понеделник, 7 септември 2015 г.

Лушъс Шепърд, „Живот по време на война”


Дейвид Мингоя е двайсетгодишен нюйоркчанин, бивш художник на плакати, а сега войник във една високотехнологична война от близкото бъдеще, която се води в гватемалските джунгли и от която повече или по-малко са засегнати всички съседни държави. Не е много ясно срещу кого воюва САЩ, но натрапващите се още от първите страници алюзии с Виетнамската война подсказват, че в самата Гватемала има гражданска война, а на страната на врага е най-малкото Куба, а вероятно и Русия. Оттук излитат и хеликоптери, които бомбардират Никарагуа, а Панама е нещо като обетована земя – мястото, където всеки рано или късно се устремява да дезертира.

Друго, което се натрапва още от началото на историята, е богатата цветова символика. Мястото, където се намират американските войници, сега се нарича Свободно окупирана Гватемала и е отбелязано със зелено на картите. На изток, от мексиканската граница до Карибско море, е ничия земя (жълта зона). Мястото, където служи Мингоя, Ant Farm, е база за огнева поддръжка в източния край на жълтото. Оттам се обстрелва територията, защрихована на картите в черно-бяло. Това кара Мингоя да мисли, че се сражава за основните цветове на този свят.

Романът започва с една отпуска на Мингоя и двамата му бойни другари Джилби и Бейлър, които се отправят към Сан Франциско де Хютиклан – един невзрачен гватамелски град, но те много добре знаят, че след отпуски на по-луксозни места следва отпускане и намаляване на боевата дееспособност.

С пристигането в града Мингоя и приятелите му се натъкват на двама пилоти с огледални шлемове, които те отказват да свалят, дори когато се пекат на слънце. Обясняват, че шлемовете са пълни с микросхеми и облъчват очите направо в зрителния нерв. Колкото по-дълго ги носиш, толкова по-добре виждаш - има микросхеми за острота на зрението. Освен това лицата на двамата са деформирани. Те твърдят, че виждат душите на хората и бъдещето. Кимат синхронно – като два робота, които изпълняват една и съща програма. Може и да не лъжат – толкова странна е станала тази война. В нея се използват наркотици-бойни препарати, а придвижването на войските се предсказва от медиуми.

Гадът, от купчина бараки на брега на Рио Дулсе, край панамериканското шосе, е прераснал до плъзнал се по двата бряга град, пълен с десетки барове и бродеи с неонови чудовища по покривите – дракони, аднорози, феникси, кентаври (които обаче не са реклами, а кодирани символи за величието на собствениците – например червен тигър, пробиващ си път сред зелени лилии и сини кръстове означава, че собственикът е богат, принадлежи към тайно католическо общество и има противоречиво отношение към политиката на правителството).

Сан Франциско де Хютиклан не е град, а симптом на войната, но за Мингоя подобни градове са станали нещо като задгробен живот – награда след преживените ужаси.

А съвместната отпуска с двамата му другари е ритуал, за който вярва, че ще му помогне да оцелее.

Част от ритуала е например да пише писма до вкъщи, които после да къса и вместо тях да изпраща други, успокояващи.

Ето някои от нещата, които са в първите варианти на писмата – тези, които никога няма да прочетат родителите му: Резултатът на войната не е важен, това е магическа операция от неимоверен мащаб. Придвижването на войските, самолетите и корабите е мистичен знак на повърхността на нашата реалност - за да оцелееш, трябва да определиш мястото си в чертежа и да се движиш в съответствие с него. Всички търсят магия, която да им помогне да оцелеят. Дялат инициали върху снаряди, крият папагалски пера в шлемовете си…

Има една цяла митология около тази война, която в началото на романа е някак в периферията, преди да нахлуе в самата сърцевина на историята и да помете всичко по пътя си. Част от митологията е например Изчезналият патрул. Зелените барети в Гватемала взимат ампули с наркотик-боен коктейл, който наричат „сами” (от самурай). Но често предозират и се побъркват. Купуват ампули от черния пазар и после се бият помежду си в боеве без правила. Две години по-рано в зона Изумруд отряд барети отива да патрулира и не се връща. Обявяват ги за безследно изчезнали. След месец от лазарета започват да изчезват ампули, в близката околност са забелязани американци с разкъсани камуфлажни облекла. Започват да свалят хеликоптери и да нападат патрули. Четири месеца преди събитията в книгата пехотинец, похитен от Изчезналия патрул и успял да избяга, разказва, че те вече не се смятат за американци, а за граждани на джунглата. Живеят като зверове, по цял ден пият ампули. Измисли ли са цяла религия – нещо за слънчеви лъчи, светещи през купол.

Друга част от ритуала на Мингоя е първо да посети с двамата си колеги един бар, в който идват и други от войниците. А после да отиде в квартала на аборигените и да види какво ще му се случи, без да си го търси (по този начин той повтаря събитията, случили му се по време на първата отпуска).

Тази ден, в който започват събитията в романа, също го прави. Свечерява се, чуват се песните на жаби и цикади. Докато броди между сергиите на местния пазар, вижда палатка с 40-50 души отпред, и чува женски глас, говорещ на испански. Приближава се и вижда млада мургава жена с червена лятна рокля с голи рамене и коси, събрани на тила. Жената не може да се определи като красива, но е екзотична, чувствена и спокойна - и това спокойствие, усеща Мингоя, не е само повърхностно. Той веднага усеща привличане към жената и се приближава. Това е Дебора. И по този начин започва съвместната история на двамата.

Дебора играе пред публиката някаква игра, подобна на бинго. И Мингоя спечелва три от седем игри – явно нещо, което не е лесно да се постигне. А по-късно вечерта запознанството им естествено прераства в разговор помежду им. Дебора е местна, но е учила в Маями и затова говори английски без акцент. Тя е доловила в Мингоя пси-способности – каквито имат мнозина и които се използват от армията в специално нейно подразделение, наречено Пси-корпус. Но Мингоя не е постъпил в него, защото според него наркотерапията, на която се подлагат обучаващите се, води до промяна на личността. Дебора обаче също има такива способности – и му казва, че е имала видение, в което го е видяла умрял. Моли го да дезертира в Панама. Той разбира, че тя е пацифистка, от онези, които уговарят другите да дезертират. Отказва й и тя си тръгва – не иска да е с него, като знае какво ще му се случи. Накрая той все пак успява да си уреди среща с нея за другия ден. Ляга и си мисли за нея. Но не и с похот – не успява.

През следващите дни стават събития, които тласкат Мингоя към решението, на което се е съпротивлявал – да постъпи в Пси-корпуса. Приятелят му Бейлър рухва психически и взима заложници в един бар. В опит да го вразуми, Бейлър е нападнат от него и едва не пострадва сериозно, но все пак успява да направи така, че Бейлър да бъде арестуван, вместо убит. Когато по-късно през деня прекосява реката с корабче, за да се срещне с Дебора, млад войник му разказва, че е видял Бейлър да участва в боеве без правила – даже му викали Черния рицар. Предния ден, след три ампули сами, дори се е бил с ягуар, и го е убил, след като го е осакатил жестоко, а после е изял и сърцето му. „Вчера видях истинското зло – завършва разказа си войникът - и то беше прекрасно!”.

Срещата с Дебора довежда двамата до опит да правят любов помежду си, и тогава той има халюциногенно преживяване – вижда я като уродливо същество и хуква да бяга към града. Там разбира, че другият му приятел Джилби е дезертирал и отива в Панама. А по-късно, по време на безцелното му скитане из града, при един недовършен мост попада на банда от деца с ножове, чийто предводител му казва, че вижда бъдещето. Ето някои от въпросите на момчето в последвалия налудничав разговор: Вярно ли е, че в Америка има машина с душа на човек, че американците са построили в небето желязна планета, че в дома на президента има камък, в който седи душата на мъртъв магьосник? Може и да е вярно, отговоря Мингоя. В бандата има междуособици, едно момиче, Грациела, се стреми към властта на момчето, има и различни мнения по въпроса дали да оставят Мингоя жив. След като по чудо се спасява, без да му се наложи да убие някое от децата, Мингоя осъзнава, че войната е станала новият му дом, че е приел тайната на войната като своя. Връща се при двамата пилоти и ги моли да го откарат в Ant Farm, а след това постъпва в Пси-корпуса.

И това са само щрихи от началната част на книгата, и същевременно е цялото съдържание на повестта „Отпуската” (R&R), която излиза през 1986 г. и донася на Лушъс Шепърд престижните награда „Небюла” през същата година и „Локус през 1987 г. Година по-късно той разширява повестта до разтърсващия роман „Живот по време на война” (Life During Wartime - 1987) – може би едно от най-значителните и недооценени произведения в научната фантастика.

Но докато се стигне до този момент, Лушъс Шепърд изживява един доста необикновен живот, който сам сякаш е изваден от някоя завладяваща книга. Роден е през 1947 г. в Линчбърг, Виржиния, но прекарва детството си Дейтън Бийч, морски курорт в щата Флорида, близо до изпитателен център на ВВС, който в следващите години е преработен на космодрум – оттам излитат първите американски космически кораби. Каква по-добра обстановка за един бъдещ писател-фантаст… Не е получил формално висше образование, но под натиска на баща си е прочел огромен брой книги в детството си – по-късно си спомня, че сред тях са преобладавали викторианска проза и Шекспир, и те са му повлияли повече, отколкото каквото и да било, прочетено от него по-късно. От средата на 60-те до средата на 80-те води доста безпорядъчен живот, скита по света, посещава Латинска Америка, Европа и Югоизточна Азия, и сменя куп професии – портиер, продавач на тениски, участник в джаз-група. Дори, по собственото му признание, косвено е бил въвлечен в международния наркобизнес… Това става, докато е бил в Латинска Америка. Но пътуванията му дотам си имат и своята положителна страна – той опознава добре местните джунгли, и по-късно ги прави арена на действието в много от фантастичните си произведения.

Ала кариерата му в литературното поприще не започва с фантастиката – първа е стихосбирката Cantata of Death, Weakmind & Generation (1967). А първият му фантастичен разказ (The Taylorsville Reconstruction) трябва да чака шестнайсет години, докато бъде публикуван (1983). Само две години по-късно Лушъс Шепърд е удостоен с престижната награда Джон Кембъл – за най-многообещаващ млад автор.

Характерни особености на фантастичната проза на Шепърд, освен мрачните декори на латиноамериканските джунгли, са странното преплитане между реалност и халюциногенни видения (не без влиянието на наркотици), наличието на различни екстрасензорни способности, митологична поетика, наситеност с метафори и символи, но и много остър, динамичен сюжет – понякога толкова увлекателен, че не е трудно читателят да пропусне скритите „дълбинни” пластове. Любимият му герой е аутсайдер, често с емоционални или психични проблеми, който намира себе си в някакво трансцендетално пътешествие. В резултат на това много често произведенията му са кръстоска от различни поджанрове – и твърда фантастика, и хорър, и митологично фентъзи. И не на последно място - магически реализъм; естествен резултат от странстванията из екзотичните Латиноамерикански джунгли. Тази странна смесица, а и наличието на толкова много „подводни камъни” в произведенията на Лушъс Шепърд карат някои критици да го определят като мейнстрийм. Впрочем и той самият няма нищо против това – в редица произведения твори на границата на мейнстрийма. Ето каква е поджанровата мозайка на някои от най-известните му романи: дебютният му роман Green Eyes (1984) е зомби-хорър, за възкресяване на хора по научен път, с помощта на бактерия. В Kalimantan (1990) протагонистът е похитен от демони и отнесен в паралелна реалност. The Golden (1993) викторианска вампирска криминална история, получава наградата „Локус” за най-добър хорър на годината. Valentine (2002) вече е на границата между магическия реализъм и мейнстрийма – фантастичните елементи не само че са съвсем условни, но е под въпрос и дали изобщо ги има… Същото може да се каже и за повечето от по-късните му романи.

Живот по време на война” заема особено място дори в тази толкова странна компания. Съвсем целенасочено разказах толкова подробно началото му – това е роман, който е невъзможно да бъде преразказан накратко, там всичко е в детайлите, в атмосферата. И в многобройните влияния и интертекстуални връзки, които човек никога не може да е сигурен, че е проследил докрай. Като например, Томас Пинчън. Докато преминава през обучението си в Пси-корпуса на един остров, Мингоя попада в един хотел, където надписите на блюдата са сгрешени. „Изглежда, ентропията тук вече е победила” – мисли си той. Или пък по-рано, още в Ant Farm, когато съоръжението е нападнато от кубинците, Мингоя се натъква на лейтенант Джей, който е пси-патрул, влязъл в екстрасензорна симбиоза с един кубинец, който вече е мъртъв. В една мъчителна нощ, в която Джей се съмнява в това дали Мингоя не е кубинец, и заради това трябва да изчакат идването на американската армия, Мингоя е принуден да седи до трупа на убития кубинец и да изслуша теорията на Джей за полуразпада на живота. Остават в стаята до сутринта, и когато се чуват пристигащите американски хеликоптери, Джей вече е мъртъв - последвал сибмионта си. Когато излиза навън, Мингоя вижда сюрреалистична картина – хеликоптерите, спускащи се през дима над джунглата; илюстрация към войната с цялата й тайна магия и великолепие.

Тази картина ни отвежда до едно друго силно влияние върху Лушъс Шепърд – „Сърцето на мрака” на Джоузеф Конрад и в още по-голяма степен - модерната му интерпретация, „Апокалипсис сега” на Франсис Форд Копола. Всъщност войната в гватемалските джунгли е една проекция на печалния виетнамски опит в Латинска Америка от 21-и век. Както и при повечето хора от неговото поколение, Виетнамската война пречупва нещо в Шепърд – както той споменава по-късно в не едно интервю, американското общество, американската култура са тежко болни, и тази война е само един от симптомите на тази болест. Болест, която засяга преди всичко способността на хората да реагират на проблемите на другите… В романа Мингоя преживява своите пътувания в „сърцето на мрака” – и в началото на мисията си, когато някъде в гватемалските джунгли достига до местоположението на Изчезналия отряд, и е пленен, надрусан със „сами” (което му пречи да използва пси-способностите си) и изправен да се бие на живот и смърт срещу предводителя на Отряда, Кофе; и по-късно, когато пътува през Хондурас и Никарагуа към Панама по река с кораба на Рей Барес – меко казано съмнителен пират и контрабандист - и става свидетел на безпричинни жестокости от страна на американските войници.

В годините след появата на романа някои критици го определят и като част от киберпънк-движението – най-вече защото излиза по времето на програмните произведения на киберпънка като Software на Руди Рукър (1982), Neuromancer на Уилям Гибсън (1984), Schismatrix на Брус Стърлинг (1985), Eclipse на Джон Шърли (1985), Hardwired на Уолтър Джон Уилямс (1986), Mindplayers на Пат Кадигън (1987) и др., но и защото носи някои от белезите на жанра – откриваме ги още в началната сцена, с двамата пилоти с огледалните шлемове, както и по-късно, например в един пасаж от книгата, когато отвеждат Мингоя в джунглата, при един самоосъзнал се компютър с претенции за божественост. Компютърът е експериментален модел от американски хеликоптер. Свалила го е руска ракета, която обаче не се взривила. Компютърът е взел от нея модули и се е ремонтирал – твърди че синкретичният процес е създал нова инкарнация. Познава Мингоя и твърди, че знае бъдещето.

В по-ново време обаче Лушъс Шепърд рядко се споменава като част от тази компания. Е, има и изключения – например в сборника от есета Beyond Cyberpunk: New Critical Perspectives (2010) романът се споменава като част от отделен поджанр, „латиноамерикански киберпънк”. На самия мен ми е трудно да определя дали романът е причастен към жанра или не. Във всеки случай на моменти има една особена графичност, която създава усещане за киберпънк-атмосфера. Разхвърляните навсякъде из джунглата следи от войната – шлем, купе на танк, невзривила се ракета - добавят към природата своеобразна неорганична красота. Хеликоптерът, „увиснал в паяжина от лиани и счупени клони, напомня мистичен ембрион, неродено дете на извънземни ангели”.

Сянката на киберпънка може да се открие и в някои от общите влияния – като споменатия по-горе Пинчън, и най-вече Филип Дик. Действието е пропито с атмосфера на параноя и взаимно недоверие. Реалността често се преплита с фантазията. Когато Мингоя взема последната си доза от наркотика по време на обучението си в Пси-корпуса, има халюцинация, че се намира в Америка от бъдещето. Доста по-късно в романа изведнъж с изненада започва да разпознава елементи от видението си. Случайно срещнат войник е младият първообраз на бъдещ ветеран-инвалид, който е срещнал в съня си и който тогава не е познавал. Когато надупчва с автомата си една картина (с име „Механиката, лежаща в дълбините на повърхностната реалност”), защото изобразената на нея жена му е заприличала на Дебора, Мингоя разпознава в единствения останал от изображението елемент - човешка ръка – друг образ от някогашното си видение. (По това време художникът Мингоя също се е променил – рисува грамадни каменни стаи, мостове, излизащи от глухи стени, прекъснати стълбища, водещи наникъде.) Има една сцена, в която Мингоя се проявява и като кукловод на реалността – докато още тренира новопридобитите си способности, в шумен бар, където цари суматоха и има сбивания, той първо умиротворява всички със силата на волята си, а след това започва да експериментира – кара един да се смее, друг да плаче, още двама да се сбият. Превръща бара в жив театър. А на едно парти в края на романа разговаря със странен робот, който се оказва дегизираният главен злодей в историята – кукловод от доста по-различно ниво, който на места напомня за Палмър Елдрич.

И тези сцени ни довеждат до може би основното влияние на Лушъс Шепърд – латиноамериканският магически реализъм. Латиноамериканските джунгли са наситени с чудеса – много повече, отколкото можеш да откриеш в роман на Маркес. В джунглите можеш да срещнеш черни кучета, които, ако ги погледнеш в очите, ще те научат да правиш магии; можеш да си поговориш с брухо (и, което е типично – никога няма да си сигурен дали разговорът се е състоял наистина); могат да те нападнат милиони пеперуди, които са командвани от някого и които искат да те смажат с тежестта си. Там бродят армии от зомбита и магьосници, които за забавление внушават на някоя девойка да се влюби в тях – след това тя винаги ще ги преследва. Местните ти разказват чудновати легенди – умело вплетени в повествованието като разкази в романа. Ето например една от тях („Призракът на конквистадора”): Един ловец среща вожда на маите, който е преследван от призрак на конквистадор; вождът моли ловеца да се скрие в съня му - дворец с безброй коридори. Скоро се появява и призракът - той също иска да влезе в съня, но ловецът му отказва. Призракът му предлага монета – ловецът пак отказва. Призракът започва да му пречи на лова. Така че накрая ловецът пуска конквистадора в съня с двореца-лабиринт. Когато се събужда – намира златна монета. В съня му вождът го моли да го пусне навън, ловецът така и прави. Призракът също го моли, но ловецът не го пуска. След мъчителни кошмари, докарани му от призрака, най-накрая е принуден да го пусне. Съответно получава нова монета. Вождът се връща отново и отново, призракът – също. Тялото на ловеца е станало полесражение на древни духове. Накрая вождът си отива завинаги, защото конквистадорът е изучил целия дворец и вече няма къде да се крие от него. Конквистадорът казва на ловеца, че това е било най-хубавият сън, който е виждал, и че ще се върне, когато му се присъни нов. (Чрез този разказ един индианец-гид отговаря на въпроса на Мингоя защо работи за американците).

Сред тези „истории в историята” има една, която е по-особена. Мингоя се сблъсква с нея, когато, по време на обучението му, наблюдаващият го лекар Исагире му подарява за награда книгата „Измисленият пансион” на Хуан Пасторин – писател, чиято снимка никой никога не е виждал и за чието отшелничество се носят легенди. Едноименният разказ е за странен договор между автора и обитателите на пансион в Латинска Америка. Авторът обещава да плати образованието на децата им, но в замяна трябва да живеят до края на дните си в измислена от автора история, която той ще пише година след година. Обитателите се опитват да прекъснат договора, но с течение на времето все повече свикват – в резултат животът придобива почти мистична значимост, а смъртта става сакрална епифания. Само писателят живее нормален живот, последван от продължителна унизителна смърт. Друг от разказите е за войната между два клана, Мадрадон и Сотомайор, за едно вълшебно цвете.

В момент, в който Мингоя е осъзнал, че войната е само камуфлаж, а истинската е друга война, война във войната, който се води между групировки от медиуми, в едно село в джунглата той среща изпаднало в транс момиче-медиум, които му говори с думите на един от разказите в книгата (онзи за клановете и вълшебното цвете – особена трева, която дава жизнена сила). И Мингоя се запитва дали всъщност истината на войната не е още по-сложна, и дали неговата история всъщност не е част от историята, описана в книгата. И така продължава пътят му към едно панамско градче, в което може би са се събрали да преговарят сили, манипулиращи целия свят – свят, изпълнен със схеми, структури, съвпадения и цикли, сякаш сочещи работата на магически сили. Но тези структури и цикли са само отражение на скрити природни процеси. Колкото повече човек живее, толкова по-богат става опитът му, докато в края на краищата не го оплитат толкова взаимодействия, такава паяжина от обстоятелства, чувства и събития, че никаква дреболия вече не му изглежда дреболия, всичко изисква тълкуване. Мингоя не е сам по този свой път – с него е Дебора, жената, странната му любов с която заема централно място в повествованието. Тя е агент на Сомбра – комунистическата версия на Пси-корпуса. След като е получил задачата да я убие, Мингоя открива, че любовта им увеличава общата им сила дотолкова, че ги прави нещо повече от обикновен сбор на способностите на двамата – една прекрасна метафора за това как „работи” истинската любов. И когато пътят им накрая ги отвежда до едно идилично панамско село в джунглата, вече няма значение, че са се отказали от всичко, защото носят със себе си единственото, което има смисъл.

събота, 14 март 2015 г.

Ричард Пол Русо, „Корабът на глупците”


В едно от малкото интервюта на Ричард Пол Русо (от 2000 г., на известния сред феновете на фантастиката редактор и критик Ник Гевърс), той е представен като един от недооценените майстори на американската фантастика, въпреки че вече е печелил (през 1989 г.) наградата Филип К. Дик (която, както е известно, е за най-добър роман за годината, издаден в меки корици, но всъщност се дава на автори, които са иновативни, налагащи нови тенденции във фантастиката). Сега, петнайсет години по-късно, положението не се е променило особено, макар че след въпросното интервю Русо печели още веднъж същата награда – през 2001 г., за Ship of Fools (Корабът на глупците) – романа, за който искам да разкажа.

Ричард Пол Русо не е особено плодовит, но успява да поддържа високо ниво през цялото си творчество (в което, да се надяваме, още не е казал последната си дума; последната му издадена книга е през 2005 г.). Стреми се към разнообразие в произведенията си – от търсенето на извънземен живот в джунглите на екзотична планета в Inner Eclipse (1988) се прехвърля към артистичния ъндърграунд на Сан Франциско от близкото бъдеще в Subterranean Gallery (1989), остава във Фриско с трилогията Carlucci - слабо свързаните помежду си романи Destroying Angel (1992), Carlucci's Edge (1995) и Carlucci's Heart (1997), които носят белезите на ноар и киберпънк, оттам се насочва към космическото бъдеще на човечеството в Ship of Fools, а последният му засега издаден роман (The Rosetta Codex, 2005) е за изграждането като личност на едно петгодишно момче, станало роб след като космическият кораб на семейството му корабокрушира на дивашка планета. Русо не смята, че пише като някой друг освен Ричард Пол Русо; като любими автори посочва Джийн Улф (особено разказите му и Книга за новото Слънце), Джеймс Трипти-младши и Джон Краули, не скрива и че са му повлияли авторите от новата вълна като Зелазни, Дилейни, Ръс, Силвърбърг, Уилхелм, Балард, Ле Гуин и Диш, които са били в зенита си точно по времето, когато е започвал да чете фантастика. Любимият му мейнстрийм-автор е Кормак Маккарти. Изобщо има афинитет към мейнстрийма, списъкът му с любими майнстрийм-автори е още по-голям (в него присъства и мейнстриймовата инкарнация на Йеин Бенкс, без М-то по средата), но той не може да пише мейнстрийм, защото твърди, че му е скучно, не го е намирал за вълнуващо, когато се е опитвал да го прави. Когато обаче трансформира идеите си в научна или спекулативна фантастика, вдъхновението и ентусиазмът веднага се появяват.  Например той е голям почитател на криминалната литература, но никога не му се удавало да я пише – и затова създава трилогията Carlucci, хибрид между фантастичния и криминалния жанр. Въпреки това някои критици го определят като автор на мейнстрийм произведения, в които фантастичното е пълна условност – на което той възразява, че героите му не са просто съвременни персонажи, механично пренесени във фантастичен сетинг, а са променени така, че да функционират пълноценно в този сетинг. Не е съгласен и с онези, които определят трилогията Carlucci като киберпънк – макар и да си признава, че е повлиян от киберпънка, отрича присъствието на пънк-съставката в романите му, а според него си е имало причини тя да бъде включена в името на поджанра. Изобщо, Русо не е привърженик на обобщенията.

Корабът на глупците (или на шутовете) е алегория на Платон, вдъхновила множество средновековни творци, сред които Себастиан Брант, за едноименната поема, и Йеронимус Бош – за знаменитата картина със същото име. Идеята е следната: кораб с объркани, безгрижни членове на екипажа и несъзнаващи нищо пътници се носи из океана без определена цел и посока. Чрез тази алегория Платон е искал да изрази някои проблеми, които е виждал в демокрацията.

В не толкова алегоричен и в доста по-буквален смисъл е Кораб на глупците Аргонос, generation ship, който от векове лети из космоса. На пръв поглед – поредният generation ship роман, но още от самото начало Русо започва да разчупва клишетата. Явно космосът е колонизиран от подобни кораби – на доста от планетите има човешки колонии, из Галактиката се срещат планети с живот, годни за обитаване от човека, но все още не са открити следи от извънземен разум. Съхранен е споменът за Старата Земя – дори корабът някога се е връщал да я намери, но е открил само радиоактивна пустош. Обаче хората имат спомени за други много развити човешки светове, които са посещавали. Знае се, че преди повече от двеста години е имало бунт, при който са унищожени всички навигационни данни и записи от бордовия журнал, и официалната история на кораба започва оттогава. Има обаче записани спомени на хората от преди това, както и тайни записи на Църквата. Водачът на Църквата, епископът, твърди, че Корабът винаги е съществувал, но никой не мисли, че той наистина вярва в това.

Корабът се управлява от капитан, който стои начело на Съвет от 8 души. В началото на романа капитанът Никос е започнал да губи позиции, за сметка на епископа. Общо взето целта на Аргонос не се знае, но явно е да участва в колонизацията на вселената. Според епископа мисията на кораба е да разпространява християнството сред всички хора и извънземни (макар и да не са открити такива до момента). На кораба има огромна катедрала, множество по-малки църкви, райони, имитиращи открито пространство, десетина совалки и три „жътваря” (по-големи от совалките кораби, които кацат на планетите, за да събират органични вещества и да ги вкарват в кръговрата на кораба). На Аргонос има ясно изразено класово разслоение – горните палуби експлоатират долните, които се грижат за всичко на кораба.

Главният герой Бартоломео е роден с увреждания – ръцете му са дълги само педя, макар и дланите и пръстите да функционират нормално, краката му са деформирани, липсват му няколко прешлена от гръбначния стълб, и накуцва; но компенсира това с екзоскелет, който увеличава физическата му сила, а също така има и извънредно висок интелект, които изиграва важна роля в ключовите моменти в историята. Не знае кои са родителите му, но явно са от горните нива, защото е отгледан там. Той е приятел и съветник на капитан Никос. Батоломео осъзнава физическата си непълноценност, което му пречи да търси по-настойчиво личното си щастие, а екзоскелетът му е „сюжетна пушка”, която гръмва в една сцена от романа, в която се налага той да виси с часове от тавана, хванал с ръка завинтен за повърхността елемент.

Други важни герои са отец Вероника, в която Бартоломео е влюбен (и е възможно любовта да е споделена), джуджето Пер, жител на долните нива, който прави превъзходно кафе и е приятел с Бартоломео, макар и в началото двамата да се отнасят с подозрение един към друг, и Франсис – 13-годишно момче, което Бартоломео среща при разходка из необитаемите нива на кораба и чието доверие се опитва да спечели – Франсис му напомня за самия него на млади години.

Корабът не е кацал на планета от 40 години, и в този момент получава сигнал (съвсем прост) от близка до маршрута му планета. Бартоломео е включен в екипа, който ще я изследва с една от совалките – капитанът иска той да следи ситуацията за него. Отец Вероника е изпратена от страна на Църквата. Преди заминаването, с Бартоломео се свързва Пер и го призовава да помогне на хората от долните нива да се измъкнат от кораба и да се заселят на планетата (нещо, което горните нива никога няма да допуснат). Бартоломео се колебае, но постепенно склонява да помогне, повлиян от разговорите си с отец Вероника.

Пристигат на планетата, кацат на мястото, откъдето е изпратен сигнала. Редките градове са абсолютно пусти, намират само животни, но постепенно изследователите започват да откриват кости на хора, които по-късно погребват. При пътуването до едно от останалите селища откриват подземна зала, пълна с окачени за куки многобройни трупове, включително на деца и бебета. След като съобщават новината, им е наредено да спрат проучванията и да се върнат на кораба.

Става ясно, че след като жътварите си свършат работата (тоест след няколко дни), корабът ще изостави планетата и ще потегли. При тези условия метежниците се задействат, успяват да натоварят четири совалки с 1100 души и да ги подготвят за излитане към планетата, като Бартоломео им помага, давайки им необходимите кодове, но в края на краищата бунтът е разкрит и Бартоломео е затворен под стража в каютата си за няколко месеца. В един момент на кораба явно става нещо необичайно, и след известно време Бартоломео е освободен. Научава, че е открит огромен кораб, който явно е с нечовешки произход, и капитанът иска той да оглави експедицията по изследването му.

Изследването на кораба вече е започнало, и са станали няколко нещастни случаи, завършили със смърт. Например човек влиза в стая, която се оказва с гравитация 2G (иначе корабът е безтегловен) и се пребива, други срязват костюмите си в остри ръбове в коридорите. Някои хора се държат странно след завръщането си от кораба. Бартоломео, който е охладнял към капитана, е склонен да откаже, но е заплашен да бъде върнат в килията си, така че се съгласява. Екипът от 11 души се отправя със совалка към кораба. Отначало всичко върви добре, откриват нови и нови чудеса. Междувременно Бартоломео научава, че корабите постепенно се сближават, и за да поддържа разстояние от 3000 километра между тях, капитанът е принуден периодично да включва двигателите и да отдалечава кораба; освен това в момента, в който са открили труповете на планетата, от същото онова място е бил изпратен сигнал към космоса. Земяните са намерили извънземния кораб, следвайки този сигнал. Няма да мине много време, преди да започнат странните случаи и с отряда на Бартоломео…

И това е само завръзката на историята. Нататък динамиката нараства още повече - това, което започва като generation ship-история, постепенно преминава в роман за контакта с извънземни цивилизации, откъдето плавно прелива в хорър. Не липсват и епични, почти кинематографични сцени – ето едно място, където биха могли да търсят вдъхновение холивудските режисьори, ако искат да направят филм, който хем да е зрелищен, хем смислен.

Има нещо в този роман, което напомня за романите за контакта на Лем – неизвестното, непознаваемостта на „другите”, сложните, непонятни чужди структури (да си спомним за соларистиката) – неща, които се появяват по един нов, модерен начин и в романи като Слепоглед на Питър Уотс. В затвореното общество на кораба пък социалните конфликти са много по-ярко изразени, отколкото в класики като Сираците на Вселената на Хайнлайн, например. Показателно е, че горните нива не само не допускат по-справедлива обществена уредба, те не пускат жителите на долните нива и да се заселят на планетата. Тук има храна за размисъл на бъдещите поколения: експлоататорите не само ще се борят отчаяно срещу по-справедливо разпределение на благата, те няма да ви пуснат и да търсите щастието си другаде, защото няма да има на чий гръб да живеят охолно и да трупат богатствата си и няма да има на какъв фон да се чувстват велики и значими.

Корабът на глупците е и роман за приятелството между Бартоломео и капитан Никос, което, въпреки многобройните перипетии, издържа проверката на времето, и за приятелството между Бартоломео и джуджето Пер, което, основано на сходните възгледи на двамата, успява да победи първоначалното недоверие. Това е и роман за любовта на Бартоломео към отец Вероника, които, макар и да са много различни, са способни да не обръщат внимание на нещата, които ги разделят и да изваждат на преден план нещата, които ги свързват. Това е също и роман за душевните терзания на Бартоломео, заради които не успяваме да разберем дали една такава любов изобщо би могла да се реализира.

Но нещото, което прави този роман особено значим, е религиозно-философският му пласт. Алюзията с извънземния кораб като Левиатан е очевидна дори преди епископът да я озвучи в романа, но в това, че я озвучава точно той, има голяма доза ирония, защото именно този герой, лицемерният невярващ (който обаче вярва в злото), на моменти ни кара да се запитаме дали хората не носят Левиатана със себе си. На другия полюс е искрено вярващата отец Вероника, чрез чиито думи Русо влиза в диалог с Боеций и с философите-схоластици върху концепции като утехата и свободната воля. Според отец Вероника, давайки свободна воля на хората, Бог се е отказал от знанието си какво ще е бъдещето, и това е причината, поради която не се намесва в човешките дела, за да помага на страдащите. Атеистът Барололомео намира, че в идеите й има някакъв дълбок смисъл, но това не е достатъчно, за да преобърне светогледа му. Затова когато отец Вероника вече не е при него, той не вярва, че душата й съществува в някаква трансцендентална реалност; но вярва, че тя е с него по някакъв странен, мистериозен начин, в мислите му; и той разговаря с нея, представя си какви биха били отговорите й, и дава нови аргументи в продължение на някогашните им спорове; а междувременно продължава да върши по най-добрия начин нещата, които трябва да върши – единствената утеха за рационално мислещия, когато някой важен човек си отиде от живота му.