неделя, 27 декември 2009 г.

Not too much left of Millville...


„Но някой бе омагьосал тази долина, защото по-късно, когато се върна там, тя бе изчезнала или по-точно на нейното място той намери нещо съвсем друго...”

Клифърд Саймък, „Пръстен около Слънцето”



Когато преди време се регистрирах във Фейсбук, едно от първите неща, които направих, беше да проверя има ли група, посветена на Клифърд Саймък. Нямаше. След време се появи. Много ме радва, че голяма част от членуващите в нея са българи.
Човекът от снимката, Патрик Пфундстийн от Сейнт Пол, Минесота, който е мой приятел във Фейсбук, също е член на тази група – така се запознахме. Снимката му, в комбинация с наименованието й – „Not too much left of Millville...” (Не е останало много от Милвил...) доста ме впечатли, а на друго място, в собствения му профил, под същата снимка е написано „Patrick in Millville, WI in honor of Clifford Donald Simak” (Патрик в Милвил, Уисконсин, в чест на Клифърд Доналд Саймък). Вярно е, че Патрик не живее много далеч, в съседния щат, но все пак подобно пътуване буди уважение. Така че му писах, за да го попитам наистина ли „not too much left of Millville” и знае ли какво е населението на Милвил в момента (според последните данни в Уикипедия, през 2000 г. там са живели 147 души). Ето какво ми отговори Патрик: „Васил, може и да живеят 147 души в района, но там, където съм застанал до знака, нямаше абсолютно никой, нямаше къщи, нямаше никакво улично движение. При влизането си в Уисконсин разговарях със служителката на граничния пункт, която живее в района, и тя ми каза, че постоянно минават фенове на Саймък, но не мисля, че изобщо е останало нещо от Милвил. Ако отвориш MapQuest или GoogleMaps, ще видиш, че има само няколко сгради край пътя”. Отворих Google Earth и хвърлих един поглед (координатите ги има в статията за Милвил в Уикипедия). Наистина, виждат се само няколко сгради. Всичко останало са уисконсинските хълмове и гори, реката наблизо...
„Всичко живо е трева”, чието действие се развива в Милвил, е написан през 1965 г. – преди по-малко от петдесет години. Но оттогава насам много неща са се променили. Няма го вече имението Шерууд на хълма, където Брад ще срещне завърналата след дълго отсъствие своя някогашна любов Нанси. Съвременните Брадовци и Нансита са се пръснали по огромните мегаполиси и вече никога няма да се върнат тук. Няма я кръчмата, в която се събират местните уникати. Няма ги едноетажните сгради на полицията и кметството, където ще си придават важност полицаят и кметът. И пощенският служител няма да дойде да изключи ничии телефон за неплатени сметки. Няма я барачката край реката, в която живее градския пияница. И когато Ашър Сътън мине наблизо, няма да завари край реката някое бъбриво старче да лови риба.
Светът се е променил. Наистина, станал е по-шарен, по-пъстър, по-богат, по-достижим. Но сякаш и някак по-бездушен.

„Ако светът на мравките е Земята, то тогава изолираният град Женева и имението върху Уебстър Хил са изгубени за нас завинаги”.

Клифърд Саймък, „Градът”

четвъртък, 26 ноември 2009 г.

Лукяненко - "Недотепа"



Лукяненко отдавна не беше писал детски романи. Даже може да се каже, че това е първият му напълно детски роман – защото „Хлапакът и тъмата” и „Рицарите на четирийсетте острова” в най-добрия случай могат да се нарекат юношески произведения.
Трикс е син и единствен наследник на съхерцога в едно херцогство. Но една сутрин другият съхерцог извършва преврат, бащата на Трикс е убит, майка му се самоубива, а той самият е хвърлен в затвора. Малко по-късно му помагат да избяга при съмнителни обстоятелства. И наистина има нещо гнило – оказва се, че това е педагогическа операция на новия херцог, желаещ мързеливият му син да има опасен враг, който да го накара да се вземе в ръце и да бъде нащрек.
Трикс се заклева да си отмъсти и тръгва да търси помощ – от повече или по-малко значими владетели, пред които да предяви претенциите си. Оказва се, че това ще е по-трудно, отколкото е очаквал – изгорял е приют за деца-сирачета, около шейсетина, всичките на възрастта на Трикс. Преди пожара хората на херцога предвидливо са им раздали дрехите от гардероба на Трикс, а след пожара, когато приютът е закрит, вестта за бягството на Трикс се разчува и някой подхвърля на децата гениалната идея всяко от тях да се представя за избягалия принц и да предяви претенции към престола...
Разбира се, Трикс, придружен от едно от тези деца – Йен, който му става оръженосец - не губи надежда, и се забърква в поредица от приключения. Първо става оръженосец на истински рицар, после се оказва, че има усет към магията и става чирак на магьосник, а накрая се забърква и в приключение, в което спасява от злите безсмъртни витаманти една истинска принцеса, към която, между другото, не е безразличен.
Много оригинална и интересна е системата на магия – магията се извършва чрез слово, и то оригинално – клишетата не вървят. Магьосникът просто трябва да каже какво иска да се случи, но да го каже по начин, по който досега не е казвано. Ето какво казва по този повод магьосникът Щавел, учителят на Трикс: „Магията – това е изкуството да се променя света с думи... Светът е само представата на хората за него... Някога хората са се договорили какъв да бъде светът. И са се договорили, естествено, с помощта на думи. Измислили са обяснение за всичко на света. Но думите могат да бъдат различни. И силата в тях е останала! Ако подбереш правилните думи и кажеш нещо много убедително, светът може да ти повярва. И да се промени”. За целта почти винаги са нужни слушатели – дори и по-тъпички. Чираци, например – колкото по-простодушни и доверчиви са, толкова по-добре действа магията. Измисленото веднъж заклинание може да се използва многократно, но от честото произнасяне се износва, светът вярва все по-малко и по-малко в думите му, вълшебството работи все по-слабо и по-слабо. А ако човек го запише и започне да го раздава на когото му падне, след няколко месеца и най-могъщото заклинание вече не става за нищо. Затова заклинанията се пазят и се употребяват когато наистина е наложително; по-често се импровизира, а за дребните битови задачи не се използва магия. Лоша новина за Трикс, който в началото на чирачеството си трябва предимно да чисти и да прави кафе на учителя си...
И така, започва се едно творчество, едно редене на красиви думи - обучението на Трикс на моменти прилича на доста забавен курс по творческо писане...
Разбира се, този мотив не е нов – още при Урсула ле Гуин словото има изключителна сила (когато знаеш истинските имена на нещата – можеш да правиш магии, „Магьосникът от Землемория”). Но Лукяненко не борави само с отделни думи, а с реч. И клишето губи смисъл, а напреден план излиза търсенето на оригинални конструкции. Идея, която авторът използва с успех и в „Спектър” (отскоро вече и с български превод).
Друго интересно нещо в магическата система е, че за нея важи и законът за запазване на енергията. Когато се създават предмети, материалът се взима от веществата, които са наоколо. Затова трябва да се внимава например с желязото, защото ако наблизо няма железни предмети, магията може да го вземе от кръвта на човек и да застраши здравето му. Могат да се превръщат само по-тежки вещества в по-леки. Златна монета в желязна – но не и обратното. Гвоздеят може да стане дървен, но не сребърен или златен.
Лукяненко се е погрижил в света на Трикс да важат и някои икономически закони. На маговете категорично е забранено да плащат с медни монети, за да няма девалвация на паричната маса. Магьосникът Щавел има три сандъци с медни монети – но те са неизползваеми (наистина, в началото, докато хората още не са научили за чирачеството на Трикс, магът му дава пари да купува това- онова). Като се има предвид невъзможността за превръщането на медта в злато или сребро – финансовото състояние на магьосниците изобщо не е за завиждане...
Книгата е много забавна, написана с прекрасно чувство за хумор - пародират се както много от образците в жанра, така и елементи от нашата действителност. Например Трикс записва магиите си в малка книжка с бродирана в ъгълчето й зелена нахапана ябълка. Тази книжка се нарича „айпод” (защото отговаря на първите думи, които чуе от притежателя си, а първите думи на Трикс при съприкосновението с нея са: „Ай, под обложкой игла!”).
Заслужава внимание и оформлението на едно от изданията – освен в традиционните формати на издателство АСТ, излиза и едно специално издание, илюстровано от Евгения Стрелигова (известна със знаменитите си илюстрации на книгите на класика на детската фантастика Владислав Крапивин).



Много красив е завършекът на книгата. Както вече казах, магията си има система. Тя се придържа към определени правила. Не можеш да направиш небето червено, а слънцето синьо. Но понякога, когато много желаеш нещо, и вярваш, тогава можеш да промениш света. И колкото по-силно е желанието на мага и вярата му, че може да направи нещо, толкова по-вероятно е то да се сбъдне. Именно това успява да направи Трикс – да извърши чудо. За съжаление този номер минава само веднъж – магията трябва да е неосъзната, за да сработи. Трикс няма да може да го използва в следващите си приключения...
Безспорно, „Недотепа” е крачка напред в сравнение с предишния роман на Лукяненко, „Конкуренти”, който се оказа доста неудачен (всъщност аз го прочетох с голям интерес и може да напиша нещичко и за него скоро). Получило се е наистина интересно детско произведение, но твърде детско за моя вкус. Наистина, никой не оспорва, че децата също се нуждаят от хубави книги, факт е и че много от по-младите читатели на Лукяненко искаха продължение на историята за Трикс. Е, станалото – станало, продължението се пише, и то в бързи темпове. Да се надяваме обаче, че Лукяненко няма да се превърне в изцяло детски писател, а след написването на „Непоседа” ще се върне към нещата, в които е най-силен.