Първата публикация на статията е в списание "Сборище на трубадури", брой 0, 2011 г.
Преди три години Ина Григорова се появи сякаш от нищото и даде едно необичайно интервю, което предизвика широк отзвук в българското интернет пространство. Не се беше появявала от години и тази изява дойде тъкмо навреме, за да задоволи големя глад за информация по отношение на нея.
В това интервю Ина Григорова показа респектиращи познания в областта на актуалната съвременна западна фантастика, като даде няколко лаконични и изключително точни характеристики на забележителни произведения в жанра. Разказа и за своя проект за научно-фантастичен роман, върху който е работила през последните няколко години.
Както казах, интервюто доста нашумя, но като че ли акцентите му не бяха разчетени съвсем правилно от нашата общественост. Работата е там, че в това интервю Ина Григорова говори като експерт по теми, познати на сравнително тесен кръг от хора. А сред някогашната й аудитория няма експерти в тази област (или ако има такива, досега не са го показали). Такива експерти има само в някои специализирани сайтове и блогове за фантастика. Разбира се, Дилейни и Гибсън не са просто фантасти, те са явления в съвременната западна култура, но до тях могат да достигнат само феновете на фантастиката, и то далеч не всичките (другият път до тях, през мейнстрийма, е още по-труден). Така че всички се възхищаваха на таланта на Ина, на умението й да си служи с думите и да визуализира по уникален начин необичайни концепции за света и живота, но за огромна част от аудиторията тя си оставаше журналистът от „Егоист”, поетесата и авторът на текстове на популярни песни, а не изключително перспективен писател-фантаст (впрочем сега, три години по-късно, тази тенденция не се е променила).
Така че идеята, че тя може да напише особено стойностен научно-фантастичен роман, който да донесе голям успех за нея и за страната ни, не започна да витае веднага в публичното пространство, но онези, които разбраха за какво става въпрос, зачакаха, изпълнени с надежда.
Кой можеше да предположи тогава, ще тя че изчезне за още три години?
Преди няколко дни в новото предаване на Елена Розберг „Преди обяд” по bTV видяхме ново интервю, в което, макар че най-важният въпрос беше засегнат само бегло, стана ясно, че романът като че ли е написан и предстои премиерата му.
Българската фантастика все още чака своя голям роман. Като под голям роман имам предвид роман, който да постигне голям международен успех – да бъде преведен на много езици, да получи международни награди и признание, за него да се говори и да се пише, да получи положителни отзиви от критиката. Досега единствено „Пътят на Икар” на Любен Дилов се е доближавал до това определение, но само частично – поради спецификата на времето, в което е написан, и заради това, че тогавашната фантастика в източния блок е била откъсната от процесите и тенденциите в западната фантастика. При това не са малко и критиките към него, че тогавашната ситуация в България е помогнала за успеха на романа. Лично аз не съм съгласен с тези критики, но така или иначе, това далеч не е книга, за която се говори в целия свят и която се включва в учебниците по фантастика. Сега имаме и брилянтния „Запали свещ на дявола” на Янчо Чолаков – той заслужава световна известност заради литературните си качества (максимално освобождаване от шаблони в изказа, уникален лингвистичен експеримент с използването на преизказна форма на глаголното действие в първо лице единствено число, виртуозно боравене с митовете и архетипите на нашата култура). Но както неведнъж се е отбелязвало при обсъждания във форумите по фантастика, този роман е твърде български и би бил трудно разбираем за хора, които не познават контекста му (да не говорим за трудностите, които биха възникнали при евентуалното му превеждане). Тоест това е роман, който заслужава световна известност, но е практически невъзможно да достигне в неосакатен вид до международната сцена и да бъде разбран правилно.
При Ина Гриророва този проблем няма как да съществува, така че аз бих заложил на нейната книга като главен претендент за големия роман в българската фантастика.
Разбира се, много е смело, даже донякъде безразсъдно е да се възлагат големи надежди на роман, който още не е издаден и изобщо не се знае какво ще излезе от него. Но литературният талант на Ина и задълбочеността на познанията й в областта на фантастиката, демонстрирани в това интервю, ми дават основание да мисля, че може би вече е дошло времето за голям пробив на българската фантастика на международната сцена.
Впечатляващ момент в интервюто в „Капитал” е точният анализ на Brasyl на Йън Макдоналд и високите критерии на Ина Григорова. Разбира се, Brasyl е един от големите романи в научната фантастика през последното десетилетие, номиниран за Хюго, Небюла и Локус, спечелил British Science Fiction Award за роман през 2008 г., донесъл много известност и доста прилична парична премия на автора си. Мнозина биха се гордели да имат такъв роман сред активите си, но не и Ина. Макар и блестящ роман, той е написан по законите, диктувани от пазара – нещо, което рано или късно вкарва и най-блестящи замисъл в някакъв калъп. Ина Григорова явно не иска да тръгва по този път, за нея не е достатъчно просто романът й да има успех. Тя не иска да напише нещо стандартно, по-скоро се цели в нещо като Dhalgren на Самюъл Дилейни – необичаен, невместващ се в никакви рамки роман, който да бъде приет добре от менстрийма и да бъде стилистичен шедьовър.
Ина Григорова казва топли думи за Dhalgren в интервюто си в „Капитал” („От фантастите на английски Самюъл Дилейни примерно пише наистина литература. Dhalgren е нещо прекрасно, лунатично, дърпат те едни странни посоки, ама не ти се бяга много”.). Любопитно е, че романът й, още преди да е излязъл, има някои сходства с Dhalgren. И двете произведения се появяват след 7-8 години писане и пътувания из интересни, непривични за по-раншния живот места; забулени са в слухове и са съпроводени с напрегнато очакване сред фендъма (като се вземат предвид различните мащаби на сай-фай феновското движение в България и САЩ). Символичен е дори и посоченият от Ина Григорова в последното интервю брой страници на романа – 900 (число, добре познато на онези, които някога са разгръщали култовото изделие с голямо червено слънце на корицата). Разбира се, това не означава, че Ина ще създаде роман, подобен на Dhalgren (или поне не е задължително да е така). Но такива сходства не може да са абсолютно случайни – те свидетелстват, че подходът на Ина е подобен на този на Дилейни, а е възможно и тя да се идентифицира с него в някаква степен. Впрочем, това, което сближава най-много Ина Григорова с Дилейни (който е бил уличен музикант и изобщо, е водил много авантюристичен живот в определени моменти) е стремежът й към усвояването на истините за живота чрез личен опит. (Из интервюто в „Капитал”: „Иска ми се догодина да дойда за повече време и да открия къде са базовите лагери, да чуя мислите и разговорите нa България. Сега, като съм тук, искам да отида на морето, палатки, огньове, да намеря някакви интересни събирания, хора и места. Винаги са ме привличали тези кръгчета, в които се коват лафове, измисля се език или просто живота го живеят сякаш не е нещо за омръзване. Все едно току-що са я населили тази планета и още им е интересно как водата тече нагоре и бута цветовете да се отворят. Изследователи на забързаното дишане, мореплаватели с вътрешно горене, това искам да направя, ще обикалям стари и нови места, плажове край Созопол, села в Родопите, да гледам старите и младите хора”.)
Много интересен е въпросът дали романът на Ина Григорова ще може да се смята за български, при положение, че е написан и явно дори е мислен на английски? Разбира се, Ина Григорова е продукт на нашата култура, тръгнала е оттук и ние винаги ще си я обичаме, както поляците обичат Джозеф Конрад, въпреки че строго погледнато, той си е английски писател. Но за да бъде романът български (или поне и български), необходимо условие ще е „вариантът Набоков” – тоест Ина сама да си го преведе на български. Впрочем, в интервюто си в „Капитал” тя категорично заявява, че след излизане на романа на английски ще го преведе на български, което дава и отговора на нашия въпрос.
Има ли възможност очакванията да надхвърлят реалността? Разбира се, подобен риск винаги съществува, още повече при писателка, която се изявява в нетипично за нея амплоа, при това не на майчиния си език. От друга страна, явно става въпрос за романа на живота на един изключителен талант. Освен това по всичко личи, че Ина Григорова е направила нещата по правилния начин: с дълги години писане и опустошителни редакции, с много задълбочена подготвителна работа (включваща овладяването на цели науки!), с четене на правилните образци в жанра и дълбоко вникване в тях. Така че аз съм оптимист.
В това интервю Ина Григорова показа респектиращи познания в областта на актуалната съвременна западна фантастика, като даде няколко лаконични и изключително точни характеристики на забележителни произведения в жанра. Разказа и за своя проект за научно-фантастичен роман, върху който е работила през последните няколко години.
Както казах, интервюто доста нашумя, но като че ли акцентите му не бяха разчетени съвсем правилно от нашата общественост. Работата е там, че в това интервю Ина Григорова говори като експерт по теми, познати на сравнително тесен кръг от хора. А сред някогашната й аудитория няма експерти в тази област (или ако има такива, досега не са го показали). Такива експерти има само в някои специализирани сайтове и блогове за фантастика. Разбира се, Дилейни и Гибсън не са просто фантасти, те са явления в съвременната западна култура, но до тях могат да достигнат само феновете на фантастиката, и то далеч не всичките (другият път до тях, през мейнстрийма, е още по-труден). Така че всички се възхищаваха на таланта на Ина, на умението й да си служи с думите и да визуализира по уникален начин необичайни концепции за света и живота, но за огромна част от аудиторията тя си оставаше журналистът от „Егоист”, поетесата и авторът на текстове на популярни песни, а не изключително перспективен писател-фантаст (впрочем сега, три години по-късно, тази тенденция не се е променила).
Така че идеята, че тя може да напише особено стойностен научно-фантастичен роман, който да донесе голям успех за нея и за страната ни, не започна да витае веднага в публичното пространство, но онези, които разбраха за какво става въпрос, зачакаха, изпълнени с надежда.
Кой можеше да предположи тогава, ще тя че изчезне за още три години?
Преди няколко дни в новото предаване на Елена Розберг „Преди обяд” по bTV видяхме ново интервю, в което, макар че най-важният въпрос беше засегнат само бегло, стана ясно, че романът като че ли е написан и предстои премиерата му.
Българската фантастика все още чака своя голям роман. Като под голям роман имам предвид роман, който да постигне голям международен успех – да бъде преведен на много езици, да получи международни награди и признание, за него да се говори и да се пише, да получи положителни отзиви от критиката. Досега единствено „Пътят на Икар” на Любен Дилов се е доближавал до това определение, но само частично – поради спецификата на времето, в което е написан, и заради това, че тогавашната фантастика в източния блок е била откъсната от процесите и тенденциите в западната фантастика. При това не са малко и критиките към него, че тогавашната ситуация в България е помогнала за успеха на романа. Лично аз не съм съгласен с тези критики, но така или иначе, това далеч не е книга, за която се говори в целия свят и която се включва в учебниците по фантастика. Сега имаме и брилянтния „Запали свещ на дявола” на Янчо Чолаков – той заслужава световна известност заради литературните си качества (максимално освобождаване от шаблони в изказа, уникален лингвистичен експеримент с използването на преизказна форма на глаголното действие в първо лице единствено число, виртуозно боравене с митовете и архетипите на нашата култура). Но както неведнъж се е отбелязвало при обсъждания във форумите по фантастика, този роман е твърде български и би бил трудно разбираем за хора, които не познават контекста му (да не говорим за трудностите, които биха възникнали при евентуалното му превеждане). Тоест това е роман, който заслужава световна известност, но е практически невъзможно да достигне в неосакатен вид до международната сцена и да бъде разбран правилно.
При Ина Гриророва този проблем няма как да съществува, така че аз бих заложил на нейната книга като главен претендент за големия роман в българската фантастика.
Разбира се, много е смело, даже донякъде безразсъдно е да се възлагат големи надежди на роман, който още не е издаден и изобщо не се знае какво ще излезе от него. Но литературният талант на Ина и задълбочеността на познанията й в областта на фантастиката, демонстрирани в това интервю, ми дават основание да мисля, че може би вече е дошло времето за голям пробив на българската фантастика на международната сцена.
Впечатляващ момент в интервюто в „Капитал” е точният анализ на Brasyl на Йън Макдоналд и високите критерии на Ина Григорова. Разбира се, Brasyl е един от големите романи в научната фантастика през последното десетилетие, номиниран за Хюго, Небюла и Локус, спечелил British Science Fiction Award за роман през 2008 г., донесъл много известност и доста прилична парична премия на автора си. Мнозина биха се гордели да имат такъв роман сред активите си, но не и Ина. Макар и блестящ роман, той е написан по законите, диктувани от пазара – нещо, което рано или късно вкарва и най-блестящи замисъл в някакъв калъп. Ина Григорова явно не иска да тръгва по този път, за нея не е достатъчно просто романът й да има успех. Тя не иска да напише нещо стандартно, по-скоро се цели в нещо като Dhalgren на Самюъл Дилейни – необичаен, невместващ се в никакви рамки роман, който да бъде приет добре от менстрийма и да бъде стилистичен шедьовър.
Ина Григорова казва топли думи за Dhalgren в интервюто си в „Капитал” („От фантастите на английски Самюъл Дилейни примерно пише наистина литература. Dhalgren е нещо прекрасно, лунатично, дърпат те едни странни посоки, ама не ти се бяга много”.). Любопитно е, че романът й, още преди да е излязъл, има някои сходства с Dhalgren. И двете произведения се появяват след 7-8 години писане и пътувания из интересни, непривични за по-раншния живот места; забулени са в слухове и са съпроводени с напрегнато очакване сред фендъма (като се вземат предвид различните мащаби на сай-фай феновското движение в България и САЩ). Символичен е дори и посоченият от Ина Григорова в последното интервю брой страници на романа – 900 (число, добре познато на онези, които някога са разгръщали култовото изделие с голямо червено слънце на корицата). Разбира се, това не означава, че Ина ще създаде роман, подобен на Dhalgren (или поне не е задължително да е така). Но такива сходства не може да са абсолютно случайни – те свидетелстват, че подходът на Ина е подобен на този на Дилейни, а е възможно и тя да се идентифицира с него в някаква степен. Впрочем, това, което сближава най-много Ина Григорова с Дилейни (който е бил уличен музикант и изобщо, е водил много авантюристичен живот в определени моменти) е стремежът й към усвояването на истините за живота чрез личен опит. (Из интервюто в „Капитал”: „Иска ми се догодина да дойда за повече време и да открия къде са базовите лагери, да чуя мислите и разговорите нa България. Сега, като съм тук, искам да отида на морето, палатки, огньове, да намеря някакви интересни събирания, хора и места. Винаги са ме привличали тези кръгчета, в които се коват лафове, измисля се език или просто живота го живеят сякаш не е нещо за омръзване. Все едно току-що са я населили тази планета и още им е интересно как водата тече нагоре и бута цветовете да се отворят. Изследователи на забързаното дишане, мореплаватели с вътрешно горене, това искам да направя, ще обикалям стари и нови места, плажове край Созопол, села в Родопите, да гледам старите и младите хора”.)
Много интересен е въпросът дали романът на Ина Григорова ще може да се смята за български, при положение, че е написан и явно дори е мислен на английски? Разбира се, Ина Григорова е продукт на нашата култура, тръгнала е оттук и ние винаги ще си я обичаме, както поляците обичат Джозеф Конрад, въпреки че строго погледнато, той си е английски писател. Но за да бъде романът български (или поне и български), необходимо условие ще е „вариантът Набоков” – тоест Ина сама да си го преведе на български. Впрочем, в интервюто си в „Капитал” тя категорично заявява, че след излизане на романа на английски ще го преведе на български, което дава и отговора на нашия въпрос.
Има ли възможност очакванията да надхвърлят реалността? Разбира се, подобен риск винаги съществува, още повече при писателка, която се изявява в нетипично за нея амплоа, при това не на майчиния си език. От друга страна, явно става въпрос за романа на живота на един изключителен талант. Освен това по всичко личи, че Ина Григорова е направила нещата по правилния начин: с дълги години писане и опустошителни редакции, с много задълбочена подготвителна работа (включваща овладяването на цели науки!), с четене на правилните образци в жанра и дълбоко вникване в тях. Така че аз съм оптимист.
2 коментара:
Благодаря за информацията, ще следя внимателно.
(Аз открих своя „голям роман в българската фантастика (и литература въобще)“ преди две години. Но това не пречи да „разпозная“ следващи такива. ;)
Е, всеки си има своя любим български фантастичен роман от излезлите досега, аз също съм посочил кой е този роман за мен. :) Предполагам, че ти говориш за "Слънце недосегаемо" на Ники Теллалов - безспорно също един от най-интригуващите български романи (не само във фантастиката). С интерес ще следя работата ти по превода му и реализацията му след това. Има и други много добри родни фантастики, например "Десетият праведник" на Любомир Николов, "Хакери на човешките души" на Иван Попов... Въпросът е дали някой от тях ще пробие извън България, и кога ще стане това...
Публикуване на коментар