сряда, 17 май 2017 г.

Йеин M. Бенкс, "Помисли си за Флеб"

Статията е написана за Shadowdance.
оригинална публикация

Флеб е финикийски моряк, героят на „Смърт от вода“, четвъртата част на поемата на Томас Стърнс Елиът Пустата земя. Явно е загинал от удавяне, забравил е „писъка на чайките и мъртвото вълнение, придобивките и загубите“. Издиган и спускан от теченията, е преминал етапите на младостта и зрелостта си, и сега подводният морски свят с шепот абсорбира костите му. „Ти, който си въртиш щурвала и гледаш към наветрената страна – призовава разказвачът, – независимо дали си юдей или не, помисли си за Флеб, който някога беше красив и строен като теб“.

Тази четвърта част на поемата, със своята съвършена форма и яснота на идеите, стои като аномалия в плетеницата на едно от най-значимите и трудни за тълкуване произведения на модернизма. Връзката ѝ с останалите части е в началото на произведението, когато прочутата гадателка мадам Созострис вади от тесте псевдо-таро карти тази на лирическата героиня – мъртъв финикийски моряк с перли, които са били очите му – и я предупреждава да се пази от „смърт от вода“. И в четвъртата част Елиът показва какво точно представлява тази „смърт от вода“. Съвършените във визуално и ритмично отношение стихове сред по-хаотичната останала част на поемата, както и архаичността на някои изрази и фактът, че Елиът е отдалечил сцената страшно далеч в миналото, като е направил героя финикиец, придават на тази част звученето на някакъв библейски или друг религиозен текст, който по подразбиране би трябвало да е богат на скрити значения. Всъщност внушението не е особено сложно: няма възраждане и прераждане, трупът на Флеб просто се е превърнал в продукт на разлагане, така както и от трупа, заровен от Стетсън в градината в първата част на поемата, никога няма да поникнат филизи.

Изисква се голяма смелост и амбиции да сложиш в заглавието на романа си интертекстуална връзка към подобно произведение. Това заглавие е извънсистемно за света на Културата – дори по времето на действието на романа (1331 г. по нашето летоброене) да е теоретично възможно съществуването на финикиеца Флеб в далечното минало, ще минат векове преди да се роди Елиът, който да осмисли неговата „смърт от вода“, и изобщо Културата научава за Земята чак през 1977 г., когато техен кораб ни посещава (в повестта The State of the Art, 1991). Ясно е, че заглавието е насочено единствено към читателя. И в същото време то е един спойлер, който веднага подсказва на образования човек каква ще е съдбата на главния герой. Но явно това изобщо не притеснява Бенкс – целите, които си е поставил, са много по-високи от обикновените сюжетни неочакваности. Въпреки че от друга страна развръзката на романа е доста неочаквана в сравнение с онова, което се смята за стандарт в космическата опера до момента.

Втората половина на осемдесетте е преходна в научната фантастика. Отминала е епохата на киберпънка и започва да се утвърждава поджанрът на новата космическа опера. Наистина, първите значими произведения в този поджанр се появяват няколко години по-рано, но не са лишени от слабости. В Звездна вълна се надига (Startide Rising, 1983) Дейвид Брин много интересно обрисува сдобилите се с разум делфини (в резултат на ъплифт) и отношенията в човешко-делфинския екипаж, но психологическата мотивация на уж много по-напредналите извънземни раси е повече от елементарна. В безупречния пък в психологическо отношение Играта на Ендър (Ender’s Game, 1985) на Орсън Кард един човек решава съдбата на цели цивилизации, точно както в романите на Док Смит от зората на космическата опера. Постепенно обаче в новата спейс опера се налагат високи литературни стандарти – не само като експресивност на стила и наситеност с интересни метафори, това вече сме го виждали в киперпънка, особено в романите на Уилям Гибсън, а и като интертекстуалност, многопластовост, по-дълбоко развиване на образите, научна правдоподобност. По отношение на науката, към традиционните физика, математика и информационни технологии се присъединяват психологията, лингвистиката, социологията; започват да се търсят нови, оригинални социални модели, появява се темата за трансхуманизма. В края на осемдесетте и през деветдесетте години излизат някои от най-значимите произведения на поджанра, които е трудно да бъдат надминати и до днес: съвършеният в посмодернистичната си структура Хиперион на Дан Симънс (Hyperion, 1989) и плашещо реалистичният от научна гледна точка Диаспора на Грег Игън (Diaspora, 1997), със своята студена, макар и нелишена от една особена поетичност картина на постчовешкото бъдеще. Един от първите романи, които поставят тези високи стандарти, е Помисли си за Флеб (Consider Phlebas, 1987).

Действието в романа се развива на фона на голяма галактическа война между Културата (Culture) и идираните (Idirans). В пролога обречена на унищожение фабрика за космически кораби на Културата създава от отпадъци космически кораби-вместилищa за единствената ценност в себе си, която иска да спаси – новосъздаден Разум (Mind). Този Разум е предназначен да управлява нов клас кораби на Културата. За идираните е много важно да се доберат до него, но след дълго преследване той успява да се спаси на Schar’s World – една от забранените планети на мъртвите, контролирана от Dra’Azon, една от въздигналите се раси в галактиката, с мощ, несъизмеримо по-голяма от тази на идираните и Културата (за това какво е въздигнала се раса – малко по-късно). Schar’s World е заобиколен от така наречената „бариера на тишината“, тоест недостъпна е за корабите на Културата и на идираните.

И тук на сцената се появява Bora Horza Gobuchul – индивид от древната раса на чейнджърите (Changers), които могат да променят себе си така, че да придобият облика на същества от други раси. Той работи за идираните и изпълнява мисия на планетата Sorpen, където е заел мястото на важна фигура от тамошната Геронтокрация. Впоследствие се е оказал в трудна ситуация – очаква го смърт буквално „от вода“, макар и не особено чиста; окован е на място, където се оттича канализацията на голяма сграда, и е въпрос на време да се озове под повърхността. В последния момент обаче идираните го спасяват и му дават задача да отиде на Schar’s World и да вземе оттам Разума. Horza има достъп до планетата, защото там се намира наблюдателен пункт на чейнджърите, и той самият някога е служил на него. Заедно със спасяването на Horza е пленена и Perosteck Balveda, агент на Културата, спомогнала за изобличаването и пленяването на Horza. По-късно пътищата на Horza и Balveda странно ще се преплитат, за да се озоват накрая и двамата на Schar’s World. Horza приема задачата при едно условие – след нея да получи свободата си. Той е уморен от тази война и иска да се оттегли заедно с близка до сърцето му чейнджърка, която служи на Schar’s World.

И така започват странстванията на Horza, по време на които той се спасява с реактивен скафандър от атакуван кораб, попада на пиратския кораб Clear Air Turbulence, където първо е пленник, после член на екипажа, участва в обир на храм и се озовава на орбитала Vavatch на Културата часове преди взривяването му, пленен е от странна секта, успява да се върне на кораба като негов капитан, успява да срещне дори любов – и така постепенно се приближава до Schar’s World, където ще срещне съдбата си в многокилометровите тунели под повърхността на планетата.

Романът е много динамичен, с битки от различен калибър, грандиозни космически катастрофи и потапяне в различни галактически култури. Не е лишен от някои слабости – като описанието в много страници на разбиване на огромен морски кораб на орбитала Vavatch, или не по-краткото описание на бягството на Clear Air Turbulence от гигантски космически кораб чрез пробиване на дупки в стените му. Изглежда малко раздут – Бенкс още не е имал усета къде да описва в детайли и къде само да скицира. (Всъщност това е един доста ранен роман на автора, първоначалният вариант е писан още през 1984 г., а след редакцията Бенкс казва, че би му било по-лесно да напише направо нов роман.) Но това са детайли, на фона на които пред очите ни се материализира, израства и придобива плътност изумителният и грандиозен свят на Културата.

Културата е постиндустриално хедонистично общество на границата на технологичната сингулярност. То обаче някога е било задържано изкуствено преди тази граница от играещите основна роля в Културата машини – Разумите. (А въздигналите се раси са преминали тази граница, като същевременно са отишли в други отвъдни измерения, макар и да са запазили връзка с отсамния свят.) Разумите са създали за членуващите в Културата няколко повече или по-малко хуманоидни раси една анархична утопия, в която животът е регулиран, ресурсите се използват по най-ефективния начин, жителите са напълно свободни да се развиват свободно и да се занимават с каквото пожелаят. Те живеят в огромни съоръжения като орбитали, пръстени или сфери, както и в космически кораби, способни да побират милиарди същества. Ориентирите на Културата (според Horza) са: живот – хубаво, смърт – лошо; удоволствие – хубаво, болка – лошо. Тази утопия обаче си има своите проблеми, които проличават най-вече при сблъсъка ѝ с други култури. Има си и вътрешни проблеми, които ще изпъкнат в следващите романи от поредицата, особено в Играчът на играчите (The Player of Games, 1988). Понякога читателят се запитва какъв е смисълът на този „рай“ и не води ли това изкуствено въздържане от въздигането просто до застой.

Идираните пък са теократично експанзионистично общество. Те са главните чудовища на планета, някога населена изцяло с чудовища. Другите видове сега са само в зоопарковете. Идираните са съхранили интелекта, направил ги победители, а също така и биологичното безсмъртие, което заради безкомпромисната борба в ранните етапи на историята на Идир е било по-скоро еволюционно преимущество и не е довело до застой. Horza, който смята, че Културата е еволюционна глуха улица, се бие на страната на идираните не защото е за тях, а защото е срещу Културата. Смята, че идираните са на страната на живота. Той изпитва недоверие към Разумите, които са обсебени от натрапливата идея да почистят галактиката, да я заставят да живее по безупречни и ефективни закони, без разточителство, несправедливост или страдания. „Глупаците от Културата“, разсъждава той, „не разбират, че в един прекрасен ден Разумите може да решат, че и самите хора вътре в Културата са неефективен вид, склонен към разточителство“.

Впрочем, Културата също е експанзионистична. Можели са да избегнат лесно тази война, но се включват в нея, като решават това с пряк вот на жителите (всички жизненоважни въпроси се решават по този начин). Смятат, че така защитават правото си на съществуване. В следващите романи от поредицата те ще продължават да защитават това право, като абсорбират все повече и повече нови цивилизации, понякога без да подбират особено средствата. Голяма роля в този процес играе специалната структура Контакт (Contact) и нейното подразделение Извънредни обстоятелства, ИО (Special Circumstances).

С настъпването на войната Контакт е станал армия на Културата, а ИО – аналитичното ѝ и разузнавателно подразделение. ИО е оръдие за нравствен шпионаж в ръцете на Контакта, острие на агресивната дипломатическа политика на Културата, най-елитарният елит в общество, отхвърлящо елитарността. Положението и представата за тази организация вътре в световете на Културата са доста двусмислени и преди войната. Съществуването ѝ е обгърнато в тайнственост в общество, боготворящо откритостта. Повече от всяка друга част от Културата тя изразява ценностите на това общество и по-малко от всичко друго въплъщава в себе си характерните му свойства. Но положението на ИО в самата Култура се е влошило – на тях стоварват цялата вина, която чувстват гражданите на Културата, изявили готовност да се включат във войната; презират го като неизбежно зло, понасят го, защото постъпва етично, отхвърлят го като нещо, за което хората предпочитат да не мислят. Разумите на ИО се смятат за по-цинични, агресивни и безразсъдни от Разумите на Контакта, за пушечно месо във всеки конфликт, с репутация на „клапа за изпускане на отровата, тровеща съвестта на Културата“. Предизвикват повече неприязън у сънародниците си, отколкото у врага. Не е трудно да се направи аналогия с тайните служби от нашето време.

Неизбежно е да се търсят и други сходства със съвременните (за годините на писане на романа) земни политически системи. Въпреки големите различия, може да се приеме, колкото и да е парадоксално, че теократичното общество на идираните прилича повече на атеистичната социалистическа система (където, разбира се, идеологията се е въздигнала до висините на нова религия и основната движеща сила е абстрактната вяра в чистото бъдеще), а атеистичната утопична Култура – на западната цивилизация, която макар и по-хуманна, си има своите проблеми и не се колебае да защити правото си на съществуване със силата на оръжието (към момента на написването още не е изминало много време от Виетнамската война). Въпреки че между двете страни в конфликта има огромни разлики, у читателя остава трайното впечатление, че те се отнасят с еднакво пренебрежение към съдбата на отделния индивид.

Накрая на романа има една част, в която Бенкс показва огромните мащаби на войната. В противовес на властващите до момента канони на жанра, всичко, направено от героите, изглежда нищожно и незначително на фона на тази война. „Прочел съм толкова много научнофантастични книги“, казва Бенкс в едно интервю, „в които действието е ужасно, ужасно важно за съдбата на всички и всичко. Съдбата на цяла планета може да зависи от действията на главния герой. Понякога съдбата на цялата Вселена! Е, ако погледнете историята, това е необичайна рядкост. Обикновено се случва така, че героите страдат и умират и са въвлечени във всякакъв хаос и катастрофи и не могат да направят кой знае какво в края на краищата“. Така е и с героите на романа – обикновени хора, които живеят, страдат, радват се, обичат се, носят деца в утробите си. Уловени са в теченията на събития, които не разбират и на които са подвластни. Макар и по време на действието да изглежда, че мисията им е изключително важна за развитието на войната, тези течения ще ги издигат и спускат, като в стиховете на Елиът, и в края на краищата просто ще ги отнесат до тяхната „смърт от вода“.