понеделник, 20 септември 2010 г.

За романа „Бялата дама” на братя Стругацки

„Бялата дама” е последният роман, замислян от братя Стругацки, преди Аркадий Натанович да си отиде от този свят сравнително рано, едва на 66 годишна възраст, на 25 октомври 1991 г. Ето какво казва за този ненаписан роман Борис Стругацки в сборника с нереализирани чернови „Неизвестните Стругацки” (2008 г.):
„В последния роман на братя Стругацки, който беше измислен в голяма степен, но чието написване изобщо не започна, в романа, който е лишен дори от собствено заглавие (даже и такова, което навремето в заявките обозначаваха като „условно заглавие”), в романа, който сега вече никога няма да бъде написан, защото братя Стругацки вече ги няма, а С. Витицки [* С. Витицки – псевдоним на Борис Стругацки. – Бел. прев.] не иска да го пише сам, та в този роман авторите бяха съблазнени главно от две свои хрумвания.
Първо, на тях им харесваше (изглеждаше им оригинален и нетривиален) светът на Островната империя, построен с безмилостната рационалност на Демиург, отчаял се в опитите си да изкорени злото. Този свят се разполага общо взето в три кръга.
Външният кръг е клоаката, канавката, адът на този свят – цялата измет на обществото се стича там, всички пияници, дрипльовци, мърльовци, всички садисти и убийци по призвание, насилници, агресивни грубияни, извратеняци, зверове, нравствени изроди – гнойта, шлаката, фекалиите на социума. Външният кръг е ТЯХНОТО царство, там са безнаказани, там живеят по законите на силата, подлостта и омразата. С този кръг Империята се е озъбила на целия останал обитаем свят, чрез него се отбранява и нанася удари.
Средният кръг е населен с обикновени хора, незабележителни с нищо, такива като ние с вас – някои малко по-добри, други малко по-лоши, още далеч не ангели, но и вече не бесове.
А в центъра цари Светът на Справедливостта. „Пладне XXII век”. Топъл, приветлив, безопасен свят на духа, творчеството и свободата, населен изключително само с талантливи, мили, дружелюбни хора, свято следващи всички заповеди на най-висшата нравственост.
Всеки, роден в Империята, неминуемо се озовава в „своя” кръг, обществото деликатно (а ако се наложи – и грубо) го изтласква там, където му е мястото – в съответствие с талантите му, темперамента и нравствения му потенциал. Това изтласкване се осъществява и автоматично, и с помощта на съответния социален механизъм (нещо като нравствена полиция). Това е свят, в който тържествува принципът „всекиму заслуженото” в най-широкия смисъл на тълкуването му. Ад, Чистилище и Рай. Класика.
И второ, на авторите им харесваше измисленият от тях край. В него Максим Камерер, след като преминава през всички кръгове и се добира до центъра, смаяно наблюдава този райски живот, с нищо неотстъпващ на земния, и в разговор с високопоставен абориген с високо чело узнава от него всички подробности за устройството на Империята, и докато се опитва да смири несмиримото, да осмисли немислимото, да сглоби несглобяемото, изведнъж чува учтивия въпрос: „А нима вашият свят е устроен по различен начин?”. И той започва да говори, да обяснява, да разяснява: за висшата Теория на възпитанието, за Учителите, за грижливата, търпелива работа над всяка детска душа... Аборигенът слуша, усмихва се, кима, а после отбелязва, сякаш между другото: „Изящно. Много красива теория. Но за съжаление, абсолютно нереализируема на практика”. И докато Максим го гледа, изгубил дар слово, аборигенът произнася фразата, заради която братя Стругацки до самия края все пак искаха да напишат този роман:
- Светът не може да устроен по начина, който сега ми описахте – казва аборигенът. – Такъв свят може само да бъде измислен. Боя се, приятелю, че вие живеете в свят, който някой е измислил – преди вас и без вас – а вие дори не се досещате за това...
По замисъла на авторите тази фраза би трябвало да постави точка в животоописанието на Максим Камерер. Тя би трябвало да затвори целия цикъл за Света на Пладнето. Някакво обобщение на цял един мироглед. Негова епитафия. Или присъда?”.
Още малко подробности за романа: той би трябвало да има следната структура:
1. Пролог. Гнилият архипелаг
2. Част I. Крайбрежна зона
3. Част II. Гори и поля
4. Част III. Слънчев кръг
5. Епилог
Действието на романа би трябвало да се развива около пет години след „Бръмбар в мравуняка”, и дълго преди Голямото откровение, но външният слой на книгата (прологът и епилогът, които са спомени и обобщения от Максим Камерер или някой негов съвременник) е от времето след „Вълните усмиряват вятъра”, някъде от началото на XXIII век.
За този роман започна да се говори след излизането на първия сборник „Время учеников”, през 1996 г., когато Борис Стругацки обяви, че е дал записките и благословията си на един писател, който се е заел да напише „Бялата дама”. Логично е да се предположи, че този писател е някой от неговите ученици. С течение на годините за тази книга започнаха да се говорят легенди, но дълго време нямаше никаква конкретна информация. На сайта на братя Стугацки, където от години тече оф-лайн интервю с Борис Натанович, многократно е задаван въпросът кой е този писател. След като Б. Стругацки отрича, че това е Вячеслав Рибаков, Андрей Лазарчук, М. Успенски и С. Логинов, той заявява, че с такова налучкване рано или късно ще се стигне до истинския автор, и затова повече няма да отговаря на подобни въпроси. Това изявление е от 14 май 2000 г. – преди повече от десет години. Оттогава досега за този роман става дума съвсем рядко – някъде през 2003-2004 г. Б. Стругацки казва, че са готови три четвърти от романа, а преди 3-4 години твърди, че според автора романът е почти готов, останали са само разни дреболии за оправяне. Междувременно годините си минават, излизането на филма „Обитаемият остров” беше съпроводено с подозрително мълчание от страна на неизвестния автор, и по думите на Андрей Чертков (руски писател, координатор на проекта „Время учеников”) вече са пропуснати всички удобни случаи за издаване на романа.
Наскоро, след излизането на филма „Обитаемият остров”, известна светлина по въпроса хвърли писателят Андрей Лазарчук. След като посочва в блога си някои слабости и несъответствия в литературния първообраз на филма, Лазарчук отбелязва с горчивина: „Жалко, че Натанич не разреши на нас с Успенски да напишем „Бялата дама”. По онова време ние много обичахме да разнищваме загадките на историята”. На въпросите какво е станало с проекта Лазарчук казва, че според него всичко е умряло и добавя: „Според мен момъкът се зае с нещо, което не му беше по силите”. Някои изказват предположение, че Борис Стругацки нарочно е дал романа на безперспективен човек, за да погребе проекта завинаги, на което Лазарчук отговаря: „Подозирам, че не е така. Това беше любимият ученик на БС и маестрото явно е разчитал на бърза и адекватна работа”. На въпрос дали е възможно все пак Борис Стругацки да промени мнението си и да даде романа на Лазарчук и Успенски, Лазарчук отговаря: „Изключено. Първо, ние сме горди хора, не молим два пъти. И второ – изгоря, вече не ни е интересно”.
И така, вече близо петнайсет години този роман, притежаващ потенциала да стане култов, не е написан. Малко множко време за написването на една книга. Изпуснати са всичките благоприятни моменти за издаването му, все повече специалисти смятат, че едва ли някога ще бъде написан, пък дори и да бъде написан, едва ли ще има ефекта, който би имал някога.
Не е необходимо човек да бъде голям детектив, за да се разрови из Рунета и да открие самоличността на този мистериозен писател, „любимия ученик” на Борис Натанович Стругацки. Оказва се, че това е Николай Ютанов – писател, чиято единствена книга е излязла през 1990 г., след което е преминал към редакторска и издателска дейност. Бизнесмен, един от основателите на интернет-магазина „Озон”, заемал ръководни длъжности в редица издателства, в момента – директор на „Terra Fantastica”. Превел повече от десет книги от английски, автор на научни разработки в областта на общата теория на административните системи. Явно човек с много таланти и дейности и с малко свободно време.
Защо, Николай Юриевич? Защо си обсебил нещо, с което явно не можеш да се справиш, и не остави тази работа на можещите хора?


понеделник, 23 август 2010 г.

Иван Попов, "Хакери на човешките души"

При почистване на разни папки в компютъра си попаднах на един стар мой текст – послеслова към романа „Хакери на човешките души” на Иван Попов. Отдавна имам желание да представям в блога си книги на български автори (те се нуждаят повече от това, отколкото чуждестранните писатели, защото имат много по-малка аудитория) и сега е подходящ момент да положа началото (още повече, че „Хакерите” е една от любимите ми български фантастики).
Заслугата за този послеслов не е изцяло моя – той се роди след няколко разговора с Иван Попов и след много задълбочено четене на някои негови записки. Аз по-скоро подредих мислите му и добавих някои неща, например биографични данни, които той самият никога не би написал за себе си (Иван е изключително скромен човек). Наистина, той предпочиташе гледната точка в послеслова да бъде различна от неговата, но след обясненията му моята позиция нямаше как да бъде различна (освен че е скромен, той умее да бъде и доста убедителен).
Разбира се, с течение на годините мнението ми по някои въпроси се е променило и днес може би бих написал различен текст. Но послесловът се получи информативен и мисля, че ще е полезен за хора, които не са чели книгата, освен това все още не е качван в интернет, затова го публикувам в тогавашния му вид, без да правя никакви промени.
Една забележка относно подзаглавието на романа и заглавието на послеслова. Иван Попов е сложил подзаглавие на романа си „Хуманитарен киберпънк” (в което има дълбока логика, ако човек е навътре в материята, за която става въпрос в романа). Обаче издателят на книжния вариант на романа, решил, че няма такова нещо като „хуманитарен киберпънк” и оставил подзаглавие „киберпънк роман”. Като при това не е променил заглавието на моята статия, сочещо към оригиналното подзаглавие на романа.
Това го съобщавам за пояснение за онези, които притежават романа в книжния му вариант. Естествено, в електронния вариант, който лично е разпространил из интернет, Иван Попов си е сложил коректното подзаглавие.
Ето и самата статия:

За хуманитарния киберпънк и неговата почва
в подмандатната територия на злото

(Послеслов към романа „Хакери на човешките души” /„ХЧД”/ на Иван Попов)

Фантастиката не може да стои на едно място. Тя постоянно нещо търси, експериментира, прекрачва собствените си граници, сменя темите, визиите, похватите. Несъмнен експеримент с границите на жанра е и романът на Иван Попов „Хакери на човешките души”.
Впрочем неговите жанрови и идейни корени могат да се открият твърде лесно. От едната страна безспорно е прословутият киберпънк (заглавието на първата част е доста явен „линк” към „Невромантик” на Уилиям Гибсън). Много по-силно е влиянието на слабо известния в България турбореализъм – жанр, в който работят няколко талантливи руски фантасти от 90-те години: Андрей Лазарчук, Андрей Столяров и най-нашумялото име – Виктор Пелевин. Иван Попов не само че е голям почитател на Пелевин и е направил много за популяризирането на този извънредно интересен писател у нас, но и възприема цялата философска, идейна и художествена платформа на турбореализма.
„Обществото е изградено върху КОЛЕКТИВНИ ХАЛЮЦИНАЦИИ” – твърди Иван Попов в една своя статия от 2000 г. със същото заглавие – „Хакери на човешките души” (явно авторът доста си го обича). "Турбореализмът подразбира следното: нашият свят общо-взето е КОЛЕКТИВНА ИЗМИСЛИЦА, или най-малкото описание, текст, информационен пакет...” – споделя Андрей Лазарчук в интервю за списание „Если”. "Свойствата на реалността са свойства на нашата гледна точка" - казва един от героите на „ХЧД”; "Организираната реалност представлява определен набор от езикови шаблони" - пояснява друг от тях. Тези и подобни на тях идеи се срещат както в турбореализма (особено при Пелевин), така в неговите жанрови предшественици (най-вече Филип К. Дик), и в психеделичната философия (Тимоти Лийри, Робърт Антон Уилсън). Впрочем същото твърдят и съвременните хуманитарни науки -структурализъм, транзакционна психология, невролингвистично програмиране... Така че турбореалистите и „Хакери на човешките души” съвсем спокойно влизат в границите на НАУЧНАТА фантастика. Те разкриват пред читателя виртуалната природа на социалната реалност, дават едно по-популярно разбиране за „хуманитарните технологии”, формиращи света, в който живеем.
И тъй, от една страна киберпънк, а от друга – турбореализъм. Двата жанра сами по себе си вече не са новост, техните идеи са проигравани нееднократно в американската и руската фантастика и за съжаление влизат у нас с голямо закъснение (добре поне, че не е „100 години след маймуните”).
В „ХЧД” обаче има една значителна иновация – и това е комбинирането на двата пласта. Действието е пренесено в онзи момент от близкото бъдеще, когато информатиката и изкуственият интелект ще се срещнат с хуманитарните науки и технологии. За автора и неговите герои социалната реалност е операционна система, която трябва да бъде хакната, кракната и позакърпена (тук си спомняме филма „Матрицата”). И този процес е пресъздаден с най-дребни технически подробности.
По принцип Иван Попов е доста дисциплиниран фантаст. Научното му образование (той е завършил физика) го кара да държи на технологическия реализъм – почти като ранния Лем или класическите американски фантасти (А. Азимов). Той не крие знанията си в информатиката и изкуствения интелект (на места дори прекалява с тях). В текста са споменати реално съществуващи днес технологии – латентно семантично индексиране, агорични процесори, както и съвсем млади науки като меметиката и езиковото инженерство (компютърна обработка на естествен език). Описваните технологии са само на няколко крачки пред съвременното състояние на компютърните науки. Изобщо, „ХЧД” може да се чете като производствен роман за бъдещето на „хумтека” – в същия смисъл, в който Кирил Есков нарича „производствени романи” произведенията на Пелевин, където могат да се открият доста подробни описания на технологиите за създаване и манипулиране на социалната реалност.
Но освен технически познания авторът несъмнено притежава и чувство за хумор. Дори в най-кошмарните си компютърджийски диалози героите пускат по някой сочен лаф. Даже най-сложните философски прозрения са построени на границата на майтапа; читателят постоянно се чуди – сериозно ли мисли така Попов, или само се шегува? Романът има твърде богат сатиричен пласт: всеки читател лесно ще разконспирира „финансиста филантроп” Дьорд Лукач, групировката „Агнешки главички” и политолъга Евген. Особено се откроява в това отношение главата „Подмандатна територия на злото”, където Дракула е наречен граф освободител и му е построен паметник на булевард „Влашки” – сещате се коя е територията, нали?
Авторът е избрал една твърде интересна гледна точка към България – поглед отвън, от някой си Джон Дж. Дж. Сидорчук от Комитета „Лукач”, Хуманитарния департамент и корпорацията „Дженерал Лингвистикс”. Тук се открива възможност за антиглобалистки и антиутопичен прочит (макар че антиутопия и утопия са едно и също нещо, но видяно от различни гледни точки, както биха казали туземците от „подмандатната територия на злото”). Животът в тази подмандатна територия е описан с любопитни детайли – от вестник „Безсмислен труд”, партиите на нашистите и вашистите, до реални фолк-песни, като „Смукача” например. А към края на романа изведнъж изникват персонажи и реалии от предишното голямо произведение на Иван Попов – сатиричната повест „Нашите марковски процеси” (публикувана в сборника „Моделириум”, 2001). Оттам изскача бандитът олигарх по прякор Търтея, програмистът Лука (а може би Тома?) и тайнствената Лаборатория по езиково инженерство. Впрочем идеята за синтез между компютърната и хуманитарната област се появява у Попов още в „Марковските процеси” в лицето на същата тази Лаборатория...
Твърде интересен е героят Балабан - тъмен балкански хакер, бай Ганьо на високите технологии (една сцена от главата "Всеобща коктейлна повинност” напомня за "Бай Ганьо в банята"). Но едновременно той е представен и като свръхчовека на Ницше (главата "Казан на домашно варене на мироглед"). Тази кръстоска на свръхчовека с бай Ганьо е новаторска и много интригуваща. Робърт Пен Уорън някога беше казал, че добро трябва да се прави от злото, защото няма от какво друго да бъде направено; по същия начин българския писател трябва да прави свръхчовек от подръчния материал, а в момента той разполага само с различни производни от безсмъртния Алеков герой... Но сюжетът на „ХЧД” се завърта така, че високотехнологичният бай Ганьо се оказва борец срещу антиутопията (а впрочем и срещу утопията, нали това е едно и също). Ето още една от новаторските идеи на автора.
Като създател на „Лабораторията по езиково инженерство” Иван Попов е голям любител на лингвистичните експерименти. Действително, ако "организираната реалност представлява определен метод за комбиниране на думите", както казва един от героите, то изграждането на "алтернативна реалност" минава през промяна на езика. И авторът използва това твърде широко. Смисълът на някои думи е изместен доста встрани от обичайния („интелигент” тук значи разузнавач, а „хуманитарен” – съвсем не онова, което значи по телевизора!); отделни изрази звучат съвършено абсурдно, тъй като в тях са съвместени несъвместими на пръв поглед стилове, и всичко това създава впечатление за наистина алтернативна реалност. Освен това в текста присъства голямо количество технически и друг жаргон - предимно от английски термини, но примесен с руски думи ("изчисленец") и с някои български архаизми и неологизми. Една от любимите игри на автора е да заменя думи в дадена шаблонна фраза, съвсем като субституция в математическа формула, при което се получава нещо твърде различно: „езопов комплекс”, „бръмбар в мобилника”, "Учението на Лукач е всесилно, защото е вярно" (преправен лозунг за Ленин).
Двете части на книгата са съвсем различни, написани почти в противоположен стил, като два полюса на магнит. Първата част е в сегашно време, с кратки изречения, накъсана, трескава; втората - в минало време, по-спокойна, описателна. Контрастът подчертава разликата между местата на действието: в митрополията (Армадильо Сити) всичко е бързо, задъхано, технологично и същевременно подредено; в подмандатната територия пък всичко се точи бавно, хаотично, без смисъл.
Първата част представлява седем почти самостоятелни етюда, седем зарисовки на живота в Армадильо Сити; описанието е неравномерно, непоследователно, понякога с едри щрихи, друг път с дребни детайли – т. е. както човек реално възприема живота наоколо. Втората част е по-равномерна, ориентирана около детективския сюжет, формиран в първата. Авторът проявява преднамерена небрежност към правилата на композиция: много сюжетни линии са оставени недовършени и задънени, доста детайли (най-вече технологични) не изпълняват никаква функция в сюжета. Напук на Чехов, който казва, че ако на стената виси пушка, на финала тя непременно трябва да гръмне, тук е претъпкано с "пушки", които не гръмват до края ("афтокефалният тип" Лорънс Блум, историята със смъртта на Сингх и др.). Така текстът се претоварва, но за сметка на това става твърде реалистичен.
Книгата е изпъстрена със скрити цитати и интертекстуални „линкове”, понякога към съвсем несвързани с темата автори. Например на една картина, висяща в кабинета на главния герой, най-изненадващо се появява Радичковият верблюд (или, по-точно, така и не се появява, макар че картината се нарича „Верблюдът мъти”). От книгите на руския фантаст Александър Тюрин е излязъл Отделът за особена информация; от „Евразийската симфония” на Холм ван Зайчик – човекоохранителните органи; от В. Пелевин – Фронтът за пълно и окончателно освобождение. Развити са някои идеи, оригинално принадлежащи на Станислав Лем.
Но най-силната връзка сочи към „Хищните вещи на века” на братя Стругацки. Няколко пасажа от втората част на „Хакери на човешките души” имат буквални съответствия в „Хищните вещи”; финалните изречения в двете повести са едни и същи, само че изказани от противоположна гледна точка, и авторът сякаш лукаво подпитва – няма ли някъде в системата на „Лукач” агент на име Иван Жилин?
Романът „Хакери на човешките души” може се чете и тълкува по нееднакви начини, в зависимост от познанията и интересите на читателя. Програмистът (приложният математик) и непрограмистът (например хуманитарист) вероятно ще видят в книгата доста различни неща. Текстът е твърде многопластов; единствено от желанието и от културния багаж на отделния читател зависи докъде ще стигне той в тълкуванията „какво е искал да каже авторът”. А самият автор сякаш нарочно е вплел в творбата си „документация” за някои свои писателски трикове, за способа на въздействие на неговия текст върху публиката (най-вече в главата "Езопов комплекс").
Романът съвсем спокойно може да се разглежда и като информационен вирус - в него са втъкани страшно много нови идеи, сякаш целта е била да се зарази съзнанието на читателя, да се преустрои по някакъв начин, да стартират вътре някакви нови процеси, да се променят някакви асоциативни вериги. Самият Попов обича да цитира Александър Тюрин, според когото добрият писателски текст трябва да прилича на компютърен вирус. А може би Иван Попов, също като своите герои, е "хакер на човешките души", поставил си задача да изхвърли от нашите глави някои колективни халюцинации?!

Васил Велчев, 2004 г.

P.S.: Напълно в духа на романа, Иван Попов написа в моя екземпляр от книгата следното посвещение: „На героите на пернишкия космос” (отпратка към „Омон Ра” на Пелевин :)).

неделя, 8 август 2010 г.

Кир Буличов, "Селището"

Романът „Селището” на Кир Буличов привлече вниманието ми, когато сайтът „Лабаротория фантастики” въведе рейтинговата си система и се оказа, че малко изненадващо за мен Буличов е на четвърто място сред рускоезичните фантасти, а „Селището” е на второ място в класацията за руски романи, непосредствено след „Майстора и Маргарита” на Булгаков.
Няколко думи за „Лаборатория фантастики” – това е един от най-интересните сайтове в руския интернет, свързани с фантастиката. В него увеличаваща се армия от ентусиасти години наред събира информация за писателите фантасти в Русия и по света и изготвя биографиите и библиографиите им, създадена е система за писане на оценки и рецензии на произведенията, на сайта има и голям форум, в който се обсъждат произведенията на любими фантасти и се съобщават новостите в света на фантастиката. Напоследък сайтът се посещава от все повече и повече хора, форумът става арена на дискусии, намерили широк отзвук из руския интернет. В много случаи биографиите и библиографиите на писателите са най-ценният ресурс за дадения автор, който може да се намери в интернет, превъзхождащ дори Уикипедия.
Когато рейтинговата класация на „Лаборатория фантастики” се появи, мнозина бяха не изненадани, а шокирани. Ето например как изглежда класацията за руски автори: http://www.fantlab.ru/rating0rus. Прави впечатление, че в челото на класацията само присъствието на братя Стругацки изглежда логично, при това е голяма изненада изпреварването им от Крапивин. Най-популярният в момента руски фантаст Сергей Лукяненко е едва трийсет и втори, а неговите подгласници Перумов, Василиев, Громов, Дивов, Лазарчук, са някъде след шейсето място (някои от тях – и след стотното!). Голямото име в руската литература (не само фантастична!) през последните години, Виктор Пелевин, е деветдесет и осми! За сметка на това в първата десетка фигурират някои доста странни имена (Зиков, Пехов, Громико, Садов, Шумил), повечето от които сигурно са съвсем непознати за любителите на фантастиката в България. Веднага из руската блогосфера се появиха критики, собствениците на сайта бяха обвинени, че допускат гласуването с ботове. Другата гледна точка е, че когато е възможен и отрицателен вот, е нормално някои от най-популярните автори да отидат по-назад и да бъдат изпреварени от такива, които са четени изключително от свои хард-фенове и няма кой да им даде ниска оценка. Факт е, че класацията на западните автори (в която начело е Толкин, следван от Сапковски и Джордж Мартин), изглежда доста по-нормално. Но пък, от друга страна, на сайта гласуват огромен брой хора – от няколкостотин души при по-непопулярните автори до хиляди и десетки хиляди при най-известните имена. Така че една такава класация не може да се пренебрегне с лека ръка. Затова реших да изпробвам някои от най-напред класираните автори и произведения и в бъдеще ще споделям тук впечатленията си от тях.
Честно казано, преди да прочета „Селището”, доста подценявах Кир Буличов. За мен това беше авторът на Алиса и „Гуслярски истории”, тоест не особено сериозна детска и хумористична фантастика. Първата изненада беше, че когато зачетох книгата, историята ми се стори позната. Оказа се, че в детските си години съм чел първата част на романа – повестта „Проходът”, която е излизала на български през 80-те години на миналия век в този сборник:




















Спомням си, че още тогава повестта ми беше харесала страшно много, но през изминалите години оттогава досега някак не съм я свързвал с името на Буличов. Явно Алиса-Гусляр-рамките изцяло са ми изкривили възприятието на този толкова интересен автор.
Няма нищо чудно, че в „Среща с медуза” е излязла само повестта (която е около една трета от обема на романа) – справката (естествено, направена в „Лаборатория фантастики”) показва, че Буличов първо е написал повестта „Проходът” („Перевал”, 1980 г.), а по-късно я е разширил до романа „Селището” („Поселок”, 1988 г.).
Ето първото му издание:



















Преди шестнайсет години научно-изследователският кораб „Полюс” е претърпял корабокрушение на неизвестна планета. Поради високата радиация оцелелите членове на екипажа са били принудени да бягат, взимайки само децата и най-необходимото със себе си. Но планетата се е оказала неочаквано сурова. Наложило се е да извървят дълъг път, докато намерят място, подходящо за заселване. И през това време са продължили да дават жертви...
Години по-късно: оказало се, че на планетата има дълга зима, траеща 2-3 земни години, и само през краткото двуседмично лято е възможно да се направи експедиция до кораба, за да се вземат животоспасителни провизии, и не по-малко необходимите книги и хартия – без тях селището е обречено на подивяване в следващите поколения...
Планетата е невероятно враждебна – освен студа срещу хората са изправени многобройни врагове, като от животинския, така и от растителния свят (подобни на чакали хищници; летящи топки, които при допира с човек експлодират и го надупчват с отровни игли; зловещата снежна бълха, чието ухапване води до временна лудост). Жителите на Селището вече са направили един опит да се доберат до кораба – неуспешен... Но сега на ход е новото поколение жители на Селището – нежната Мариана, любознателният Олег и ловецът Дик. След като губят придружаващия ги възрастен, те остават единствената надежда за жителите на колонията за достигане до кораба...
Първата част на романа – преведената на български повест „Проходът” – приключва с края на експедицията на Мариана, Олег и Дик до „Полюс”. Втората част, с малко по-усложнена композиция, с увеличен брои герои и няколко сюжетни линии, започва непосредствено в месеците след експедицията. Буличов въвежда нов, много интересен герой – момчето Казик, няколко години по-малък от Дик и Олег, за разлика от тях – роден на планетата. Докато жителите на Селището изграждат балон, с който да могат да правят по-лесни пътувания до кораба, на планетата пристига изследователска станция с тричленен екипаж, не подозиращ, че това е планетата, приютила отдавна изчезналия кораб „Полюс”. Жителите на Селището забелязват приземяването на станцията и изпращат едновременно две експедиции – едната, в която са Олег и един от възрастните жители на Селището, тръгва пеша към кораба, за да се опита да установи радиовръзка със станцията; а другата, съставена от Мариана, Дик и Казик, поема с балона директно към станцията, но след като претърпяват крушение, те са принудени също да продължат пеша. В същото време екипажът на станцията безгрижно изследва чудесата на планетата. Кулминацията на книгата е драматичният край на двете експедиции...
Романът е част от поредицата за доктор Павлиш (който се появява във втората част на романа като един от участниците в изследователския екип, пристигнал на планетата). Доктор Павлиш е първият постоянен герой в творчеството на Буличов. Негов прототип е истински лекар, срещнат от Буличов по време на експедиция по северните морета, в която Буличов е бил кореспондент на добре познатото списание „Вокруг света”. Поредицата съдържа няколко повести и романи, сред които и преведените на български
„Последната война” („Последняя война” 1970) и „Великият дух и бегълците” („Великий дух и беглецы” 1972, част от преведения на български сборник „Хора като хора”). Вероятно това ще бъдат и следващите творби на Буличов, с които ще се запозная.
Повестта „Проходът”, а по-късно и романът „Селището”, стават изключителни популярни в Русия, по тях е направен анимационен филм, претърпяват и редица издания:




















Трудно е да се предположи защо произведението на Буличов се радва на такава популярност (то не е лишено от слабости – темата не е нова, сюжетът е предвидим). Буличов залага на романтичната атмосфера при описанието на космическото бъдеще на човечеството, като и на мистерията при изграждането на света: читателят дълго време не знае къде и кога се развива действието, неизвестната планета се разкрива постепенно чрез заплашителните си обитатели и обрисуване на последствията от сблъсъците, които са имали хората с тях (белези, липсващи крайници). В текста на книгата са вплетени ненатрапчиви философски размишления за това как би могла да се развие подобна колония и за начините, по които може да се избегне подивяването. Едно от основните достойнства на романа е, че е изключително жизнеутвърждаващ – попаднали в беда, корабокрушенците на планетата не дават воля на тъмната си страна; множеството грозни сцени от редица произведения с подобна тематика нямат място тук. Всички герои са обединени от идеята за оцеляването и просперитета на Селището. Разбира се, не липсват конфликти, но те са по-скоро идейни, и при опита им да ги разрешат героите не излизат ни най-малко от коловоза на своята човечност. Резултатът от противопоставянето между учения (Олег) и ловеца (Дик) е с ключово значение за бъдещето на колонията. Макар и Буличов да не застава твърдо на страната на Олег (просто наистина има моменти, в които оцеляването на хората зависи от уменията на ловеца), очевидна е симпатията му към човека на науката, без който колонията след едно-две поколения би поела по пътя на дивачеството; и може би затова във втората част авторът въвежда образа на Казик – който може и да не е силен като Дик, но познава по-добре гората и се чувства в нея като в свой дом (какъвто тя всъщност е); и може и да не е умен като Олег, но е не по-малко любознателен от него. И според Буличов именно Казик е човекът на бъдещето, който би спасил колонията при друго развитие на събитията (тоест ако не дойде спасителната експедиция).
Не липсват конфликти и в другата част от героите (екипажа на изследователската станция), макар и да са по-тривиални. Заменил в последния момент третата членка на изцяло женски екипаж, веселият и леко нехаен доктор Павлиш се сблъсква с прекомерните амбиции на отдадената изцяло на работата си Клавдия. Праволинейността на характера на командирката на станцията не само че й донася нещастие в личен план (Павлиш, в когото е влюбена, предпочита кампанията на не толкова умната, ала по-човечна Сали), но за малко да има и печални последици за съдбата на някои от героите на произведението.
Накрая – един любим цитат, с който ще се опитам да представя поетичния изказ на Буличов (преводът е мой):
"Стария ги последва. Той тежко се подпираше на бастуна си. Бастунът беше нов, непретенциозен. Предишния бастун – красив, сребрист – му го отсече през есента Дик в съскащата горичка. Но когато дойде пролетта, в един прекрасен ден бастунът издаде бодливи лепкави филизи и се опита да изпълзи от къщата, докато Стария преподаваше урок. Целият клас хукна подир бастуна, а после, след като го хванаха, го пуснаха на свобода. Бастунът се добра до оградата, там пусна корени и се превърна в разкошен храст. Стария веднъж чу как малчуганите се готвят да ходят за риба и се уговарят да се срещнат при „бастуна”, и се досети какво имат предвид".

вторник, 9 февруари 2010 г.

Сън - домат - плазма





Първата публикация на разказа е в алманаха "Български фантастични ВАЯНИЯ 2007"







Васил Велчев
Сън – домат - плазма

От дълбините на ароматните си картонени сънища Полуопашка чу как часовникът го вика. Отвори очи и се надигна недоволно. От толкова отдавна не беше сънувал нещо тъй хубаво – картон, купчини от картон, кашони, планини от кашони, и той яде, яде, яде…
Изправи на тънките си крачета и погледна със съжаление леглото си. “Ако нещата продължават така, утре ще трябва да го изям” – каза си Полуопашка и изтръпна при мисълта за неприятния вкус на тиквената кора. Затътри се тромаво към буркана със скачачите, бръкна вътре и извади няколко. Стисна ги умело в лапа и после отнесе вече умъртвените насекоми при клетката на часовника. Захвърли ги в чинийката на дъното и радостно пърхащият с криле часовник започна да ги поглъща лакомо. “А когато след няколко дни свършат скачачите, ще трябва да изям и часовника.”
Часовникът дояде скачачите и потъна в сладката си дрямка. До следващия ден, когато, точно в шестстотин четирийсет и пет часа сутринта гладът щеше да го събуди и той щеше да повика Полуопашка за следващата порция храна.
“Дали часовникът сънува как яде цели рояци скачачи?” – запита се Полуопашка, докато си обуваше новите бирени капачки. Обърна се към изхода на дупката и след малко лапите му задрънчаха по тесния тунел.
Когато се измъкна навън, червеното слънце вече беше изгряло наполовина и закриваше четвърт от небето.
“Учените казват, че един ден Слънцето ще изгасне – помисли си Полуопашка и закрачи по голата пръст, надупчена от безброй кръгли следи. – Само че нас, плъховете, тогава вече няма да ни има. Защото отдавна ще сме изяли всичко, което става за ядене. Обаче доматите още ще ги има. Ще оцелеят те до този последен ден, защото ядат само слънчеви лъчи. Единствената ми утеха е, че тогава и те ще измрат. Защото също ще останат без ядене.”
Изобщо не обичаше доматите. Те изпитваха абсолютно същите чувства към неговата раса. И това беше разбираемо.
“Никога няма да забравят старата вражда – каза си Полуопашка. – И защо? Защото ни няма в Рецептите на “Книгата на Злото”.
“Изчадията не са се хранили с вас - казваха доматите. – Хранили са се с нас, хранили са се с часовници, с пълзачи и с плувачи. Само с вас не са се хранили. Следователно в дълбока древност, преди да отидат към звездите, Изчадията са били в съюз с вас. А това е много тревожно. Може би при някои от следващите археологически разкопки ще открием, че и вие сте яли домати.”
Полуопашка потрепери при тази мисъл. Само глупави същества като доматите можеха да измислят такова нещо. Да, въпреки гладните времена, които бяха настанали, и въпреки че бяха почти всеядни, плъховете не ядяха всичко. Просто имаше неща, които бяха прекалено гадни, за да се ядат. Плъховете не ядяха екскрементите си. Не ядяха и домати или доматени трупове. Пфу, каква гадост.
Макар че… Ако не беше смъртоносната кръвна плазма, която обичаха да изстрелват по тях доматите, Полуопашка… Не, не би изял никой домат, но би го убил. С удоволствие би прегризал екватора му. След което, разбира се, щеше да отиде в някой поток и с часове да си мие муцуната…
Той продължаваше да крачи по тясната клисура и след малко излезе на открито. Пред него се виждаше огромно поле, от което стърчаха тънките стебла на доматените дървета. Където малките доматчета израстваха, преди да се откъснат и да започнат да се търкалят по земята.
Започваше още един безкраен ден, който Полуопашка щеше да прекара в търсене на храна. Плъхът въздъхна, обърна гръб на полето и се насочи към осеяната със ситни камъни пустош. Естествено, сред доматените дървета нямаше да намери нищо за ядене.
След много часове търсене, докато разместваше поредните камъни, той забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. Полуопашка вдигна глава и видя огромен домат, който го гледаше високомерно.
- Какво виждам? – долетя до него шумът от вибрациите на люспата на домата. – Някаква сивилка. Кой ти е разрешил да минаваш през моето имение, сивилко? Това е частна собственост.
Полуопашка понечи да се озъби, но в този момент доматът започна бавно да се търкаля напред. Полуопашка осъзна, че след малко, когато екваторът на домата докосне камъните, дръжката на домата ще се озове точно пред лицето му, готова да изстреля смъртоносна доза кръвна плазма. Затова плъхът отстъпи назад, наведе смирено глава и изрече:
- Съжалявам, сър. Не знаех, че е ваша собственост, сър. Веднага си тръгвам.
Доматът спря търкалянето си, после бавно направи полуоборот назад.
- Бъди така добър. По-късно този ден ще обикаля пак този район. Ако те мерна – спукан ти е трудът.
- Какво? – примигна Полуопашка. – Не го разбрах този идиом.
- Това е от древните книги – обясни надуто доматът. – Така са казвали Изчадията на някого, когото смятат да нарежат.
- А – отстъпи Полуопашка, после се обърна назад и хукна.
- Ако те видя още веднъж тук, за теб ще настане Денят на Салатата! – провикна се доматът след него.
Полуопашка продължаваше да бяга и след малко навлезе в тясно дере. Със закъснение се досети, че вече е идвал тук и дерето няма изход. Така че рано или късно щеше да му се наложи да се върне в каменната пустош и да мине през имението на домата.
“Нищо – рече си Полуопашка. – После ще мисля за това. Има много време до залез слънце. Ще претърся това дере отново, може да съм пропуснал нещо предишния път.”
Много часове по-късно, когато вече беше отчаян и стомахът му издаваше звуци на ранен часовник, Полуопашка реши, че е крайно време да се връща. В този момент щастието му се засмя, както обичаха да казват начетените домати.
Видя да се подава нещо между два камъка. Но това беше… Не, не може да бъде! Той започна да разравя трескаво камъните и след малко извади плосък предмет, който едва не се разпадна в ръцете му.
Това беше книга!
“Не е възможно – помисли си Полуопашка. – Това е чудо! Никоя книга не може да е оцеляла толкова дълго на подобно място.”
Наистина, малкото оцелели досега книги бяха откривани от доматите само в специални сейфове в руините на градовете на Изчадията.
След като се почуди известно време, накрая Полуопашка реши, че книгата е била опакована в нещо, което с течение на вековете се е разпаднало, и така се е озовала тук.
Междувременно книгата беше започнала да се мокри от вадичките лиги, които се стичаха от муцуната на Полуопашка. Той въздъхна сладострастно и понечи да захапе книгата.
В този момент видя заглавието.

ДЪРВЕСИНА ЗА ЦЕЛУЛОЗА
Издание на Българската академия на науките

Без да осъзнава защо го прави, Полопашка разтвори книгата, положи я на земята, разположи се удобно и започна да чете.
Чете до късно вечерта, докато последното парче от слънцето се скри сред канарите.
Прекара нощта на открито, свит на топка върху книгата, а на другия ден продължи да чете от ранни зори, като от време на време си похапваше по някоя от вече прочетените страници.
А късно следобед се изправи, взе книгата под мишница и се запъти към изхода на дерето.
Когато наближи полето с доматените дървета, той забеляза пред себе си да се червенее огромно туловище. Доматът го чакаше и се усмихваше злорадо. Полуопашка продължи да крачи спокойно към него.
- Казах ли ти да не идваш пак, сивилко? – завибрира доматът с люспата си.
- Извинявайте, сър – отвърна плъхът, - но знам, че събирате тези неща. Затова си позволих да ви го донеса.
Той положи книгата на земята и отстъпи назад.
Доматът го погледна учудено, после от екватора му излезе псевдокрайник, който взе книгата и я вдигна.
- Това е похвално, плъхчо – каза доматът. – Заслужаваш да те пощадя. Но… Плъховете никога не ни носят книги. Те ги изяждат, както и всичко останало, което намерят. Какво те накара да тръгнеш срещу природата си?
Без да каже нищо, Полуопашка се обърна и тръгна към доматените дървета. Когато навлезе достатъчно навътре, за да не може да бъде достигнат от кръвната плазма на домата, той се обърна и рече:
- Донесох ти я за утеха. Да не страдаш много, като разбереш, че нашата раса ще надживее вашата.
Плъхът пристъпи към най-близкото доматено дърво и заби зъби в кората му. Отначало вкусът беше странен, но постепенно започна да му харесва.
Откъм края на полето с дърветата се чу яростен вик, после нещо изплющя недалеч от Полуопашка. Струя кръвна плазма. Последва я втора, след това още една. Но всяка от тях беше по-слаба от предишната.
Най-накрая настана тишина. Чуваше се единствено звукът от хрупането на зъбите на Полуопашка.