Звездоброеца 1-07

7.

Докато вървях по крайбрежната алея и се заглеждах по пъстрите сергии, а наоколо сновяха необичайно много монаси от Църквата на Звездоброеца, вещаещи края на света, усещах как ме обзема тревога. Работата е там, че до момента бях избягвал да мисля за Ая. Знаех, че рано или късно щеше да се наложи да я напусна – не си падах по сериозните обвързвания. За пръв път в живота си обаче се притеснявах от момента на раздялата и непрекъснато го отлагах във времето. И когато разбрах, че ще участвам в Поклонението, приех тази новина с облекчение. Нещата се разрешаваха от само себе си. Щях да тръгна, без да й се обадя, и с течение на времето тя щеше да ме забрави (дълго след като аз съм забравил нея). Но сега започнаха да ме гризат съмнения дали постъпвам правилно.
Ая беше различна от другите момичета именно с това, че нямаше никакви претенции към мен. Бяхме се запознали случайно, на крайбрежната алея, където тя седеше и рисуваше всяка сутрин морето, докато профучавах оттам с плъзгалото. Постепенно започнахме да си кимаме, и беше неизбежно да я заговоря – аз не пропускам възможността да установя по-близък контакт с красивите момичета, с които се познаваме по физиономия. Постепенно започнахме са се разхождаме заедно, дойдоха вечерите, продължителните разговори, а накрая, след една приятна вечеря в ресторант на крайбрежната алея, придружена с малко повече вино, завършихме вечерта в нейната квартира.
Започнах да се плаша, когато се улових, че неволно се замислям кога ще я представя на приятелите си – а аз не афиширам връзките си. Купоните с приятелите ми са едната страна на нощния ми живот, другата му страна са случайните връзки. Гледам да не смесвам двете неща.
Потънал в подобни хаотични мисли, неусетно стигнах до отсечката към Площада на керваните и противно на първоначалното ми намерение да я отмина, свих по нея.
Когато излязох на площада и доближих сградата на Ая, ме обзеха други притеснения. Някак неусетно вече бях сигурен, че ще навестя Ая, за да се сбогуваме, и даже бях започнал да изпитвам тъга от раздялата ни, и това също беше едно нелошо разрешение на ситуацията – при това по-достойно и каращо ме дори да се изпълня с някаква гордост заради моята доблест. Обаче започнах да се питам дали снощните стрелци няма да дебнат пак наоколо. Направо се ядосах на себе си, че не съм се сетил по-рано за това. Спомних си с каква сила се заби стрелата на арбалета и изтръпнах – опасността изобщо не беше за подценяване. Разбира се, около сградата можеше да дебне и кралската охрана, което да е подплашило евентуалните атентатори, но далеч не беше сигурно, че те ще се стреснат толкова лесно. Да не говорим, че ако нямаше атентатори, а само охранители, се очертаваше нова неприятност – охраната можеше или да ме върне в Двореца, което в никакъв случай не биваше да допускам, или да се залепи за гърба ми за цялата нощ, което също исках да избегна.
Все пак в момента страхът взимаше връх – другите проблеми щях да разрешавам един по един, когато възникнат. Сега въпросът беше дали ще вляза и изляза от сградата жив.
След като се борих известно време със страха си, накрая емоцията ми към Ая надделя, аз решително се приближих към отворената входна врата и се шмугнах вътре.
Обикновено вечер на всяка от стълбищните площадки гореше факла, която по-късно вечерта загасваха. Обаче сега беше тъмно като предишната нощ, когато си тръгвах. Това веднага ме накара да застана нащрек. Разбира се, при вероятност на площада да присъства и кралска охрана, евентуалният атентатор едва ли би рискувал да влезе в капан във входа и по-скоро би останал отвън, за да дебне сред все още многолюдната тълпа, но въпреки това логично допускане аз се изкачих догоре бавно, много предпазливо, почти без да дишам, опипвайки всяка педя от пътя.
Когато стигнах до таванския етаж, почуках по вратата на стаята на Ая. През процепа отдолу не се виждаше светлина, а беше все още рано, за да си е легнала тя, и това също ме накара да застана нащрек – не беше в навиците й да излиза вечер; винаги, когато идвах, я заварвах, дори и когато не се бяхме уговаряли. Извадих ключа си, мушнах го в ключалката – влезе свободно, значи нямаше ключ откъм вътрешната страна. Поех си дъх, рязко отключих и пристъпих в малкото ателие.
Капакът на тавана беше широко отворен и лунната светлина се спускаше на широки вълни в помещението.
Стаята беше абсолютно празна. Нямаше го широкото легло, нямаше ги палитрите и боите на Ая, нямаше го гардеробът й и огледалото. Стаята беше празна, сякаш никога не е имало никого тук, сякаш всичките тези вечери и нощи, преживени на това място от мен и Ая никога не са се случвали, а са плод на могъщото ми въображение. Дори прах нямаше на местата, където тя обикновено се събира – там, където бяха стояли леглото и гардеробът.
Дълго време стоях така, неспособен да помръдна, неспособен да проумея какво става. Когато се съвзех, просто реших да си тръгна. Нямаше смисъл да търся някакви следи. Явно всичко е било изнесено, след което квартирата е била идеално изчистена. Надникнах за всеки случай в стаичката с банята и тоалетната, само за да установя, че и оттам всичко е изнесено, и тръгнах надолу по стълбите, потънал в размисли. Поне бях спокоен, че в тълпата не ме чакат убийци или кралски охранители.
Сигурно са били тук по-рано днес. Стояли са сред тълпата или в околните сгради и са дебнели. Но после е започнало изнасянето. Не се съмнявах, че с дейното участие на Ая. Ако беше отвлечена, никой нямаше да си прави труда да изнася и мебелите. Дошли са помагачи, натоварили са цялата покъщнина във фургон и са потеглили неизвестно накъде. Съответно кралската охрана и убийците сигурно също са потеглили след фургона. Или са се отказали. Във всеки случай сега не бяха тук долу. Едва ли някой би могъл да предположи, че Ая е направила подобно нещо без мое знание.
Но какво беше станало всъщност? Защо го беше направила? Дали беше разбрала за участието ми в Поклонението и за опита за покушение и се беше опитала да ме предпази? Или моята несериозност и безхарактерност й бяха омръзнали и най-накрая беше решила да си тръгне, без да ми се обади?
Площадът все още беше оживен – това беше едно от местата в столицата с най-голямо съсредоточаване на хора. Керваните заемаха цялата по-далечна половина на площада, там, където се намираха конюшните. От по-близката страна бяха хотелите, в които почиваха търговците, преди да поемат отново на път; тук се намираха и многобройните ресторанти, предлагащи вкусна храна, както и дюкяните, специализирани в оборудване за фургони, каруци и впрягове. Немалко място беше отделено и за сергиите, на които пътуващите търговци предлагаха стоките си. Между тези сергии и района с ресторантите и дюкяните постоянно сновяха хора – преминаващи местни жители и спекуланти; проститутки, дебнещи новопристигащите кервани; скитници и авантюристи, чакащи да потегли поредният керван, с надеждата да ги вземе донякъде със себе си.
Вгледах се в лицата. Повечето ми бяха познати – или като личности, или поне като типажи. Не че нямаше опасни хора сред тях – но това бяха просто обичайните отрепки, които ще измамят някой наивник с фалшиви монети или ще ограбят пиян чужденец, объркал пътя и свърнал в някоя тъмна пресечка. Не усещах върху себе си студените, изпитателни погледи на евентуални професионални убийци, не чувствах никаква заплаха, насочена конкретно към мен. Обърнах се към сградата. Дюкяните на приземния етаж все още работиха. Влязох в един оръжеен магазин и научих къде живее собственикът на сградата. За щастие се оказа, че е в района на работилницата на Мухата, и нямаше да изгубя много време от неочакваната промяна в маршрута.
Притеснявах се, че човекът – някой си Амерукс – сигурно вече си е легнал и може да имам проблеми с убеждаването му, че разговорът е толкова важен за мен, че не търпи отлагане до следващата сутрин. Опасенията ми се оказаха напразни – на посочения адрес имаше кръчма, а явно бизнесът беше в кръвта на Амерукс; освен че даваше квартири под наем, той беше и притежател на кръчмата, че даже и работеше в нея като барман. Наложи се да си взема една бира, за да туширам донякъде подозрителността му (бях твърде млад в сравнение с редовната му клиентела), и след кратко встъпление го попитах дали знае нещо за наемателката на ателието му на Площада на керваните.
- Наемателка?! – изгледа ме Амерукс учудено. – Младежо, сигурно си се объркал нещо. Наемателят на ателието беше мъж.
- Мъж?! – Сега беше мой ред да се изненадам. – Да не е станала някаква грешка? За едно и също ателие ли говорим?
- Ъхъ. – Червендалестият мустакат мъж отново ме изгледа подозрително, тупна се по огромния корем и заяви: - Имам само едно ателие на Площада на керваните. Разбира се, не съм следял колко души живеят там – плаща се за помещението, не за брой хора. А и понеже се предплащаше, изобщо не ходех там – уговорката ни беше, че ако някой път не получа предплатата си до десето число на предходния месец, ще отида, ще сменя бравата и ще съм свободен да си търся нови наематели. Така че може и да е живеело някакво момиче там – не изключвам такъв вариант. Но ми плащаше мъж. Едър, мускулест, с брада и загар по лицето. Не съм сигурен, но подозирам, че е моряк. Нищо не знам за него, освен името му – Хансен. Днес на обяд дойде да ми остави ключа – налагало му се да пътува, нямало да ползва квартирата повече. Тъй като е платил до края на следващия месец и не си поиска парите, нямах нищо против. Още не съм ходил там, сигурно ще отскоча утре. Но каза, че си е взел всичко.
Бирата не беше особено качествена, но я изпих докрай – просто не бях способен веднага да стана и да си тръгна, толкова бях разтърсен. Седях и гледах в кабините с неясно предназначение, наредени покрай стената на кръчмата, и се питах: какво става, по дяволите? Кой е този мъж? Защо не знам нищо за него? Коя, в края на краищата, е Ая? Дадох си сметка, че през няколкото месеца, през които бяхме заедно, говорех предимно аз, и така и не бях научил почти нищо за нея. Да, знаех кой е родният й гард, знаех, че е дошла да учи в художествената академия, беше ми казала имената на родителите си, но си дадох сметка, че това бяха оскъдни, повърхностни данни, дадени ми сякаш колкото да се отбие номера. Не знаех нищо за града, в който е родена, не знаех какви са професиите на родителите й, не знаех с какво се е занимавала и как са минавали дните й, кои и какви са били приятелите й. Заслепен от любовта ми към самия себе си, през тези няколко месеца бях говорил изключително за себе си, а Ая ме беше насърчавала. Запитах се дали не е било целенасочено...
Вратата на една от странните кабини се отвори и отвътре излезе леко клатушкащ се мъж. Опулих се като видях, че вътре има мивка, а над нея, на височината на гърдите, стои етажерка, върху която е поставена една от познатите ми метални кутии. До нея лежеше кафеникава раковина от лекун. Явно предприемчивият кръчмар беше решил да е в крак с модата и да вкара средствата за магическо общуване в заведението си. До кутията и раковината не се виждаше познатият комплект със съставки за разтвори, но сигурно не беше и необходим – вероятно всеки от гостите на заведението носеше със себе торбичка със смес от използвания вкъщи разтвор, и така можеше, например, да съобщи на жена си, че ще закъснее мъничко („Да знаеш каква изгодна сделка изскочи, ще се забавя малко да се уговорим с продавача!”).
Досега бях виждал в заведения да се използват само обществени лаф-дъски – каквито имаше и в „Рибарска среща”. Парадоксалното беше, че „водният разговор” е по-наскоро открито средство за магическо общуване от отдавна познатите лаф-дъски; обаче излизаше, че младежите използваха масово по-отдавна познатото средство, а по-възрастните, и съответно по-консервативните, бяха в крак с новостите. От друга страна, грамотността сред населените нарастваше с големи темпове напоследък, с което се обясняваше масовото навлизане на дъските сред младото поколение. По-възрастните, сред които се ширеше неграмотност, предпочитаха по-лесно осъществимия воден разговор.
Допих си бирата, откъснах се с известно усилие от един залепил са за мен пияница, който не особено членоразделно се опитваше да ми обясни нещо, и излязох от кръчмата.
Мухата ме чакаше търпеливо в работилницата си и когато му обясних какво искам да направи, зяпна.
- Брат, знаеш ли колко е трудно това? – каза той, разглеждайки лаф-дъската ми. - Ще трябва да я затворя отгоре и отдолу с много здрави дъски, в които предварително са издълбани улеи. Ще трябва да прикрепя дъските една към друга с четири винта, които само ти да можеш да развинтваш – следователно ще ти трябва и отверка. И въпреки всичко ще си личи, че плъзгалото е малко по-различно. Освен това има риск да се счупи по-бързо, защото няма да мога да прихвана колелата толкова добре. Но по принцип е възможно. Ще стане за около седмица.
- Трябва ми за утре сутринта – заявих аз твърдо.
- Невъзможно!
- Муха, утре сутринта тръгвам на път. Спътниците ми не трябва да знаят, че лафя, докато пътувам. Това е единственият начин.
- Добре, ще се опитам... Но отверката...
- Ще ми дадеш и отверка!
- Приятел, знаеш ли колко ще ти струва това? Имаш ли...
Извадих от раницата си втората лаф-дъска, която бях взел от стаята си, и му я подадох.
- Твоя е. Освен това – посочих плъзгалото си – когато дойда сутринта, ще ти оставя и него.
- Дадено – ухили се широко Мухата. – Утре сутринта те чакам с модифицираното плъзгало!
- И да е поне половин частоден преди изгрева. По изгрев слънце трябва да съм долу, на крайбрежната алея.
- Веднага се захващам.