вторник, 20 ноември 2012 г.

Отвъд далечната дъга




Отиде си Борис Стругацки. От уважение към атеистичните му възгледи няма да повторя клишето, че е отишъл в един по-добър свят. Но за нас, фанатичните почитатели на творчеството на братя Стругацки, той винаги ще пребивава, заедно с брат си, някъде там, отвъд планетата Радуга (Дъга) от едноименния им роман, където е вечно Пладне и всеки има своята Любов, Работа и Приятели, където прогресори летят с космическите си кораби и учени откриват на далечни планети следи от цивилизацията на Странниците, а децата се измъкват нощем от интернатите, за да открият вълнуващи тайни в забравени пещери.

Борис Стругацки е първият толкова любим мой писател, който ни напуска, откакто съм създал този блог, така че просто не мога да не напиша нещо за него. Наистина, в последно време си отидоха доста велики писатели, някои дори истински легенди. Като Рей Бредбъри например. Но дори за него, който е толкова блестящ и уважаван от мен писател, не можех просто ей така да седна и да напиша нещо спонтанно, въпреки трагичния повод. С Борис Стругацки е различно. В случая не мога да не седна да пиша, толкова е осеяно съществуването ми със знаци, оставени от братя Стругацки.

В последно време подготвях някои статии за блога ми за братята, във връзка с дипломната работа за творчеството на Лем, която пиша, и съпоставки, които правя между неговото творчество и това на Стругацки. Но както често се случва в такива случаи, животът ме изпревари и ми даде повод за писане малко по-рано от очакваното.

С братя Стругацки израснаха и се възпитаваха цели поколения. В Русия творчеството им се е превърнало в един цял културен пласт, без който съвременната фантастика и изобщо литература е немислима. Десетки романи са пълни със скрити цитати от техни произведения, най-видните руски фантасти пишат продължения на техни повести и влизат в полемика с тях, а някои, като Вячеслав Рибаков и Андрей Лазарчук, са им били буквално ученици (посещавали са писателския семинар на Борис Стругацки в Петербург). Доста от творбите на Аркадий и Борис Стругацки са филмирани (като „Сталкер” на Тарковски е една от големите класики в руското кино), много от мислите им са станали неизменна част от градската култура и се цитират от хората в различни житейски ситуации.

Разбира се, и у нас е почти същото. Почти. Защото както и във всеки друг аспект на живота ни, и тук изоставаме с нещо, и тук не сме си свършили работата както трябва. Предполага се, че след като навремето нямахме достъп до цялата класика на англоезичната фантастика, би трябвало поне да сме издали цялата класика на източноевропейската фантастика. Но не – дори и някои от най-добрите романи на Лем и братя Стругацки чакат своята среща с българския читател. Така наред с цитатите, познати на всички ни (песента за зверчетата около плета от „Бръмбар в мравуняка”, „Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат” от финала на „Пикник край пътя” и т. н) чакат своята среща с българския читател „Животът дава на човек три радости – приятели, любов и работа” („Стажанти”) и стиховете за Най-структуралния лингвист от „Опит за бягство”. Когато превеждах „Студени играчки са звездите” на Сергей Лукяненко, ми се наложи да сложа множество бележки под линия, защото за да се чете тази книга, трябва да се познава „Пладне, XXII век” – една от основополагащите творби на Стругацки. Могат да се намерят десетки подобни примери, които показват една голяма небрежност в българското книгоиздаване, една голяма липса на професионализъм, на информираност. Някои от книгите на братята имат по няколко издания, поради което последните преиздания не се продават добре, докато други творби изобщо не са издавани. През последните години част от несправедливостта частично е поправена, благодарение на издателства като „Инфодар”, а по-рано – и на „Офир”, и някои от емблематичните произведения на братя Стругацки успяха да излязат на български (имах честта и изключителното удоволствие да преведа  едно от тях – „Куца съдба”). Обаче „Светът на пурпурните облаци”, „Пътят към Амалтея”, „Стажанти”, „Пладне, XXII век”, „Опит за бягство” все още чакат своя час. Препоръчвал съм някои от тези произведения на различни издателства, но наблюденията ми са, че сега много от издателите се опасяват, че тези твърде ранни творби на Стругацки са демоде, че са остарели, че не са от класата на по-късните им произведения. Разбира се, нищо от това не е вярно – всичките повести на братя Стругацки са изключителни, и се надявам, че скоро ще се намерят издатели, които да подходят достатъчно професионално по въпроса. Аз също ще продължавам да правя каквото мога – в близко бъдеще ще представя всяка от тези книги в блога си.

Едно от основните достойнства на творчеството на братя Стругацки е, че в годините на един тежък тоталитарен режим те са едни от малцината, които, с помощта на езоповия език, успяват да покажат много от недъзите на тогавашното общество. Така се раждат тоталитарните режими на Арканар („Трудно е да бъдеш бог”), Саракш и Островната империя („Обитаемият остров”), Саула („Опит за бягство”) и Гиганда („Хлапакът от преизподнята”), в които прогресорите искат да изнасят революция, но мислещият читател открива в тези социуми странно познати алюзии и елементи от собствената си действителност.

Някои побързаха вчера да обявят това за единствената заслуга на братята, както и либералните възгледи на Борис Стругацки напоследък. Разбира се, това не е всичко. Светът е странен и многолик, а истината има много страни – именно онези, които прозират този прост факт, живеят в спомените на съвременниците си и на идните поколения, а не праволинейните поддръжници на бинарното мислене. Освен време на терор и потъпкване на човешката личност, отминалата епоха на социализма беше и време на романтични мечти за бъдещето. Едно бъдеще, което сега изглежда някак по-привлекателно от бъдещето на победилия киберпънк, в което държим в чекмеджетата си скелетите на цели поколения от комуникационна и компютърна техника, но няма пари да се пътува из космоса, защото избирателите и избираните не могат да прозрат нищо отвъд рамката на следващия мандат. В един свят, в който в продължение на един човешки живот човешката популация се удвоява, такова късогледство може да се окаже пагубно за цивилизацията ни. А какво ще правим, когато станем 20, 50, 100 милиарда души? Бъдещето на братя Стругацки е бъдеще, в което човекът излиза в Космоса. Макар и най-важното да си остава на Земята (друга крилата мисъл от „Стажанти”). Ала за да се осъществи това бъдеще, при огромната цена на космическите полети, човек трябва да има куража и отдадеността да работи не само за себе си и децата си, а и за хората от бъдещите поколения. Нещо, което понастоящем ние лекомислено сме загърбили.

Фантастиката на братя Стругацки буди романтичен стремеж към овладяването на Космоса. А понастоящем носи носталгични спомени за едно време, в което децата мечтаеха да стават космонавти, вместо чалга-звезди, бизнесмени и престъпници. Стругацки създадоха много герои, които бяха пример за подражание – Антон-Румата, Максим Камерер, Биков и Жилин, Юрковски, Сикорски и Горбовски – смели изследователи на космоса и прогресори, хора, които може и да не са идеални, но са движени от идеални цели и страдат чисто по човешки от грешките си. Фантастиката на братя Стругацки носи в себе си голяма доза дидактически заряд – една от основните тези на утопичните творби на братята е, че пътят към идеалното общество минава през създаването на идеалния човек, а ключът за това е във възпитанието. Разбира се, мнозина не са съгласни със системата за Възпитание на Стругацки в света на Пладнето – например в „Студени играчки са звездите” Лукяненко я пародира, като се противопоставя остро против шпионирането и манипулирането на учениците от наставниците им. Може би и самите Стругацки с течение на времето стигат до подобен извод (за това намеква реакцията на Лев Абалкин в „Бръмбър в мравуняка” против манипулирането му в детските години). От друга страна, наблюдавайки съвременната реализация на други подходи във възпитанието, не може да не си помислим, че в учението на братя Стругацки има някакво рационално зрънце.

Фантастиката на братя Стругацки е и фантастика на нравствено-поведенческия избор, както навремето много сполучливо я характеризира Огнян Сапарев във вече превърналото се в класика есе „Социално-моралистичната фантастика на братя Стругацки” (Публикувано в книгата му „Фантастиката като литература”, и отчасти – в предговора към сборника „Неуговорени срещи”). Тя учи на това, че в живота има морално неразрешими дилеми, но самият опит за решаването им е катарзис, през който героите трябва да преминат, за да станат по-добри.

Разбира се, това са само някои щрихи върху проблемите в творчеството на Аркадий и Борис Стругацки - има още много, което може да се каже по въпроса, и при следващите ми публикации ще се опитам да го направя, доколкото е по силите ми. Не винаги съм бил съгласен с братя Стругацки – и с теорията на възпитанието им, и с финала на „Пикник край пътя”, (в който Шухарт се е оказал достатъчно добър, за да желае щастие всекиму, след като е убил едно невинно същество, което желае искрено същото), и с правдоподобността около разрешаването на проблема с Абалкин в „Бръмбър в мравуняка”. Но фантастиката на братя Стругацки има удивителното свойство да поставя въпроси, върху които те кара да мислиш, и с това е силна дори и когато някои от тези на авторите са погрешни.

Особено близка ми е личността и самостоятелната фантастика на Борис Стругацки, макар че някога Агоп Мелконян казваше, че именно Аркадий Стругацки е писателят, докато Борис Стругацки е мислителят, но не е толкова добър като творец. За мен лично двата самостоятелни романа на Борис Стругацки (издадени под псевдонима С. Витицкий) се превърнаха в откровение, едни от най-силните произведения не само във фантастиката, но и в съвременната литература изобщо. Те са написани за много по-дълго време и с много по-мъчителни усилия, отколкото общите произведения на двамата братя, и в тях има обръщане навътре, към човека. И то не към който и да е човек, а към човека Борис Стругацки. В тях има невероятно много неща. И спомени от трудното детство по време на блокадата на Ленинград, и тягостни препратки към живота в годините на тоталитаризма с тайните му служби и разрушаването на човешки съдби, и алегория на някои зловещи задкулисни сили в сегашното общество, и голяма доза разочарование от крушението на надеждите, а може би, както смятат някои критици, и някакъв ирационален упрек към брат му Аркадий заради това, че го е изоставил.

Чувствам Борис Стругацки много близък и с друго – в своя сайт той години наред отговаряше на въпросите на почитателите си почти ежеседмично, и за четиринайсет години успя да отговори на почти 9000 въпроса. Понякога се случваше да признае, че не е чел някой автор, или не е компетентен по някоя тема, но не остави никого без внимание за всичките тези години. Преди 3-4 години останах приятно изненадан, когато почти веднага прие приятелството ми в „Хайдпарк” – руска социална мрежа, която тогава беше много модерна сред руските артистични среди. Въпреки че някои мои приятели са задавали въпроси на Борис Натанович в сайта му, аз така и не се осмелих да го попитам нищо – нито там, нито в „Хайдпарк”. Може би ме спря това, че той често говореше за своята заетост, и че изнемогва в работата – през последните години се занимаваше доста с четене на творбите на млади автори и оказването на помощ. Но сега си давам сметка, че така и не успях да измисля въпроси, които си заслужаваха нарушаването на спокойствието му.

Най-хубавото сред българските изследвания върху Стругацки си остава споменатата по-горе статия на Огнян Сапарев. За съжаление все още нямаме цялостно изследване на творчеството им, но заслужава сериозно внимание сборникът „Непознатите Стругацки” на издателство „Ернор”, издаден по повод 35-годишнината от създаването на клуб „А. и Б. Стругацки” – Пазарджик. Разбира се, чуждестранните изследвания върху творчеството на братята са много повече - например Лем му е посветил доста страници във фундаменталното си произведение „Фантастика и футурология” (като особено акцентира върху „Пикник край пътя”). В едно от последните си интервюта, което може да бъде намерено и в българския интернет, Лем оценява братя Стругацки изключително високо, като ги поставя сред най-добрите съвременни фантасти наред с Дик, над Бредбъри, Кларк и Азимов. От руските книги за братя Стругацки може би най-сериозна е работата на Ант Скаландис, за която навремето Олег Дивов каза, че е хубава, но в нея има твърде голяма доза Скаландис (защото Ант Скаландис пречупва братята през призмата на собственото си запознанство с тях и влиянието им в живота си). Както вероятно в тази статия има твърде голяма доза Васил Велчев. Но когато някой ти е оказал толкова голямо влияние, че си започнал да го чувстваш като близък приятел, вече не можеш да погледнеш на него напълно обективно. И макар че моментът е тъжен, е прекрасно, че това приятелство продължава и никога няма да свърши.

вторник, 6 ноември 2012 г.

Робърт Хайнлайн, „Между планетите”



В „Между планетите” [Between Planets - 1951] вече става явен един любопитен похват, използван от Хайнлайн в по-голямата част от юношеските му романи. От една страна имаме продължение на тенденциите, започнати в предишните книги (овладяването на Слънчевата система се извършва в последователността и темповете, заложени в по-ранните романи; избухва войната, за която се говори в предишната книга „Фермер в небето” [Farmer In The Sky – 1950]), от друга страна – множество детайли са променени в сравнение с предходните произведения (могъщите марсианци, които в „Червената планета” [Red Planet – 1949] бяха способни да носят по две земни деца под мишница и да боравят с материята като всемогъщи, сега са се превърнали в крехки създания, интересуващи се от бъдещето на Слънчевата система и неспособни да издържат земната гравитация без специална апаратура; венерианските амфибии от „Космически кадет” [Space Cadet – 1948] са се преобразили в колоритните венериански дракони и т. н.). По този начин се получава група от романи, които образуват идейна поредица, но действието в тях не се развива в една и съща вселена. В „Между планетите” е нарушен и пространственият принцип, който Хайнлайн следва в предишните си произведения - „Ракетата Галилео” [Rocket Ship Galileo - 1947], „Космически кадет”, „Червената планета” и „Фермер в небето” се случват съответно на Луната, Венера, Марс и Ганимед, като Хайнлайн винаги сменя мястото на действието в поредната книга; тук обаче се връща към Венера и Марс и нарушава зададения ритъм; в следващите романи изобщо ще излезе от Слънчевата система (основите на това събитие са заложени именно в „Между планетите”).

Главният герой на „Между планетите”, Доналд „Дон” Харви, се връща от училище, яхнал понито си Лейзи ( ;-) ), когато му се обаждат, че е получена телеграма от родителите му. Възникнала е колониална криза, надига се война – всички усещат това. Родителите му, които в момента са на Марс, искат да го изтеглят от зоната на бойните действа и са му запазили място в кораба „Валкирия” за полета му през същия ден.

Положението на Дон е двусмислено – баща му е от Земята, а майка му е колонист второ поколение на Венера. Двамата са се оженили на Луната, докато са се занимавали с планетологични изследвания из Слънчевата система. Самият Дон е роден в космоса. Графата „националност” в паспорта му не е запълнена, така че има право на двойно гражданство, земно и венерианско. Не е бил скоро на Венера, на Земята е от единайсетгодишна възраст. Смята себе си за гражданин на Слънчевата система. Въпреки правото на земно гражданство по закон, когато избухне войната, ще се чувства неуютно на Земята – още повече при вълната на параноя, която се надига. От друга страна, Марс се очертава да е неутрална територия, така че наистина е добра идея да отиде там.

Дон се връща до училището, за да събере багажа си и да намери подходящ нов стопанин на Лейзи, и прочита писмото от родителите си, в което те изискват непременно да се види с чичо си Дъдли Джеферсън, който всъщност не му е роднина, а приятел на родителите му – Дон едва го познава. Така или иначе не е останало време да се види с него. След полет до Пристанището (на мястото на град Чикаго) и след като непрекъснато е подлаган на тягостни проверки, Дон разбира, че няма резервация за „Валкирия”, а за полета на „Пътят на славата” (да, Glory Road, както се казва един от по-късните романи на Хайнлайн) за следващата сутрин. Забавянето си има и добра страна – все пак ще му остане време да посети д-р Джеферсън, макар и на юношата изобщо да не му се иска да прекара по този начин последната си вечер на Земята. Той се обажда на доктора, който разтревожено го пита дали е получил пратка от него в училище. Дон не е получавал нищо, но за момента не е разтревожен – решава, че колетът е пристигнал сред заминаването му и от училището ще намерят начин да му го препратят. Докторът го поканва да пренощува у тях и Дон с неохота приема.

Същата вечер, докато са в един ресторант с доктора, изгасва тока и е обявена тревога „нападение от космоса”. Малко по-късно, след като д-р Джеферсън му е казал, че непременно трябва да намери пратката и да я занесе на родителите си, двамата са арестувани от службата за безопасност и отведени в управлението, където за пръв път герой от юношеските романи на Хайнлайн се среща с чистото зло – за да го накара да проговори, офицер от службите го заплашва, че ще навреди на понито Лейзи. Когато освобождават юношата и той пита за доктора, му съобщават, че е получил разрив на сърцето. По-късно Дон си спомня думите на учителя си по биология, че всяка смърт може да се представи като разрив на сърцето.

На следващия ден все пак получава колета, който му е препратен от училището. В него има писмо и пластмасов пръстен. Пръстенът е съвсем обикновен – Дон решава, че важното е писмото, вероятно на него има тайно послание. Но след нова среща със службите за безопасност писмото му е отнето, и той все пак успява да излети в космоса.

И започва поредица от приключения, в която Дон спасява колоритния венерианец сър Исак Нютон от задушаване, пристига на космическата станция Тера-орбита, за да разбере, че всички космически кораби са минали под контрола на въстаниците и няма да има полети към Марс, а след като е заплашен от връщане на Земята, той решава да отиде на Венера и оттам да търси път до червената планета. Докато бунтовниците осъществяват целите си, които включват унищожаване на космическата станция и обявяване на независима Венерианска република, попадналият на Венера Дон си намира работа в един китайски ресторант и среща първия си нов приятел в лицето на собственика Чарли, сблъсква се с предателство (защото се оказва, че все пак пръстенът е важният, и враговете му са готови на всичко, за да му го отнемат) и открива първата си любов, а когато на планетата идват земни окупационни сили, бяга при съпротивата и става войник. Дали след много мисии, героизъм и приключения, в които Дон се калява и възмъжава, той ще успее да осъществи мечтата си да стигне до Марс, макар и по заобиколен път, и да предаде заветното пръстенче на родителите си?

В „Между планетите” Хайнлайн достига едно ново ниво на реализъм в описанието на битието на юношата на бъдещето. Макар че Дон Харви е някак твърде „правилен” юноша – добър, ученолюбив, със силно развито чувство за справедливост,  с никакви забежки към Тъмната страна, той успява да се срещне с някои наистина зловещи персонажи (офицерът от службата за безопасност, който го тормози по време на разпитите и по всяка вероятност е отговорен за смъртта на д-р Джеферсън; китаецът Джони Линг, мним роднина на Чарли, опитващ се да се сприятели с Дон, само за да го измами); за пръв път в поредицата се появяват толкова важните за тази възраст любовни трепети, като Хайнлайн ни най-малко не прекалява с дозировката; войнишкото ежедневие на юношата също е предадено реалистично. Чрез своя героизъм Дон успява да спаси важна технология, която ще даде коз на бунтовниците срещу готвещите се да завладеят Марс реакционни земни сили, и същевременно ще прокара пътя на хората към звездите.

неделя, 7 октомври 2012 г.

Сергей Лукяненко – „Какво да направите, ако детето ви чете?”


Една забавна публикация от днес в блога на Сергей Лукяненко:


Като лекар често ме питат: „Какво да направя? Струва ми се, че детето ми е започнало да се занимава с четене...”

Ще опитам да отговоря.

Като начало – кое трябва да ви накара да застанете нащрек? Признаците са известни – детето е започнало да се разхожда по-малко, повишило си е успеха в училище, вече обича да се уединява с книга в стаята си, банята, тоалетната... Когато го попитате за какво му е книгата, детето се смущава, избягва да ви поглежда в очите, дава някакви неловки обяснения: „свърши тоалетната хартия”, „за да я сложа под крачето на шкафа”, „с Петя искахме да си направим бой с книги”. Особено тревожна е ситуацията, когато децата се занимават съвместно с четене на книги, събират се в група, обсъждат прочетеното. Мнозина смятат, че от този порок са заплашени само момчетата – уви, това не е така! Момичетата също толкова често започват да четат в най-ранна и невинна възраст.

Но все пак какво да направите, ако детето ви чете?

Първо, не бива да се плашите! При анонимни анкети лекарите са установили, че 99% от хората в един или друг момент от живота си са се занимавали с четене, а при останалия 1% този факт се е изтрил от паметта им. Децата биват привлечени от всичко ново, неизвестно, затова е неизбежен моментът, в който ще се заинтересуват от някоя книга, ще я вземат в ръцете си и ще се захванат да я изучават.

Второ, не бива да плашите децата! Ако сте влезли в детската стая, а детето ви лежи и чете – направете се, че нищо не сте забелязали. Не са необходими и средновековните заплахи: „ще ослепееш”, „ще си порежеш пръстите на хартията”, „ще ти изсъхне гръбначният мозък, а главният, обратно – ще се развие”, „от честото прелистване ще ти излязат мазоли на ръцете”. Да, разбира се, четенето е вредно за зрението и на хартията човек може да се пореже. Но нещата изобщо не са толкова трагични! Интересът към четенето в детската възраст е нещо съвсем естествено. Постарайте се да отвлечете вниманието на детето с нещо друго – спорт, къщна работа, компютърни игри, пиене на бира, в края на краищата (мнозина смятат този метод за рискован, но бирата по великолепен начин отвлича от четенето). Може да се покажат на детето комикси – там има страшно малко букви и доста картинки, това е добър начин постепенно да пренасочите интереса му.

Трето, обърнете се за помощ към специалистите. Препоръчваме незабележимо да подхвърлите на детето книга на Лев Толстой, Фьодор Достоевски или Максим Горки. Класиката е един от най-изпитаните начини да породите у детето трайно отвращение към четенето. Но специалистът може да ви насочи и към някаква специализирана литература.

Четвърто, поговорете с детето откровено. Кажете му, че разбирате неговия интерес към четенето, самите вие сте преминали през него, и рано или късно то ще се справи с този лош навик. Взаимното разбиране и мирът в семейството са залог за успеха.

Пето, помнете, че процесът на лечение ще бъде дълъг и рецидивите са неизбежни. Ако попадне в армията, лиши се от компютър и телевизор, скара се с приятел или приятелка, детето може отново да посегне към книгата. Известни са случаи, когато в невъздържано четене изпадат дори хора на преклонна възраст, оказали се в сложна житейска ситуация. Но колкото по-рано започнете да се борите с този порок, толкова по-големи шансове имате децата ви да захвърлят книгата и никога повече да не я вземат в ръце!


Превод от руски: Васил Велчев


неделя, 10 юни 2012 г.

Лемология




В момента изживявам един изключително интересен и плодотворен период, а в негова кулминация трябва да се превърне писането ми на дипломна работа върху творчеството на Станислав Лем – един от най-големите писатели-фантасти на XX век, а също така философ и мислител, един от създателите на модерната футурология. Може би никога не съм имал толкова силното усещане, че се намирам където трябва, и се занимавам точно с каквото трябва.

Подобно на рожбата си Соларис, Лем заедно с цялото си творчество също е един огромен океан, и е естествено да нямам много време за други неща, докато плувам из него, така че съм позанемарил блога си напоследък. Но реших, че мога да съчетая по още един начин приятното с полезното и да публикувам тук част от работата си (това ще бъдат предимно ревюта на книги; разбира се, във вид, подходящ за целите на този блог – изложенията за тези произведения в самата дипломна работа ще са много по-обширни и структурирани по друг начин).

Започвам с настоящата уводна статия, в която излагам съдържанието на работата ми, с уговорката, че много от набелязаните цели засега са само пожелание, но контурите на изследването ми започват да се очертават.

В дипломната ми работа (озаглавена „Творчеството на Станислав Лем – между мейнстрийма и фантастичния жанр”) изяснявам научните търсения на Лем, които той излага във фундаменталния си труд „Сума на технологията” („Summa technologiae” – 1963) и въплъщава във фантастичните си произведения. Проследявам и чисто литературното израстване на писателя, който след първите си романи се опитва да пише реалистична проза, а впоследствие се връща към фантастиката, като твори в различни нейни поджанрове, постоянно я обогатява стилово и езиково, опитва са да я направи по-пълнокръвна, съединява я с други жанрове, написва трудове, в които излага литературно-естетическите си възгледи.

Разглеждам творчеството на Лем, опирайки се на тематичния принцип, а в много голяма степен и на хронологичния, тъй като общо взето в различните етапи от творчеството си авторът се придържа към определени поджанрове и определена тематика. Методът на изследване, който използвам, е предимно жанровата теория, но стъпвам и върху здравата теоретична основа, която дава и самият Лем в произведенията си „Summa technologiae”, „Философия на случайността” (Filozofia przypadku - 1968) и „Фантастика и футурология” (Fantastyka i futurologia - 1970).

Първата глава на дипломната работа е озаглавена „Фантастиката като жанр и мястото на Станислав Лем в нея”. В нея давам основните дефиниции и определения за фантастиката. Излагам кратка история на фантастиката преди Лем. Очертавам основните потоци и направления, поджанрове. Разглеждам популярната концепция за фантастичния жанр като гето, изолирането му от мейнстрийма. Посочвам новаторството на Лем и значението му в световната фантастика.

Във втората глава, „Живот и личност на Лем. Нефантастична проза и автобиографични мотиви в нея”, проследявам жизнения и творчески път на автора. Разглеждам автобиографичните му произведения „Моят живот” (Mein Leben - 1983) и „Високият замък” (Wysoki Zamek - 1966), както и други реалистични произведения с автобиографични мотиви, предимно „Болница „Преображение” (Szpital Przemienienia - 1948, издадена 1955). Правя паралел с „Вълшебната планина” на Томас Ман, чието влияние се усеща в романа.

В третата глава, „Ранни и утопични произведения”, анализирам:

- „Човекът от Марс” (Człowiek z Marsa - 1946) като не особено успешен първи литературен опит, но носещ някои от белезите на зрялата проза на Лем;

- „Астронавти” (Astronauci - 1951) като наивен опит за пресъздаване на научно-техническия ентусиазъм на времето;

- „Магелановият облак” (Obłok Magellana - 1955) като класическа утопия от времето на ранния социализъм.

Проследявам влиянието на утопиите на Лем върху източноевропейската фантастика – „Мъглявината Андромеда” на Ефремов, „Атомният човек” на Дилов. Посочвам основанията на критиката на зрелия Лем към ранното му творчество.

В четвъртата глава, „Антиутопии и криминално-фантастични произведения” се спирам на антиутопичните мотиви в утопичните произведения на Лем, разгледани в предишната глава, но централно място заема изследването на опасностите на „идеалното” общество в романа „Завръщане от звездите” (Powrót z gwiazd - 1961), както и класическия антиутопичен обществен модел в романа „Дневник, намерен във ваната” (Pamiętnik znaleziony w wannie - 1961) (проследявам влиянието на Кафка върху произведението). Останалата част на главата е за „Разследване” (Śledztwo - 1959) и „Сенна хрема” (Katar - 1976) като очертаващи началото на жанровите странствания на Лем – пътя от фантастика към реализъм. Нещичко и за образа на завърналия се астронавт в „Завръщане от звездите” и „Сенна хрема”.

Петата глава, „Контактът невъзможен”, щрихира темата за контакта между извънземните цивилизации в ранните романи на Лем, но централно място в изложението заема анализът на някои от най-значимите и световно признати произведения на Лем:

- „Едем” (Eden - 1959) – антиутопични мотиви. Оригинален социален модел. Нежелание за контакт в затвореното тоталитарно общество. Критика на зрелия Лем към романа – схематичност на образите;

- „Соларис” (Solaris - 1961) – философски мотиви. Соларистиката като опит да се опише непонятното, от друга страна – човешкото, пречупено през призмата на чуждото. Идеята за несъвършения бог. Причини за негативно отношение на Лем към киноинтерпретациите на романа – тоталното неразбиране на романа от страна на режисьорите и изместване на авторовата идея;

- „Непобедимият” (Niezwyciężony - 1964) – пример за въплъщение на научните идеи на Лем в белетристиката. Некроеволюция;

„Гласът на Бога” (Głos Pana - 1968) – задълбочаване на стремежа на синтез между белетристика и научно-философска проза. (Отпратка към „Summa technologiae”, където ще бъде разгледана научната част на романа);

- „Фиаско” (Fiasko - 1987) – завръщане към твърдата научна фантастика. Кулминация на мотива за невъзможност на контакта.

Влияние на романите за контакта на Лем върху източноевропейската фантастика – „Малчуганът” и „Пикник край пътя” на братя Стругацки, „Тежестта на скафандъра” на Любен Дилов.

Темите в шестата глава, „Хумористична и сатирична проза”, са:

- Словотворчество и светотворчество в „Приказки за роботите” (Bajki robotów, първо отделно издание - 1964) и „Кибериада” (Cyberiada, първо отделно издание - 1965);

- Пародия и социална критика в „Звездни дневници” (Dzienniki gwiazdowe, първо отделно издание - 1957);

- Научни и философски идеи в останалите произведения от цикъла за Ийон Тихи – „Спомените на Ийон Тихи” (Ze wspomnień Ijona Tichego, първо отделно издание - 1961), „Конгрес по футурология” (Kongres futurologiczny - 1971), „Оглед на място” (Wizja lokalna - 1982), „Мир на земята” (Pokój na Ziemi - 1987). Теориите на „лудите учени” от „Спомените на Ийон Тихи”. Продължение на идеята за некроеволюцията от „Непобедимият” в „Мир на Земята”;

- Израстване на Ийон Тихи от остроумен самохвалко през внимателен слушател до реалистичен герой със своите положителни страни и слабости.

Седмата глава, „Теми и идеи в кратката проза на Лем”, е посветена предимно на цикъла разкази за пилота Пиркс (Opowieści o pilocie Pirxie, първо отделно издание - 1968). Акцентирам на психологическо уплътняване на героя в сравнение с ранните произведения на автора. Изследвам основните теми в цикъла: взаимоотношенията на човека с космоса и с машините, самоопознаването на човека и израстването му. Спирам се и върху причините, поради които цикълът  не се превръща в Bildungsroman. Проследявам влиянието на разказите върху източноевропейската фантастика – главно при Светослав Славчев (разказите за пилота Ферн).

Отделям внимание и на други кратки произведения на Лем, най-вече на повестта „Маска” (Maska - 1976) и мотива за самоосъзнаването на разумното същество.

Осмата глава, „Научни и философски идеи в „Summa technologiae” и в есетата на Лем”, започва с излагането на проблемите и перспективите на кибернетиката, очертани в сборниците с есета „Диалози” (Dialogi - 1957) и „Мегабитовата бомба” (Bomba megabitowa - 1999), след което минавам към централната тема на главата - „Summa technologiae”.

Разглеждам накратко труда „Вселена, живот и разум” на руския учен Йосиф Шкловски – извор на вдъхновение и идеи за Лем. Очертавам структурата на „Summa technologiae” и идеите й, въплътени във фантастичната проза на Лем:

- проблемът за фантоматиката и разпознаването на реалността в „Соларис” (с отпратка към „Кукла” на Болеслав Прус, където подобни идеи се срещат за пръв път в полската, а и в световната литература), „Странните кутии на професор Коркоран”, „Конгрес по футурология”;

- техноеволюцията и вариантът й некроеволюция в „Непобедимият” и „Мир на Земята”;

- теории за честотата на космическите цивилизации и за контактите между тях в „Гласът на бога”.

В девета глава, „Литературно-естетически възгледи на Лем и схващането му за научната фантастика във „Философия на случайността” и „Фантастика и футурология”, разглеждам теорията на всичко на Лем във „Философия на случайността” и историята на написването и структурата на „Фантастика и футурология”. Посочвам основанията на Лем за критика на съвременната англо-американска фантастика, като обръщам специално внимание върху интерпретацията на творчеството на Филип Дик, взаимоотношения между Лем и Филип Дик и общите идеи в творчествата им, темата за илюзорните реалности в романите на Филип Дик.

Лем има още една книга, посветена на литературата – „Моите възгледи за литературата” (Mój pogląd na literaturę – 2003), която не е замислена като монолитен труд, а представлява по-късен сборник от статии и есета. Разбира се, обръщам внимание и на нея, още повече че доста от статиите са за фантастиката, включително и обширна монография за „Юбик” на Филип Дик.

Десета глава, „Литературните експерименти на Станислав Лем”, е посветена на сборниците с литературни мистификации „Абсолютна пустота” (Doskonała próżnia - 1971), „Мнимата величина” (Wielkość urojona - 1973) и „Библиотека на XXI век” (Biblioteka XXI wieku - 1986) – крайната фаза от стремежа на Лем към синтез между художествената литература с публицистиката и научно-популярната литература. Тук проследявам темите и идеите на ненаписаните произведения на Лем.

Като кратко заключение (с оглед основната цел на изследването) може да се каже, че през целия си живот Лем се придвижва от фантастиката към мейнстрийма. Но след всичките си търсения и експерименти, в последните си два романа „Мир на Земята” и „Фиаско” той се завръща към класическата научна фантастика. Защото е осъзнал, че всъщност мисията на живота му е да отведе фантастиката в мейнстрийма – да накара критиците да я приемат като сериозна литература. Фактът, че сега Лем влиза в университетските програми по литература и за него се пишат дипломни работи показва, че със своето творчество той е успял да осъществи тази цел. 

Това са общо взето нещата, които имам предвид. Разбира се, в процеса на работа може да тръгна по други пътища, някъде да се задълбоча, другаде да претичам по-бързо – какво се е получило, ще се разбере след защитата на дипломната ми работа, когато трудът ми ще бъде издаден на книга по един или друг начин (или по един и друг начин :)). А дотогава – през следващите месеци ще публикувам в блога си статии за всичките произведения на Лем - такива, каквито съм ги видял при прочитането/препрочитането им по време на подготовката си за тази дипломна работа.


четвъртък, 5 януари 2012 г.

Светлинка в мрака





Първата публикация на разказа е в списание "Сборище на трубадури", брой 2, 2011 г.







Васил Велчев
Светлинка в мрака

Пръв видя светлинката малкият Олег. Беше избягал от училище и се мотаеше из онези участъци от Кораба, където рядко надзъртат възрастните. А кое място може да бъде по-подходящо за целта от наблюдателната зала? Когато малко по-късно дойдоха членовете на командния състав, се учудиха колко чисто и подредено е там – никой от тях не беше се отбивал на това място от много години, а не се забелязваше нито една паяжина. Оказа се, че Олег е бил доста чест посетител на залата, и съответно се беше погрижил пребиваването му в нея да е по-приятно.

Разбира се, през следващите дни, когато имаха време да осмислят нещата, те си спомниха как в детските си години са идвали тук и са се взирали с часове в черното небе с надеждата да се сбъдне онова, за което си мечтае всяко дете на Кораба – да видят сред гъстия мрак на умираща вселена мъничка светлинка, свидетелстваща, че някъде там, достатъчно близо, за да бъде достигната в рамките на човешкия живот, има звезда.

Всеки от тях беше идвал в наблюдателната зала многократно в определен период от детството си. Беше се взирал в тъмнината, докато го заболят очите, и много често му се струваше, че ей сега, само след миг, чудото ще се случи, че малката светла игла ще пробие небето и ще освети мрачното бъдеще на почти изчерпалия ресурсите си Кораб и на населяващите го отломки от славния някога човешки вид. Но, естествено, светлинката все не се появяваше, и следващия път престоят на детето в залата беше по-кратък, след седмица посещенията му оредяваха, за да престанат съвсем след известно време.

Досега.

Но сега нещо се беше променило. Отнякъде, между чудовищните гравитационни полета на изпълнилите вселената черни дупки, се беше промъкнал лъч светлина.

Имаше само едно правдоподобно обяснение за природата на този светлинен източник, но въпреки това офицерите не избързаха със съобщаването на новината, а оставиха учените да си свършат работата. След като бяха извършени всички необходими изследвания и наблюдения, изводът беше категоричен: някъде там имаше звезда, около която обикаляха множество планети.

На следващия ден Общото събрание на Кораба се събра в конферентната зала, като специално заради събитието беше организирано пряко излъчване по всекорабната телевизия, за пръв път от десетки години.

Капитан Зелидис застана на трибуната, подръпна буйната си черна брада, премести ръката си върху гъстите си черни къдрици и започна да говори:

- Както вече сте чули, открихме звезда. Мисля, че за всички е ясно какво означава това. Ресурсите на Кораба са почти изчерпани, имаме енергия само за едно ускоряване и намаляване на скоростта, и ако в близко бъдеще не попаднем на нови запаси от материя, ще се наложи да късаме от самата плът на кораба, за да храним Конвертора. Една звезда с планета около нея ще ни даде невъобразимо много време за отдих на цивилизацията ни и отлагане на гибелта й, а защо не и възраждането й? Вероятно ще можем да останем там много поколения, ще възстановим запасите си от материя за Конвертора, ще черпим светлина и енергия директно от звездата, което ще ни помогне да възстановим кръговрата на природата в кораба ни, може и да осъществим контакт с други цивилизации, привлечени от звездата. Предлагам да направим корекция в курса и да поемем към звездата. Вие как смятате?

Естествено, думите на капитана бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Само един представител на опозицията, който по-скоро искаше да се изрепчи на капитана, отколкото имаше убедителни доводи против, се опита да възрази:

- Вярно е, че ресурсите ни са изчерпани, но все пак имаме някаква енергия за извънредни ситуации. Не е ли по-добре да продължаваме да летим по инерция и да се надяваме, че някой ден ще срещнем материя или цяла звезда на пътя си? Струва ли си да хабим целия си запас от енергия сега? А ако звездата излъже очакванията ни?

Веднага обаче се изправи ръководителят на управляващата партия и потуши безмилостно възраженията му:

- Дори когато летим по инерция, се налага от време на време да променяме курса си, за да избягваме гравитационните полета на черни дупки, озовали се на пътя ни. Рано или късно енергията ни все пак ще свърши, а няма гаранция, че ще се натъкнем на някаква материя. Докато там – посочи той театрално към малката светлинка в илюминатора – имаме колкото си искаме енергия. Нямаме право да не се възползваме от тази възможност.

Дебатите бяха кратки. Почти единодушно общото събрание на Кораба гласува за промяна на курса и насочване към звездата. Двигателите се включиха, необходимите корекции в курса бяха направени и малкият астероид отплава към далечната светлинка в мрака.

***

Когато пътуването им беше към края си, ненадейно бяха призовани от друг кораб.

Капитан Зелидис нареди да бъде отворен канал за видеовръзка.

На екрана се появи извънземен хуманоид със зеленикава кожа и рогов израстък на челото. Той заговори на непознат език.

Капитанът подръпна проскубаната си бяла брада и премести ръката си върху голото си теме.

- Включете Матрицата на Стоичков! – нареди той.

Новоназначеният адютант на капитана, младши лейтенант Олег Страчевски, стартира универсалната превеждаща програма, кръстена на името на древния спортист, прочут с уменията си да овладява чужди езици.

- ...забранява се преминаването ви по-нататък – заяви зеленото извънземно на екрана. – Всички възможни вътрешни орбити вече са заети. Ако подпишете Пакта за сътрудничество и взаимопомощ, ще ви бъде разрешено да заемете следващата по ред външна орбита и да чакате да ви се освободи място по-навътре.

- Хм. А кога ще се освободи такова?

- През следващата местна година, смятано спрямо сегашната ви орбита при средната орбитална скорост за тази звездна система, най-вътрешният кораб ще довърши своята почивка и дозареждане със суровини, след което ще отпътува. След отпътуването му всички кораби ще преминат с една орбита по-навътре. Разбира се, още отсега ще можете да използвате всички ресурси, достъпни за настоящото ви местоположение.

- Има две комети, чиито орбити достигат дотук, сър – обади се научният офицер.

Капитанът се замисли, като че ли имаше някакви алтернативи.

- Е, добре – каза той най-накрая. – Дайте го насам този Пакт за сътрудничество.

***

- Приближава се кораб, сър!

Капитан Страчевски се затрътри към командната зала, като разбутваше с бастуна си пъплещите по пода итериански бебета. Когато свърна по коридора към залата, за малко да се блъсне в простира, на който зибарските бежанци бяха окачили прането си, а при влизането си в залата беше принуден да премине през изплетената от пежабския посланик паяжина.

- Отворете канал за връзка! – извика той, докато прогонваше настанилия се нахално в креслото му малиарски зъбел. – И веднага щом подпишат Пакта, им пробутайте тарийските просяци и сломанските монахини!

В илюминатора се виждаше местната звезда – все още една малка светлинка в мрака.


  Изчезването на Ивона Вечорек 3 Криминален очерк (Публикува се със съкращения) Кривата къща в Сопот, където през лятото на 2010 г. се е нам...