четвъртък, 9 март 2017 г.

Astralplane


Един концерт на Blues Pills е причината това нещо тук да заприлича на блог.

Бил съм вече някога на концерт на Blues Pills. В онзи ден станах рано и потеглих от мястото, където живеех тогава. Прекосих три държави, като сменях влакове, автобуси, самолети и коли. И някъде, на едно малко летище, срещнах един поглед, в който се изгубих толкова надълбоко, че не знам дали някога ще успея да намеря обратния път. По-нататък спомените ми от този ден се размиват, не съм сигурен вече дали всичко това се е случило наистина. Спомням си опръсканите от слънчева светлина калдъръмени улички на нереално красив стар град; халба бира в сенчеста следобедна градинка; после пак граници, коли, автобуси, някаква ведра вечерна гора, рояци от усмихнати хора, множество сцени и сергии с наденички, картофки и бира, огромното шарено пано, пред което Елин Ларсон, както винаги боса, подскача върху специалния килим и тъкмо пее любимата ми Astralplane; гореща длан, която стискам, докато я превеждам след себе си през тълпата към сцената (това даже го сънувах наскоро, но когато в съня си се обърнах назад, там нямаше никой). Тогава не обърнах много внимание на този концерт. Мислите ми бяха другаде.

И те все още са там. В моя astral plane. Пространство, което вече не съществува. Сякаш е някакъв паралелен свят, и в един единствено възможен момент от вечността всяка една от струните на текстурата на реалността му е влязла в резонанс със съответната струна от моята реалност и двата свята са се слели за кратко. После е настъпил антирезонанс и другият свят си е отишъл завинаги, заедно с онази част от сърцето ми, която се е откъснала и е останала там. И този свят, струва ми се понякога, е много близо, само на една Планкова дължина разстояние по някое от скритите, навити измерения на пространството, но цялата енергия на вселената не е достатъчна, за да се преодолее това разстояние. И аз няма да мога да го намеря пак, този astral plane, колкото и да ми се иска някой ден отново да съм цял; мога само да изтека някъде между тревите, ако продължа да се опитвам да го търся. Не знам как ще завърши историята, която ще разказвам тук, но ми се иска да бъде за това как оставам, въпреки всичко. Затова няма да пиша повече за онзи минал концерт, а за настоящия, и за всички бъдещи концерти. Да осъзнаеш, че  твоят astral plane вече го няма, е само първата крачка, по-трудното е да намериш нещата, които да те държат закотвен, за да не го последваш. Музиката би могла да е едно от тези неща, тя винаги спасява.

Настоящият концерт - това е на 5 март 2017, неделя, в Rock Café, Прага, а мястото, откъдето тръгвам, е Острава. Работил съм през цялата нощ, затова успявам да стана едва към обяд. Влакът от Острава до Прага е три часа и половина - достатъчно, за да измина една глава път от поредното пребродване на "Обявяването на серия № 49" от Томас Пинчън, да оценя няколко от разказите от новия конкурс на Сборище на трубадури (докато ми изключи киндъла, който естествено, съм забравил да заредя), и да изпия една бира в коридора - в чешките влакове има хора, които минават с количка с напитки, като в самолетите, много удобно. Преслушвам и по един-два пъти двата албума на Blues Pills - първия, едноименния, който знам почти наизуст, и втория, Lady in Gold, който усещам, че още не съм слушал достатъчно.

Ако трябва да определя възможно най-накратко стила на Blues Pills, може би бих казал ретро хард и блус рок, с подчертано седемдесетарско звучене. Сега има доста такива групи, огромен процент от тях са шведски, и някои са страшно добри. За Blues Pills, Siena Root, Graveyard, Witchcraft, Blood Ceremony, Rival Sons, Kadavar не можеш да кажеш, че имитират някого - те едновременно хем сякаш са излезли от 70-те години, хем придават някакво модерно звучене на тогавашната музика; сякаш са самите онези легендарни групи, каквито биха били, ако им беше останала някогашната енергия, ако не бяха минали през остаряването и различните влияния на времето, ако си бяха останали същите както някога. Много специално е усещането да слушаш някоя от тези групи - още при първата среща си казваш: Ха, нашата музика е жива! Защо не бях чувал още за тази банда?!

Пристигам в Прага в късния следобед, и няма много време за разходки - най-напред проучвам маршрута до клуба (който се оказва много лесен - мястото е в онази постоянно увеличаваща границите си част от Прага, която вече ми е много добре позната), защото после трябва да бързам до гарата за последния влак до Острава. Не че няма какво да правя една нощ в град като Прага, но предпочитам да оставя тези изживявания за по-късно през пролетта, когато ще се връщам пак тук за други концерти. После се разхождам край реката, която е наблизо - все пак успявам да хвана нещо от красотата на вечерна Прага, правя няколко снимки на мостовете. След това похапвам от типичните местни хлебчета с наденичка на една от сергиите в центъра - и вече идва време да влизам в клуба.

Харесва ми вътре. Общодостъпното заведение е веднага след входа, концертната зона - долу под земята. Гардероб, гривната на ръката - и надолу; бирата не е много скъпа (35 крони - това е някъде към 2,50 лева), а е страшно хубава, и момичето при дисковете и тениските на групата ми позволява да изпробвам моята тениска, преди да си я купя. Не знам колко побира залата, може би поне 300-400 души, във всеки случай когато идва време за началото, става много сериозно пренаселена. За щастие малко преди това съм успял да се придвижа най-отпред, вдясно на сцената.

Малко след 20.00 всички излизат на сцената, някак много внезапно; Елин, естествено, боса, стъпва върху килима, и веднага прозвучават акордите на Lady in Gold.

Започват да редуват песните от двата албума - те все още са достатъчно малко, за да ги обхване сетлистът почти всичките. Елин е толкова магнетична, че оставя малко място за внимание към останалите музиканти, но на няколко пъти ми прави впечатление колко добър е китаристът, Дориан Сорио. От моята страна са басистът и барабанистът - много небрежни и симпатични типове, те всъщност са доведени братя и преди това са били в Radio Moscow - още една от групите от този тип, която също много харесвам. Има и втори китарист на сцената, не го познавам това момче, и не знам дали изобщо е от групата, или е гост - той и без това ми стои някъде зад пулта на озвучаването, така че не успявам и да го разгледам добре, само един-два пъти идва по-напред да ми се представи. Всичките ми изглеждат много дребни - на клиповете не им личи толкова. Много се забавляват, шегуват се помежду си, Елин постоянно се движи, скача, върти се, и в един момент усещам, че са успели да ме отнесат някъде, че за пръв път от доста време насам се чувствам по-добре. И това е много странно - дори когато си се обезверил за големите магии, да осъзнаеш, че светът е пълен с други, по-малки, които бавно, стъпка по стъпка, също могат да променят нещо. Разбира се, това може би е само една крачка от много дълъг път, но все пак е някакво начало. Little Sun :) Мисля си, че ще ходя на концерти по-често в бъдеще, може би съм напипал нещо...

Когато излизат на бис, изпълняват Somebody to Love на Джеферсън Еърплейн. Е, добре, това ме кара да си спомня за предишния концерт, където също я изпълниха, и донякъде ме връща на земята, но има и нещо друго. Има няколко групи, за които ми е особено тъжно, че никога няма да имам възможност да отида на техен концерт, и една от тях е Джеферсън Еърплейн. Колко невероятно страхотно е да съм на концерт, на който любима нова, млада група изпълнява тяхна песен!

След края Елин се здрависва с няколко от феновете пред себе си и среща погледа ми. Не знам, може би в него е било изписано какво е успяла да направи за мен тази вечер и колко важно е било това за мен в този момент. Във всеки случай изминава няколкото метра до мен, пристъпва извън килима и стиска и моята ръка. След нея минава и Дориан и бавно, едва ли не делово, се здрависва с всички, които желаят. Той също достига и до мен.

След концерта музикантите, без Елин, са пред вратата, разговарят с феновете, подписват дискове и плочи, снимат се с всеки, който има желание. Изчаквам няколко минути да видя дали няма да излезе и тя, но после ми идва времето да тръгвам за влака, и излизам от рок-кафето. Ще се върна на първи април, когато тук ще бъдат Pain of Salvation.

Сетлистът:
 
Lady in Gold
Little Boy Preacher
Intro
Black Smoke
Bliss
Won't Go Back
Little Sun
Outro
Elements and Things
You Gotta Try
Astralplane
High Class Woman
Ain't No Change
Devil Man

Encore:

Somebody to Love
Gone So Long


Ето и малко снимки от вечерна Прага, клуба и концерта:
















3 коментара:

Странник каза...

Страхотно си ги описал. :))) И двата концерта :)

gimmi каза...

Васко, здравей! Вчера изпитах цялото вълшебство което си описал превъзходно! Харизмата на Елин ще ме топли дълго време! .... Когато бях в леглото сънувах тази музика .... А в утринните часове изпъкна и образа на феята ... и не облада

gimmi каза...

Ме облада...