да чува думите. Ти различаваш ли ги, когато слушаш?
– Да, на мен ми се удаде още от самото начало.
– Прекрасно. Водният разговор не е невъзможен за подслушване, но е много по-трудно, отколкото при лаф-дъските, защото съставът на разтвора варира в много по-големи граници.
Кралят стана, отиде до шкафа и извади от там две големи черни метални кутии. Донесе ги и ги сложи на масата. Във всяка от кутиите имаше по една раковина от лекун и по една завързана кесийка.
– Знаеш как се води разговорът. В торбичката имаш смес от веществата, които трябва да разтвориш във водата. Количеството е достатъчно, за да ти стигне до края на Поклонението. Ще трябва да замаскираш кутията в багажа си. Най-лесният начин е да я сложиш на дъното на раница със същата големина. Като тази. – Той отиде пак при шкафа и ми донесе синя раница. Сложи я на масата и мушна кутията вътре. Тя точно си пасна с дъното, изобщо не си личеше, че в раницата има нещо. – Това е. Слагаш дрехите си вътре – и никой не се сеща, че имаш кутия. При всеки пети твой доклад – тоест на всеки десети ден – ще очаквам да ми кажеш удобно за теб време, когато ще разговаряме, без никой да те види. Ако случайно разговорът ни се провали по независещи от теб причини, ще очаквам при следващия ти доклад да назначиш следващ разговор, и така нататък – докато разговорът се състои. При извънредни обстоятелства си запазвам правото да се свържа чрез теб по начин, който сметна за удобен.
– Как? – учудих се аз.
– Например като използвам тялото на човек или животно, които се намират близо то теб.
– Но, чичо Арен, това е много рисковано!
– Знам! Не се притеснявай, правил съм го и преди. Освен това ще използвам този начин за връзка само в наистина краен случай. При извънредни обстоятелства. Правил ли си го някога?
– О, не! Теоретично съм запознат с процедурата, но никога не съм я прилагал. Рискът е прекалено голям. Прекалено много хора са изгубили душите си по този начин.
– Хубаво е, че не си го правил. Не го и опитвай. Наистина е опасно. Ще съм по-спокоен, ако знам, че не се занимаваш с такива неща. Но имай предвид, че ако близо покрай теб няма подходящи приемници, винаги съществува вероятност да се свържа с теб и по друг начин.
– Как? – попитах аз още по-учудено. Въпреки задълбочените ми познания в магическите средства за общуване, не се досещах за други варианти. Бях шокиран. Досега изобщо не бях подозирал, че кралят е велик магьосник, който знае за магическото общуване повече, отколкото преподавателите ми в Университета.
– Единият вариант е чрез Страната на сънищата. Просто ако изгубим връзка, влизай там от време на време. Като взимаш всички мерки за безопасност, разбира се. Аз ще те намеря рано или късно.
– И друг вариант ли има?!
– Има. Знаеш, че колкото и да знае по даден въпрос, човек винаги може да научи нещо повече. Така и ти все още далеч не знаеш всичко за магическото общуване. Но засега няма да говорим за останалите варианти. Ако се наложи да се появя пред теб, няма начин да не ме разпознаеш. И не забравяй – ако използвам тялото на друг човек, след като го напусна, трябва да убиеш човека.
– Добре – кимнах аз.
– Нещо много спокойно приемаш тази възможност – изгледа ме подозрително кралят.
– Ти ме затрупа с толкова много информация за толкова кратко време, че все още обмислям нещата, които съм чул преди няколко минути – усмихнах се аз.
– Извинявай, че съм толкова припрян, но имам важна среща след малко и не мога да ти посветя толкова време, колкото бих искал. Но ти ще имаш достатъчно време да обмислиш всичко. Още нещо…
Той отиде до бюрото си при прозореца, извади някакъв плик от чекмеджето и ми го донесе.
– Вътре има доклад на разузнавателните ми служби за организациите, които са заинтересовани да вкарат свой шпионин сред поклонниците или да саботират Поклонението. Няма да имаш време да го прочетеш тази нощ, така че го вземи със себе си, когато тръгнете, но много внимавай да не го види някой от останалите поклонници – това може да ти струва живота. Прочети го внимателно, запомни всичко в него и после го унищожи. И винаги бъди нащрек.
– Добре.
– Някакви въпроси?
– В момента не се сещам нищо.
– Няма да имаш друг шанс да ме попиташ нещо. Събирате се утре сутринта по изгрев слънце долу пред централния вход. Аз ще бъда там, за да ви дам кратък инструктаж и да ви изпратя. Но ще сме пред останалите и няма да можем да разговаряме. Обаче аз вярвам, че ще намериш правилните решения. Винаги съм те оставял да се оправяш сам, вярвам, че нямаш нужда от съвети и сега. Ти вече си голям и разумен човек.
Той ме изпрати то вратата на вилата.
Когато си тръгвах, каза:
– Ако поради някаква причина се откажеш… Знаеш какво ще трябва да направиш. Кракът... Най-безболезненият вариант. Сутринта ще дойдат и резервите. Ще има кой да те смени. Но ще трябва да го направиш публично. Лок може да ти каже някои начини, при които ще се получи със сигурност...
– Не, няма нужда. Ще участвам в Поклонението – отговорих твърдо аз.
– Да имаш нужда от нещо? Дрехи? Или каквото и да било друго? Утре ще ви раздадем коне, оръжие и достатъчно пари, за да ви стигнат до края на пътуването…
– Нямам нужда от нищо. Ще се справя.
– Добре, Юджън – каза кралят и сложи ръка на рамото ми. – Предполагам, се досещаш, че и други крале преди мен са поставяли подобни поръчения. И въпреки това никой никога не се е връщал от Поклонението. Бъди изключително предпазлив. А сега иди да се наспиш добре. Както ти казах вече, силите ти ще ти трябват.
Вече бях тръгнал нагоре, когато той се изкашля:
- Още нещо... Боя се, че няма да е достатъчно само да се отрие източникът на могъщество на Звездоброеца. Възможно е при пристигането на малка група хора той да е свалил гард, но ако надуши нещо, да вземе мерки. Не е изключено да има само един удобен момент за нанасяне на удар. Ако ти се отвори шанс, убий Звездоброеца.

Звездоброеца 1-04

2009-10-07T02:19:00.009+03:00

4.

Когато се събудих, вече беше пладне. Естествено, пак бях пропуснал обяда – по принцип би трябвало да се храня в трапезарията на вилата, заедно с останалите й обитатели, но много рядко го правех. Все пак Раф, готвачът, се смили над мен и ми даде паница с някаква каша. Реших, че ако пак пропусна да се нахраня, може да ми стане нещо – напоследък все по-често забравях да ям – и затова изгълтах всичко, въпреки че закъснявах.
После взех плъзгалото и раницата си и тръгнах към Университета. Преди да изляза от Двореца, минах набързо през едно забутано място в градината, където се намираше един стар храм, на отдавна изчезнала религия – култ към някакъв древен бог, Пелон. Не знаех кой е този Пелон и какво е станало с последователите му, но мястото ми се виждаше идеално да осъществя един свой план същата вечер.
Огледах внимателно храма, спомняйки си как често съм си играл тук като дете. После кимнах доволно и се спуснах до мястото в оградата, откъдето обикновено излизах, но се оказа, че прътът вече не може да се извади. Е, това не беше изненада за мен.
Тръгнах към един от централните изходи – този под вила “Тихия кът”. Веднага след излизането ми зад мен се залепиха две момчета от охраната, които познавах по физиономия. Усмихнах се, сложих плъзгалото на паважа и стъпих върху него. Понесох се с шеметна скорост по крайбрежната алея и скоро двамата останаха далеч зад гърба ми. Обаче на края на алеята, откъдето трябваше да поема нагоре, по стръмните улички на амфитеатрално разположения град, ме чакаха Марк и още един човек от охраната, когото също познавах бегло. Естествено. Можех да очаквам това. Може би след лекциите, когато щях да слизам надолу по уличките, щях да им се изплъзна, но не и сега, когато трябваше да се изкачвам нагоре – нямаше как. А те очевидно бяха решили през този ден да не ме изпускат от поглед.
Свих рамене и след като отминах първата пресечка, за да избегна площадчето на търговските кервани, където живееше Ая, примирено тръгнах нагоре.
Разбира се, пристигнах в Университета със закъснение. Лекцията при професор Милт вече беше започнала. Настаних се тихо до Ренд и Пел и се заслушах. Марк и колегата му останаха да ме чакат пред вратата на залата.
– Трябва да си призная – говореше професорът, – че това, което правихме през изминалата учебна година, не ми харесва особено. Да, ние сме изучили до съвършенство онези средства за магическо общуване, които са ни известни. Но само от практическата им страна. Наистина, знаем от кое дърво да си направим лаф-дъска. Знаем как да търсим дъски, които са обединени в разговор. Знаем как да си приготвяме разтвор за писане, и кои от съставките могат да варират, а кои – не. Чувал съм, че вие, слухарите – обърна се той към мен, – можете да усетите по това, че надписът е станал по-блед, че някой се е включил към вашата група от дъски и ви подслушва. Аз, например, не мога да усещам това. Явно е нужна огромна практика…
Аз, Ренд и Пел се спогледахме и се усмихнахме.
– Между другото – продължи професорът, – как успявате да се предпазвате от подслушване?
Спогледахме се отново и след кимане от приятелите ми аз се обадих:
– Колкото и да е добър слухарят, му трябва известно време, за да намери активните групи от дъски. Винаги имаме по няколко готови разтвора за писане и когато усетим, че се е появил слухар, изтриваме всичко от дъските и минаваме на друг разтвор. Понякога ни се е налагало да сменяме разтворите по пет-шест пъти на вечер.
Професорът се усмихна триумфално:
– Да, но по този начин можете да хванете само подслушването на аматьори. Дилетанти.
Изгледахме го смаяно.
– Да! – продължи той. – А знаете ли, че когато разговаряте чрез разтвор със зелен оцветител, някой опитен слухар може да зареди своята дъска с почти същия разтвор, но с добавен прах от нокти на олаа - който е хем зелен оцветител, хем заместител на един от необходимите за разтвора компоненти - и така може да ви подслушва, без да усетите? Защото останалите дъски започват да “теглят” по малко от ноктите на олаата и зеленият надпис не става по-блед...
Отново се изгледахме, този път уплашено. Спомнихме си колко пъти опитите да ни подслушват бяха преставали, след като започнем да пишем със зелен разтвор.
– Да – кимна професорът, – още много неща имате да учите. Това не е единственият трик, който знам. А сигурно има и много номера, за които дори аз не съм чувал. Както и да е, имах предвид нещо друго. Исках да кажа, че макар и да знаем до съвършенство как функционират средствата за магическо общуване, макар и да можем да си ги направим – а в случая с медальоните и кълбата дори и това не е по силите ни – ние ни най-малко не се досещаме каква е природата на явленията, които карат тези предмети да действат.
Магия? Най-лесното обяснение. Като не знаеш как функционира едно нещо, наречи го “магия”. Но моят строго научен поглед към света ме кара да търся друго обяснение. Когато говорим, ние раздвижваме въздуха с гласните си струни и трептенето стига до ушите на хората. Когато изпращаме писмо, пощенските кервани го отнасят до друг град, а там пощальонът го носи на получателя. Въздухът и пощенските служители в случая са канали за предаване на информация. А къде е каналът за предаване на информация при магическите средства за общуване?
Засега не знаем със сигурност. Обаче през последните години все повече и повече едно доста логично предположение започва да излиза на преден план. Има един начин за магическо общуване, при който разполагаме с канал за информация, макар и да не сме наясно с неговата природа. Можете ли да се досетите кой е този начин за общуване?
– Когато се срещнеш с друг човек в Страната на сънищата – отговорих моментално аз.
– Именно! – възкликна доволно професор Милт. – Тази година ние не се занимавахме особено много със Страната на сънищата, защото според класическата класификация тя не спада към средствата за магическо общуване – шансът да се срещнеш там с някого, с когото искаш да се видиш, е пренебрежимо малък. Или поне така се смяташе доскоро. Но вече откриваме все нови и нови начини да общуваме там. Вече можем да намираме определени местности, правим карти, изучаваме обектите, които носят всички белези на живи същества, а понякога и на разум.
Освен това все повече и повече се налага мнението, че всички останали магически средства за общуване са просто начини да се използват малко познати свойства на Страната на сънищата, за да се свързват хората помежду си.
Каква е природата на Страната на сънищата? И кои точно нейни свойства използват хората при магическото общуване? Не знаем. За съжаление тук трябва да разчитаме на помощта на някои други науки. Но не на шарлатаните от Факултета по сънищата, а на сериозни науки като физиката. Засега обаче тези науки изостават от нас и не могат да ни помогнат. Така че за момента трябва да се справяме сами. Но и ние работим много по въпроса. Вече сме направили доста обширни карти, имаме множество изписани монографии за създанията и интелектите в Страната на сънищата и от години практикуваме проникването там чрез медитация, което дава най-ясен ум и най-добра ориентация.
Така че очаквайте много изненади. От следващия семестър ще се занимаваме изключително много със Страната на сънищата.
След лекцията събрах групата ни в пълния й състав – аз, Ренд, Пел, Ило, Маря и Ила – и отидохме да пушим на тавана на Университета. Марк и приятелят му тръгнаха след нас и останаха да ни чакат пред стълбището към тавана.
– Какви са тези? – попита Пел.
– От кралската охрана са – отвърнах аз и им разказах за случилото се през нощта, като премълчах някои подробности, разбира се.
– Добре, но защо му е на някого да те убива? И защо кралят ще нарежда да охраняват точно теб?
– Не забравяйте, че все пак живея в Двореца. Нищо, че сред прислугата. Аз съм човек, който постоянно напуска Двореца свободно. Може би някой е решил, че съм слабостта в стената, която кралят е изградил около себе си.
– Да, но чак да те убиват… Не е ли по-добре да те отвлекат? Е, разбирам, кралят няма да се загрижи за съдбата на сина на градинаря си, но няма ли да е по-рационално да се опитат да те вербуват например? Защо ще те убиват? А и кралят чак да ти назначи охрана… Не ми се вярва. Макар и сега, като се замисля, да ми се струва, че и друг път са те следили. Този единият ми е познат отнякъде...
– Може пък да ме подозират в нещо – свих рамене нагло аз, – и затова да ме следят?
– Тогава сигурно нямаше да те следят толкова явно.
– Е, кралят може да има и други съображения – отвърнах аз. – Ще видим. Засега можем само да гадаем.
Докато отивахме към залата, където щеше да се проведе следващата ни лекция, Пел изостана с мен и ме попита:
– Ще се справиш ли с двамата дебелаци?
– Няма проблем. Измислих един страхотен номер. Ще им го приложа през нощта. Ще ти разкажа утре, ако стане. А може и още довечера, ако се засека с тях на излизане от Двореца.
– Няма ли да дойдеш направо с нас в “Рибарска среща”?
– Смятам да се прибера първо до Двореца. После ще се измъкна незабелязано оттам, когато се стъмни.
Следващата ни лекция беше при професор Кромбър – по История на магическото общуване – и той ни разказа интересни подробности за медальоните и събитията, свързани с тяхното откриване. Кромбър беше един от любимите ми преподаватели – сладкодумен, ерудиран и доста по-млад от останалите професори. Освен това ми беше и добър приятел – общуването с него беше удоволствие и извън залата за лекции, на чаша студена бира в някоя от студентските кръчми.
През следващото междучасие не се събрахме да пушим, а всеки от нас обиколи Университета, за да се види с познатите си. Последва скучна лекция на Мале от факултета по биология, който ни говори за съставките, от които се правят разтворите за лаф-дъските.
След отегчителния Мале отново се нуждаехме от разтоварване и пак се събрахме на таванчето, охранявани от Марк и колегата му пред стълбището.
– Научих нещо много любопитно през миналото междучасие – каза Ренд, когато запалихме цигарите. – Знаеш ли, Юджън, ти не си единственият, срещу когото е имало покушение тази нощ. Всички говорят, че рано сутринта е бил убит лорд Енам. Повалили са го с копие, когато се е прибирал в имението си след поредния запой из кръчмите около Пристанището. Носи се мълва, че произшествието е свързано със следващото Поклонение. Дочух, че кралят вече е получил списъка с поклонниците, но още не го е обявил. Енам е бил в списъка.
Мълчах потресен. Новината за смъртта на благородник от ранга на Енам беше достатъчно смайваща, дори и да не се бе случило нищо друго. Но в светлината на останалите събития се получаваше наистина доста заплетена картина. Зачудих се къде ли е моето място в тази картина и за пръв път от началото на събитията, започнали през предишната нощ, изпитах страх. След като не се бях уплашил дори когато за малко не ме убиха.
– Разправят още, че из целия град има засилена охрана.
– Нищо не знам – свих рамене аз, опитвайки се да звуча колкото се може по-безгрижно. – Ако кралят е получил списъка с поклонниците, много скоро ще се чуе за това. Не можем да направим нищо, освен да чакаме.

Звездоброеца 1-03

2009-10-02T11:24:00.015+03:00

3.

Изчаках часовият да премине от предната страна на вила “Приспивна песен” и се вмъкнах в задния двор, между двете крила на подковообразната постройка. По ирония на съдбата точно насред двора, до малкия басейн, растеше гигантска сламила – дървото, от което се правят лаф-дъските. Може би по случайност, а може би такава ми е била съдбата, но се бях увлякъл по средствата за магическо общуване няколко дни, след като се бях нанесъл да живея в тази вила.
Преминах покрай редицата врати и прозорчета на лявото крило на сградата. Всички отдавна спяха, нито едно от пердетата не помръдна. Отключих стаята си, вмъкнах се вътре и залостих вратата. После запалих голямата свещ насред масата с огнивото си и бързо сложих предварително подготвеното плътно одеяло върху прозореца, така че да не пропуска никаква светлина навън.
После извадих от шкафа трите си лаф-дъски и ги наредих върху масата, така че свещта да ги осветява добре.
Когато бях някъде извън града или на гости, или в Университета, обикновено взимах само едната си дъска и я зареждах последователно с различни разтвори, за да говоря с различните лаф-групи, с които общувах. Но когато си бях вкъщи, предпочитах да ползвам и трите си дъски едновременно. Така губех по-малко време, защото можех да пиша на едната дъска, докато на съседните мислят какво да ми отговорят. Пък и всяка от дъските беше активна тройно по-дълго време и имах по-голям шанс да се засека с хората, с които исках да си говоря. Все пак никой не е длъжен да седи и да ме чака цяла нощ, докато се появя.
След като нагласих дъските, извадих от чекмеджето кутията с материалите за разтворите. Отворих я и разгледах съдържанието на различните деления. Имах достатъчно от всички компоненти и в скоро време нямаше да ми се наложи да търся никой от тях. Това беше добре, защото не се намираха лесно и струваха доста, особено основният компонент – изсушената кръв от зигъл.
Разгънах пергамента, в който си бях записал съставите на различните разтвори, после напълних три шишенца с вода от гарафата на масата и взех лъжичката, с която мерех теглото на праховете.
Първо сложих в шишенцата по една лъжичка с прахта от най-голямото деление на кутията – това с изсушената кръв от зибъл, после добавих билките в необходимите пропорции, а накрая сипах оцветителите. После взех тънката четка за рисуване и “заредих” всяка от лаф-дъските със съответния разтвор, чрез мацване отстрани, върху оголената част от дървото.
Никога нямаше да престана да се възхищавам на ефекта от “зареждането”, въпреки че го бях наблюдавал хиляди пъти. Сухите до преди миг парчета дърво сякаш оживяха, леко се издуха, станаха еластични и дори леко пулсиращи. Много от учените в нашия факултет в Университета смятаха, че част от тайната на общуването с лаф-дъските се дължи на факта, че парчетата от дървото гигантска сламила остават живи дълги години след отсичането им. Разбира се, това не обясняваше как взаимодействат помежду си…
Свих си цигара и я запалих. През това време на две от дъските се появиха надписи.
На първата, тази, която бях заредил със синия разтвор, пишеше:

ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: Тук съм и те чакам.

Потопих четката в шишенцето със синия разтвор и написах:

ЮДЖЪН: Ето ме. Радвам се, че те виждам. Още ли си там?

Изчистих четката от специалната дъсчица, която бях приготвил отстрани. Шарките върху дъсчицата бяха двойно по-ярки от написаното върху лаф-дъската. Знаех защо е така. Докато бях писал, половината от разтвора изчезваше, за да се пренесе по мистериозен начин някъде далеч, където да напише абсолютно същите думи по същия начин върху лаф-дъската на моята събеседница. Не знаех къде точно се намира тя. Просто попаднах случайно на нея един ден, докато проверявах различни цветови гами. Беше написала просто: “Ако скучаеш, поговори си с мен”.
Първоначално реших, че е от онези търсачки на силни усещания, които залагат капани в опит да се залепят за някой слухар и да научат номерата му. Но се оказа, че греша. Говорихме си на най-различни теми и след това исках да се връщам пак и пак при нея. Не знаех коя е. Знаех само, че страшно харесвам нещата, които пише и начина, по който разсъждава. Понякога изпадах във възторг от това колко сходно мнение имаме по някои въпроси. Друг път се плашех от дълбочината, с която разсъждаваше по някои проблеми. А нерядко тя успяваше да ме измъкне от поредната ми депресия с хумора си и с доброто настроение, което излъчваше.
С течение на времето за мен се беше превърнало в идея-фикс да разбера коя е и да се видя с нея. Но тя пазеше тайната си грижливо и пресичаше всякакви опити от моя страна да насоча разговора към тази тема.
На втората дъсчица, тази с оранжевия разтвор, пишеше:

АНТ: Нещо започва да ми се приспива. Мислиш ли, че Юджън ще дойде днес?
БИН: Не знам, но нямам време да го чакам, защото ще тръгвам на работа.
АНТ: Е, добре тогава, лек ден.
БИН: А на теб приятни сънища.

Двамата явно не ме бяха дочакали. Ант и Бин бяха две момчета от островните страни, с които се бях запознал миналата година. Ант живееше в студените ширини и при него беше много по-късно през нощта, отколкото при мен, в Чила, столицата на Кралство Дасен. Бин пък, обратно, живееше в топлите ширини и при него в момента бе някъде около обяд. Бях попаднал случайно на тях, пак докато обхождах цветовите гами, за да подслушам някой интересен разговор. Обикновено не се обаждах в такива случаи, а само гледах, но техният разговор ми се стори интересен и се намесих. Те ми се зарадваха, защото намериха в мен безценен източник на информация за Континента и Кралството. Разбрах, че и двамата искат след време да емигрират тук. А аз, от своя страна, винаги съм си мечтал за околосветско пътешествие и започнах да ги разпитвам за островите им и другите места из Морето, където са ходили. Постепенно между нас се зароди приятелство и започнахме да разговаряме редовно на най-различни теми.
Написах за всеки случай:

ЮДЖЪН: Тук съм, момчета. Случайно някой от вас да е останал пред дъската?

Струваше ми се странно, че са зарязали дъските си така, без да изтрият написаното, но после си помислих: а защо не? Те живеят на островите, на спокойни места, и няма какво да крият. Докато тук, при мен, беше немислимо някой да си отиде и да остави лесно достъпна дъска, от която не е изтрит разговорът. Ако някой слухар види подобна дъска, веднага ще събере безценна информация как да подслуша съответната лаф-група.
Обърнах се към третата дъска, която бях заредил с червен разтвор. Там все още нямаше никой. На тази дъска по принцип говорех със състудентите си от Университета. Не вярвах, че всички са си легнали. Значи вероятно бяха открили, че ги гледа слухар и бяха сменили разтвора.
Изтрих с гъбата червения разтвор отстрани на дъската и тя сякаш веднага се изсуши и се сви. Намазах я със зеления разтвор и тя отново оживя. На нея веднага се появиха надписи:

РЕНД: Все пак Годи много се изложи миналата седмица…
МАРЯ: Аз го харесвам.
РЕНД: Е, хубав човек е. Купонджия. Обаче не е за тази група. Триъгълникът е най-важният инструмент. Не може да си триъгълникар на “Изгубени в сънищата” и да излизаш пиян на сцената. Пък и, честно казано, не е чак толкова добър триъгълникар.
МАРЯ: Можеха да му дадат още един шанс…
ПЕЛ: А, пак си имаме компания. Тия слухарчета май станаха много нагли тази вечер. Дали да не се местим пак?
РЕНД: Да му дадем двайсет мига шанс. Може да е някой наш човек.

С моето повяване надписите на лаф-дъските им моментално бяха станали по-бледи, заради изтегления към моята дъска разтвор, и те веднага се бяха досетили, че някой слухти. Колкото повече хора има в една лаф-група, толкова по-трудно е да забележиш появата на слухар. Но тъй като ние самите бяхме страшно добри слухари, беше трудно да се заблудим. Побързах да напиша:

ЮДЖЪН: Аз съм. Как сме, банда?
МАРЯ: Къде се губиш?
ЮДЖЪН: Без да искам, заспах при Ая. После ми се случи нещо крайно интересно, но ще ви разкажа утре, като се видим. Вие как я карате?

В този момент някой от тях изтри дъската си и надписите изчезнаха. Хвърлих бърз поглед към останалите две дъски. На втора дъска никой не ми беше отговорил. Значи очевидно си бяха тръгнали – единият да си легне, а другият – на работа. Изтрих надписите с гъбата и прибрах лаф-дъската. Може и при тях да нямаше никаква опасност, но за мен това се бе превърнало в инстинкт. Когато няма информация, специално оставена, за да се прочете по-късно от някого – трий!
После се обърнах към първата дъска. На нея вече се бе появил надпис:

ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: Тук съм. Чаках те.

Написах:

ЮДЖЪН: Хубав ден, а?

После погледнах какво става на третата дъска:

ПЕЛ: Бърборим си тук, докато те чакахме. Още малко и щяхме да си лягаме. Иро и Ила вече си тръгнаха.
ЮДЖЪН: Какво обсъждахте за “Изгубени в сънищата”?
РЕНД: Вечерта бяхме в “Рибарска среща” и ги гледахме. Имат нов триъгълникар. Изгонили са Годи след издънката миналата седмица.
ЮДЖЪН: Добър ли е новият?
РЕНД: Страшен е!
МАРЯ: Нищо особено.

Изхилих се. Маря отдавна беше влюбена в Годи, даже нещо повече – направо го боготвореше. Представях си разочарованието й. Подозирах, че скоро ще се окаже, че “Изгубени в сънищата” съвсем не е най-любимата й група. Обърнах се към първата дъска:

ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: Мислех, че си спрял да го правиш.
ЮДЖЪН: Кое?
ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: Да се опитваш да ме откриеш. Да извлечеш информация за мен. Въпросът ти… Дали при мен е ден? Нека е ден. Дали е хубав? Нека е хубав…
ЮДЖЪН: Пошегувах се. Кажи как си? Случи ли ти се нещо интересно напоследък?
ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: Тези дни прочетох една поема на Лотос. “Предание за изчезналия континент”.

Изтръпнах. Лотос беше любимата ми поетеса. Докато се мъчех да си спомня дали някога съм го споменавал при разговорите с моята събеседница, се обърнах към трета дъска и написах отговора си към Ренд и Маря:

ЮДЖЪН: Ще отида утре до “Рибарска среща” да го видя този нов триъгълникар. Искате ли да отидем заедно?
ПЕЛ: Става.
ЮДЖЪН: Имат ли нови песни?
РЕНД: Една.
ЮДЖЪН: Хубава?
РЕНД: Жестока!
МАРЯ: Горе-долу става.

Реших, че не съм споменавал никога нищо за Лотос и се обърнах отново към първа дъска:

ЮДЖЪН: Хареса ли ти?
ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: Страшно много. Любимият ми момент е този, в който момчето е станало прекалено голямо, за да може бръмерът да издържи тежестта му, и пада заедно с птицата в Морето, докато се опитва да достигне до любимата си.
ЮДЖЪН: Да, това е една стара легенда, в която може би има някаква истина. Лотос е обичала да се рови в древните книги и е вплела в поемите си много елементи от митовете и историята. За съжаление повечето от източниците й са изгубени.
ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: Да, знам… Прииска ми се някой да ме обича така, както това момче е обичало любимата си.
ЮДЖЪН: Тази Лотос е опасна. Трябвало е да й забранят да пише. Хората не бива да пишат такива неща. Някой може да умре, докато ги чете.
ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: Напротив. Трябва да забранят книгите, по време на четенето на които не изпитваш нищо. Те не са истински. Истинските книги са много малко. Книгите на Лотос са сред тях.

Разбира се, тя беше права. Имаше книги, след прочитането на които по цели седмици не ми се чете нищо друго. Това е добър признак, по който да се определи колко истинска е една творба.
Обърнах се към другата дъска, където някой ме беше попитал нещо.

ПЕЛ: А покрай тебе нещо интересно? Освен онова, което ще ни го разправяш утре?
ЮДЖЪН: Двамата дебили пак се заяждат. Този път прекалиха. Мисля да им спретна някой номер утре.
МАРЯ: Имаш ли нещо предвид?
ЮДЖЪН: Намислил съм нещичко. Но приемам всякакви идеи.
РЕНД: Ще помислим, мой човек. Утре като се видим, ще ти кажа дали съм се сетил нещо. Ама сега ще трябва да си лягам, че няма да мога да стана за последния учебен ден. Лека нощ!
ЮДЖЪН: Лека нощ, Ренд.
МАРЯ: И аз изчезвам. Лека нощ на всичките.
ПЕЛ: Лека, малката.
МАРЯ: (рисува стиснат юмрук)
ПЕЛ: (рисува изплезен език)
ПЕЛ: Лека, Юджън. И аз си лягам.
ЮДЖЪН: Лека нощ на всички.

В този момент почувствах, че по челото ми избива студена пот, разтреперих се целия. Това, от което се бях страхувал най-много, се случваше. Халалата започваше да ми липсва. И то страшно много. Толкова много, че едвам издържах.
За момент ми хрумна налудничавата мисъл да отида до вила “Далечен връх”, да пребия принцовете и да си взема каквото е останало от гъбата. После стиснах зъби и разтърсих глава. Разбира се, това беше безумие. А и ако го направех, на следващия ден щеше да ми е още по-трудно и с течение на времето щеше да става все по-зле.
Обърнах се към първата дъска, където моята събеседница беше написала някакви обширни размишления за книгите и творчеството на Лотос. Изглеждаха страшно интересни, но аз вече нямах сили да вникна в думите й. Потопих четката в синия разтвор и написах:

ЮДЖЪН: Знаеш ли, нещо не се чувствам много добре и ще трябва да си лягам.
ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: Какво ти е?
ЮДЖЪН: О, нищо сериозно. Просто съм преуморен.
ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: Е, и без това е страшно късно…

Най-после се издаде! Вече знаех поне, че и при нея е късно през нощта!

ЮДЖЪН: Много хубаво ми беше. Просто не усещам как лети времето с теб.
ТАЙНСТВЕНА НЕПОЗНАТА: И на мен ми беше приятно… До утре по същото време.
ЮДЖЪН: Съжалявам, че трябва да си тръгна. Исках да ти кажа още толкова много неща. До утре.

Понечих да изтрия написаното на дъската и в този момент тя ми нарисува стилизираното изображение на устни, което означаваше “целувка”. Гледах го дълго време, без да съм способен да помръдна, и накрая тя изтри дъската и това беше краят на разговора ни.
Прибрах дъските и извадих кутията с билките. Поколебах се и пак я прибрах в шкафа. Не исках да ходя в Страната на сънищата. Едва ли щеше да е разумно след опита за покушение срещу мен. Още повече, че обикновено ходех там с помощта на гъбата и много рядко – насън. Какво ли можеше да ми се случи при тази умора и неразположението ми? А ако сега враговете ми ме дебнеха там и ме примамеха на място, от което не мога да се измъкна?
Исках просто да се наспя. Прибрах всичко от масата, духнах свещта и махнах одеялото от прозореца. Вече беше започнало да се развиделява. Легнах си и веднага започнах да се унасям. Преди да заспя си помислих отново какъв късмет съм имал, че дадох халалата на Алек. Ако я бях опитал още веднъж, щеше да стане късно за мен. Да, определено трябваше да прекъсна за известно време експедициите в Страната на сънищата, или поне във формата, в която ги правех до момента…