сряда, 22 март 2017 г.

Синдромът "трети роман" + Метрономиум 1


Някога написах два романа, с които, между другото, сега не се гордея особено, но както и да е. Добре известен е "синдромът на втория роман" - че много автори, след като напишат сравнително лесно първия си роман, имат големи трудности с написването на втория. При мен, след като написах сравнително лесно два романа, се получи един дългогодишен "синдром на третия роман". Първо започнах да пиша един сайънс-фентъзи роман, "Звездоброеца", от който се наложи да се откажа, защото се присъединих към един проект - писателска работилница, за чиито цели "Звездоброеца" не вършеше работа - и съответно трябваше да започна нов роман. След стотици страници разработки и чернови проектът пропадна, нямах мотивация да довърша самостоятелно новия роман, а по "Звездоброеца" не ми се работеше повече, защото вече отдавна го бях надраснал. Опитах да се включа в един международен междуавторски проект (на руски автор, на когото съм преводач), но отново след доста работа не можах да се примиря със слабостите на сетинга на проекта и пак бях принуден да се откажа. Сега имам нов проект, който обаче се получава огромен и изисква много продължителна работа, и нямам никаква увереност дали ще го довърша някога. Може да се каже още много по въпроса, но сега не искам да се задълбочавам. Така или иначе е факт, че много години не съм писал, или поне не съм довършвал нищо ново.

При това положение реших най-накрая да се захвана както трябва с написването на третия си роман. Той е по нова идея, не е обмислян продължително, не знам какво ще стане накрая. Реших да го напиша онлайн и да го публикувам тук, глава по глава, без да се стремя към някакви стандарти, без да се опитвам да го правя шедьовър, без да гоня каквито и да било срокове, а просто да го довърша.

И не е само желанието ми да имам трети роман... Поради причини, за които не искам да говоря, за мен стана изключително важно да мисля за този роман, да работя върху него, да го напиша. Дали някога ще го издам? Не знам, ако реша, че си струва, ако има поне минимален интерес към него, може би ще го редактирам и издам. Това сега няма никакво значение, по-важното е този роман да се появи, по-нататъшната му съдба изобщо не ме интересува в момента.

Ако въобще се появят някакви читатели, ще се радвам да се обаждат от време на време със съвети и препоръки, отзиви или просто с въпроси кога ще се появи новата глава. Няма да е от решаващо значение за работата ми върху романа, но ще бъде приятно да знам, че са там.

И така, стига приказки, започвам.

Васил Велчев
МЕТРОНОМИУМ
научнофантастичен роман

1.

Не можеш да си буден и в двата свята едновременно.
Из "Апокрифни правила за оцеляване в Метрономиум"

Засадата беше неочаквана, но това си е в реда на нещата, всички засади са неочаквани, те затова са и засади, за да са неочаквани. Ала това нямаше да ми попречи, аз цял живот съм се учил да реагирам на неочакваното. В мига, в който черната ръкавица улови повода на кобилата на Сияна, аз вече бях хванал подаващата се над рамото ми дръжка на меча, а след още само миг острието му отсече тази ръкавица от ръкава над нея. Ръкавицата си остана да виси на юздата, а ръкавът се развъртя, като изхвърляше нанизи от златисти пръски в ясната трилунна нощ, и сякаш започна да дирижира объркването на противниците ми, които, макар и да имаха предимството на изненадата, явно не бяха така добре подготвени за неочакваното. Бяха петима, значи оставаха четирима, а Сияна можеше да се защити за известно време достатъчно добре, за да не се превърне в моя слабост в тази битка.

Има един момент във всяка битка, до който всичко е обратимо. Все още можеш да се разбереш с противниците си. Не си направил нищо, от което няма връщане назад, нито пък те. Може да не са грабители, може да има някаква грешка, може да дебнат някой друг. При други обстоятелства може би щях да се опитам да поговоря с тях, като пропусна да получа предимство от динамиката на ситуацията. Но сега не можех да си го позволя, защото не бях сам, не само за себе си се биех. Затова нанесох удара си, с който почти изравних шансовете, и вече нямаше път за отстъпление, вече нямаше път за компромиси, защото не можех да разчитам, че например мога да бъда обезвреден, и ще бъдем просто ограбени и пуснати. Онзи, осакатеният, ще иска отмъщение, вече не може да ми се размине току така. Или ще победя, или ще умра, това е, а във втория случай и Сияна не я чака нищо добро.

Някой друг сигурно би доубил осакатения, но аз не смятах за нужно да губя повече време и енергия за него - така щеше да е достатъчно безопасен, за да се справям мимоходом с него в периферията на основната битка, по-важно беше да елиминирам колкото се може повече от останалите противници. Така че скочих от коня - той щеше да ми дава предимство, но не толкова голямо, колкото включването на краката ми в боя - и се понесох към четиримата, без да обръщам никакво внимание на все още размахващата ръкава си черна фигура. Видях с периферното си зрение, че Сияна измъкна своя меч и се зае с осакатения.

Окопитилите се противници вече размахваха предварително приготвените си мечове. Гмурнах се под замаха на първия от тях, този най-отляво, съсякох го през корема, и същевременно го завъртях между мен и останалите трима, за да ми послужи за щит срещу ударите ми. Веднага отскочих, завъртях се и се озовах на три метра вляво - откъдето се втурнах към тъкмо обръщащите се към мен противници, за да направя същото със сегашния най-ляв от тях. Усещах, че вече ги е страх, започват да си дават сметка срещу какво са изправени, и вече размахват мечове отбранително. Сега е моментът, в който трябва да се разделят, и поне един от тях да опита да се добере до Сияна, за да изравнят отново донякъде шансовете. Но те не го правят. Защо ли? Като че ли изчакват нещо...

Изведнъж долових някакъв далечен тътен и осъзнах. Изкрещях и отчаяно се хвърлих напред. Но беше твърде късно. Тътенът се усилваше, само след миг проехтя с мощта на хиляди гръмотевици, и някъде много далеч се събудих в стая, потопена в приглушена матова светлина, където някой усилено се опитваше да разбие вратата ми и беше успял да задейства алармата, а там, под трите луни, тялото ми безпомощно се свличаше върху плетеницата от сенки...



събота, 18 март 2017 г.

Siena Root в "Лешничувка"

Нов уикенд (12 март, неделя) - нов концерт. Този път на Siena Root. В Хожув, Полша. Е, значи освен музиката ме чака и пътуване до Полша. Което поне по-рано винаги ми е носело радост.

Да отидеш в Полша от Острава не е като да отидеш там от България, да речем. Влакът от Острава до Катовице е час и половина - доста по-малко, отколкото ми отне пътуването до Прага миналата седмица. Прекарах този част и половина във вагон ресторанта, където се случи първият ми досег с Полша за тази година - оказа се, че сервитьорката и барманката са полякини, побъбрихме си малко, и менюто беше полско. Опитах доста добър журек и пирожки, и за пръв път от няколко месеца изпих една полска бира. През останалото време зяпах през прозореца; когато започнаха да се появяват блата със стърчащи от тях дървета, реших, че сме минали границата, и джипиесът на телефона ми го потвърди. Какво друго, освен че "Франк гледаше мрачно през прозореца" (последното изречение на "Лунна дъга")? А, през цялото време слушах и Siena Root, за да се настроя за концерта.

Siena Root е още една от онези групи, за които говорих предишния път; може би любимата ми от тях, и може би най-старата група от този тип - те започват да свирят ретро рок още когато това още не е било на мода. Произхождат от Стокхолм, края на 90-те, и са доста ъндърграунд - концертите им извън Швеция са голяма рядкост, но колкото и да е странно, са идвали веднъж дори в България, през април 2013 в Mixtape 5 в София. Ако се излезе извън по-общото определение - седемдесетарски ретро рок, е трудно да се прецизира стила им по-точно. Има нещо и от рифово ориентирания хардрок (на места се усеща много силно влияние на Deep Purple, не само защото са с Хамънд), и от блуса, и сайкъделика, и от прогресив рока от онези години. Имат няколко дълги инструментални композиции с източно звучене и с използване на редица странни струнни инструменти. И също така използват аналогова техника при озвучаването, за да постигнат по-голяма автентичност на звука.

Казват, че за музиката им ги е вдъхновил град Сиена в Тоскана, Италия, и когато чуеш тази музика, решаваш, че някой ден непременно ще отидеш в Сиена...

Въпреки големия брой музиканти, минали през групата, може да се каже, че в първите години на съществуването си тя е била само от трима души: KG West - соло китара, Sam Riffer - бас и Love Forsberg - ударни (ако се съди по надписите по обложките на дисковете, той предпочита да определя себе си като перкусионист). Именно те тримата фигурират на ранните снимки на групата, които могат да се намерят на сайта им. Останалите музиканти са по-скоро нещо като гости; например всеки от досегашните им пет студийни албума има различен вокалист: в A New Day Dawning (2004) това е Oskar Lundström (който там свири и на органа), в Kaleidoscope (2006) пее Sanya, във Far From The Sun (2008) вокал и ритъм китара е Sartez Faraj (който по-късно основава Three Seasons, поредната интересна шведска група от този тип, която на моменти има подчертано цепелинско звучене), в Different Realities (2009) пее Janet Jones Simmonds, а в Poineers (2014) - Jonas "Joe Nash" Åhlén. Въпреки голямото текучество на музиканти, се създава впечатление не за някакви хаотични смени поради неразбирателства, а по-скоро за това, че всичките си остават едно голямо семейство - например в единствения засега официален концертен албум на групата, Root Jam (2011), част от песните се пеят от Sanya, въпреки че годините, в които е записвала с групата, са далеч назад в миналото.

В момента дори и не всичките трима основатели са останали сред редовните членове на групата - след албума Poineers KG West е заменен от Matte Gustavsson. Затова пък сега групата има постоянен състав - Riffer, Forsberg и Gustavsson, както и Erik Pettersson на Хамънда и вокалиста Samuel Björö. Това е съставът, в който групата гастролира в момента, и в който ще издаде новия си албум, A Dream of Lasting Peace (очаква се през април). И така, поотплеснах се, но това е информация, която не е систематизирана на сайта им и в Уикипедия, и не се намира лесно, освен ако не си голям фен на групата. Иначе на сайта им има списък на всички музиканти, които са минали през групата, и той е доста внушителен.

Пристигнах в Катовице рано следобед и първата работа ми беше да си подсигуря нощуването. Първоначално мислех да се разходя до общежитието, в което живях два месеца миналата година, но след като за всеки случай се посъветвах с организаторите на концерта, неочаквано разбрах, че в Катовице има много прилични хостели, дори и в самия център. Веднага отидох до най-близкия такъв, и се оказа, че има свободни места колкото щеш, като тези в стаите за осмина струват само 15 лева (което е абсолютно нищо, като се има предвид, че Катовице хич не е евтин град), а в по-малките стаи - малко повече. Къде да отседна? Давай където е купонът, стая за осмина. И към Хожув.

Пътуването до Хожув не е толкова лесно, колкото пътуването с междуградски автобус, защото трябваше да намеря автобус от градския транспорт, който да ме откара там. По принцип Катовице не е кой знае колко голям град, е, над 300 000 е, в България само София, Пловдив и Варна са по-големи от  него, но в Полша е на 11-то място по големина. Малко известно е обаче, че всъщност той е централният град на голям мегаполис, едно от най-гъсто населените места в Европа. Около Катовице има още 13 града, които са буквално залепени за него, като от тях няколко са двестахилядници и няколко - стохилядници, и всички заедно образуват Горносилезката митрополия, която се простира на 1400 квадратни километра и има население общо към два и половина милиона души. Тя заедно с населените места в близките околности образува Силезийската митрополия с население 5,3 милиона души. Ако се добавят намиращите се на по-малко от сто километра райони на градовете Краков и Ченстохова, съвкупното население на агломерацията достига внушителния брой 7 милиона души.

Така че вътре в 14-те града на Горносилезийската митрополия придвижването става с автобуси от градския транспорт. Човек просто трябва да избере какъв билет да си купи - може да е за един град (с цена приблизително колкото билета в София) или за два или три града (малко по-скъпи). Между другото, всеки си купува билет, влиза си в автобуса и си го регистрира, и никой не го проверява. Миналата година за два месеца в Катовице ми се случи само веднъж някой да мине на проверка, и хванаха само един човек без  билет (и той беше някакъв чужденец).

Пътят от автогарата на Катовице до центъра на Хожув беше доста, може би над 40 минути. Винаги са ме изумявали мащабите на Катовице, огромното пространство, което заема - сега това усещане се прехвърли и върху периферните градове; Хожув също е доста обширен. Не е точно залепен за Катовице, между двата града има някаква горичка, но като се загледах по-внимателно навътре, успях да забележа алеи и пейки. Значи парк.

Когато слязох на нужната ми спирка, вече беше средата на следобеда. Реших първо да отида да намеря клуба, а после да се върна да разгледам центъра на града... и така и не се върнах. Мястото, където е клуб "Лешничувка", е също парк. Доста голям, както установих. Имах адрес - алеята на Музикантите, номер едно - но се оказа, че това е просто една от многобройните алеи в парка, и на нея няма никакви клубове, няма изобщо нищо. Ръководех се от джипиеса на телефона си, но стигнах до място, където вече  на картата имаше само зеленина, а в реалността алеите си продължаваха нататък. И като се започна едно обикаляне - няма край. Отначало имаше някакви странни къщички тук-таме, после и те спряха да се появяват. По едно време, вече беше доста късно следобед, си помислих: концерта така и така няма да го гледам, трябва вече да започна да мисля как ще се измъквам оттук. И тогава срещнах една група хора, тръгнали на разхода с кучетата си. И веднага се прояви способността ми да се сливам с местното население, когато изобщо благоволя да поговоря с някой.:) Поразпитах ги за клуба, отначало не можаха да се сетят изобщо за него, но после на единствения мъж в компанията му просветна нещо, и другите също се сетиха. Обаче се оказа много сложно за обяснение къде е, затова ми казаха, че ще минат по маршрут близо до клуба, и ще ми го покажат. Благодарих им и тръгнахме заедно. Веселяци бяха, поговорихме си за концерти, кучетата тичаха да гонят пръчки и постоянно ни се мотаеха в краката. Накрая намерих клуба - вече беше пет следобед. Но не влязох веднага, а походих още половин час, за да стигна до познати места и да съм сигурен, че ще успея вечерта да намеря пътя - предстоеше ми пак да бързам за последния автобус за Катовице, и сигурно щеше да е тъмно. Когато се върнах към шест, клубът вече се пълнеше. Естествено, всички бяха дошли с коли. Уф, аз съм анахронизъм дори сред тези хора!

Иначе много приятно клубче - къщурка в гората. След входа веднага - бар, а до него - входът за голямото помещение, където са концертите. Сцената заема кажи-речи една трета от него, не знам къде биха се побрали повече желаещи. Но в случая желаещите бяха точно колкото трябва (по-късно разбрах, че са били около 300 души). Купих си билет (много стилен, със снимка на групата) и вместо гривна ми биха печат на опакото на дланта. Седнах на бара и си взех бира (Tyskie, наливна, много добра, препоръчвам). Нямаха меню с храна, но се предлагаха някои неща, въпрос на договаряне, аз успях да си измоля запеканка, която се оказа никак не лоша. През това време отзад в залата започнаха да си настройват инструментите и да загряват, човекът с Хамънда направи някои чудеса. По едно време дойде басистът, Sam Riffer, застана до мен на бара и си поръча кафе. Веднага го помолих за снимка, той много непринудено и с усмивка се съгласи. След малко дойде следващата жертва, вокалистът - той направо се зарадва, като го попитах. После обаче се появиха още хора, стана много населено и не можах да се доредя да се снимам и с останалите от групата.

В 19.00 излезе загряващата група - млади полски прогресив метъли, Brain Connect, само с един албум досега, но "едно от най-интересните неща на полската метъл сцена през последните години", както каза един полски рок-журналист, с когото се запознахме на концерта. Бях слушал вече албума, и не ме впечатли особено - изцяло инструментален. Обаче на живо стояха много добре, харесаха ми. Много импровизации, голям синхрон, публиката явно си ги знаеше и също много ги харесваше.

Свириха около час, после 15 минути почивка - и излязоха Siena Root.

Започнаха с любимата ми песен Words, от първия албум. И продължиха, като редуваха песни от почти всичките си албуми. При тях това е лесно, винаги са го правили - без значение дали в оригиналното изпълнение вокалът е женски или мъжки и дали на концерта пее мъж или жена. Гласът на новия вокалист също изглежда подходящ за целия репертоар - накрая изпълни дори една от песните на Sanya, Mountain II. Е, може би не беше най-жестокият им сетлист, който може да съществува - ако зависеше от мен, бих подбрал малко по-различни песни и бих включил другите ми любими парчета Nightstalker  и Waiting for the Sun (ако трябва да посоча една песен, която ме дефинира, може би бих избрал нея). Но за щастие това е една от групите, на които почти всички песни са ми любими. Изпълниха и първия сингъл от предстоящия нов албум - Tales of Independence. Преобладаваха песни от последния засега албум - Pioneers. И кулминацията на концерта беше точно една от песните от този албум - епичната балада In My Kitchen. Музикантите се справиха безупречно - ритъмсексцията на бащите-основатели беше желязна, Matte Gustavsson на китарата и Erik Pettersson на Хамънда с майсторството и импровизацията на моменти напомняха за Ричи Блекмор и Джон Лорд, новият вокал се вписваше много добре, на едно място даже направи надпяване с китарата, подобно на онези, които някога Гилън правеше по време на Strange Kind of Woman. А накрая на биса изпълниха още една от новите песни, от предстоящия албум. Единственото, което не достигна на концерта, беше още малко повече дължина, но няма пълно щастие…

Атмосферата беше много празнична, приятелска, задушевна даже - преди концертите, в почивката между тях и дори по време на тях успях да се запозная с няколко души, с които може би ще се видим отново скоро... А, и, разбира се, купих си тениска на групата. И понеже техните са малко нестандартни - жълти и бели - си взех жълта. Последната останала. Предполагам, се връзва с цветовете на Сиена...

А после... после си тръгнах през тъмната гора. Отначало, в района на клуба, имаше лампи, после изчезнаха. И се озовах в почти пълен мрак. Беше облачно, не се виждаха никакви звезди, но небето излъчваше някакво странно сияние, матово, тъмно млечно, виждаха се очертанията на върховете на дърветата на фона му. Необикновено красиво - опитах да го снимам, но за съжаление телефонът ми не прави хубави нощни снимки, а и не знам дали светлината беше достатъчна, за да е изобщо възможно да се направят добри снимки. Вървях така повече от половин час. Случвало ми се и някога по-рано да вървя през нощна гора и усещането е било... доста потискащо. А сега? Абсолютно нищо. Не знам, може да е моментно. А може би всичко, което ни се случва, има странни и неочаквани странични ефекти, и ето ме, вървя през нощната гора, изгубил напълно страха си, наред с всичките други загуби. Кой знае, може поне това да е за добро, сигурно има начини да му се намери някакво полезно приложение...

Намерих пътя безпогрешно, в контраст с лутанията преди няколко часа.

А в стаите за осмина купонът е твърде голям за моя вкус. Мисля, че като дойда следващия път в Катовице - на 27 април, тогава концерт тук имат Riverside - ще предпочета по-спокойния живот.

Сетлистът на Siena Root (на Brain Connect не го знам, сори)

Words
Between the Lines
Little Man
Surprise
Tales of Independence
In My Kitchen
Above the Trees
Root Rock Pioneers
Dreams of Tomorrow

Encore:

Mountain II
new song

ПС: Този сетлист е по-различен от онзи на setlist.fm. Писах на човека, който го е качил, за да му посоча грешките; оказа се, че това е моят нов познат, рок журналистът. Каза, че го е преписал от даден му от групата написан на ръка сетлист, но след това те явно са направили промени.   

Ето и разни снимки от пътуването и концерта:































четвъртък, 9 март 2017 г.

Astralplane


Един концерт на Blues Pills е причината това нещо тук да заприлича на блог.

Бил съм вече някога на концерт на Blues Pills. В онзи ден станах рано и потеглих от мястото, където живеех тогава. Прекосих три държави, като сменях влакове, автобуси, самолети и коли. И някъде, на едно малко летище, срещнах един поглед, в който се изгубих толкова надълбоко, че не знам дали някога ще успея да намеря обратния път. По-нататък спомените ми от този ден се размиват, не съм сигурен вече дали всичко това се е случило наистина. Спомням си опръсканите от слънчева светлина калдъръмени улички на нереално красив стар град; халба бира в сенчеста следобедна градинка; после пак граници, коли, автобуси, някаква ведра вечерна гора, рояци от усмихнати хора, множество сцени и сергии с наденички, картофки и бира, огромното шарено пано, пред което Елин Ларсон, както винаги боса, подскача върху специалния килим и тъкмо пее любимата ми Astralplane; гореща длан, която стискам, докато я превеждам след себе си през тълпата към сцената (това даже го сънувах наскоро, но когато в съня си се обърнах назад, там нямаше никой). Тогава не обърнах много внимание на този концерт. Мислите ми бяха другаде.

И те все още са там. В моя astral plane. Пространство, което вече не съществува. Сякаш е някакъв паралелен свят, и в един единствено възможен момент от вечността всяка една от струните на текстурата на реалността му е влязла в резонанс със съответната струна от моята реалност и двата свята са се слели за кратко. После е настъпил антирезонанс и другият свят си е отишъл завинаги, заедно с онази част от сърцето ми, която се е откъснала и е останала там. И този свят, струва ми се понякога, е много близо, само на една Планкова дължина разстояние по някое от скритите, навити измерения на пространството, но цялата енергия на вселената не е достатъчна, за да се преодолее това разстояние. И аз няма да мога да го намеря пак, този astral plane, колкото и да ми се иска някой ден отново да съм цял; мога само да изтека някъде между тревите, ако продължа да се опитвам да го търся. Не знам как ще завърши историята, която ще разказвам тук, но ми се иска да бъде за това как оставам, въпреки всичко. Затова няма да пиша повече за онзи минал концерт, а за настоящия, и за всички бъдещи концерти. Да осъзнаеш, че  твоят astral plane вече го няма, е само първата крачка, по-трудното е да намериш нещата, които да те държат закотвен, за да не го последваш. Музиката би могла да е едно от тези неща, тя винаги спасява.

Настоящият концерт - това е на 5 март 2017, неделя, в Rock Café, Прага, а мястото, откъдето тръгвам, е Острава. Работил съм през цялата нощ, затова успявам да стана едва към обяд. Влакът от Острава до Прага е три часа и половина - достатъчно, за да измина една глава път от поредното пребродване на "Обявяването на серия № 49" от Томас Пинчън, да оценя няколко от разказите от новия конкурс на Сборище на трубадури (докато ми изключи киндъла, който естествено, съм забравил да заредя), и да изпия една бира в коридора - в чешките влакове има хора, които минават с количка с напитки, като в самолетите, много удобно. Преслушвам и по един-два пъти двата албума на Blues Pills - първия, едноименния, който знам почти наизуст, и втория, Lady in Gold, който усещам, че още не съм слушал достатъчно.

Ако трябва да определя възможно най-накратко стила на Blues Pills, може би бих казал ретро хард и блус рок, с подчертано седемдесетарско звучене. Сега има доста такива групи, огромен процент от тях са шведски, и някои са страшно добри. За Blues Pills, Siena Root, Graveyard, Witchcraft, Blood Ceremony, Rival Sons, Kadavar не можеш да кажеш, че имитират някого - те едновременно хем сякаш са излезли от 70-те години, хем придават някакво модерно звучене на тогавашната музика; сякаш са самите онези легендарни групи, каквито биха били, ако им беше останала някогашната енергия, ако не бяха минали през остаряването и различните влияния на времето, ако си бяха останали същите както някога. Много специално е усещането да слушаш някоя от тези групи - още при първата среща си казваш: Ха, нашата музика е жива! Защо не бях чувал още за тази банда?!

Пристигам в Прага в късния следобед, и няма много време за разходки - най-напред проучвам маршрута до клуба (който се оказва много лесен - мястото е в онази постоянно увеличаваща границите си част от Прага, която вече ми е много добре позната), защото после трябва да бързам до гарата за последния влак до Острава. Не че няма какво да правя една нощ в град като Прага, но предпочитам да оставя тези изживявания за по-късно през пролетта, когато ще се връщам пак тук за други концерти. После се разхождам край реката, която е наблизо - все пак успявам да хвана нещо от красотата на вечерна Прага, правя няколко снимки на мостовете. След това похапвам от типичните местни хлебчета с наденичка на една от сергиите в центъра - и вече идва време да влизам в клуба.

Харесва ми вътре. Общодостъпното заведение е веднага след входа, концертната зона - долу под земята. Гардероб, гривната на ръката - и надолу; бирата не е много скъпа (35 крони - това е някъде към 2,50 лева), а е страшно хубава, и момичето при дисковете и тениските на групата ми позволява да изпробвам моята тениска, преди да си я купя. Не знам колко побира залата, може би поне 300-400 души, във всеки случай когато идва време за началото, става много сериозно пренаселена. За щастие малко преди това съм успял да се придвижа най-отпред, вдясно на сцената.

Малко след 20.00 всички излизат на сцената, някак много внезапно; Елин, естествено, боса, стъпва върху килима, и веднага прозвучават акордите на Lady in Gold.

Започват да редуват песните от двата албума - те все още са достатъчно малко, за да ги обхване сетлистът почти всичките. Елин е толкова магнетична, че оставя малко място за внимание към останалите музиканти, но на няколко пъти ми прави впечатление колко добър е китаристът, Дориан Сорио. От моята страна са басистът и барабанистът - много небрежни и симпатични типове, те всъщност са доведени братя и преди това са били в Radio Moscow - още една от групите от този тип, която също много харесвам. Има и втори китарист на сцената, не го познавам това момче, и не знам дали изобщо е от групата, или е гост - той и без това ми стои някъде зад пулта на озвучаването, така че не успявам и да го разгледам добре, само един-два пъти идва по-напред да ми се представи. Всичките ми изглеждат много дребни - на клиповете не им личи толкова. Много се забавляват, шегуват се помежду си, Елин постоянно се движи, скача, върти се, и в един момент усещам, че са успели да ме отнесат някъде, че за пръв път от доста време насам се чувствам по-добре. И това е много странно - дори когато си се обезверил за големите магии, да осъзнаеш, че светът е пълен с други, по-малки, които бавно, стъпка по стъпка, също могат да променят нещо. Разбира се, това може би е само една крачка от много дълъг път, но все пак е някакво начало. Little Sun :) Мисля си, че ще ходя на концерти по-често в бъдеще, може би съм напипал нещо...

Когато излизат на бис, изпълняват Somebody to Love на Джеферсън Еърплейн. Е, добре, това ме кара да си спомня за предишния концерт, където също я изпълниха, и донякъде ме връща на земята, но има и нещо друго. Има няколко групи, за които ми е особено тъжно, че никога няма да имам възможност да отида на техен концерт, и една от тях е Джеферсън Еърплейн. Колко невероятно страхотно е да съм на концерт, на който любима нова, млада група изпълнява тяхна песен!

След края Елин се здрависва с няколко от феновете пред себе си и среща погледа ми. Не знам, може би в него е било изписано какво е успяла да направи за мен тази вечер и колко важно е било това за мен в този момент. Във всеки случай изминава няколкото метра до мен, пристъпва извън килима и стиска и моята ръка. След нея минава и Дориан и бавно, едва ли не делово, се здрависва с всички, които желаят. Той също достига и до мен.

След концерта музикантите, без Елин, са пред вратата, разговарят с феновете, подписват дискове и плочи, снимат се с всеки, който има желание. Изчаквам няколко минути да видя дали няма да излезе и тя, но после ми идва времето да тръгвам за влака, и излизам от рок-кафето. Ще се върна на първи април, когато тук ще бъдат Pain of Salvation.

Сетлистът:
 
Lady in Gold
Little Boy Preacher
Intro
Black Smoke
Bliss
Won't Go Back
Little Sun
Outro
Elements and Things
You Gotta Try
Astralplane
High Class Woman
Ain't No Change
Devil Man

Encore:

Somebody to Love
Gone So Long


Ето и малко снимки от вечерна Прага, клуба и концерта: